"СеВеРоЗаПаД" Е нема такова место!

[Галахад]

Дивио запад среща българскио северозапад

Категория: Радославъ Тодоровъ
Посещения: 736
                                              Дивио запад среща българскио северозапад
По прашната улица свистеше ветър. Тръняци и каманяци се тръкаяаа по пъто. Чакале и секви други помиаре овиваа покрай селото. От далечината се чу конски тропот. Виждаше се само една висока осанка и шапка. Пред салоно се беше сбрал сума народ. На нйего имаше голем надпис "Хоремаг". Коньо приближаваше.

 Сеянете си тръкаа прашните очи , за да виат кой е тоа странник и що дири у тва мирно село. Оказа се, че е магарок, а не конь. Ама мъжо си беше голем маторец. Слезна леко от животното и пювна сдъвчанио тютюн на Джак Манерката у краката.
- Кво си се разпювал, да ти ебем макята у устата мръсна?
Тръгна да бръка у кобуро, ама страннико беше млого бръз.
Бум, бум...
Манерката се тръколи като ударен от ток. Жена му обичаше да кюкари и беше станала на пенджеро и виде смръта на мъжо си.
- Копиле ниедно, господ да те убиа, зе ми мъжооооо....
Женскио рев оглуши площадо.
- Гино не викай му да те не гръмне и тебе, а беги грей вода да го умиаме и му приготви некоа убава ризка- даде и съвет една прегръбена бабичка.
Шапката закриваше очите на страннико. Тури си "Смит и уесъно" у кобуро и би един шут на вратата на кръчмата. Настана голема паника. У салоно беше останал само кръчмаро и Койо Забатаченьо тръколил се на масата и пущил една лига.
Страннико се приближи до баро.
- Рикиа!
Гошко кръчмаро притрепери.
- Чуаш ли ме бе тумбак, рикиа!
Гошо се препоти целио ама успе да фане едно шише "Карнобатска"
- Ти сакаш да те гръмнем май, а? Сакам домашна, двоен препек!
Бръкна у джебецо на бархетната ризка и фръли един пробит лев.
Докато се разправяаа вътре, неколко чвека се затичаа до къщата на шерифо.
- Славчо излазай, утрепаа Манерката...
Славчо се беше заврел до казано и му отне малко повече време да стигне вратничката.
- Кой са утрепале, думате?
Манерката, гръмнаа го пред салоно. Некакъв странник. Млого бръз. Прилича на ловец на глави. Влезна у хорето и ниа дотичааме до вазе...
Славчо даде указаниа на жена си кога да слага пенюги на казано, преметна колано с пищово през кръсто, тури значката и излезна.
У кръчмата беше тегосно. Страннико пиеше вече трета рикиа и боцкаше сиренйе с пипер.
- Пущи ми Берковската духова!
Кръчмаро с треперещи пръсти набута една касетка у касетофоно "Хитачи" модел 83 - та и натисна копчето.
Тромпетките зеа да буат из целата кръчма. Коьо забатаченьо се сепна от силната музика.
- Дай му жегаа, ебанйеее, майкоооо...
Двойната дръвена врата скръцна. Страннико не се и обръна.
Шерифо се приближи до окаяната маса на страннико и приседна.
- Гоше, дай рикиа и на мене!
Изпотените ръце на кръчмаро ипълниа желанието на шерифо.
- Начи ти си гръмнал Манерката?
- Я, кво ша напрайш изклесяк?
- Начи, чуй ме са. Бокиловци а мирно село и такива пустиняци като тебе не ни требует. Чий уй дириш тука, твойта верица мръява?!
