Imperia Online България  
Март 28, 2024, 12:46:30 *
Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
Изгуби ли регистрационния е-мейл?

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
 
   Начало   Помощ Търси Вход Регистрация  
Страници: 1 [2] 3 4   Надолу
  Изпечатай  
Автор Тема: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ  (Прочетена 20200 пъти)
0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
SeeK-nDestroY
Гост
« Отговор #15 -: Юли 22, 2008, 17:01:15 »


И днес аз гледам пироман,
и наум си викам "пфф,аман"
Пак населението ми искат да колят
Но пак ще трябва на бога да се молят.
И този - вожда им - СаХо - самозванец
Едва ли ще види лешояд - вегетарианец.
Ама нали е невеж индианец
Ще си остане нехаещ новобранец.
И той ще бяга като онзи - Отон
ще оргаранизира към вкъщи маратон
Имперците няма да се предават
Незнайно защо номадите се заблуждават
Ще станат пак за смях -
жертви на силния имперски замах.






пп. - Отново работа за 2-3 минути  *freak*
Активен
the_knight
Гост
« Отговор #16 -: Юли 22, 2008, 23:11:03 »

....Рицарката имаше навика да се изкачва на най-високата кула на крепостта, когато имаше нужда от размисъл. И ето сега отново бе там, въпреки дъжда, който се сипеше от небето така, сякаш никога няма да спре и бе способен да заглуши всяка мисъл...Простря поглед над земите си. Всичко бе тихо и спокойно, пожарите бяха угаснали. За това поне можеше да благодари на дъжда...
 Но номадските орди за сетен път приближаваха земите й. От няколко дни непрестанно получаваше вести за нападенията им - толкова често, че накрая, когато чуеше нечии приближаващи се стъпки, от устните й неволно се отронваха думите " Колко"...
   Тя затвори уморено очи и ги видя. Стиснали горящи факли в ръце, със зловещи лица, застинали в нечовешки маски...Водени от СаХо Кръволока...наскоро бе дочула, че го наричат Отмъстителя, малко след последното му поражение. Не умееше да губи той, а изгуби много...Сега, набрал още по-голяма мощ, отново бе начело на един от отрядите, жадуващ за мъст. Рицарката знаеше какво представлява гневът му, а той още не бе утихнал след загубата, дори и след толкова време. Представи си го как препуска бясно, без да щади себе си или хората, които предвождаше, нито коня си...без да познае умората, той се приближаваше безпощадно под прикритието на нощта, очите му проблясваха яростно...Само оскъдната лунна светлина осветяваше пътя им, но това не можеше да ги спре. Никой не смееше да забави темпо, смъртен страх от господаря им, даваше сили на диваците да търчат наравно с него.
   Рицарката въздъхна. Не й бе оставил време Кръволака да се наслади на победата над Джейн Страховитата...Грандиозно бе поражението за велик боец като нея. Повече от половината имперци безстрашно устояха на напора на войските й. Между императорите се носеше слух, че когато й донесли военните доклади от всички битки в империите, Джейн избила вестоносците и дори някои от най-приближените си хора, които имали нещастието да се окажат до нея точно в този момент. Била заслепена от величествен гняв.
   Все пак голяма част от отрядите й бяха успели...Тя бе отнесла в лагера най-много кървави доклади от всеки пълководец до този момент - не случайно я наричаха Страховитата.
   Но това не беше достатъчно. Номадските орди идваха отново, безмилостни. Храбрите имперци отново бяха изправени пред дилема. Да защитят народа си...или да осигурят прехрана на оцелелите, оставяйки земите си обвити в пламъци...
« Последна редакция: Юли 22, 2008, 23:49:11 от the_knight » Активен
gargaran
Black_kn1ght
Вестоносец
*

Karma: +490/-330
Неактивен Неактивен

Публикации: 547


Anger, misery... you'll suffer unto me


Профил
« Отговор #17 -: Юли 22, 2008, 23:46:16 »

Утрото донесе неприсъща за сезона свежест. Полята около замъка изглеждаха като току що излязла от скрито горско езеро знойна девойка – предизвикателна, пълна с живот, желание и копнеж за приключения. А денят щеше да донесе истинско предизвикателство за всеки
мъж в империята – Джейн повела свойте орди бе преминала границата на империята и сега хладнокръвно разпределяше отрядите по предварително замисления план. В редиците на номадите цареше неприсъща за тях дисциплина. Амазонката бе пленила своите войни и те изпълняваха всяка нейна заповед точно и на мига. За страничен наблюдател гледката бе немислима – многомилионната армия действаше като добре смазан часовников механизъм, всеки си знаеше мястото, всеки предприемаше точното движение в точния момент, а застанеха ли в строй войниците не помръдваха...... И дори някой друг да бе видял това  никога не би повярвал, че всичко се ръководи от жена.  Гаргаран замаян прекъсна връзката с птицата и се хвана за ръба на бойницата, запазвайки равновесие. „Много ще паднат днес,  няма да го очакват, но ще паднат – тази армия ще се бие до последна капка кръв. Номадите се страхуват от своя пълководец повече от колкото от смъртта. Да, легенди се носеха за Амазонката, но това надхвърля и най-лошите очаквания”.

.................

Слънцето бавно  напредваше по ясното небе и изгаряше мократа трева. Войните бяха строени по крепостната стена и лениво очакваха бавно напредващата маса от тела. Отново номадите не бяха взели бойни машини, отново войните им бяха облечени с много леки „брони”, които не биха спрели дари комар, камо ли стрела. Гаргаран седеше на стената с лък в ръка и се чудеше каква е тази безсмислица. Но плана на номадските предводители започна да се очертава пред очите му.....да след толкова проведени битки и кампании не му бе трудно да се постави на тяхно място. Представи си далеч на изток могъщите лидери на номадите – обваените с божествен ореол mony и xaoc. Представи си какво е да имаш милиарди войни на разположение, представи си какво е да имаш брилянтни пълководци, чиито имена лишаваха от съм хиляди по цялата земя. Какво би направил той, ако бе на тяхно място? Какво прави човек, когато победата изглежда абсолютно
сигурна – започва да се забавлява. Да, те се забавляваха с императорите, вече няколко дена им подхвърляха пушечно месо, а днес им представяха изненада. Армия, на пръв поглед същата като предишните, но всъщност коренно различна – стегната, в строй и с висок морал......готова да се бие до последна капка кръв – независимо чия е тя. Щеше да стане страшно, а това не бе дори началото на ада, само лека прелюдия, предговор.
Номадите навлязоха в обсега на стрелците. „СВЪРШВАЙТЕ БЪРЗО И НЕ ХАБЕТЕ СТРЕЛИТЕ” ревна Гаргаран и изстреля първата стрела. Стрелците последваха своя главатар и приключиха битката след 10 набега на номадите към стената на крепостта.  Последните номади проявиха малко разум и се оттеглиха на безопасно разстояние. Гаргаран се подсмихна – „така и така ви чака смърт, добре поне че ми спестихте стрелите”
Мощни възгласи се разнесоха из крепостта – радостта от победата бързо обхвана всички.
„Не сега братя, не сега, все още е много рано а и това не бе битка а клане. Имаме много работа, всички капитани в тронната зала след два часа, до тогава почивка за всички”
Активен

