Imperia Online България  
Март 29, 2024, 04:53:12 *
Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
Изгуби ли регистрационния е-мейл?

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
 
   Начало   Помощ Търси Вход Регистрация  
Страници: 1 2 [3] 4   Надолу
  Изпечатай  
Автор Тема: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ  (Прочетена 20205 пъти)
0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
_LadyBlack
Гост
« Отговор #30 -: Август 01, 2008, 18:50:13 »

…От странния номадски меч все още се носеше тънката миризма на кръв. Острието на оръжието пробляскваше тихо под лъчите на залязващото слънце и уморено се скриваше в наметката на черния ездач….
Номадската армия бавно напредваше към имперските крепости. Дългата километри войска се точеше протяжно по спечената като глина земя….Отон, предводителят на номадите бе потънал в мълчание. Мислите бяха притиснали младия варварин като мрежа на рибар – гигант и заплашваха всеки момент да го удавят. Генералът не забелязваше нищо край себе си…Огромният черен кон под бедрата му следваше бавно нишката на пътя…Земята прокънтяваше отсечено под копитата му, лениво се обръщаше на другата страна и се опитваше да се изплъзне изпод нозете на номадската орда, следваща Генерала..
Свечеряваше…Облаците постепенно придобиваха онзи наситен цвят на вулканична пепел, изплъзнала се от дълбините на ада. Дъждът заплашваше всеки момент да потече от вкамененото небе с тихото съскане на ранена усойница. Тежкият, задушлив мирис на наближаваща буря се вкопчваше в имперската земя и тихо полягаше в скута и….
Рядко се случваше Касапинът да мълчи толкова дълго без да пророни и дума…Най – близките люде на генерала знаеха, че не бива да го закачат в такъв момент…Това бе мигът, в който Варваринът мислено се подготвяше за предстоящите битки….Бурята в него се надигаше постепенно, наситена със заревото на подпалена степ, лудото нетърпение на диво животно го изпълваше до последната капчица кръв и го превръщаше в звяр. След това нямаше пощада. Генералът се хвърляше яростно в битката, а под меча му оставаха планини от трупове…Оцелелите разказваха легенди след това – за призрачния ездач, за дяволското изчадие обляло земята под нозете им в кръв…
Този път никой от приближените на Отон и не подозираше, че не  наближаващата битка бе  причина за мълчанието на номадския генерал…
Шаган, дясната ръка на Касапина тихо се откъсна от колоната, пришпори коня си и се изравни с ОТОН…
- Генерале…, започна възрастният номад, но думите замръзнаха на устните му…Мъката, която откри в очите на предводителя си накара кръвта да се отдръпне от вените му…
- Простете Генерале…Шаган отстъпи крачка назад и тихо се отдалечи към края на колоната….
Отон въздъхна. Погледът му едва доловимо обходи хоризонта, опитвайки се да проникне зад каменните лица на облаците…Номадът знаеше какво търси – нея, жената, която преди години го бе сринала до първичното диво и бе преобърнала живота му само за миг…Така и не успя да забрави гордата императрица с гръцко име, богинята, споменът за която, колкото и да се опитваше да удави в люти битки и безпаметни нощи изплуваше пред очите му, в мига в който ги затвореше...Щеше да я търси и днес мислено. Знаеше го…Да се вглежда в лицето на всяка съсечена от главорезите му жена, да следи с поглед бягащите през пламъците женски силуети докато легионите му сриваха поредната имперска крепоста, а вкусът на кръв се смесваше с миризмата на изгоряла плът във въздуха….Щеше да я търси…
Гъркинята трайно се бе настанила в сърцето му и го бе направила безчувствено за всички други жена. Бе я обичал до безумие, до пълно отдаване – нея, единствената…Когато коленичи в тясната кула и й призна обичта си тя се бе изсмяла презрително. Отказът и го срина – него, гордия Император. Презрителните и думи, че не може да го обича, точно него – НЕ, отекваха във въздуха и се опитваха да проникнат в съзнанието му, но той не ги пускаше…Много по – късно осъзна какво точно му бе казала…В онзи ден небето се изсипа отгоре му и той се закле никога повече да не допусне жена в сърцето си…И да не обича!…
Дълго броди из пустинните имперски земи като ранен звяр. Денем се биеше на живот и смърт със скитащите разбойници, нощем – мъчеше се да изличи кошмарите си в обятията на блудници и да забрави за чернокосата…
В едно тихо утро, на зазоряване, потънал в кръв, на предела на силите си достигна номадския лагер…Глухо поиска да служи като обикновен войник, а на въпроса как се казва отговори още по - тихо – Отон…
Самотен гарван прелетя ниско и стресна коня на номадския генерал. Касапинът едва доловимо се раздвижи върху гърба на животното. Погледна напред. Войниците му бяха наближили първия имперски град. Този път ордите щяха да прегазят и малкото останали свободни Императори. Бе обещал на Хаос диви пламъци да обгърнат земята имперска докато от нея не остане нищо, нищо, нищо….А той да забрави!…
Глух тътен разцепи небето на две и отекна в притихната земя… Предчувствието за смърт тихо се настаняваше над смълчаната долина…

----------------------------------------------------------------

Флинстоун забързано се носеше из номадския лагер, а полите на  дългата му пелерина се губеха между бедрата и спъваха крачките му. Викаха го спешно в палатката на Хаос, а това можеше да означава само едно – Касапинът бе проиграл шанса си да изравни с земята имперските крепости и сега той, Флинстоун бе определен да поведе следващата атака….
Дивият едва се сдържа да не се изсмее на глас, а дълбокият белег, който пресичаше лицето му от единия до другия край  се изопна и побеля по краищата….Отон? Това куче знаеше само да пали, а го направиха маршал, пренебрегвайки него, по – добрият…Двамата с Касапина враждуваха от години. Всеки искаше да е по – добрият и да спечели благоразположението на Първия. Колко пъти единствено повдигнатата десница на Хаос или заплашителната светкавица в погледа му бе спирала двамата генерали да разрешат спора си в последна битка на живот и смърт…
Яроста се настани за секунди в зениците му и Флинстоун забърза крачката. Нямаше време. Хаос го чакаше…
- Предводителю – Финстоун подгъна крак и коленичи пред Хаос, свеждайки ниско главата си. Наметката се свлече зад гърба му в обезформена купчина…Предводител Мони? Вие? – Дивият не успя да прикрие изненадата си, съзирайки в полумрака на номадската палатка втория Велик Предводител – легендарния Мони, обожаванията втори владетел на номадите наред с Хаос…
- Флинстоун, ти ще водиш следващата атака към имперските земи. Приготви се, след половин час да сте на път – гласът на Хаос не търпеше възражение…И, генерале, продължи Първият, искам този път главите на всички императори да се търкалят в краката ми без изключение…Трябва да омаломощим тези кучета. Искам да ги видя в краката си проснати да молят за милост…
Флинстоун кимна мълчаливо и се изправи отривисто. Нямаше време за губене. Този път щеше да покаже на Хаос кой е по – добрия от двамата му генерали…А онова куче Отон? Той?….Той?…Той щеше да гине в Ада…
Активен
Samodiva
Сержант
**

Karma: +24/-54
Неактивен Неактивен

Публикации: 75


Профил
« Отговор #31 -: Август 02, 2008, 18:22:12 »

Страшната империатрица стоеше втренчена в компа. Далечен тътен долиташе към крепостта й и орда пичове с наточени мечове искаха да вземат най-ценното й. Честта й.
-Няма да се дам! Няма да се дам! - мърмореше си под нос тя и отмяташе бретон да не й пречи на погледа върху тежката военна ситуация. Една едничка чест имаше имериатрицата. И не искаше да я даде на кого да е. Ни на Отон, ни на Флийнгстоун *freak*.
Гадните номади, подло й бяха изпратили шпиони вътре в крепостта Wink
Едното шпионче подсмърча и вика - Мамо, какво ще ядем?
-Не можеш ли да си купиш пица бе!-ревна свирепо тя и шпиончето подви опашка, мърморейки - дванайсти ден пица - е га ти. Ама тихичко си мрънкаше , щото да не отнесе гнева й.
Другото шпионче мазничко шепне - изпра ли си розовата блузка, че да отида на среща с нея? И онова панталонче...
-Каква блузка, какви пет лева? - изръмжа през рамо империатрицата.- Ще пера на 18 август! Дотогава нямам време!
Шпиончето въздъхна и за пръв път самичко си изпра гащичките, че даже и сутиенчето Grin
Третият шпионин - маскиран като самия имрератор, зададе силно провокативен въпрос:
- Ще купиш ли хляб, ще направиш ли салата, ще си прибереш ли дрехите от земята, къщата заприлича на бойно поле?
-Как няма да заприлича? - ревна империатрицата- Не виждаш ли Отон? Вече паладини има! И Джейн! Катапулти! Пък оня гаден Флийнгстоун тежки мечове. А аз нямам и един куц мечоносец. Атакуваааааааааат мееееееееееееееее.  И иди да ми купиш кока-кола, че свърши.
-Ама ще ни идват гости, забрави ли?- опита нов подход императорът.
-Кажи им да дойдат след 18 август! Ясно? И изчезвай от погледа ми, че изчислявам на калкулатора!- отсече свирепо благоверната му.
Императорът също подви опашка и замина в кухнята да мие чиниите.
Останала най-после сама, империатрицата се вторачи отново в компютъра, говорейки си на глас - 80000 леки копия, 4000 тежки коня..., ако вдигна атака мелле, ако ...боже, с какъв ли морал идва, готвят ми номер. Ааааааааааааааааааааа!
-Каза ли нещо? На мен ли викаш? - подаде безстрашно глава през вратата императорът.
Летящ чехъл го уцели право по носа и главата изчезна.
-80000 леки копия, 4000 тежки меча- продължи да си говори империатрицата. Погледат й се зарея и случайно попадна в огледалото.
- Коя е пък тази - запита се тя, но видя новата атака и тутакси си забрави въпроса *write* 
   
