Imperia Online България  
Март 29, 2024, 18:38:56 *
Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
Изгуби ли регистрационния е-мейл?

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
 
   Начало   Помощ Търси Вход Регистрация  
Страници: 1 2 3 [4]   Надолу
  Изпечатай  
Автор Тема: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ  (Прочетена 20207 пъти)
0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
the_knight
Гост
« Отговор #45 -: Август 16, 2008, 22:59:41 »

   Три дни изминаха от битката при планината. Сега градът в подножието й бе изоставен на произвола на съдбата, а единствените му обитатели бяха лешоядите.
   Предвиждайки възможността да загубят, Рицарката бе наредила евакуация на цивилното население много преди първото нападение на Хаос, всевластният господар на Номадските племена. Но мисълта за изоставения град не спираше да я терзае. Той бе част от нея, както и всичко в империята й, което беше изградил славният й род, за да го предаде в ръцете й и тя да продължи делото му.
   Не това бе сломило сърцето на императрица Оля. Рано или късно щеше да се върне там.
   Генерал Парис все още беше в неизвестност. А утре... утре щеше да бъде погребението му. Погребан, без да е намерено тялото му...повишен посмъртно в Маршал...с всички нужни почести...но признат официално за мъртъв, заедно с отряда от пехотници, който бе водил.
   Нощите на Рицарката отминаваха бавно и мъчително, в безутешни ридания. Докато накрая сълзите й бяха пресъхнали. Не беше стъпила повече в Градината на живота. За Рицарката, тя символизираше любовта, която едва бе намерила, само за да й бъде отнета почти веднага след това...
   Дните й минаваха в тренировки. Тя не щадеше нито тялото, нито енергията си, която малкото сън и нищожното количество храна, поемана едва ли не насила, не можеха да възстановят. Въпреки това се хвърляше в битките с удвоени сили, идващи от някакъв неизчерпаем източник. Биеше се на предните линии, винаги там, където шансът да намери смъртта беше най-голям. Командващите на отрядите не смееха да влизат в спорове с нея, нито да я спрат, виждайки в очите й безумната решителност, граничеща с лудост.
   Колкото и да желаеше смъртта си, нечия невидима ръка оставяше Рицарката незасегната от вражеските стрели. Копията и мечовете не успяваха да й нанесат дори драскотина. Сякаш висша сила, нещо необяснимо, пазеше живота й.
   

   Хаос бе поел тотално ръководството в ръцете си. Единствен той предвождаше основните атаки срещу тези имперци, които дръзваха да му се противопоставят все още. Но духът им бе вече прекършен и Хаос бавно, но сигурно завладяваше земите имперски. Пълководците си пращаше само за черната работа. А онова куче Касапинът за друго не го и биваше освен да пали, плячкосва и убива, с презрение си мислеше Рицарката. Виж, към Хаос, който отново атакуваше с почти безсмъртната си армия, тя изпитваше респект. Срещу по-страшен враг императрицата не се беше изправяла, а бе преживяла безброй кървави битки...
    Часове преди войските на Номада да достигнат земите й, Рицарката стоеше на една от празните сега бойници по кулите. Вперила невиждащ поглед в пустите полета, всички други мисли й се изплъзваха, освен тази, която напоследък заемаше цялото й съзнание. Краят наближаваше. Много скоро империята й щеше да бъде мъртва...или щеше да процъфтява след окончателната победа над варварите. Ако не загинеше в бой, без битките, в които изливаше огромната си болка, превръщайки я в дива ярост, откъде щеше да почерпи сили, за да продължи да живее без Парис...
    Рицарката изведъж се сепна. Някой пееше. Наклони глава, за да чуе по-добре. Да, това бе мелодичен женски глас. Различи и думите на песента. Не й бе позната. В нея се пееше за самата нея. Усмивка плахо се прокрадна на прояснилото се лице на императрицата. За пръв път, откакто бе обърнала гръб на мечтите си там, в планинския проход. Народът й я обичаше, а потънала в мъка, тя бе забравила собствената си обич към него. Рицарката изпъна гръб и стисна устни решително, приготвяйки се да напусне наблюдателницата си. Готова бе за предстоящите атаки. Щеше да стъпче гнусните Номадски орди. Все още можеше да защитава владенията си.
   Тръгвайки към стълбите, с периферното си зрение не толкова видя, колкото усети движение в далечината. Тя се върна обратно и се взя напрегнато. Не разбираше защо изведъж сърцето й заби учестено, а краката й затрепериха. Нещо се белееше в мрака и определено се движеше. След известно време, очите и попривикнаха с тъмнината, а и облаците се отдръпнаха от луната и Рицарката успя да различи бял кон. Бавно напредваше като че ли бе ранен, но не куцаше. По-скоро пазеше нещо, някого...Тя се напрегна още малко. Да, на гърба му имаше човек. Почти свлечен от седлото, той не полагаше никакви усилия да се задържи на коня или да го управлява. По-скоро конят някак придържаше ездача си и идваше сам към крепостта. Уверено, сякаш безброй пъти бе изминавал пътя до нея.
   Рицарката се втурна надолу. Излезе навън и затича към конюшните, но по пътя си срещна слабичко момче, което явно водеше нечий кон там, за да се погрижи за него. Тя дръпна юздите от ръцете му и без да спира да тича, го яхна в движение. То дълго остана неподвижно, гледайки слисано отдалечаващата се фигура, не осъзнало докрай какво му се е случило.
   - Отворете портите! Веднага! - извика още преди да е наближила мъжете, които пазеха. Не бяха разпознали конника, но познаха гласа й, защото се заеха веднага да изпълнят заповедта. Вратите бяха широко разтворени за броени секунди.
   - Милейди...
  Рицарката връхлетя покрай тях, а вятърът отнесе думите им. Тя нямаше намерение да спира за обяснения. Познаваше коня, който бе съзряла в тъмнината. нямаше как да го сбърка, толкова често бе галила снежно бялата му грива. Това бе кобилата на Парис.
   