Страннико се учуди на смелоста на тоа застарел шериф.
- Мани ми говори така, оти ша се тръколиш като оня отвънка!
- Отвънка, те чекат поне десет чвека с насочени пушки. Ти ша ме гръмнеш и ще напраат на говно накйоцано от кокошки.
- Шерифе, знааш че сички ша се разбегат. Па и ми миришеш на пръщина. Не вервам да ти се мре баш коги печеш рикиата?
Славчо осмисли ситуациата и прецени че "гънслингеро" е прав.
-Кажи кво сакаш?
Дирим Камен Говедаро. Нае ме един чвек от Комарево. Окраднал му един бидон с рикиа и 100 кила джибри. Даде ми пеесе лева да го гръмнем.
- А оти гръмна манерката?
- Що ме напсува. И ти ме напсува. И тебе ша гръмнем, ама след манко, че са ми е нйело на стомахо нещо. Па и ми се не пшиа сам. Кажи къдеа говедаро , гръмим го, гръмим и тебеи си заминвам. Другите ша ги остайм!
Касетката свръши. Музиката спре.
- Преврътай, лайнар дебел!
-Оно такова, не работи кОпчето... - избоботи кръчмаро.
- Преврътай с молив!
Страннико си завръте на ръка една цигара и а запали.
- Ти не си ли чул наредбите за тютюнопушенйето на затворено? - пита заядливо Славчо Шерифо.
- Шерифе увехнал, ще сплатим кък си сакам. Не се дръви. После ща утрепем и жена ти заради тва, че само ме обиждаш. Имаш един шанс. Да излеаме на дуел. Ако ме гръмнеш съм ти ебал макята. Ако я те гръмнем немаа закачам жена ти, ша намерим оня мрътвец и си бегам?
Славчо млого обичаше дрътата Елентикя и се разбесне.
У дванаасе саато на обед отвънка, на мегдано! Клисаро ша удари камбаната за сигнал!
- Е баш по пладне ли, коги се пиа рикиа и се еде?
-Баш тогава, пий още некоа , оти имаш още има нема един саат. После айде горе у гробищата. Даже нема те копаме горе. Ще фрълиме у странището, таа те изедат песовете.
Славчо стана и излезна под звуко на шпорите и със стойката на Гари Купър. Страннико отвори второ шише рикиа и даде една касетка на кръчмаро.
Селото утихна, сички чекаа да стане дванаасе. Само бабичките си оправаа разсадо.
У дванасе без две страннико излезна из хоремаго. От вътре зазвуча Енио Мориконе. Касетофоно пръщеше. Мачките се разбегаа. Въздухо спре. Тишките спреа да скръцат. От некъде се чу:
-" Дванайсе, дванайсе, дванейсе плюс три тът"! Славчо и страннико дръжеа ръцете близо до кобурете. Тамън да удари камбаната, из зади страннико се спущи жената на Манерката с една мотика и разлупи главата на ловецо на глави. Он се свлече от еднаж на земята.
Сички нададоа рев на удовлетворение. Славчо си отдъъна. Бръкна за пищово та да даде един контролен у вече строшената глава на мрътвецо. Дръпна спусъко и се сети, че е забравил да тури патроне. Препоти се. Така Гина Манерката спаси и шериво и селото. Касетката на Мориконе зе да влачи. Гошето я спре и наду Дунавското. От секъде се чуваше едно победно: Ебаннйеееее!
Орото се завръте покрай сгръченио комаревски Джон Уейн.
Та поуката е, че у чуждо село, дали с мотика или с пищов, се ша ти строшат главата.
Радослав Д. Тодоров
28. 04. 2015