Животът пред смъртта.
Силата пред слабостта.
Пътят пред целта.
Hidalgo
Гост
« Отговор #18 -: Юли 23, 2008, 01:10:33 »


Номадите са единствените наследници на Първата човешка раса.  с тях започва от 12. Забранено им е да достигат до горните нива . Единствените професий на тяхно разположение са крадец, което се счита за голяма чест. Номадите са против всякаква техника, но им се случва да използват тук там по някоя механична джаджа, но винаги от стар модел. Те не могат да се излагат на Ъпгрейди, но сред тях се срещат генни мутаций - полу хора, полу животни, като между тях най известен е полу лъва - полу човек Тиберий, които е лидер на най опасната шайка крадци.
« Последна редакция: Юли 23, 2008, 01:15:54 от Hidalgo » Активен
_LadyBlack
Гост
« Отговор #19 -: Юли 23, 2008, 11:09:34 »

…”Подкрепи ме, Богиньо! Болката бушува в мен, подобно на вихър… Душата ми стене…Подкрепи ме! Аз съм рана….Изпепелена съм”….
Най – дивата от амазонките – Безстрашната Джейн мълком редеше молитва…Коленете и бяха изтръпнали. Болката я блъскаше в слепоочията, разсичаше тялото и на две половини, които колкото и да се опитваше да събере в единното цяло на собствената си завършеност не успяваше…Беше се сринала…от мига, в който обленият в кръв и прах номад Сафер, един от най – близките и люде и бе донесъл фаталната вест - последния военен доклад от битките с имперските войни и бе разбрала, че е загубила…
429 от имперските крепости се бяха предали под напора на ордите и, но 576 от тях бяха оцелели. Фортовете се оказаха непристъпни за номадите и те гинеха посечени от имперските мечове, “изпепелени” от стрелите им …
Земя и небе се бяха слели в едно в този миг и някъде там, на предела, където едното се вливаше в другото 3 339 577 от номадите бяха намерили смърта си…
Предсказанието на пророчицата се бе сбъднало…В нощта, преди битката, преоблечена като обикновена имперска селянка Джейн се промъкна при нея под прикритието на нощта…Попиваше мълчаливо прокобата, която Черната лейди редеше с равен глас – победа за имперските войни, номадските ще бъдат сразени… тя – Джейн ще се завърне унижена в номадските лагер, победена за първи път в живота си…
…Пророчицата не знаеше кой стои срещу нея и това спаси живота и. Миг преди да затвори вратата след себе си, като, че ли се досети, погледна дълбоко в очите на номадката и нямото предупреждение замръзна на устните и…
Утрото настъпи бързо…Слънцето разкъса покривалото на нощта, а сиянието му мълчаливо се приплъзна ниско над смълчаната имперска земя и притихна в очакване…Очертанията на имперските замъци се виждаха отдалеч – непристъпни твърдини, зад коите никой не знаеше какво се крие.… Разузнавачите на ОТОН бяха донесли, че в крепостите почти няма войска, но Джейн бе свикнала да вярва единствено и само на себе си и на собственото си вътрешно предчувствие. Тъмнооката избра най – храбрите си и смели войни да поведат пълчищата диви номади към имперските замъци. Главорезите и не знаеха милоста дългото отсъствие от дома ги бе настървило допълнително…
Неусетно стигнаха първата имперска крепост. Непристъпният форт се усмихваше сред напъпилото утринно слънце, създавайки усещането за непобедимост. Минута по – късно мощната твърдина се превърна в купчина руини и стърчащи греди…Миризмата на кръв покри останките и се смеси с воя на оцелелите…Джейн се усмихна. Нищо не можеше да докара усмивка върху тънките устни на номадката освен миризмата на кръвта. Безпощадната бе свикнала да убива, порутените крепости я настървяваха, отрязаните войнишки глави, разчленените трупове караха сърцето и да ликува…и да иска още и още…
Втората твърдина също падна под напора на номадските и орди след няколко минути, след това третата, четвъртата…Джейн не разбра кога всъщност битката се обърна и когато вестоносците и започнаха да носят първите доклади за загубите на номадите погледна свитъците невярващо…
В главата и за първи път в живота и закънтя думата “Отстъпление…” Никой от приближените и не се учуди, когато малко по – късно номадката я изрече на глас. Тя, Джейн -  Кървавата, Великолепната, Страховитата, Непобедимата амазонката, както се надпреварваха да я наричат помежду си генералите на ХАОС, тя…бе загубила…
Усети как лудоста превзема тялото и, жестокоста изригва от порите и като лава и се стоварва със страшна сила върху самата нея…
Пътят на връщане бе дълъг…Едва дочака да се добере до шатрата си и рухна на твърдата като глина имперска земя…Така и прекара нощта – на колене, в няма молитва към Богинята …
Утрото се засмя над главата и това я извади от унеса. Джейн се раздвижи и се опита да се надигне. Усети тежката десница, която легна върху дясното и рамо и се обърна бавно…Жълтите пламъци в очите на Генерал Сахо нямо предвещаваха силата, която този път той щеше да изсипа върху имперците, а факлата в ръцете на Кръволока можеше да означава само едно..този път имперската земя щеше да бъде изпепелена…
...to be continued...
« Последна редакция: Юли 26, 2008, 10:27:24 от _LadyBlack » Активен
the_knight
Гост
« Отговор #20 -: Юли 24, 2008, 18:53:05 »