Активен
the_knight
Гост
« Отговор #32 -: Август 02, 2008, 21:59:22 »

   Всеки ден, от всички посоки, към главния лагер на Номадите, се стичаха стотици нови попълнения към бойните им редици. Едни на малки, неорганизирани групички, с боси нозе и окъсани дрехи, без оръжия или брони. Други - тежко въоръжени, опитни бойци с лъскави ризници, водени от командира си. Прилика между тях обаче имаше - фанатичният блясък в очите им. Те пристигаха да се бият и да умрат за каузата на господарите си. Това бе целта на живота им. Без значение къде бяха родени, те растяха с постоянно подклажданата омраза към Свободните владетели. Вярата, че съществуват единствено, за да намерят смъртта си във войната с тях, им бе насаждана от невръстни деца. И когато достигнеха възрастта, в която можеше да започне обучението им в изкуството на боя, те вече бяха с промити мозъци, тиха лудост вече върлуваше в тях. Перфектни камикадзета.
   Тълпите от огромни, свирепи мъже, биваха преценявани веднага след пристигането им и разпределяни на отряди, в зависимост от бойните им умения. Процедурата се ръководеше от генерал Флинтстоун, а когато не отсъстваше дори сам правеше подбора. Това му доставяше някакво удоволствие...
   Денят, в който се случи нещо, повлякло след себе си и други събития, бе толкова горещ, че всяко занимание бе замряло. Дори обичайните ругатни, които се разнасяха от войнишките палатки по всяко време на денонощието, сега бяха замлъкнали. Слънцето висеше упорито на безоблачното небе и напичаше яростно напуканата степ. Въздухът бе толкова нажежен, че пречупваше погледа и поглеждайки към хоризонта, предметите сякаш трептяха. С мъка се дишаше. Листата на малкото дървета в голата местност, бяха застинали неподвижно, съсухрени и увиснали към земята, сякаш в няма молба.
   От безформената купчина плат, представляваща някога палатка, се подаде рошава глава. Поогледа се и и явно останала доволна от видяното, измъкна и останалата част от туловището си навън. Това бе мъж на средна възраст, с окъсана риза и панталони, пристегнати от олющен колан, на който беше затъкната кама. Лицето му бе покрито с многодневна брада, с изключение на мястото, където лъкатушеше крив белег от стара рана. Мъжът колебливо се взираше в простряната като на длан пуста и гола земя. Тук-там дръвче, скупчени като изплашени кутрета храсти... Дошло бе времето да изпълни най-трудната част от задачата си. Влизането във вражеския лагер беше лесно. Внедряването в редиците му също. Въпросът беше как да се измъкне сега от него...
   Най-сетне взел решение, той се приведе леко и тръгна с тихи стъпки. Премина през голия терен и достигна, без никой да го забележи, до групата дървета, където напевно похъркваше часовия. Безпрепятствено мина покрай него. Сърцето му се беше качило в гърлото, лепкава пот се стичаше на ручейчета по лицето му, но успя. Дежурният на пост дори не се раздвижи и продължи да хърка гръмко. Мъжът си отдъхна едва, когато се отдалечи достатъчно. Но сега отново се намираше на открито, а спасението му - прохладната, гъста гора, намираща се на западната граница на Номадските земи - бе отчайващо далече. Отново се огледа. Все още не се виждаше жива душа. Реши да бяга. Така или иначе, хванеха ли го сега, нямаше да го пощадят. Побягна все едно самият дявол бе по петите му. Очакваше всеки момент да чуе викове и да усети свистенето на стрели. Нищо подобно не се случи. Той не забави дивия си бяг, не се обръщаше дори да погледне назад. През целия си живот не понеше да е изпитвал някога такъв ужас. Но почти бе стигнал до целта си.
   В прикритието на гората един конник слезе от коня си. Той бе наблюдавал бягството с удоволствието на хищник, дебнещ плячката си. За пръв път от няколко дни, усмивка си проправи път през бушуващата буря и изникна на лицето на Касапина. До половин час той, Отон, щеше да поднесе този човек като подарък в краката на Първите и щеше да ликува, само вътрешно разбира се. За пореден път щеше да е доказал качествата си пред тях. А Дивият Флинтстоун, току-що завърнал се от похода си срещу императорите, щеше да бъде поставен на колене, просещ милост от Господарите, разобличен от най-омразния си враг...

   Отон нямаше откъде да знае, а може би никога нямаше да разбере, че внедрените в лагера шпиони са били двама. Те не се познаваха помежду си, макар че бяха пратеници на една и съща владетелка... Два часа по-рано, първият от тях, този който до последно бе останал незабелязан, се промъкна през същата тази гора, минавайки на няколко метра от Касапина. Сега той бе на половин ден път от родината си и носеше вести на своята господарка - Рицарката.
Активен
Samodiva
Сержант
**

Karma: +24/-54
Неактивен Неактивен

Публикации: 75


Профил
« Отговор #33 -: Август 03, 2008, 10:25:14 »

В момента императорът простира прането, а аз изчислявам поредната атака  и се чудя откъде да спестя кинти за прокретите брони*freak*. Хлапето отиде да си купи баничка, без да пита какво ще закусваме. Другото мълчаливо си прави леглото. Ако изрева - атаааааакааааа, кат нищо ще направи и моето. Тия номади въведоха желязна дисциплина в цялата къща  *bravo* *hahaha* *hahaha*.
Само да не рекат дружно да ме заведат на лекар *freak*
Щото току що си мърморех - две разграбвания ще пратят тия хуни днес или ще правим тройка *xxx* 
Активен
Samodiva
Сержант
**

Karma: +24/-54
Неактивен Неактивен

Публикации: 75


Профил
« Отговор #34 -: Август 03, 2008, 18:34:38 »

-Една? Две? Три?
-Три атаки ще пратим - отсече Отон Страшний и си поръча третата водка.
-Сто, двеста, триста? - попита моралната Джейн и завъртя сламката на джийнфиса си. - Триста морал ще сложа! - реши тя и халтаво си взе фъстъче.
-20000? 40000? 80000? - мърмореше си СаХо, набождайки фино кръгче краставичка във финландки сос. - 100000 копия ще им пратим! Да се гърчат!
-Ама тежки - добави с мила усмивка Джейн и се пресегна към салатата от морски дарове.
- И коне, и коне! - изломоти Флинстоун, който гризеше бон филе от мамут.
Атаката беше решена.
--------
В същото време имперците - гладни, жадни, изпосталели - стояха пред компютрите и изчисляваха - проучвания, тактики, отбрана. Тръпнеха от страх и ужас. Цялата рода пращаше СМС-и, баби палеха свещи в църквата за победа , лели връзваха тигрови очета против уроки, лееха куршуми срещу стрес, колеха овце за курбан за здраве на армиите имперски.
Дядовци и прабаби наблюдаваха зорко врага, вързани пред компютрите, докато имперците свършат някоя лична работа, като да си платят интернета, например. Във всяка детска градина имаше надписи "Мойта мама - победител,  моят татко пръв! Моят батко император, ще се бие той до кръв!"
Разпалени от играта шефове даваха щедро на подчинените си платен отпуск, за да победят. Всъщност, подчинените им и без това не ставаха за нищо, освен да строят крепости и да залягат в отбрана.
Появиха се и първите букмейкърски имперски пунктове.
Залозите скочиха до небесата.
Имперците се пообнадеждиха от подкрепата и лапнаха по един сандвич за пръв път от две седмици насам.

------
-Четири атаки! - отсече Отон и поръча бутилка шардоне.
-Ех, ако можеше и пет! - въздъхна мечтателно Джейн над чаша шампанско.

------
Имперците изтърваха сандвичите на пода и пак се вторачиха в калкулаторите.
 