[Apuyc1912]

Чакаме още 

[Галахад]

Пъта до дзен-я

Категория: Владимир
Посещения: 422
Пъта до дзен-я е сложен и непредсказуем. Мильони и не пудузират за неговота съществуване. Иляди послушници у манастирете за десетки години не са мръднале и грам къде него. Но у Северозападна България властват невидими сили. Още от ранно детство е подготвена почвата за духовно пречистване и индивидете тука бърже узреват за вселенската мъдрост. От поколение на поколение учението намира у Резервата благодатна почва и последователете му разнасят свещените му слова с неугасим плам. Така е било от векове, така и че бъде.


Пе-пи немаше още шест годин, но ушите му беа отворени за знания, а ръцете му - за пакости. Он чъсто са заслушваше у неразбираемите думи на комшията - дрътия Ме-Тон-Чо. Кък Ме-Тон-Чо беше постигнал дълбините на дзен-я не помнеше никой. Дали е бил роден просветен, дали куту миничък е бил обучаван от странстващи монаси, ели па е бил незаконен син на некой знаменит сенсей - тава са не знаеше, па и немаше кой да са замисли за него. Оти при сека среща с мъдреца селяните биваха поразени от силата на неговото слово, сложния му изказ и длибокото му садаржание. Подир такива срещи човек две недии нощем се врътеше у кревата без да склопи очи, овците му мучаха у кошарата и не ближеха сол, кокошките спираа да носат, а подкваса ставаше ньиел и киселото млеко са не квасеше.
Един ден Пе-пи си играеше на двора. Он са чеплезеше по дуда и целеше оттам пловките с камънье. Слънцето беше понапекло, ма още беше рано за обедните жеги. Деда му Ме-Тон-Чо беше седнал на припек пред мутвака. Куту виде с кво са занимава комшийското чедо, еднъта му вежда са подигна нагоре, а другата са присви надоле. Он привика мунчето:
- Ей, Пе-пи, я яла вам, дедов!
Пе-пи бръже скочи на земята и мина през вратничката у комшиите.
- Добар ден, деди Ме-Тон-Чо! Че дадеш ли едно лукче?
- Че ти дадем. Ма та гледам, кък са пустосваш, па си мислим, дека ти е време да почнеш да учиш дзен-я. Сакаш ли?
Детето ич и не разбра, за кво му говори стария, ма любознателната му душа притрепери. Чевръстите му пръсти вече беа развили ратишката на бамбоня и го беа скрили зади бузата, та можа само да кивне и да измучи с примляскване. Тоя знак беше достатъчен и стареца почна обучението на младия послушник. Накара го десет пъти да повтори основната мантра. Он слушаше внимателно и поправяше секи път схватливия ученик докъде не остана доволен. Потупа го по главицата, бутна му у шъката още едно лукче и ухилен до уши го испрати до вратнята.
Пе-пи припна дом. Още не беше дошло обедно време, та макя му - стрина Ве-Ца - беше решила да испере чръгите у циментовото корито. Тамън ги беше накиснала и беше зела бухалкята у ръка, коги сина й са прибра. Очите му сияеха, плъни с ново знание. Отвътре му напираше да са пофали, ма макя му беше строга жена и он не посме веднъга да са обади. Повръте са наоколо, повръте са, па накрая каза:
- Майко, знааш ли кво?
- Кво бе, шашкънин ньеден? - рече жената, замислена що напоследък пловките бегат от ората и не сакат да легнат да мътат.
- Да ти еба макята! - гордо сподели с нея основната мантра новопосветения дзен-послушник.
Бухалката в ръката на Ве-Ца описа крива с крайна точка в центъра на седалищните части на бъдещия сенсей. Гласа на жената са повиши с около две октави и около сто децибела. Дръвото извършваше ритмични движения, в такт с които от устните й се лееше речетатив, ясно доловим в съседния двор от слуха на иначе недочуващия Ме-Тон-Чо. Пригласянията на немощния детски гласец беха напълно заглушени от яростния рев на побеснелия родител.
Странен е пъта до дзен-я. За тия десетина минути телесното страдание на Пе-Пи го извиси духовно с некулко десетки години. Както бухалката се блъскаше по кокаляците му, така прозрението го блъсна у главата и он постигна плъно и окончателно просветление. Чакрите му са отвориа и гласове от длибока древност почнаа да шъпнат у ушите му непонятни дотигива за ньего хайку и коани. Секи звук от ньих са запечати завинаги у мозъчните му гънки и не остана скрита мъдрос за вече недетското му съзнание.
Подир един час насинения дзен-последовател са довлече до мутвака на деда си Ме-Тон-Чо. Бършейки с ръкава цивки и слъзи, он отвори уста и, започвайки от основната мантра, му изрецитира наизус и петте свещени книги, без даже да е чувал за ньихното съществуване. Накрая добави един току-що съчинен коан, врътна се, качи са на таваня над обора и заспа там у лицерината пречистен. А Ме-Тон-Чо доволно са подхилкваше, припомняйки си ньеговото си аналогично експресно обучение. Което, по странно стечение на обстоятелствата също беше извършено с бухалкя, само че не дом, ами доле у ниското, до барата.

[battle_brawler]

 

[Apuyc1912]

Уникално

[Галахад]

Оброци, отроци и подскоци (от Радославъ Тодоровъ)
Оценка: / 20
Най-слабНай-дОбар Дай оценка
30-01-2015
Родното село на баща ми се намира по пътя между Берковица и Монтана. В най–добрите години в него са живяли около 550 души. Сега са около 100. Когато тръгнеш на разходка покрай селото, на няколко места се натъкваш на обвити в мъх каменни кръстове.

Оброци.