...Точно привършваше с подготовката за предстоящата битка. Навличаше тежката ризница, когато се сепна от почукване по вратата. Поизтупа се, хвърли поглед към огледалото, но почти веднага извърна очи. Не й хареса това, което видя там...уморен поглед и угрижено, потънало в сенки лице. Преди да покани този, който чакаше отвън, Рицарката сложи маската, с която се появяваше пред войниците и народа си и която оставяше настрана единствено в покоите си. Сега беше по-добре. Сурови, изпълнени с решителност очи, но готови във всеки един момент да се усмихнат.
    -Влез! - гласът й бе твърд като стомана.
   Вратата се овори и на прага пристъпи нейният главнокомандващ, човекът с когото бе преживяла много кървави битки и който бе заслужил многократно безрезервното й доверие.
   - Господарке - той склони глава в знак на почит- остават броени минути докато...-започна генералът, но изведнъж се сепна, вперил безмълвно очи в нея.
   - Да не губим време тогава - каза Рицарката и сложи ръка на меча си, като че ли търсеше сила в него за разговора, който предстоеше и бяха водили часове преди това, а време сега за него нямаше. Генералът я искаше в безопасност, горе в крепостта. Той отвори уста и в този момент видя смъртта, танцуваща в очите й, предизвикателната й стойка. А вече чуваха злокобните крясъци  на нападателите, очакващи безусловната победа от от предишния набег и предчувстващи безбройните облаги, които ги очакваха след това. Генералът кимна и двамата се втурнаха към бойното поле.
   Рицарката застана пред подредените в стегнат строй войници с решителни лица. Мимолетно вълнение премина през тях като вълна, " Господарката ще се бие с нас", и утихна толкова бързо, колкото се беше появило, щом тя вдигна ръка.
   – Имало е дни, в които врагът е бил по-силен, по-многочислен - гласът й бе тих, но достигна до всеки един от хората - и въпреки безграничната ви храброст, съмнението е взимало връх. Но този ден не е такъв. Този ден кръвта на врага ще напои земите ни! Този ден войниците на великия СаХо ще закусят със смърт!
   – Смърт! Смърт! Смърт! - ревяха войниците, размахали мечове и лъкове..
  Ордите приближаваха, рицарката вече можеше да ги различи.На пръв поглед бяха същата сган, която бе видяла в отминалите битки, просто повече на брой.Тренираното око обаче можеше да различи промяната.Редиците им бяха по-стегнати. Не надаваха викове вече, като че ли усетили заплаха - те не можеха да видят все още защитниците. Движеха се като един, докато първите стрели не заваляха и не започнаха да падат, покосени сякаш от невидима ръка.
   - Атакаа! - изкрещя Рицарката с почти неузнаваем глас и краката й сами я поведоха напред, последвана от смелите мъже. Първа посрещна първия и с мощен замах го посече на две. След това още един и още един... Виждаше как нейни хора падат с предсмъртни викове, наред с диваците. Генералът се биеше плътно до нея, готов във всеки един момент да защити императорката си. Но тя почти не чуваше шума от боя. Тя танцуваше със смъртта.
   - Назад, назад! Изтегляй се! - викът за отстъпление, който нададе номадският капитан, дойде сякаш след дни. Яростно се биха варварите, но сега малцината оцелели обърнаха на бяг.
   - Не ги преследвайте! - вдигна меча си Рицарката и едва сега забеляза, че от рамото й се стича кръв. Не й обърна внимание, въпреки че срещна тревожния поглед на генерала. - Нека има оцелели, които да занесат вестта на владетелите си, че императорите не предават толкова лесно народа си в робство и защитават земите си до последната капка кръв!

...

   Няколко часа по-късно вестоносецът, който връхлетя в тронната зала изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне. Вода се стичаше от него, поемаше си дъх на пресекулки.
   - Успокой се момче - каза генералът - след това говори.
   - Идват, милейди - младежът местеше неспокойно очи ту към него, ту към господарката си, която стоеше хладнокръвно. На ръката й се белееше превръзка, само тя напоняше за отминалата битка. Този път загуби дар слово пред величествената й осанка. За пръв път заставаше пред нея. - Сега са много повече...мисля...наброяват 12 000...ще превземат крепостта...Джейн С-страх..-заекна и не можа да продължи.
   Настана тежко мълчание.
   - Страховитата няма да ликува и сега. Крепостта няма да бъде превзета. Почивайте докато имате възможност. Събирайте сили за битката - Рицарката се обърна и напусна залата.
  И наистина, когато новият отряд пристигна пред портите, атаката бе отбита бързо и ефективно, без нито един ранен неин войник. Крепостта все още пазеше империята. Поне нейната. От тази атака бяха паднали 454 имперски крепости. Помощ на другия, никой от императорите не можеше да даде. Всеки трябваше сам да защити владенията си...А Отон Кръвожадния отново идваше да пали и убива...
Активен
Glicerman
hitt_man
Редник
*

Karma: +8/-17
Неактивен Неактивен

Публикации: 2


MoNeY oVeR BiTcHe$


Профил
« Отговор #21 -: Юли 24, 2008, 23:39:47 »

В столицата на император Glicerman:
Съветници и техните подчинени трескаво обсъждаха положението на империята в тронната зала ,а императорът спокоен седеще на трона си с чаша вино в дясната ръка и меч в лявата.
Минутка по-късно неизвестен човек се приближи до трона и прошепна нещо на ухото на управника.
- Тишина - изрева императорът с презрение - дошли са шпиони чак от центъра на нашите врагове...Нека влязат!
Голямата врата на залата се отвори бавно и двама мъже закрачиха бавно към присъстващите.Поклониха се дълбоко и след като получиха знак единият заговори:
- Велики Императоре ще говоря направо...Сегашният предводител на Номадите обединява цяла Азия срещу нас и останалите ИМПЕРАТОРИ.Разположил е войсите си така ,че да не можем да получим помощ от никого.В столицата им се събират всеки ден стотици,хиляди,милиони войски....Първите атаки бяха само разознавателни отряди,скоро тук ще пристигнат главните сили на Номадите,говоря за  над 100000 - 200000 войници ,а може би и повече...
Императорът стана от трона си и махна с ръка в знак ,че е разбрал...
-Всички мислихме за този ден,всички говорихме за този ден ,но никой не искаше да повярва, че той ще настъпи...!Дългият мир между нас и останалите императори ни направи слаби.Но това ще се промени от днес.Искам да се пратят глашатай във всички краища на империята и да разгласят:  "Империята е официално във война с Номадите.Всички мъже над 18 годишна възраст да се явят за служба.Ако някой не се подчини ще бъде убит на място...'Всички крепости да се подсилят,гарнизони да се разпределят,гранични постове из всички краища на империята ,а населението да се прибере по крепостите...Искам да се изпратят претеници до всички съседни империи и да се сподели с тях информацията ,която получихме...Тази война може да ни е последна...
« Последна редакция: Юли 24, 2008, 23:48:18 от Glicerman » Активен