« Последна редакция: Август 03, 2008, 18:43:36 от Oton » Активен
the_knight
Гост
« Отговор #35 -: Август 03, 2008, 23:48:31 »

   Гледката бе потресаваща дори за калената в битки психика на номадите. Въпреки това никой не издаде и звук.
   Касапинът, възседнал коня си, с дясната ръка държеше юздите, а с лявата плътно въже. Другият му край завършваше с примка, пристегната около врата на техен събрат. Видът му бе жалък. Подтичваше след коня колкото му позволяваха силите. Панталоните му бяха съдрани, а раните на коленете му ги напояваха с кръв. Цялото му тяло беше покрито със синини и ожулвания, но най-страшно изглеждаше лицето му. Очите му представляваха две цепки, едва ли виждаше нещо през тях. Носът му бе изкривен гротескно, а брадата - покрита с вече засъхваща кръв. Ръцете му бяха вързани здраво отзад. На всяка крачка се препъваше, но устните му бяха стиснати и не изпуснаха и един-единствен стон през цялото време, колкото и силни болки да изпитваше.
   Отон обходи целия лагер в гробна тишина, преди да се насочи към Господарската шатра. По-наблюдателните забелязаха затъкнатата кама в колана на пленника, докато самият Касапин не носеше оръжие, и разбраха посланието. Дори най-добрите сред най-добрите между тях, бяха безпомощни пред велик боец като Отон. Затова и камата на клетника не му бе отнета. Да му бъде напомнян този факт до края на малкото оставащ му живот.
   Касапинът дръпна юздите и скочи от коня си със завидно грациозни движения, без да изпуска въжето.
   - Господарите ви очакват, сър - каза войникът, който стоеше на стража пред великолепната шатра. Другият кимна.
   Отон не се изненада. Малко от събитията - от най-маловажните до наистина значимите - можеха да останат скрити от Първите. Той не знаеше как го правеха, но не смяташе и да се опитва да научи.  Всичко това мина през главата му за секунди, като лицето му остана каменно. Той пристъпи напред с широка крачка, а двамата стражи мигновено му направиха път.
   Мони и Хаос наистина го очакваха. Те седяха върху ослепително бяла меча кожа, а няколко жени, облечени в тънки, прозрачни роби, стояха прави до тях и им вееха с ветрила. На известно разстояние бе коленичил номадски войник, а друг бе опрял меча си в гърлото му. Коленичилият видимо трепереше от ужас, но най-отвратителното бяха хленчещите звуци, които издаваше. Позор!
   Отон веднага го разпозна. Това бе войникът, който бе заспал на поста си. "Дано сънищата му са били хубави - злорадо си помисли Касапина - защото прескъпо ще заплати за тях". Накрая погледът му се спря върху генерал Флинтстоун. Той стоеше прав от едната страна на Господарите. Не помръдваше, а стойката му бе гордо изправена, но очите му не срещнаха тези на Отон. Генералът знаеше за какво е повикан.
   Касапинът дръпна рязко въжето и пленникът се строполи на колене, кашляйки задавено.
   - Шпионинът - равният глас на Мони просто констатираше.
   - Залових го в западната гора, господарю...Докато се опитваше да се измъкне...Наблюдавах го отдавна.
   - Добра работа, Отоне. - проговори и Хаос, изправяйки се. Направи няколко крачки към пленника. - Кой от имперските кучета те праща? - процеди през зъби.
   Мъжът не откъсваше поглед от земята и продължаваше да мълчи.
   - Отказва да говори, господарю, дори след фината обработка, на която го подложих преди да го доведа тук...
   - Отведете тези двамата - Мони посочи към разтреперания войник. - Подложете го на всички мъчения, които ви хрумнат. И бъдете изобретателни. После можете да го убиете.
   - Шпионинът да гледа. - допълни Хаос. - След това го разпитайте отново - мисля че ще бъде доста по-словоохотлив.
   Двамата обречени бяха изведени. Пленникът в мълчание, без да окаже никаква съпротива, знаейки че е безмислено. Провинилият се войник, мятащ се с писъци и молби за милост. Такава нямаше да му бъде оказана.
   - Доволни сме от свършеното, Касапино, и ще бъдеш възнаграден. - обади се Мони. - Свободен си сега.
   - Да, върви. - погледна го и Хаос. - Имаме важен разговор с генерала.
   Отон трудно подтисна разочарованието си, въпреки че друго не бе и очаквал. Господарите знаеха много добре за омразата помежду им. И нямаха намерение да подклаждат враждата им като подложат Дивия на унижението да го накажат пред човека, когото той ненавиждаше. Флинтстоун също бе ценен за тях. Но на Отон му бе достатъчно, че му бяха позволили да научи, че наказание ще има.



   Имперският мъж бе измъчван с жестокост, която трудно бихме могли да си представим, че може да бъде родена от човешко съзнание. Но тя и не произлизаше от хора... Макар да беше подложен на многократни тестове за болка преди да бъде изпратен, накрая той не издържа. Това, което му бе причинено, надхвърляше и най-страшните му кошмари.  За щастие успя да каже само коя е владетелката му е. Повече не знаеше.
    Номадският войник извади по-голям късмет от него. Сърцето му спря внезапно от неистовия ужас, още преди да е изпитал адската болка на мъченията.

................................................. .............................

  От далеч видяха приближаващия се човек. Единственото, което спря стрелците на кулата да го убият, бе фактът, че беше абсурдно Номадски войник да се осмели да доближи вражеска крепост съвсем сам. А и дори от разстояние можеше да се види окаяното състояние на пътника. Нозете му бяха разранени и при всяка крачка залиташе от изтощение. Стражата на портите мълчаливо изчакваха странника да стигне до тях.
   - Отворете портите! Отворете портите! - изведнъж се провикна единият. - Това е Хамелеон! Завръща се от мисия...
   Двама от мъжете стигнаха точно навреме, за да го подхванат. Човекът се свлече в ръцете им, достигнал пределната граница на силите си.
   Нахранен и напоен, сега той бе на крака и стоеше пред Рицарката и генерал Парис. Самият той бе настоял веднага да се яви да докладва на императрицата, важни бяха новините, които й носеше. Но застанал пред легендарната Рицарка, от която лъхаше сила и великолепие, дори и все още лежаща в болничната постеля, Хамелеон се смути от вида си. Сведе очи и запристъпва от крак на крак.
   - Виждам, преживял си много...- отрони Рицарката. - Кажи, какви новини си донесъл.
   - Милейди - престраши се той най-сетне. - Армията им е огромна. Милиони войници... и все повече сган се стича към лагера им...Когато тръгнах към родината, почти бяха усъвършенствали здравината на метала, от който правят броните си. Научих и че се очакват скоро елитни войници. Пътуват вече към лагера им, но не се знаеше денят на пристигането им...Били неумолими бойци, още по-жестоки и безмилостни, не познавали страха от смъртта...Правят и нови машини, по-ефикасни от катапултите...които да разрушат и превземат и най-здравата крепост...
   Мъжът замълча. Нямаше повече какво да каже.
   - Отлично се справи със задачата - Парис му се усмихна насърчаващо. - Имаш нужда от почивка сега. И то напълно заслужена.
   Когато Хамелеон напусна стаята, генералът се обърна към Рицарката. Сърцето му прескочи, както ставаше винаги, когато срещнеше очите й.
   - Очаквах такива новини - започна той след кратко мълчание. - Но не толкова скоро...
   - До последния удар на сърцето ми, до последната глътка въздух, която поема, ще браня империята си...колкото и с каквото и да дойдат, генерале. - Тя го погледна решително.
   Парис не бе срещал никога през живота си жена като нея. Смела, дръзка, тя винаги бе изпълнена с вяра, когато всички останали бяха отчаяни. Винаги намираше изход и от най-безизходните ситуации...Бе достойна за възхищение.
   - А аз ще бъда до вас, милейди...
 
Активен
the_knight
Гост
« Отговор #36 -: Август 07, 2008, 04:00:21 »

   Дните отминаваха. И всеки нов неизменно идваше. Безмилостно, нехаещ за злото, което донасяше изгрева на слънцето. Атака. Атака. И пак атака...
   Светлината, раждаща живот, символ на доброто, сега разкриваше пред стотици имперци единствено опустошени земи. Изпепелени ниви. Разрушени къщи и работилници. Руини от до скоро могъщи крепости. Хиляди пресни гробове...
   Все по-малко имперски владетели успяваха да устоят на дивите набези. Диви ли?...Това вече не бяха диваците от първите зле организирани нападения - недисциплинираната, надаваща варварски крясъци сган. Редиците им бяха перфектни. Движеха се като един. Командите биваха изпълнявани още преди да са доизречени.
   Чувството за обреченост бавно, но сигурно си проправяше път към сърцата и на най-храбрите императори.
   Но не и в нейното. Рицарката потрепери. Не от нощния ветрец, който бе дошъл с дъжда, бе го отнесъл към нечии други владения, а той самият беше останал. Сякаш за да й напомня, да измъчва душата й при всеки негов полъх от северозапад и  югоизток. Там, където се намираха двете села, които не бяха успели да спасят от странните воини с тъмна кожа.
   Не бе успяла да усети радостта от убедителните победи, които генералът и армията й бяха удържали в столицата и най-близкото селище. Времето за подготовка не бе стигнало за защитата на всички провинции в империята. Късно достигна до Рицарката вестта за преразпределението на вражеската войска. До един момент се бе движила право към главния град, след което се бе разделила на четири отряда. По един за всяко селище...
   Рицарката затвори очи и сякаш часовете препуснаха назад, към времето на битките. Тя бе стояла тогава на същата тази тераса, към която се излизаше от покоите й, превърнали се напоследък в неин затвор. Където бе и сега. Отново чу звънтенето на метала, предсмъртните викове на падащите в бой и нейни, и вражески войници. Чувстваше как лепкавите пипала на страха се протягат към нея и постепенно пропълзяват до всяко кътче на съзнанието й. Както ставаше при всяка битка, на която изпращаше генерал Парис. Докато не чуеше ясната песен на мощния боен рог. Надувайки го, генералът оповестяваше края й. Паднеше ли мъртъв, рогът нямаше да пропее и никой от войниците нямаше да посмее да го надуе, щеше да остане безмълвен завинаги... И тогава желязната хватка около гърлото й се отпускаше и Рицарката отново можеше да диша. До следващият път, когато Парис повеждаше войските на бран. След броени часове...Джейн Страховитата летеше към имперските земи да извоюва най-голямата победа в живота си...
« Последна редакция: Септември 11, 2008, 02:49:11 от the_knight » Активен
Samodiva
Сержант
**