Преди много, много години хората са измолвали от Бог милост. Милост за дъжд или милост за слънце. Въпреки тежките времена и големото тегло, хората са вярвали и са издигали тези безмълвни паметници на вярата, стоящи и днес, обхванати в бурна трева и тръняци. Ама стоят и ще стоят и ще ни показват, че надежда винаги има. Вярвали са, че ще дойдат по-добри времена, ама тежка е орисията на това красиво место. Сега е и по-тежко, вече и надеждата се губи, както слънцето се губи зад планината всяка вечер.

Дано да изгрее отново и да озари тучните поляни, плодородните ниви!

Та тия селяни бяха използвани по най-долен и грозен начин от изродите водачи на Септемврийското въстание. Нищо неподозиращи! И не само те, целият край. По-лесно се дава жертва, когато е чужда и Васил Коларов и Георги Димитров я дадоха. А те (обикновенните хора) си мислеха, че е за добре, лесно се лъже беден и добър човек. И започнали кланетата от шпиц – командите на Царя. Двадесет години по–късно, когато хората отново започнали да надигат глава, дошло още по тежкото тегло. Болшевишкият ботуш стъпил здраво на иначе яките вратове на селяните. И те забравили оброците. Или по-точно, не ги били забравили, били забранени. Атеистичната червена чума не позволявала на хората да извършват ритуалите си, правени от незапомнено време. Но тепърва предстоял най- силният шамар – взели им земите.

Отроци!

Те станали отроци. Както в средновековната българска държава, те били зависими феодални селяни. Да ти вземат земята, най–тежкото престъпление. На по-непокорните им взимали и живота. На пра–пра дядо ми му взели козите, с които ходел всеки ден по ливадите и горите, а бил на 97 години. Взели му ги, за да не правят бели по гората, така му казали от лесничейството. И той седнал на един стар дънер и плакал. Седял и плакал една седмица. Прибирал се вечер, лягал си, а на сутринта излизал и пак сядал на дънера да плаче. След седем много дълги за него дни сърцето не му издържало и умрял пак на тоя дънер. Отроци, отроци... А феодалите се гощавали и плюскали, докато не започнат да повръщат и си отворят място като продължавали да плюскат . Селянин без земя е като учител без книга, учител без училище.

И хората започнали да бягат по градовете. Така селото започнало да замира. Урбанизация! Много мръсна дума! Селото намалявало и намалявало. След още 45 години тегло дошла демокрацията и тук някъде хората си помислили, че теглото им свършило. Но не би! Работата ставало все по-малко, останалите хора от селата бягали в областните градове, хората от областните градове бягали към София. След червената чума дойде и черната чума. Кражби, убийства, най-низшото племе започнало да унищожава и малкото останало, та така и до днес. И хората пак са отроци, под прикритието, че не са. Те са зависими от разните му феодалчета, които им се подиграват със смешни заплати. Ама надигнеш ли глава, ще ти вземат и това, а децата требва да ядат. Неизбежно е. Отроци в модерна форма. Свобода няма. Или има до някаква степен – избираш да ти се подиграват някъде за 300 лв или да седнеш и да се пропиеш. Да живее свободата! А края на теглото не се вижда.

И подскоци!

Подскоци на разни псевдо интелектуалци, които винаги си мислят, че са последна инстанция и те обвиняват в най–долни човешки грехове!

- „Вие сте си виновни, вие не сте солидарни към света, не очаквайте солидарност от него”!
Така ни казват, някакси отгоре! Вие не сте европейци, затова ви крадат циганите.

Помните оня известен рефрен: „ Кой не скача е червен”! Сега рефренът звучи така: „Кой не е Шарли е боклук!” Така ни го казват.
Днес да си „Шарли” според някои е най–голямата ценност! Един край бе оплют по най-долен и отвратителен начин. Тия, които си затваряха очите за престъпните преватизации, тия, които си мълчаха и си мълчат пред настъплението на черната чума, сега ни обвиняват. Тия, които не казаха и едно „гък”, когато и бедствията удавиха и последното останало на борещите се. Сега остана само достойнството на хората, достойнство, което пак тия подскачащите се опитват да ни вземат. Но няма да го вземат, колкото и да се опитват. И болката. Болката по онова обхванато от бурени место! Солидарни? Да! Надупени, като някои други? Не! Със сигурност хората са цъкали с език и са съжалявали убитите...но...на другия ден пак са събирали стотинките за хляба, та и чуждата мъка, ако се взема на сърце, не се знае докога ще издържи то... Достатъчна е нашата! Трагедията е голяма, наистина, но вие се правите на прекалено загрижени! Лицемери сте, защото се правите на по – големи французи от французите! Лицемери сте, защото когато стане трагедия с вашия народ, не обръщате кой знае какво внимание! Оставете ни на мира, не ви щем солидарността, подли измекяри, наричащи себе си интелектуалци, не бъркайте във вече дълбоката рана! Je suis ( Я съм)Северозападо! Je suis (Я съм) Мизия! Je suis (Я съм) Горни Лом! Je suis ( Я съм) обикновения трудещ се човек! А вие, безродници, сте просто едно Шарли...