_LadyBlack
Гост
« Отговор #22 -: Юли 25, 2008, 00:49:18 »

…”Джейн…Джейн, загубих”…Жълтите пламъци в очите на генерал Сахо се бяха стопили до нямо отчаяние…Главата на младия мъж се отпусна като отсечена в скута на Амазонката…Плещите му докоснаха пода, а устните, премалели от осъзнатата истина продължаваха да мълвят неразбираеми думи…
Джейн протегна ръка и тихо погали младия мъж по косата. Кръволокът, страшилището на номадите, генерал Сахо се бе превърнах отново в онова малко момче, което тя познаваше от детството си и с което бе свикнала дълго да броди из притихналите степи на Централна Азия…
Младият мъж израстна пред очите и. Малчуганът отдавна бе отстъпил място на юношата, той на свой ред на каления в битките мъж…Сахо бе изучил до съвършенство тънкостите на войната, чертите на лицето му се бяха изострили, сините като дълбините на морето очи – помътнели, а сърцето му се обви в арктически лед…За Джейн обаче, той продължи да бъде нейният малък Сахо…
- Разказвай, тихо пророни Амазонката…
Това, което чу минути по – късно я накара да настръхне и гневът да изпълни гърдите и до краен предел…Императорите за пети ден  се бяха опълчили на номадите. Ордите на Хаос бяха погинали разсечени от имперските мечове, повалени от облаците стрели…
694 крепости бяха опожарени до последния камък от номадската армия…Сахо все пак бе успял…Но други, 311 имперски форта бяха устояли на отчаяните атаки на главорезите му…
…2 339 683 номадски войни бяха намерили смърта си в проклетата имперска земя…
- Господи…едва чуто се отрони от гърлото на номадката – Истина ли е всичко това?
Не беше нужно да пита повече..Зениците, които я гледаха бяха убити от умора и отчаяние. Дяволският гняв се бе изпарил от очите на генерал Сахо. Младият мъж едва се удържаше да не рухне в краката й и този път не умората бе тази, която го бе победила…Заслепяващият гняв в сърцето му бе отстъпил, притиснат от истината, леденото му хладнокръвие се бе стопило от тоновете вина, изсипали се върху младите му плещи, вината на генерала, не успял да опази собствените си войни…Болеше го…
…Джейн бавно се изправи. Светлината в топлите и кафяви очи се бе размила в ледена решителност. Ръцете и, тренирани да въртят меч вместо да държат гергеф инстинктивно се свиха в юмруци…Бе неин ред да се върне в имперската земя и да отмъсти - заради Сахо и заради собственото си унижение...Империята трябваше да се превърне в пустиня...
...to be continued...
« Последна редакция: Юли 26, 2008, 10:27:52 от _LadyBlack » Активен
MucKuHeH
Starkiller
Капитан
****

Karma: +135/-122
Неактивен Неактивен

Публикации: 274


COMECON


Профил
« Отговор #23 -: Юли 25, 2008, 14:33:55 »

-Смърт за варварите, да живее императора!- само тези думи се чуваха в двореца на императора. Той бе извикал всичките си генерали и най-отличените си войници да празнуват поредната победа над източните орди. -Наздраве, да пием за победата!- извика въудошевено императорът. Той се радваше на победата си и се надсмиваше на номадските водачи. -Страховити, непобедими, кръволаци... те не са генерали, те са глупци!
Изведнъж, докато всички пиеха, пееха и се смееха, вратата на залата се отвори и в нея влезе един монах- прегърбен и видимо прекършен от тежестта на възрастта си. С тихи и бавни стъпки той се приближи към владетеля. Всички се умълчаха. Императорът остави чашата си и стана да посрещне стареца. Възрастният мъж беше стария владетел, оттеглил се в близкия манастир, за да се отдаде на Бога. - Идваш да празнуваш с нас ли татко?- наследникът попита със самодоволен тон.
- Не бързай с празненствата, сине, войната тепърва започва. - Каза със строгия си глас старецът.Той беше водил много войни и знаеше, че сключването на мир със съседните империи ще отслаби военната мощ, която той бе създал. -По време на мир се готви за война, сине, може да си спечелил битката, но с това не печелиш войната!
Старецът се обърна и тръгна към вратата. Императорът стоеше безмълвен в центъра на залата и гледаше как баща му бавно излиза от двореца. Думите на монаха секнаха всяко желание за празнуване на младия владетел. Той знаеше, че баща му не би излязъл от манастира за някакъв маловажен проблем. Побиха го тръпки, които сякаш режеха късове от плътта му, а лицето му пребледня. Изведнъж, един от генералите промълви: -Какво ще правим, господарю?
-Ще се готвим за война! - каза императорът с решителен тон - Всички по казармите! Извикайте архитект, ще достроим крепостта! Пратете вестоносци до всички провинции! Цялото население да е в бойна готовност! Ковете брони, острете мечове... Чакат ни тежки битки!
« Последна редакция: Юли 25, 2008, 14:37:25 от MucKuHeH » Активен

If you kill a man, you become a murderer, if you kill 1000, you become a king, and if you kill all, you become a God!
_LadyBlack
Гост
« Отговор #24 -: Юли 26, 2008, 01:56:35 »