Karma: +24/-54
Неактивен Неактивен

Публикации: 75


Профил
« Отговор #37 -: Август 07, 2008, 20:35:36 »

Колко дена ни биха
ни дума, ни вопъл, ни стон
но устата сгрешила
сама промълвила
ОТОН *gamer*
Сънувам го вечееееееееееееееееееееее!! *xxx*
Активен
the_knight
Гост
« Отговор #38 -: Август 09, 2008, 21:37:48 »

   Тътенът достигна до ушите им много преди вражеската армия да е навлязла в полезрението им. И той бе по-страховит дори от меч, опрян в гърлото. Познатият звук от блъскането на подковано желязо в степта, се примесваше с провлачен грохот и скърцане като че ли от зле смазани панти. Нещо огромно и многобройно приближаваше, щом дори и земята потреперваше от скверния му допир до нея. Требучети. Колко ли бяха сега? Щяха ли да са достатъчно да съборят крепостта въпреки защитниците горе по кулите и тук, на бойното поле? Никой не знаеше...
   Генерал Парис пришпори снежно бялата си кобила в лек тръс, обхождайки бавно редиците. Повечето войници бяха оставили зад гърба си множество кървави битки. Но имаше и момчета, до вчера играли с връстниците си на война, тичайки безгрижно по ливадите. А днес вместо дървени мечове държаха в ръцете си тежки оръжия и щитове, за да се изправят срещу враговете, за чиято жестокост им бе разказвано само. Някои от тях щяха да намерят смъртта си днес, още преди да са вкусили от сладостите на живота, преди да са познали любовта, преди да са живели истински... Не едно пребледняло лице срещна погледът на генерала. И не само сред новобранците...
   - Страховитата отново е пред портите ни - проехтя гласът му. Нямаше навика да изнася речи преди битка, но тази вечер нуждата бе голяма. - Тук ще бъде тя, или някой от останалите Номадски пълководци и утре...Ще идват все по-многобройни, ще бъдат все по-силни...Но колкото и здрави да са броните им, не ще ги предпазят от нашите стрели, копия и мечове! И не ще срутят стените на крепостите ни!...
   Парис пое дълбоко въздух и усети аромата на току що изкъпаната от летния дъжд трева. Уханието на розите, които растяха зад крепостната стена със стотици. Ветрецът го бе донесъл чак до тук...Чуваше песента на щурците.
   - ... Но не, защото сърцата ни не познават страха - продължи той, а гласът му ставаше все по-мощен - А именно заради него... Не страх от смъртта мъчи сърцето ми, а страх че това - Парис разпери ръце - може да ни бъде отнето... От нас и нашите майки и бащи, жени, синове и дъщери... Аз не съм готов да им го дам!
   Войниците се размърдаха.
   - Готов съм да им дам единствено смърт!
   Виковете на мъжете сега заглушиха грохота, който се чуваше все по-близко. Някой поде бойна песен и скоро тя огласи цялата околност.
   И най-после се появиха. Придвижваха се бавно и малко преди да навлязат в обсега на стрелците, генералът разбра защо. Редиците им се разтвориха, за да направят път на обсадните машини. Една, две, три...след десетата, Парис спря да брои.
    - Готови за стрелба! - изкрещя той и гласът му не потрепна. - Сега!
   Стрелите от бойниците по кулите и тези от бойното поле излетяха почти едновременно.
   На два пъти требучетите биваха зареждани и готови за стрелба. И двата пъти войниците падаха пронизани преди да са успели да стрелят. Третият опит бе успешен и стотици огромни камъни полетяха към стените на крепостта. Всички до един намериха целта си. Една от кулите се срути, заедно с хората по нея, сякаш бе откъсната от гигантска ръка. Каменни отломки хвърчаха във въздуха... Нямаше време за губене. Още няколко такива удара и крепостта нямаше вече да защитава града.
   - Копия и мечове, напреед! - Парис огледа почернялата от врагове равнина. - Конете - след мен! Да им отрежем пътя за бягство!
   Генералът препусна стремително, без да се обръща да провери дали го следват. Зад гърба му нови удари по крепостната стена разтърсиха местността. Земята се тресеше, но Парис не поглеждаше назад. Поведе 1000 конника на югозапад. Останалите 1000 в този момент заобикаляха гората, намираща се в противоположна посока и щяха да се появят зад гърба на вражеските войници, затваряки обръча. Стига да не успееха да завземат крепостта преди намесата на тежката кавалерия, битката щеше да приключи бързо. Оцелели нямаше да има.


п.п. тази битка още не се е състояла така че ще попиша още като видя да ли ще бия Wink
« Последна редакция: Август 09, 2008, 21:42:53 от the_knight » Активен
_LadyBlack
Гост
« Отговор #39 -: Август 10, 2008, 16:31:59 »

…Сахо присви очите си леко, когато разпукващата светлина на утрото пропълзя в шатрата и опари зениците му. Младият маршал  не бързаше да става от ложето. “Днес денят ще бъде тежък” - мисълта пропълзя като змия в полусъбуденото  му съзнание и трайно се настани там….Номадът протегна ръка и потърси меча си. Хладината на метала го опари, пръстите му се плъзнаха по острието и го стиснаха здраво. Оръжието за миг се сля с ръката му и се превърна в естественото и продължение…Сахо затвори очи и прокара пръсти по острието…Усети хилядолетната стомана, безпощадната смесица от огън и ярост, скрита дълбоко в душата и, пламъка, който можеше да бъде угасен единствено в нечие тяло… …Младият номад обичаше този миг, мигът, в който мечът надделяваше над плътта, врязваше се в нея, разкъсвайки я на хиляди нажежени парченца, горещата кръв потичаше лепкаво по метала и замръзваше в предсмъртна агония…
Гъвкавото, добре тренирано тяло на младия маршал се изправи отривисто и се приплъзна към входа на номадската шатра. Сахо отметна тежката сатенирана коприна. Слънцето погали полуголото му тяло и потъна в присвитите зеници на младия мъж…
Утрото бе настъпило, а заедно с него си бе отишъл и поредния сън…
А лагерът на номадите все още спеше. Отон - Касапинът се бе завърнал безславно от битка часове по – рано след като земята имперска погълна милиони деца на степта в безумния му набег към имперските крепости. За първи път главорезът се бе прибрал директно в шатрата си без да приеме овациите на ордата, както му се полагаше по право. Остатъците от оцелялата му армия сега трескаво сънуваха снощната битка, налягали кой където намери в номадския лагер. Спяха и легионите на Кръволока…
…”Да поспят. Днес денят ще бъде тежък, а аз мисля да го направя и кървав ако Богинята – майка отреди” – кръвожадната мисъл изви като звия устните на младия маршал в тънка усмивка.
На около петдесетина крачки от шатрата му тихо догаряха последните съчки на лагерния огън. Край тях, прегърнали мечовете си кротко похъркваха двамата часови, на които бе отредено да бранят предната нощ номадския лагер от имперски шпиони…
… “Кучета. Оставили са огньовете в лагера да загаснат”…Сахо срита потъналите в сън войници и ги извади от впецепението.
“Оставили сте огъня да угасне” – тихият глас на младия маршал разби тишината на утрото и посипа отломките върху очите на полуразбудените номади…Войниците наскачаха трескаво и с несвойнствена бързина се заеха да стъкват огъня. Прегрешението им бе нечувано според Закона на пустинята – бяха оставили огъня пред шатрата да загасне. Ако Хаос научеше, това бе равносилно на смърт.
Яроста на Първия щеше да се изсипа върху главите им, а наказанието да бъде страшно – завързани полуголи между диви коне да препускат докато парчетата от телата им не се посеят по четирите краища на лудналата земя…
…”Спокойно бойци. Хаос няма да научи…Кой от Вас ще тренира с мен тази сутрин?” – гласът на маршал Сахо разсече отново тишината и увисна като меч над главите на часовите. Номадите се спогледаха. Страхът се прокрадна в очите им и вцепенено потъна в ирисите им. Войните мълчаливо наведоха глави.Никой не смееше да застане срещу Сахо не само на бойното поле, но и когато младият мъж тренираше. Маршалът не знаеше милост. Упражненията му призори винаги завършваха със смърта на противника. Тренираше така, както се биеше и на бойното поле – безмилостно, с отсечени, отривисти движения, с елегантноста на дива котка, която се забавлява с плячката си, зарежда се от страха й и удължава агонията й с безпощадна елегантност…В този момент очите на маршала губеха езерния си блясък, а зад застиналото им стъкло надничаше наближаващата смърт…Всичко свършваше за един миг. Сахо издебваше противника си, забиваше острието на меча си в него, разкъсвайки плътта на парчета. Мигът на победата се смесваше с предсмъртната агония на жертвата. “Кръв, кръв, кръв” – ненаситното желание продължаваше да приижда на талази от младия маршал, заплашвайки да удави утрото, десницата на Сахо продължаваше безумния си танц, а острието на меча му пронизваше отново и отново мъртвото вече тяло…
…”Още един часови ли се каниш да убиеш тази сутрин?” - гласът на Джейн тихо се промъкна край младия номад. Не бе усетил кога Амазонката бе застанала редом с него. Издължените бадемови очи на номадката се вклиниха в неговите, опитвайки се да ги укротят с топлината си. Джейн бе единственият човек на този свят пред когото Сахо притихваше, а жестоката му природа се скриваше под пластовете на собственото му съзнание. Амазонката го бе отгледала от дете. От нея получи първите си уроци на воин. “Войната е съвършенство”, не бе спирала да му повтаря Джейн, докато го караше да повтаря едни и същи движения с меча до полудяване…“Няма нищо по – съвършенно и красиво от формата на оръжието, с което убиваш. Мечът е студ и мълчание. И сила. Естественото продължение на ръката ти. Символът на твоята воля. Началото и края”… Двамата се разбираха без думи. И си помагаха да оцелеят.
…”Хаос те вика”, прекъсна спомените му младата жена. Сахо я изгледа сепнато и кимна мълчешком…След минута краката му следваха пътя към шатрата на Първия…
…Предводителят на ордата имаше навик да става рано и да обхожда лагера. Гъвкавото му тяло се плъзгаше като сянка на нощна птица край унесените в сън шатри. Пронизващият му поглед запечатваше всяка подробност, всяко нарушение, което следваше да бъде поправено…или наказано.
Бе наблюдавал тренировките на малкия многократно и всеки път безпощадноста, с която Сахо убиваше противника си го бе удивлявала. “Толкова млад, а толкова жесток. Ще стигне далеч”, помисли си Хаос, оглеждайки застаналия пред него мъж…
…”Днес е твой ред да поведеш номадите Маршале. Още съвсем малко ни остана. Време е кучетата имперски да преклонят глава и да  молят за милост. Искам днес всичко да приключи. Достатъчно жертви дадоха синовете степни. Искам победата на моята орда да бъде белязана с гибелта на цялата имперска земя”…
Гласът на Хаос не търпеше възражение…