 

[Галахад]

Кранисто и правата на "човеко"

Категория: Радославъ Тодоровъ
Посещения: 525
           Кранисто и правата на „човеко”
Митко Кранисто влезна бавно у кръчмата под зоркио поглед на Трифон кръчмаро. Отвори дрътио хладилник и извади един „Алмус”, седна на масата на Цецо Гардеробо.
-Сеги ли си идеш от градо?
- Те сеги, ли съм млого работен уили се Митко. – Па се поспрех и да видим, некви надоле по пъто нги беше изфръчало точилото, спрех за малко, ма не можах да нги помогнем и си бегах.


 

От село ли беа?
- Не.
- Заеби ги, що не пиаш нещо твръдо?
- От кък умре Иван Бонкин у снего, не смеем да пиам от тиа отрови. Кой знаа кво пак е забръкал поди тезгахо.
- Абе я си мислим, че не е нйело пиенйето, а Бонкин млого си пиеше...
- Я да не рискувам...кажи са кък беше у затворо?
На другата маса се водеше разгорещен спор, който още манко щеше да мине у тръкаянье...
- Водородната бомба е по силна от атомната, тва съм го чел и ич не ми обяснявай...бучеше Цеци Боторо!
- Ти чул ли си за Нагасаки, да те не еба у неграмотнико! - изкрека Папанката..
- Абе Ангеле, извади си ую от ушите и ме чуй , Цар Бомба, така са думали на водородната бомба, млого по силна от атомната, пущили саа по времето на другаро Хрушчов!
Папанката ич не обичаше комунисте и изрева на умрело:
- Къв другар , да ебем и комунистите, зеа на баща ми земите, другар ти бил! Ей Трифоне, я да маанеш тоа портрет дека си закачил отзаде...45 годин глеаме насегде Жоро Тарабата па и тука ли требва...
Темата на разговоро се измести на 180 градуса, ама беше се толко разгорещена...
- Ей, а мълчете малко да чуам кво е правил Гардеробо у затворо!
- Е, три месеца затвор ли са да го еба- измънка Боторо, ама леко със стра, оти Кранисто беше бая як..
- Не ме ебаа, ако сакаш тва да ти каам, леко се подхилна Гардеробо..
След още 2 -3 бири и една бръза сватка между Боторо, Папанката и Трифон, хоремаго поопусте и Кранисто фана по Баиро нагоре. У таа тиха нощ се чуваа само щурци и радио „Христо Ботев”, уталандзено от бай Добри, старец глуар на 95 годин, а тва се чуеше из полвината село и бабичките на 2 -3 пъти подаваа жалби... На кривио такова влъната му пречи. Тоа вечерен концерт беше прекинат от зверски рев:
- Окраднааме, сичко ми зеа боже, сичко...
Митко се затича до оградата на бако Найден. Старецо се гръчеше като чръв пред умирачка из градината и пищеше.
- Дедо Найдене, кво е станало?
Ама старецо ни видеше, ни чуеше а само продължаваше да реве, целио олигавен.
- Верицата нги мръсна, до стотинка божее...
Още минута две и бай Найден щеше да довръши и последнио останал здрав пипер от тиа кръгчета из градината... Освести се чък коги Митко влезна и го разтръси.
- Кво са ти окраднали, кой го е окраднал?
- Олеле Митко, сине, сичко ми зеа.
Старецо се цифкавеше и ревеше докато обясняваше.
- Вчера продавах кожи на едни циганйе и они чекаа за ресто и сигурно са видели къде бръкам. Днеска пак минаа и ми рекоа, че пак обикаят за кожи и капачки, ама нги се е допило вода. Я отидо до задната чешма оти там водата е убава, а от таа тука манко мирише на тиняк...нали и они са ора и они душа носат. Като се врънах них ги немаше, влезнах у летната кухня и парите ги нема!
-Божее земи ме, молим ти се! А Другата годин унукинята има бал, са кво ша и дадем, па и за погребение отдеях..олеле нихната верица.
- Колко беа, трима ли?
- Трима, с червен москвич.
- Чекай тука.
Миналата годин на клоно на една круша си беше зел за последно въздух един друг старец, па окраднат от циганйе. Не сакал повече мъка и турил въжето. Митко изтръпна като си помисли, че тва можеше да стане с бако Найден, ако не беше минал оттам.
Изтича до Гардеробо и му обясни кво е станало.
- Що ми не каза още одеве, че са циганйе, па си слазал и да нги помагаш...идем те са. Тръгнаа надоле с дрътио Опел на Кранисто.
- Ей Митко, ама я после ша бегам, че ми се не връща пау затворо , тоа път гъзо моа и да не оцелее... и двамата се изхилиа силно.
Братята роми още се врътеа покрай колата, един говореше по телефон, другите двама се примръдваа нервно. Кранисто и Гардеробо нги не казаа нищо при слазанйето. Нема добър вечер, нема уя ми. И въпроси немаше. Баталните сцени нема да ги описвам, само ше ви каам, че толко кръв и цифки не е имало и през втората световна... Митко намери парите и тъкмо щеше да си пожда кога дойде полиция, бако Найден беше свръшил таа работа уж за добре...
И от там почна оденйето по мъките на Кранисто (Гардеробо беше избегал вече), ияди организации защитаваа циганете, и сакаа съд и сериозна присъда за Кранисто. Ни една не стана зад нйего, а циганете обрънаа у жертви...
След неколко месеца Кранисто пак влезна у кръчмата и отупа снего от нйего.
Гардеробо му се ухили:
- Кък е аспухо?
- Само мой си е, увардих го.
От другата маса се чуеше поредната караница. Кой бил написал „Септември”
- Гео Милев е! Или беше Мио Гелев?
- Ристо Смирненски, кажи му бе Трифоне.
Кранисто допи бирата и се прибра у них след 5 месеца у затворо...