…”Кожата и е кадифе. Езикът – стрела…Можеш да я храниш с години, да се грижиш за нея…И въпреки това ще те предаде”…
ХАОС, великият предводител на номадската орда отпи бавно от бокала с вино, вперил поглед в женската фигура просната на пода. Възкиселият вкус го удари в небцето  и той с погнуса изплю напитката…
- Донесете ми друго. Това вино е вкиснато…
Запратената в ъгъла чаша не търпеше възражение. Заповедта следваше да бъде изпълнена на секундата…Слугите се засуетиха, подплашени от тъмната ярост в зениците на ХАОС. Не след дълго нов бокал с вино се появи на грубо скованата маса в шатрата на Първия. Някой понечи да постави и купа с плодове, но движението му замря  във въздуха приковано от нямото предупреждение в погледа на Номада…
Глъчта в шатрата до преди час бе изместена от гробовно мълчание. Само капките дъжд разсичаха тишината навън и я накъсваха на стаени дихания…Проклятието на небето се изсипваше като из ведро, яростно барабанеше по скованата от ужас земя и потъваше в жадната и паст…ХАОС бе извън себе си от ярост. Небето инстинктивно усещаше едва сдържаното му безумие, заплашително пълзящо по главите на приведените номадски първенци…Яроста изпълваше дребното тяло на ПЪРВИЯ до краен предел, оттичаше се от върховете на пръстите му и насищаше въздуха с напрежение. Червените мълнии на гнева безпощадно се биеха с яркосиньото в зениците на номадския предводител и хаотично стройният им наглед сблъсък надничаше иззад присвитите очи на Великия пълководец…
- Джейн…Кажи ми една, единствена причина тази нощ да не те хвърля на войниците си за забавление?…
Накъсаният глас на Номада разсече примирената тишина в шатрата и накара хората в нея да настръхнат. Задушливият мирис на прокрадващо се отмъщение изпълни въздуха …Тренираното тяло на номада, гъвкаво като дива котка се приплъзна към проснатата на земята женска фигура.
Амазонката се бе сринала ничком пред Великия номад. Крехката и фигура бе потърсила помощта на смълчаната земя…Неподвижна, сгърчено застинала…бе прекарала часове просната пред ХАОС в няма молба за пощада. Едничкото, което жадуваше съзнанието на тъмнооката бе да получи още един шанс, само още един шанс да отмъсти за наранената си гордост…и да потърси реванш…
Не помръдваше. Нямаше какво да му каже на Първия, как да оправдае повторната загуба на войската си - още по – жестока, по – брутална и сриваща от първата…
551 имперски крепости бяха оцелели под напора на номадските легиони. Само 454 от имперските фортове бяха покорени от ордите и, но това не бе достатъчно да измие позора и от смърта на 5 401 968 номади…Нейните номади. Бе загубила за  пореден път…Проклятието се оказа непосилно за плещите и…

-------------------------------------------------

- “Доведете ми Касапина”….Стоманените зеници на Първия не търпяха възражение. Не след дълго ОТОН, най – жестокия сред номадските военноначалници отметна тежката коприна, закриваща входната врата на шатрата...Прогизналото му наметало очерта мокра диря след него…кървава, както се стори на останалите в притихналата светлина на свещите…
Нямаше нужда да пита. Гневът в зениците на ХАОС бе по - ясен и от заповед. Призоваваха го за пореден път, него – Безпощадният…Този път ХАОС искаше главата на всички императори в краката си…
...to be continued...
« Последна редакция: Юли 26, 2008, 10:28:19 от _LadyBlack » Активен
the_knight
Гост
« Отговор #25 -: Юли 26, 2008, 21:40:23 »

   Вратата се отвори със силен замах и в селската гостоприемница влезе млад мъж. Леко приведена фигура, загърната в черна наметка и качулка на главата. Небрежна походка. Само очите се виждаха ясно, но един по-внимателен поглед в тях, подсказваше, че лекомисленият вид е привиден и въпреки младостта си, този човек е преживял много от несгодите на живота и шега с него не бива. А и като че ли под наметалото му се различаваха очертанията на меч.
   Тишината настанала при влизането му можеше да се разреже с нож. Не беше необичайно странници да посещават селото. Но в тези смутни времена хората страняха от тях. Под непрестанните атаки на номадските племена, страх бе сковал обикновените хора от народа, иначе гостоприемни и жадни да научат интересни новини от далечните краища на света.
   Странникът седна на една маса в ъгъла, сам. Когато съдържателят го попита какво желае, той само посочи към халбите с бира и след като получи каквото желаеше, човекът сведе глава и като че ли потъна в мислите си. Кръчмарят вдигна рамене  и се върна към работата си, като скоро забрави за него, а секналите разговори се подеха наново.
   - Е, Бъчва, кажи, още ли държиш на тва дето го каза предния път - че Господарката не хаела за простолюдието и щяла да остави ония варвари да ни изколят - дочу се от една маса, на която трима мъже сякаш бяха решили да опустошат всичкото налично пиво, ако се съдеше по празните халби на нея.
  - Държа аз - обади се глух глас - Господ опази моята жена и деца, ама на Кирката, той е от града, отвлякоха малката дъщеря...и не е само той...дали ще ги видим живи някога...
  - Не я съди толкова строго - обади се третият, мъж с грозновато лице - Не бяхме подготвени за бой тогава, ако се бяхме защитавали само повече сеч щеше да има и пак щяха да заробят семействата ни. Колко спечелени битки имаме от тогава насам...
  Бъчвата тъжно поклати глава.
   - Прав е бе, Бъчва, не си ли чул, когато Сахо Кръволока и Касапина дошли да опожарят столицата, нашата императрица се била рамо до рамо с войниците си и даже при втората битка се била с още незараснала рана от предния бой - започна разпалено първия, като дори се надигна от дървената пейка.
  - Истина казва - провикна се мъж от съседната маса.- Там бях, в една от първите редици. С очите си видях, Рицарката се би като мъж...от мене по-майсторски въртеше меча...докато оная сган не побягнаха като овце - той се изсмя презрително, а в очите му се четеше възхищение, каквото думи да опише, той нямаше.
   - Чухме, чухме - обади се грозноватият. - Ние затова от село дойдохме тука, в столицата, да се бием за нашата императрица.
   Никой не усети този път, как странникът стана бавно и със същата небрежна походка, с каквато бе влязъл, се запъти към изхода. Когато кръчмарят погледна към мястото, където бе седял преди секунди, то бе празно, а върху масата се търкаляше жълтица - много повече отколкото дължеше странният мъж за пивото си.

...