*   *   *   *   *

…Утрото дойде за имперските земи с вкуса на кръв и миризмата на горяща плът. От милувката, с която слънцето бе събудило смълчаните крепости не бе останал и къс…По четирите краища на обширните империи се бе възцарила предсмъртна тишина, в която се чуваха само глухите удари на мечовете, тежкото падане на обезглавените тела и предсмъртните стонове…Легионите на Сахо бавно превземаха земите имперски. Победата им хрускаше между зъбите с вкус на смърт и разлагаща се плът…
Заповедта на Хаос – без пленници, клане до крак следваше да бъде спазена и младият маршал внимателно следеше за това, яхнал коня си…Дивото животно танцуваше. Нажежената земя палеше копитата му, ноздрите му се свиваха от миризмата на кръв, а димът от запалените селища лютеше на очите му…Ордите на Сахо настъпваха. Всяка крачка на варварите бе белязана с пепел и кръв. Имперските селища се предаваха едно след друго на безпощадната сила на огъня. Глухите удари на номадските мечове се разбиваха като стена във воплите на умиращите имперци, дивите гласове на варварите потъваха в детските стенания и женските писъци. Кървите на беззащитните се стичаха като пороен дъжд и ужасено се губеха в пукнатините на напечената от слънцето земя…Малцината останали императори се биеха на живот и смърт за земята си…Те нямаха избор. Трябваше да оцелеят…


P.S. Приказката е за атаката на Сахо от преди няколко дни, но нямаше как да я пусна по - рано. Не ми оставаше време да я допиша. Едва днес успях. Обещавам да наваксам и с останалите приказки за новите атаки:) *rose*
Активен
_LadyBlack
Гост
« Отговор #40 -: Август 11, 2008, 15:11:51 »