« Последна редакция: Август 16, 2008, 23:08:38 от the_knight » Активен
the_knight
Гост
« Отговор #46 -: Август 20, 2008, 22:57:55 »

ето го краят и на моята приказка Wink


   Пробуждането бе като изплуване от дълбините на мътно, потънало в тиня блато. Съзнанието му с мъка си проправяше път към повърхността. Постепенно мисълта започваше да се прояснява. Къде ли се намираше? Все още му бе трудно да отвори очи, а последният му спомен беше приготовлението за битката с ордите на Хаос.
   Парис най-накрая успя да повдигне натежали клепачи. Първото което видя извика на лицето му плаха усмивка. Рицарката. Но лицето й бе угрижено дори и в неспокойната дрямка, която я бе оборила на креслото, придърпано до леглото му... Легло?... Едната й ръка лежеше в скута й, другата бе положила нежно върху неговата. Парис все още не разбираше... Докато не направи опит да се надигне и остра болка проряза рамото и цялата му лява ръка. Спомените започнаха да го връхлитат един след друг. Клането в подножието на планината. Вражеската конница ги бе обградила и отрязала пътя за отстъпление. Бе посякъл безчет номадски войници преди един от тях да му нанесе дълбока рана в бедрото. Дори тогава не спря да се бие, въпреки че усещаше как топла кръв бликна и бързо напои панталона му. Болката щеше да дойде по-късно... От коня го свали вражеска стрела. Когато го уцели в рамото Парис залитна на една страна и не успя да запази равновесие. Не знаеше как е успял да се измъкне от бойното поле. Спомените му от тогава не се завръщаха. Много кръв бе загубил и повечето време бе прекарал на границата между трескавите сънища и реалността. Ясно си спомняше единствено как вярната му кобила го побутва, приклекнала до него, сякаш го подканяше да си вървят у дома...



   Малко след като се събуди, Парис разбра, че от няколко дни Номадските пълководци са преустановили атаките си и дълго време още не подновиха жестоките набези. Започнаха да се нижат един след друг безоблачни дни. Докато маршалът се възстановяваше, Рицарката се зае да лекува раните в империята си, нанесени по време на войната. В края на лятото двамата се венчаха. Докато изричаше обета си, в главата на Рицарката витаеше мисълта как майка й би се обърнала в гроба си при новината за брака й с човек без кралска кръв. За пръв път откакто бе загубила майка си,споменът за нея предизвика не сълзи, а...усмивка.
   Императрица Олга и император Парис дълго се радваха, необезпокоявани на любовта си. Но и двамата знаеха, че успешният край на сраженията с Номадските господари е просто краят на една битка. Войната тепърва предстоеше...


                                                                       
« Последна редакция: Август 20, 2008, 22:59:42 от the_knight » Активен
Страници: 1 2 3 [4]   Нагоре
  Изпечатай  
 
Отиди на:  

Powered by PHP Powered by PHP Powered by SMF 1.1.12 | SMF © 2006-2009, Simple Machines LLC Валиден XHTML 1.0! Валиден CSS!