  Рицарката потрепери от нощния вятър и се загърна по-плътно в наметката си. Потънала в мисли, тя тръгна към покоите си... почти се удари в генерала, който командваше войските й, най-приближеният й човек.
   - Милейди...- започна той.
   - Знам, генерале, не е безопасно за мен да се разхождам из града...Повярвайте, полезно ми е това, което научавам като обикновен човек сред обикновените хора. - тя се усмихна, като че ли за пръв път от... не помнеше вече кога последно усмивка е изниквала на лицето й.
   Мъжът срещу нея се колебаеше. След кратко мълчание не издържа:
   – Какво научихте, милейди?
   - Чувствата са смесени, командире. Но отчаянието е още далеч надявам се. Продължават да пристигат доброволци. Би трябвало...не, ЩЕ защитим империята и от генерал Петсмарт!
  - Ще го направим, милейди, никога не съм се съмнявал - изрече той на глас, но и двамата мислеха едно и също, което не посмяха да изрекат на глас, за да не се промъкне като подъл предател съмнението. Тази битка щеше да бъде трудна, най-кървавата досега и с неизвестен край. Сега номадските господари изпращаха нов, непознат враг. Имперците не знаеха нито каква е силата му, нито познаваха бойните му умения. Колко ли империи щяха да паднат този път? Колко население избито? Мощта на врага растеше все повече и повече, с всеки изминал ден. Той бе безпощаден и искаше императорите на колене. До един...
Активен
Krokodil
Минало ...
Trusted Member
*

Karma: +998/-578
Неактивен Неактивен

Публикации: 2216


Духът на един мъртвец ... Винаги Обитаващ БЛАТОТО


Профил
« Отговор #26 -: Юли 27, 2008, 23:56:33 »

След ДЕВЕТАТА АТАКА:
Крокодила,  мързеливо си пошляпваше в тинята … изложил максимална площ от тялото си на слънцето …. Дааа ммммм   *scratch* замислен беше той докато чоплеше зъбите си с номадско копие, провалиха ми вечерята …. Отмъкнаха набързо няколко пиявици и избиха рояк комари ….
Но записаха ПОБЕДА тия НОМАДИ …. ПИРОВА, БЕЗМИСЛЕНА, НЕЕФЕКТИВНА …. Но ПОБЕДА ….
Съгледвачите бяха донесли вестта, че нов отряд се е насочил във владенията на Блатото ….
КРОКОДИЛА си ги представи …. Крачещи шишчета носещи гордото име копиеносци, и задушено на фурна с личен инструмент за разфасоване – мечоносец    wassup wassup wassup . Оптимисти …. Даже си бяха помъкнали и дървата за огрев и доизпичане под формата на обсадни   Smiley
Това му пооправи настроението …. Да … тази вечер ще има пир … ще наваксаме и ще посеем такъв ужас в сърцата на Нападателите, че после ще е достатъчно да видят някоя локва на пътя и да побягнат с писъци ...........

Май съм бил гладен докато съм го писал   Grin


Активен

УВАЖЕНИЕТО СЕ ПЕЧЕЛИ С ДЕЙСТВИЯ, ПОСТЪПКИ И ОТНОШЕНИЕ А НЕ ВЪРВИ В КОМПЛЕКТ С ДЛЪЖНОСТТА ВЪВ ФОРУМА И ИГРАТА !
Цитат на: Krum
... това не е ваша работа,... и Ви препоръчвам да играете друга игра защото тук аз съм назначен от определени хора и Вие не можете да ми държите сметка. *KING*
  

Регистрация Класики
the_knight
Гост
« Отговор #27 -: Юли 28, 2008, 22:46:34 »

    Оставаха броени часове до атаката на ордите на генерал Петсмарт. Не се предаваше лесно и едно поражение като че ли само го амбицираше за нови, по-кървави и свирепи набези към имперските земи. След общо 427 безуспешни крепостни обсади на отрядите на Флинтстоун, Петсмарт отново идваше на пожар - това й бяха съобщили съгледвачите, будейки я в малките часове на нощта, но Рицарката така или иначе не спеше напоследък много, разкъсвана от тревоги.
   Видели че пожарите и похищението на цивилното население им носят по-голям успех от крепостните обсади, въпреки машините, които бяха създали, пълководците на Номадските племена сякаш бяха решили първо да сломят до крайна степен духа на императорите като превърнат земите им в горящи клади.
   - Да - промълви Рицарката - точно това целят прословутите Господари Мони и Хаос...Та те дори вече не взимат хоратата в плен, а ги изтребват до последното невръстно дете и набучват главите им на колове пред портите на крепостите имперски...Нима тази гледка няма да сломи сърцето и на най-коравият воин...
   - Страхувам се че сте права, милейди - изрече угрижен глас зад гърба й и тя се обърна рязко. Бе мислила че е сама. Генералът й отново я бе изненадал с котешките си стъпки.
   - Генерале - засмя се тя - Колко пъти ви казвам, че не подхожда на внушителен мъж като вас да се движи с такава тиха стъпка и да стряска господарката си, когато е потънала в размишления. - тя многократно бе виждала в бой главнокомандващия. В битка пристъпваше също толкова леко и грациозно, посичайки с меча си враговете, сякаш бяха тренировъчни сламени човеци, а не огромни и кръвожадни мъже.
   Усмивка пробяга за миг през лицето му и дори очите му се засмяха на шегата й, но тревогата от предстоящото меле надделя и той застана сериозен пред нея.
   - Милейди, сигурна ли сте за тези нови брони? Не поставям под съмнение уменията на хората ни и новата формула за заздравяване на броните, която откриха...но това стана съвсем скоро...рисковано е да пуснем войниците с тях преди да са изпробвани...
   - Не се тревожете, генерале, броните са добри... - каза Рицарката и продължи със снижен глас, въпреки че нямаше кой да я чуе при шума, разнасящ се от ковачниците. - Най-малкото трябва да имаме вяра в това - при положение, че воините ни са малко на брой и времето не достигна да обучим новите попълнения във войската ни...а неподготвени не можем да си позволим да ги пуснем в битка. По-добре с неизпробвани брони, отколкото неопитни войници.
   - Простете, че се усъмних за миг, господарке, права сте, както обикновено - усмихна се той. - Надявам се този път поне че ще...- " проявите здрав разум" щеше да каже той, но замлъкна, усетил, че думите не биха прозвучали на място, отнасящи се до толкова мъдър човек и добър боец като Рицарката.- ...че няма да се биете поне този път. Не можем да си позволим да ви загубим...
  - Напразни са надеждите ви, генерале - отвърна тя с спокойно, но с тон, който не търпеше по-нататъшни възражения. - Имате по-малко от  2 часа за подготовка преди атаката, вие сте способен пълководец и съм сигурна, че няма да ги пропилеете в опити да ме накарате да се скрия в крепостта при жените и децата.
   Въпреки хладния тон, очите й го гледаха топло. Той разбра, че тя оценява загрижеността му към нея. И все пак осъзнаваше, че колкото и да се страхуваше императрицата им да не падне тежко ранена или дори убита в битката, присъствието й на бойното поле вдъхва кураж на войниците да се бият още по-свирепо и безпощадно. Разбираше, че това е нейната цел и се възхищаваше на смелостта и решителността й. Генералът сведе глава в знак на почит и тръгна с твърда крачка и гордо вдигната глава към казармите. Дори да изпитваше съмнения относно изхода на битката, войниците му нямаше да го разберат.
   Рицарката постоя още минута-две, загледана в посоката, от която скоро щеше да се появи многочисленият враг. Повече от 20 000 срещу по-малко от 7 000 защитници. Тя въздъхна. Не знаеше дали могат да спечелят така жадуваната победа, но не се боеше от Петсмарт. Друго я тревожеше повече. Бе чула, че Страховитата почти се е възстановила от тежката си рана и имаше предчувствието, че до края на нощта Джейн ще поведе войските си. А те се биеха по-свирепо от войниците на всеки друг Номадски пълководец, тласкани от безграничен страх от нея - предпочитаха да намерят бързата смърт в бой, пред това да застанат пред нея загубили битка и да изпитат на гърба си смъртоносната й ярост. Надяваше предчувствията и да я лъжат, но ако не Джейн, Касапинът щеше да атакува, а той бе не по-малко опасен от Страховитата, а в армията му цареше ред и дисциплина, каквато не би могла да се очаква от диваци, но бе факт.
   Рицарката тръсна глава, сякаш да прогони тези мисли от съзнанието си. Трябваше да се съсредоточи върху предстоящата битка...