…”Номаде, да не те е страх? Или си свикнал да се бориш само със слаби императори, които изкарват на бойното поле жени и деца, а не войни?” – насмешката в гласа на Императрицата отекна над смълчаното бойно поле, последвана от оглушителния рев на имперската войска. Войниците обожаваха владетелката си и одобрителните възгласи бяха най – малкото, с което можеха да засвидетелстват почитта си към Божествената…
Откъм противниковия лагер не последва отговор. Но очевидно думите на жената бяха достигнали до ушите на Генерал Флинстоун. Дивият сви устни ядно. Белегът разсичащ лицето му на две побеля до неузнаваемост. Най – близките му знаеха  какво означава това – номадът бе извън себе си от ярост. Една жена, една императрица си бе позволила да го унижи публично и предизвика него – дивия Флинстоун, маршалът на ордата, повелителят на степните бойци. Нечуваното предизвикателство нямаше да остане ненаказано…”Тази, ще я убия лично с ръцете си. Ще я накарам да моли за милост. А след като и се наситя ще я хвърля на войниците си, да се позабавляват” – картината  изтръгна трескав смях от гърдите на номадския генерал, а приближените му наостриха уши. Флинстоун бе стоял неподвижно цяла сутрин на височината край имперския град и внимателно бе наблюдавал  крепостните кули. Сега, легионите зад гърба му бяха строени в идеален ред, а номадите очакваха само мълчаливата заповед на Генерала си, за да се хвърлят напред и да прегазят имперската войска…Заповед, която Флинстоун още не бе изрекъл…
…Вече няколко дни сутрин и вечер Императрицата извеждаше войската си на бойното поле и я строяваше - всеки път по различен начин, за да отбива нападенията на номадските орди. Бе успяла да опази империята си непокътната и от набезите на Амазонката, и от страшния гняв на маршал Сахо, и от безпощадната ярост на кървавия Отон, но този…този бе в пъти по – страшен и по - безпощаден от тях. Владетелката потръпна. Страхът пропълзя издайнически по гърба й и се скри в черната наметка, с която се бе загърнала в смълчаното утро. Тихият ужас за миг скова плещите й и замря в тялото и като стон. Конят усети безпокойството на господарката си и изпръхтя едва чуто. Владетелката се огледа мълниеносно. Никой не биваше да усети страха и, никой…не и в този миг, в мига, в който най – страшният номадски генерал стоеше с ордата си пред портите на крепоста и. Знаеше с какво ще се сблъска след по – малко от час. Съгледвачите и се бяха прибрали в замъка рано сутринта потънали в прах, издрани от тръните, побелели от ужаса, който бяха изпитали, съзирайки многомилионната степна орда. Каменното и лице не трепна, докато слушаше трескавите им разкази – дивият номадски генерал, безпощадният Флинстоун бе на път към земите и с безчислена армия. “Колко голяма?…” – въпросът се бе отронил неканен от устните и. Това, което чу от шпионите  я накара трескаво да притвори очи – армията на Дивия бе достатъчно голяма и добре тренирана. Варварите, този път бяха помъкнали и обсадните си оръдия – онези странни машини, които хвърляха камъни и огън с огромна сила и разбиваха на пух и прах крепостните стени.
…”Господи, дано ми стигнат силите. Само този път” – стонът се отрони от гърдите на владетелката и потъна дълбоко в напуканата земя. Небето бе притихнало в размисъл и очакване да се случи непоправимото…Облаците в него се раздвижиха и се подгониха в безкрая като диви коне, шибнати от камшика на жесток ездач. Притъмня…Ненадейно се появи вятър – пронизващ до костите, безпощаден, проскърцващ в короните на дърветата. Ръцето му вдигнаха пушилката от земята, затъмниха хоризонта и с рев я запратиха обратно към коравата изпечена глина. Тътен на самотна светкавица проряза за миг безкрая и след това умря, удавен в собственото си кърваво зарево…
…Императрицата обожаваше безкрайноста на очакването, мигът на тихото дебнене на противника. Тогава се задействаше инстинктът и на хищна котка. Да дебнеш врага, да дочакаш мига, в който, провокиран от собственото ти бездействие той ще се вдигне на щурм и ще допусне грешка…Това бе в основата на военната стратегия и Божествената го знаеше до съвършенство. Бе изучила законите на войната далеч преди да осъзнае, че тя означава болка и истина, бе галила меча с ръце години преди пръстите и да се радват на коприната по напъпилото моминско тяло.
…Когато съгледвачите и донесоха, че дивият Флинстоун е на път към империята й, ръцете и инстинктивно потърсиха хладното оръжие. Не я спря предупреждението на Генерал Берг, дясната и ръка, че мястото й точно в този момент не е на бойното поле и че тя, Владетелката на най – старата империя е длъжна да остане в крепоста -  добре пазена и да остави войната в ръцете на обръгналите в бран мъже край себе си. “Мястото ми е там, при другите”, бе отронила Божествената и с това сложи край на спора с Генерала. Минути по – късно бе яхнала коня си, а мечът проскърцваше в ръката и.
Крепоста отдавна бе готова да посрещне нашествениците, макар лабиринтът от разрушени окопи, потрошени оръжия и разхвърляни човешки кости все още да спомняха последното сражение. След последната атака бе заповядала на войниците си да изкопаят ровове, на двайсетина крачки пред крепостната стена и да ги запълнят за всеки случай с наръчи пръчки. Сега дърветата мрачно горяха в ямите и образуваха допълнителен преграден пръстен около твърдината…
“Дано това да спре Дивия”. Владетелката усети как мислено дава надежди сама на себе си…
Слънцето отдавна бе преполовило небето, а лъчите му настръхнало  обхождаха потъмнената земя. “Затишие като пред буря”, мисълта парна Императрицата за миг…И тогава го чу. Звукът. Глухото удряне на мечове върху щитовете…И онова влудяващо гърлено “Ааааааааааа”, отронващо се от хиляди гърла. Номадски. Нямаше как да го сбърка. Бе сънувала този звук в най – трескавите си нощи. Той бе разтърсвал из основи лепкавите и сънища и хилядократно я бе запращал в лапите на страха. Звукът означаваше само едно. Армията на Флинстоун бе поела към имперската твърдина…
…Сблъсъкът дойде след по – малко от час. Яхнала дивия си жребец Божествената сечеше номадите с меча си. Ръцете и, силни и добре тренирани се бяха слели в съвършенна прегръдка с хладното оръжие. Императрицата обичаше своя меч, усещаше силата му и яроста на стоманата, която се изливаше в дяволски танц върху номадските тела сега.
С периферното си зрение усети раздвижване сред вражите редици и се огледа. Твърде късно. Пехотата бе отстъпила място на стрелците и странните номадски лъкове вече се издигаха във въздуха. Командата й “Щитове горе” закъсня само секунда. Първите редици на войската й паднаха, покосени от отровния облак, затъмнил слънцето. Една от стрелите прониза Владетелката в лявото рамо, други 3 – 4 се забиха в щита и. Болката бе мигновенна и затъмни съзнанието и за миг. “Можеше да бъде и по – зле”, помисли си тя и понечи да извади забилата се стрела, но острието бе потънало твърде дълбоко в плътта и. Усети топлата, лепкава кръв да се стича от отворената рана и да се губи в гънките на черната и наметка…
Оглушителният тътен от предните редици я върна в действителноста. Армиите се бяха вкопчили в смъртоносна схватка. Телата се удряха в тела и неиздържали на напора се разделяха за миг, за да се срещнат секунди по – късно в още по – яростен сблъсък.  Звънтенето на оръжията пронизваше съзнанието и. Тътенът ставаше по – силен с всяка изминала секунда. Редиците на имперците се огъваха под напора на номадската орда. “Не бива да отстъпват. Не бива”, мисълта премина като светкавица през главата на Владетелката и тя се хвърли с нови сили напред. Божествената бе твърдо решена да даде пример на войниците си. Яроста замъгли погледа й и вкамени меча в ръцете и. Увлечена в ритъма на битката не чу предупреждението на генерал Берг, че се е откъснала твърде напред. Когато осъзна грешката си бе късно. Обръчът се бе затворил зад гърба и. Тежката конница на противника  бе надвила нейната и се насочваше към десния фланг на имперската войска. Конете разрязваха с телата си стената от щитове. Предните им крака разсичаха въздуха и се стоварваха като подивели върху войниците на Божествената, премазвайки ги с тежеста си. Цвилене, конски тропот, мирис на пот и на кръв. Всичко се бе смесила в чудовищна палитра.
Императрицата усети как постепенно губи силите си. Потърси генерал Берг и го видя, твърдее далеч зад себе си, как се опитва да разкъса  номадския обръч и да стигне до нея. Тогава усети НЕГО…Обърна се рязко и го видя. Призрачно видение. Огромен черен кон, очертанията на конник върху гърба му, оголена паст, искри, изскачащи изпод копитата, мирис на наближаваща смърт…генерал Флинстоун се носеше точно срещу нея с оголен меч в ръка, яхнал дявоския си жребец…Последното, което усети бе строполяването на коня си и мириса на черна земя. И тогава изгуби съзнание…

*   *   *   *   *

…Владетелката на най – старата имперска династия така и не разбра, че войската и бе удържала победа над номадската орда на Дивия и я бе обърнала в бягство. Загубата на кръв от раната я бе хвърлила за часове в плен на тъмата. Когато се събуди, откри, че е вързана за коня на Флинстоун, влачена като куче към номадския лагер. Бяха я пленили…
Опита да се изправи. Усилието сгърчи лицето и в болка, а дробовете и се свиха под нажежената ласка на въздуха. Нозете не я слушаха. Слънцето натискаше плещите и надолу към изтръпналата от болка земя…Не биваше да се предава. Не и тя...Владетелката на най - старата имперска земя се закани да оцелее. И да отмъсти...

...to be continued...
« Последна редакция: Август 11, 2008, 15:55:51 от _LadyBlack » Активен
Samodiva
Сержант
**

Karma: +24/-54
Неактивен Неактивен

Публикации: 75


Профил
« Отговор #41 -: Август 13, 2008, 15:51:47 »

Империатрицата вече душа береше. Двейсет и осем атаки време не беше ни яла ни спала. Бродеше нощем по кулите на замъка и чуваше свирепия вой на дивите орди.
Още на десетата атака започна да нарича рожбата си Паладинчо, а подчинените къпи копия. По телефона квичеше не ми трябват пари, не ме интересува бизнеса, само Отон искам. Кой е този Отон, попита ревниво имераторът, вседствие на което бе наречен спънат лек кон и изхвърлен в рова пред замъка, дето му е мястото.
И Паладинчо си замина по реда при баба си в другия замък, щото беше написал с флумастер на тапета в трапезарията НИКОГА ПОВЕЧЕ ПИЦА! Ще се бунтува - ам хаааааааааааааа! Когато мама се бори на живот и смърт с враговете Cool
Империатрицата сбърка и домоуправителката на замъка. Нарече я Джейн, а жената се казваше баба Пенка и идваше за таксата за чистачката. Същата участ сполетя и техника на замъчната цифрова телевизия, който имаше неблагоразумието да дойде за таксата точно по време на атаката. Той биде отпретен с думите "Номад, смотан, сега ли намери. Като ти пратя 1000 фаланги и на цифрички ще ми станеш!"
Ура, златооооооооооооооо! - извика империатрицата след неуспешно опожаряване. Из целия замък се разчу. В това време нахлуха крадци в замъка, опряха пищов в челото на империатрицата и изръмжаха - давай златото. "Честта си давам, злато не давам" - изплака тя и посочи екрана на компа. "Госпожо, пиете ли си редовно хапчетата?" - запита плахо единият крадец и всички изчезнаха вкупом и заднишком, щото тя ги гледаше страшно. И не само...
28-ма атака.
Да бъда или да не бъда - припомняше си Шекспир империатрицата.

Едит, Отон: Малко цензурирах някои неща, които бяха извън рамките на добрия тон.
« Последна редакция: Август 13, 2008, 16:08:35 от Oton » Активен
the_knight
Гост
« Отговор #42 -: Август 14, 2008, 22:42:00 »