п.п. май трябва да измисля вече имена на героите си ако ще продължавам да пиша за тях *hihi*
Активен
the_knight
Гост
« Отговор #28 -: Юли 29, 2008, 21:36:48 »

   Очите на рицарката смъдяха от стичащата се в тях солена пот, погледа й се
премрежваше, но тя успя да различи сред конниците една огромна фигура, наметната с тежък черен плащ, сякаш недосегаема за хвърчащите около нея стрели. Генерал Петсмарт. Тя стисна устни и завъртя още по-яростно меча срещу един от конете, връхлитащ право към нея. Нанесе удар в сухожилието на предния му крак, конят изцвили от неистова болка и подгъна крака. Ездачът му залитна и още преди тялото му да достигне земята, Рицарката го посече на две. Тя вдигна поглед към черната фигура, която в момента стоеше неподвижно на коня си и като че ли търсеше някого. В промеждутъка между един рязък удар с меча, толкова мощен, че почти изцяло отсече главата на вражески копиеносец и друг, с който посече държаща копие ръка, тя потърси с поглед генерал Парис. На няколко метра от нея, той се опитваше същевременно да надделее над шума от битката, давайки заповедите си и да отбива дивите вражески атаки към него. Когато той срещна погледа й, тя посочи с меча си към черния конник и изкрещя:
   - Петсмарт - гласът и се загуби в звънтенето на оръжие в оръжие, но Парис като че ли я чу.
   - Целете се в черния конник! - разнесе мощният му глас и миг след това десетки стрели полетяха към Петсмарт. Отново нито една не успя да го открие. Той се снижи и като че ли намерил най-после това, което търсеше, пришпори коня в див галоп. Право към Рицарката, която продължаваше да върти меча си, поваляйки безройните врагове и още не го виждаше.
   Генерал Парис се втурна към нея в същия момент, в който конниците разкъсаха стената от мечове и се насочиха към стрелците, помитайки редиците им. Почти бе достигнал до нея, когато черният конник намери целта си. Рицарката вдигна меча си за отбрана, но след часове изтощителна битка, умората си каза думата. Тя успя само леко да отклони удара и мечът на Петсмарт потъна в плътта й, на няколко сантиметра от мястото,  където се целеше - сърцето й. В мига, в който генералът нанесе удара си, две стрели най-после намериха него, уцелвайки го в гърба. Той се олюля, отпускайки юздите и конят, останал без управление, го понесе, отдалечавайки се от бойното поле.
    Генерал Парис не успя да достигне императрицата си, дори не я виждаше вече - плътен обръч от негови войници, защитаващи ранената си господарка, я скриваха от погледа му.
   - Прости ми, Оля - промълви Парис и изкрещя - Обградете ги, нито един човек не бива да се измъкне!
   Останали без пълководеца си, отнесен от коня си незнайно къде, варварите бяха обзети от дива паника. Шепата оцелели конници бяха свалени от конете си, малцината оживели копиеносци бяха обезоръжени.
   Генерал Парис се приближи най-после към мястото, където лежеше императрица Олга, наричана от народа и войниците си Рицарката, заради благородното и храброто й сърце. Наведе се над нея. Тя дишаше тежко, слава тебе Господи, все още бе жива, а кръвта бе обагрила в червено тревата под тялото й.
   - Лекар, бързо, доведете лекар! - изкрещя генералът като обезумял и коленичи до Рицарката.
   - Джейн... - промълви тя са последни сили и припадна.
................................................. .
   Както бяха сторили всички императори, спечелили битката с отрядите на генерал Петсмарт, по предварителна договорка между тях, генерал Парис нареди ослепяването на пленниците. На всеки 100, остави по един с едно око да ги води. Но това не бе достатъчно отмъщение за господарката му, която в момента лежеше на смъртно легло и със замъглено от треската съзнание мълвеше: " Джейн, Джейн...". Само ако Петсмарт бе мъртъв...нямаше все още сигурни вести за съдбата му, но Парис предчувстваше, че черният конник не е намерил смъртта си.
   Когато няколко часа по-късно донесоха вестта, че ордите на Страховитата приближават земите имперски, Парис успя да помисли само едно: " Откъде би могла да знае?!"

* дадох имена на героите че вече не върви да ги наричам рицарката и генералът Smiley на рицарката дадох моето име а генерала кръстих на един от никовете, които срещнах в ИО

п.п. освен това се опитвам да се съобразя с разказите на Отон, за да изглеждат историите ни като част от едно - затова включих и ослепяването на Номадите Wink Отоне, дано не ми се сърдиш за това Undecided
« Последна редакция: Юли 29, 2008, 22:09:06 от the_knight » Активен
the_knight
Гост
« Отговор #29 -: Юли 31, 2008, 15:06:34 »

   Генерал Парис бе придобил навика след всяка битка да се отбива в покоите на Рицарката. След като се приведеше в приличен вид, разбира се. Въпреки че така или иначе прекарваше там всяка свободна минута, която успяваше да открадне от запълненото си повече от всякога ежедневие. Сядаше до нея, загледан в горящото от треската лице. Понякога хващаше ръката й...Как можеше челото й да е толкова горещо, а ръцете - ледено студени?! Недоумяваше той.
   Третият ден отминаваше от нейната последна битка. Тази, в която бе ранена почти до смърт. Трети ден господарката му се бореше за живота си. Ту неподвижна, сякаш просто потънала в дълбок сън, ту мятаща се неспокойно, стенейки.
   Войските на Джейн Страховитата бяха извоювали най-голямата си победа досега. 715 имперски крепости паднаха под ударите на новите гротескни машини, сътворени от зловещите умове на Номадските предводители. Гротескни, но потресаващо ефикасни, те рушаха здравите крепостни стени сякаш бяха детски играчки. Ордите на Страховитата бяха неудържими този път, въпреки сипещия се порой от стрели върху тях.
   Империята на Рицарката бе устояла и на тази атака, макар че тя самата не знаеше това. Както и не знаеше за днешното падение на генерал Парис.
  Той крачеше по пустия коридор, а стъпките му кънтяха глухо и някак зловещо в притихналата цитадела. Смрачаваше се, но денят отказваше да си отиде. Не гореше свещ никъде, но генералът добре различаваше пътя си. Столицата отново гореше, а огньовете хвърляха злокобни проблясъци по стените. Градът бе пуст и мъртъв. Толкова мъртъв, колкото бе и в душата на генерала. Владетелката беше оставила империята си в неговите ръце, а той...той не бе успял да я защити...беше се провалил...
   Генерал Парис най-после стигна до покоите на императрицата. Стори му се, че бе вървял с часове. Почука внимателно и вратата се открехна веднага. Бяха го очаквали. Парис си даде сметка за вида си, едва когато жената, която му отвори нададе глух, сподавен вик и отстъпи назад. Кръв се стичаше от раната на слепоочието му, по изцапаното му със сажди лице, на което се белееха единствено очите. От униформата му не беше останал и помен. Единият му ръкав се поклащаше разкъсан, а платът лепнеше от кал, кръв и сажди. Все още стискаше окървавения си меч в десницата си. Очите му гледаха с погледа на безумец.
   Знахарката като че ли най-сетне го разпозна и разтвори по-широко вратата.
   - Господарката... все така ли е... - попита глухо той.
   - Всемогъщият обича нашата императрица, господарю - с треперещ глас отвърна тя. Уплахата не бе отшумяла още. И най-коравото сърце би потреперило от ужас пред шумовете от тази неравностойна битка, която за броени минути се бе превърнала в кървава сеч. Варварите бяха колили наред, без да подбират войниците от цивилното население. Стотици бяха жертвите. И още толкова отвлечени в робство...
   - Тя... да не би вече...в съзнание ли е?
   - Не, господарю... Но треската премина. Отново ридаеше насън преди да дойдете...но мисля че не беше от раната...Господарката ще се оправи. - жената склони глава и отсъпи към вратата. - Повикайте ме, когато си тръгнете, господарю.
   Генералът кимна и вече забравил за нея, доближи Рицарката. И в тази стая не гореше нито една свещ, но Парис можеше да различи бледото й лице, върху което играеха светлосенки. Той забеляза, че дишането й бе равно и дълбоко.
    Да, помисли си той, скоро ще се събуди. За да види провала ми.
   Мимолетната усмивка, която подобрението й бе извикало върху устните му, помръкна при тази мисъл. Погледна меча, който стискаше все още и го положи внимателно до леглото й.
   - Предадох те, Оля - пророни той, оставяйки етикета на страна, знаеше че тя не може да го чуе сега. - Подцених нарастналата мощ на врага... Опияних се от победата над Страховитата... А резултатът от грешката ми е чудовищен... Те дойдоха...с по-здрави брони, по-добре изковани оръжия, по-многобройни и жадни за кръв повече от всякога....Земите ни, къщите, работилниците...всички те са в пламъци...Невинните жертви, които ордите на Касапина изклаха...жените и децата ни, подкараха ги като добитък, глухи за молбите и риданията им... - гласът му се накъсваше от огромната болка и вина. - Не съм достоен повече да се наричам Главнокомандващ на войските ти...
   Генералът бавно тръгна към вратата, оставяйки меча си да лежи на земята като захвърлена, безполезна вещ. Искаше му се да бе загинал в битката...
   - Парис...
   Генералът трепна и неволно изпъна гръб, но все още не се обръщаше към тихия, но изпънен с топлота глас.
   - Загубил си битката, не и войната... Ела
   Обърна се. Видя лицето й сгърчено от болка, както раната, така и от загубата и разбра, че е чула всяка негова дума. Неволно й бе дал рапорта си.
   - Вода, моля те...
   Погледът му намери кана на масичката до леглото й, отсипа малко в чашата до нея и повдигна главата й, за да може тя да отпие няколко глътки. След това отстъпи назад.
   - Милейди, простете, че смутих почивката ви с безмислените бъртвежи на един глупак. Само ако знаех, че ме чувате, не бих си позволил този лукс... Но както казах, не съм достоен да командвам армията ви занапред...
   Рицарката въздъхна.
   - Войната едва сега започна, Парис - каза след кратко мълчание. - И вярвам, че има един - единствен човек, способен да ръководи хората в нея. Ще има загуби като днешната... и много победи - тя се усмихна. - Вярвам безусловно, че този човек си ти. Моля те, вземи оръжието си.
   Настъпи мълчание. След това генералът кимна, не беше способен да говори сега. Наведе се, за да вдигне меча си, но вместо това внезапен порив го накара да поеме ръката й, сега бе топла, и да я докосне леко с устни.
   - Приемам това, за положителен отговор. - усмихна се Рицарката. - Върви сега. Имаш вид на човек, който отчаяно се нуждае от почивка.
   Генерал Парис взе меча си, поклони се леко и излезе. Зад вратата стоеше знахарката. Дали бе подслушала или просто бе притеснена за господарката си?
    - Рицарката е будна. - каза властно той. И помен нямаше от сломения допреди секунди човек. - Незабавно се погрижете за нея!
Активен
Страници: 1 [2] 3 4   Нагоре
  Изпечатай  
 
Отиди на:  

Powered by PHP Powered by PHP Powered by SMF 1.1.12 | SMF © 2006-2009, Simple Machines LLC Валиден XHTML 1.0! Валиден CSS!