   Нощта бе тиха и привидно спокойна. Последните няколко седмици обаче, навсякъде се промъкваше някаква смътна тревога. Чувството приличаше на лепкава топка в стомаха, нарастваща все повече и повече. Докато изпълнеше цялото същество, замъгляваше мисълта, поне разумната и караше сърцето да се свива от ужас, а дъхът да излиза от гърлото с накъсани хрипове.
   Но не и тук, в Градината на Живота. Създадена преди хиляди години, тя бе единствена по рода си. Не заради красотата на екзотичните растения, чиито имена бяха потънали в забрава заедно с древното изкуство на сътворяването им. Този който пристъпеше през портата от две крехки върби, привели клони сякаш, за да дадат милувка, колкото и тежък товар да носеше на раменете си и горчилка в сърцето си, мигновено чувстваше облекчение. Проблемите не бяха нерешими. Раните толкова болезнени...Старите хора казваха, че това се дължи на сладостния аромат на цветята, който се носеше във всяко кътче на Градината.
   Рицарката пое жадно глътка въздух и притвори за миг очи. Колко отдавна не бе идвала тук! Като че ли искаше да се държи постоянно нащрек, да не си дава и за миг почивка. Но сега имаше нужда от нея. В главата й непрекъснато се водеха битки. В ушите й кънтяха ударите на меч в меч....
   Един пожар, един отвлечен селянин в робство не бе допуснала повече. След онзи път. Когато малкото зверче СаХо ги хвана неподготвени. Нито веднъж не бе предала крепостите си. Но усещайки, че краят е близо, варварите - пълководци ставаха все по-уверени в атаките си. А с увереността им растеше и нечовешката ненавист, която таяха към Свободните владетели. Едничкото им желание бе да разрушат живота им, да отнемат свободата и с нея всичко скъпо, което притежаваха на този свят. Та те дори не се настаняваха в превзетите крепости! Просто ги срутваха. Хората избиваха, а годните за роби - отвеждаха...Оставяха след себе си изпепелени земи и руини от градовете, в които някога бе кипял живот. Ръцете им умееха само да рушат.Ледените им сърца бяха способни само на омраза...
   Рицарката ги виждаше вече и в сънищата си. Но най-често в тях присъстваше Касапинът. И тази нощ се бе събудила с вик, застинал в гърлото й и пропита от студената пот нощница, прилепнала към треперещото й тяло. Още го виждаше, него, Отон, с блеснали от омраза очи и оголени в зловеща гримаса зъби. Приближаваше с широки крачки. В едната си ръка държеше отсечената глава на генерал Парис, оставяки кървави следи по пода, а с другата посягаше към гърлото й.
   Императрицата навлизаше все по-навътре в Градината и споменът за съня най-накрая започна да избледнява. Тя стъпваше боса по копринено меката трева. Разперила ръце, стъпката й бе толкова лека, че сякаш не докосваше земята. На лицето й играеше неволна усмивка.
   Много преди луната да й разкрие миниатюрния водопад, тя чу песента му, а след това го съзря. Лунната светлина се отразяваше в побегналите настрани капчици вода и преди да се скрият от погледа, заприличваха на падащи звезди. И едра фигура на няколко метра от него. Просната на тревата, с ръце, подложени под главата, съзерцаваше нощното небе. Парис.
   - Милейди... - той скочи на крака стреснато.
   - Остави това "милейди", Парис. Точно твоята, така жадувана компания...смеех ли да се надявам... - гласът й заглъхна и страните й като че ли поруменяха. Рицарката се отпусна на земята и подви крака, загръщайки ги с нощницата си.
   - Понякога... след много тежка битка се отбивам тук - усмихна се Парис леко смутен, но приседна до нея.
   - Да бях знаела, по-често бих идвала в Градината...
   - Как си, Оля? Раната? - попита след кратко мълчание генералът.
   - Добре съм вече... и мисля при следващото нападение да...
   - Не! - извика рязко Парис, след това гласът му омекна. - Страхувам се за теб, Оля...
  Той млъкна, но Рицарката виждаше, че не е свършил и не проговори.
   - Загубя ли те...слънцето в моите дни ще помръкне...звездите в нощите ми ще угаснат...обичам те повече от живота...
   - А моето сърце, мили мой генерале, - усмихна се скръбно тя, поемайки ръцете му - се пръска от ужас всеки път, когато те изпращам на бойното поле...копнея да съм до теб...тук, в битките, навсякъде...защото ти си моят живот.
   Парис не можеше да откъсне очи от нея. Толкова крехка изглеждаше. Меката й коса се стелеше по раменете й разпусната. Лицето й сияеше. За пръв път, откакто бяха започнали варварските набези.
   Не беше си помислял и в най-смелите си мечти, че тя би могла да изпитва някакви чувства към него. Та той бе просто войник...Но бе изпитал нужда да признае собствените си, не беше способен да ги таи повече в себе си.
   Двамата дълго останаха прегърнати, без да говорят. Толкова дълго бяха копнели един за друг, че сега само близостта, им бе достатъчна.

................................................. .....................................

   Изтегляха се все по-назад, докато достигнаха най-вътрешния кръг на цитаделата. Пред тях всичко бе в пламъци и отломки. Огромните камъни се търкаляха навсякъде. Господарят на Номадските племена, Хаос, чието име всяваше неудържим страх само при споменаването му, беше довел най-могъщата армия, която бе съществувала някога. Придружена от безброй требучети. За броени минути адът се бе възкачил на земята. Цялата пехота бе избита с лекотата, с която есенният вятър обрулва повехналите листа от дърветата. Генерал Парис беше дал заповед за отстъпление и в този момент навярно бе някъде там, на бойното поле, опитвайки се с бой да си пробие път назад към вътрешността на крепостта.
   - Милейди, умолявам ви - обърна се към Рицарката капитанът на отряда, с който беше останала тя. - Нека тръгваме...Скоро ще бъде късно за бяг... отстъпление.
   - Тръгвайте, капитане, ще ви настигна заедно с генерала и останалите мъже - каза Рицарката, въпреки че си даваше сметка колко излишни са думите й. Хората нямаше да оставят императрицата си сама, обкръжена от вражеска войска.
   - Но, милейди, те може би вече са...- започна капитанът, но веднага прехапа устни, усетил върху себе си ледения й поглед. - Ще изчакаме генерала.
   Крепостта в планинския град бе построена в размирни времена. Преди започването на строежа, бе прокопан широк тунел в планината, който водеше направо в недрата й и оттам към столицата. Път за бягство. Как ненавиждаше тази дума. Мразеше да бяга, мразеше да изоставя крепостите си. Но Рицарката осъзнаваше, че за да има империята шанс да отвърне на следващите удари, сега трябваше да го направи. Особено ако Парис беше...мъртъв. Дори само при мисълта, тя усещаше как сърцето й се раздира отвътре на хиляди парченца. Не беше плакала от малко дете, когато Касапинът бе взел родителите й в плен, в замяна на нейния живот, а след това ги бе екзекутирал публично. Но сега в очите й напираха сълзи. Тя извърна глава настрани. Нямаше да им позволи да се търколят по бузите й.
   Когато отново погледна към капитана, виждайки как пристъпва от крак на крак, Рицарката осъзна, че е време. Бе забавяла тръгването до последната възможна секунда. Тя кимна с глава и тръгна. Не можеше да говори сега. Треперещият й глас щеше издайнически да покаже огромната й болка.
   Колкото по-надолу слизаха, толкова по-глухи ставаха звуците, носещи се от вън. Навлязоха в тунела. Всяка нейна крачка бе мъчителна. Краката й сякаш бяха направени от олово. Рицарката не се обърна назад, когато чу мощния взрив и камъните посипаха входа на планинския проход. Евентуалното преследване бе предотвратено. Никой не можеше да влезе вече.



   Бяха тръгнали десет хиляди към планинския град, а се завърнаха едва хиляда.
   Императрицата вървеше с гордо вдигната глава и поздравяваше хората. Но някак странно притихнала и мълчалива. Цялата кръв се бе отдръпнала от лицето й. Приличаше на човек, срещнал смъртта от близо, оцелял, но забравил да се върне в света на живите. Рицарката остана в това състояние дори при новината, че армията успешно е отблъснала врага и столицата е опазена от страховитите орди на Хаос.
« Последна редакция: Август 14, 2008, 22:54:02 от the_knight » Активен
pecipicha
Лейтенант
***

Karma: +57/-22
Неактивен Неактивен

Публикации: 137



Профил
« Отговор #43 -: Август 15, 2008, 03:52:35 »

                                               Провидение
 
Докато далеч на север имперците даваха отчаян отпор на ордите на номадите юга напомни за себе си .Свирепите пустинни племена прогонени отдавна усетиха слабостта на средна земя и се завърнаха готови за лесна плячка и клане.Само един воин ги посрещна и само той бе достатъчен, защото това бе човекът-легион Валкирион наричан още от пустинниците лунния ястреб .Сам той бе с номадско потекло, но осиновен и отгледан от предводителя на тевтонските рицари- единствените които бранеха средна земя от степните конни стрелци на  изтока и бедуинските  разбойници на юга. Те имаха единствен сблъсък с номадите, които се бяха опитали да завземат тяхната столица на север, но бяха изклани до крак.Когато конниците нападнаха обоза на номадите бяха посрещнати от варварска принцеса била се до последен дъх и избила много от тях.Едва когато махнаха бронята и разбраха че е жена и защо не участва в нападението над столицата- беше бременна.Бебето бе на път да се роди пеждевременно, но смъртта на майка му спря процеса на раждане .Телохранителят на императора на Тевта бе в мирно време лекар и реши да използва сабята си за секцио .По чудо детето оживя и бе кръстено в чест на майка си била се като Валкирия Валкирион най-страшният воин сред тевтонските редици.Тази нощ лунния ястреб вместо да причаква пустинниците в засада на границата реши да навлезе в пустинята да намери скрития табор и да изколи спящите бедуини .Минавайки зад една дюня той се озова  пред лагера и лице в лице с едиствения пазач застанал на пост.Бедуина единствено успя да си поеме само дъх и след това изхърхори последното си издихание -меч по голям от човешки ръст бе разпорил корема му. Лагера на разбойниците бе нападнат от една сянка движеща се безшумно и грациозно на фона на лунните лъчи- не случайно бе кръстен от пустинниците лунния ястреб .След минута останаха да дишат само конете не успели даже да изпръхтят предупредително.,,Още една добре свършена работа'' помисли си воинът и заби меча си в пясъка за да го очисти от кръвтта по него .Тогава се случи нещо странно -луната стана кървава кръвта от телата взе да се изпарява под лунните лъчи и да обгръща с червена мъгла младия мъж. Изведнъж той се озова далеч на север в своята прародина и по точно в самата и столица . Никой не му обръщаше внимание дори не го виждаха а той самия не можеше да докосне нищо само можеше да върви и гледа случващото се .Застана пред главния храм на Один и Тор ,където лорд Хаос се готвеше да извърши най-древното жертвоприношение .Олтарът представляваше два преплетени квадрата в дъното на яма със забити в ъглите на квадратите мечове.За дръжките им бяха оковани 8  жени плюс още една завързана за забито в центъра на квадратите огромно копие .Бяха на различна  макар и млада възраст  и бяха облечени в красиви дрехи и обсипани с накити.Устите им бяха запушени от сатенени шалове .,,Време е непорочните булки окъпани в кръвта на невинните да срещнат небесните си женихи'' каза Хаос и вдигна ръка в знак жертвоприношениео да започне.Церемонията бе озвучена с  глух тътен от барабани на фона на които жреци с ритуални ками обезглавяваха деца пленени от множеството варварски набези из средна земя .Главите им падаха в ямата а телата започнаха да я пълнят с кръвта си .Скоро главите на девойките бяха залети  и тогава червената маса се завихри издигайки се към небесата отваряйки портал към отвъдното.Небето се разцепи с невероятен тътен на гръмоевици а светкавиците изпепеляваха земята.,,Доведете берсеркерите''-заповедите на Главния се изпълняваха веднага и безпрекословно.Жреците доведоха множество мъже отличили се в номадките набези с необуздана ярост и завидни бойни умения.На тях се дължаха не малко загубени на теория битки .Изпадне ли в състояние на берсерк воинът захвърля щита си разкъсва ризницата си и се нахвърля яросто срещу враговете си покосяваики ги мълниеносно и обръщайки хода на сражението.По нареждане на Хаос всеки такъв човек проявил се в досегашните нападения бе отвеждан в главния храм и трениран допълнително.Сега тези воини застанаха около олтара. От небесния портал излязоха множество кълбовидни мълнии, които кръжейки се впиваха в телата им .Очите на берсеркерите се изпълниха с огнен блясък.,,Добре дошли отново на средна земя легендарни воини '' обърна се към тях върховният предводител на номадите ,защото в телата на берсеркерите се бяха вселили именно те - душите на всички велики бойци заслужили с подвизите си място във Валхала, където вечно пируват на трапезата на Один и Тор.,,Това ще бъде последната атака към царствата в средна земя .Никой не може да спре
армия от берсеркери и то не какви да е берсеркери а избранниците на Один и Тор -каймака на каймака сред цялото номадско войнство през вековете.''
« Последна редакция: Август 15, 2008, 03:59:24 от pecipicha » Активен

армия и ресурс се възтановяват а предателствата не се забравят
pecipicha
Лейтенант
***

Karma: +57/-22
Неактивен Неактивен

Публикации: 137



Профил
« Отговор #44 -: Август 15, 2008, 06:12:15 »

                              Неочаквания вестоносец

Малкото оцелели владетели на средна земя отново се бяха събрали на съвещание в една глуха провинция от трето разрядно кралство-далеч от очите на номадските шпиони.Мнозина дойдоха инкогнито сами или само с по един придружител-срещата бе тайна и на  нея щяха да се съветват как да дадат отпор на следващата атака и да разменят сведения каква би могла да е.Всеки един от тях бе пратил свои шпиони към земите на номадите но никой до сега не се бе върнал.В тронната зала,където е бяха събрали всички ,дойде обикновен стражник  с рапорт.,, Най- после вести от север " предположи един от тях .,,Не от юг идва самотен номад'' бе доложено. ,,Хм шпионин или изпратен убиец предположи друг'' .,,Спрете го ''-заповяда домакина на срещата и войника напусна за да даде новите заповеди .,,Не ви ли се струва станно, че идва от юг а не от север ''- обърна внимание  рицарката-императрица облегнала се на своя придружител ,който я подкрепяше нежно.,,Може да е номер заблуда на врага'' мъжете-императори държаха на своето никой не можеше да предположи че има номад който не напада земите на средна земя .Всички излязоха на балкона на една разузнавателна кула за да видят края на натрапника разкрил ,,тайното съвещание'' .Той изглеждаше странно съвсем леко облечен и без броня с окъсано наметало и пробити обуща .През гърба му бе запасан меч  диагонално ,защото бе по голям от собственика си .На лявото рамо бе преметнат сърцевиден щит а не кръгъл и с шип по средата.,,Изглежда идва от далеч и  то не от север а от юг с такива дрехи едва ли би устоял на снежните бури '' -продължаваше да упорства рицарката ,,А и щита е тевтонски не варварски ''
но нейния глас остана неразбран всички бяха изпитали ужасите на номадските нашествия и искаха мъст не се вслушваха в гласът на разума .Странника достигна линията на обхвата на стрелците и внезапно спря.Секунда -две след това рояк срели се заби в земята пред краката му.Никой не можеше да види от толкова далеч лицето на мъжа но сякаш на  всички им се стори, че той се усмихна.После смъкна щита с лявата си ръка и продължи напред.Нови стрели профучаваха около него раздираха плаща му удряха се в щита и най -странното -отскачаха от плътта му .Воинът бе вдигнал много по високо щита стремейки се да предпази лицето си нехаейки за тялото си и с право - стрелите можеха да му нанесат единствено драскотини там .Той достигна главната порта , удари с юмрук 3 пъти по нея и зачака.След минута ударите се повториха, но по силни .В отговор изсипаха врящ катран върху него .Като се разсея парата наблюдателите видяха, че мъжът бе приклекнал и прикрил с щита си .Той сякаш с възмущение погледна зацапаното по него и с един удар разби портата.Посрещнаха го 10 копиеносци опитвайки се да го намушкат ,но той с един замах разсече върховете на копията а с 2рия зашемети  9 от тях с тъпото на меча си .10тия изпусна от уплаха дръжката на остатъците от копието си и бе сграбчен от могъща ръка ,,Води ме при господарите си '' сухия раздразнителен глас не търпеше възражения и войскаря поведе странника към кулата.Двама мечоносци се изпречиха на пътя му и  с треперещи ръце замахнаха с оръжията си за да го съсекат,но единия получи удар с коляно в стомаха а другия лакът в брадата строполявайки ги .Портите на тронната зала се отвориха с трясък .Всички отстъпиха крачка назад и наизвадиха оръжията си.,,Кой си ти и какво искаш'' опита се да  заговори странника рицарката поставила успокоително ръка върху рамото напридружителя си ,който бе застанал пред  нея с меч в ръка .,,Хах все още имало разумне люде ''-обърна се към нея мъжът и внезапно прибра меча си.,,Не чакайте шпионите ви да се върнат само номадски крак може да стъпи в столицата. От север идват много мъже като мен -е не точно но подобни на мен .Всеки един е равен на легион ,всеки един е уязвим само от стрела в в очите или меч да разсече главата му .Трябват ви МНОГО   тевтонски рицари или вашия еквивалент тук май им викате паладини а изстрел в окото могат да направят само английските стрелци макар че са малко скъпички за наемане .Не очаквайте тая армия да отстъпи ще се бият до последен дъх избийте всички за да не изтрепят вас .'' След тази неочаквана реч странника презрително обърна гръб на заплашващите  го все още оръжия и започна да слиза по стълбата на долу .,,Как можем да вярваме на думите на един номад и то идващт от юг а не от север. Как би могъл да знаш каква ще е следващата атака  като не си я видял с очите си''-изломоти един от мъжете с нотки на прокрадваща се от ужас паника .,,Налага се да ми повярвате  в името на самото бъдеще на средна земя. Аз не ще се бия със бившите си сънародници. Мога само с това предупреждение да ви помогна а и ме чакт други недовършени дела '' Воинът вече излизаше през разбитата порта ,когато бе настигнат от последния въпрос на рицарката ,,А твоето име какво е '' ,,Валкирион едва ли ще ви говори нещо,но ,,малката оля'' може да се сети какво викаха обзетите от ужас бедуини '' -гласътна прощаване бе смесица от ирония съжаление и загадъчност .Рицарката се сепна сякаш изведнъж и бяха забили неочакван шамар.Така я наричаше приживе само майка и и очасти подигравателно чичо и владетел на едно южно кралство той и преведе какво викаха разбойниците убили родителите и и после бягайки в паника подгонени от един единствен  рицар -,,Лунния ястреб,Лунния ястреб спасявайте се ''
« Последна редакция: Август 15, 2008, 06:21:53 от pecipicha » Активен

армия и ресурс се възтановяват а предателствата не се забравят
Страници: 1 2 [3] 4   Нагоре
  Изпечатай  
 
Отиди на:  

Powered by PHP Powered by PHP Powered by SMF 1.1.12 | SMF © 2006-2009, Simple Machines LLC Валиден XHTML 1.0! Валиден CSS!