Радослав Д. Тодоров

[Галахад]

АНГЕЛ ВЕЛКОВ

Категория: Пламен Валентинов
Посещения: 1187
Българин съм и до ден днешен като чуя името на родината си настръхвам. Казвам се Ангел Велков, роден съм през лето 1859-то. През тази тежка година съм загубил майчицата си, Бог да се смили над душата и, и нека този Бог благослови златните ръце на татко, които отгледаха мен и двамината ми братя.

Мама погинала на една чешма край селото, отишла да донесе водица и повече не се върнала. Поругана и посечена от две заптиета. Тежко се бил прегърбил татко, когато я донесъл вкъщи. Така казаха братята ми. На тях се паднала участта да изкопаят гроба и да я положат във влажната земя. Не смогваше тогава земята да попие сълзите на българите.

Мисля че бяхме добри синове и братя, но само Господ има право да отсъжда това. Не търсехме отмъщение, нямахме злоба в сърцата си. Сами носехме мъката. Аз и двамата ми братя - Страхил и Петър. Искахме да създадем семейства и да отглеждаме овчици, така както векове наред са го правили дедите ни. Но съдбата бе решила друго.

Когато посякоха Страхил на мегдана за назидание, аз поисках да отвърна очи, но татко обърна главата ми и до ден днешен виждам това зверство. Обвиниха братчето ми в кражба и го убиха за удоволствие на един пиян турчин. Стана 18 години след кончината на майка ни. Беше започнала Освободителната война и братушките оставяха кръвта и костите си по земите български.

Когато напуснахме мегдана татко дълго не продума, след няколко дни продаде стадото си и ни купи пушки. Закле ни да паднем или да дочакаме изгрева. Чак по-късно разбрах какво означава това. Вечерта се обеси под стряхата, искаше да ни прогони от родния ни дом. И нищо повече да не ни свързва с него. Така го намерихме сутринта. За последен път видях бащината си къща, вече ми беше чужда и страшна.

Така се присъединихме към Българското опълчение и всички смятахме, че сме обикновени овчари, но съдбата избра да ни превърне в герои. Нека бъде волята и.

Всички сте чували за Шипка, тонове хартия са изписани за героизма на българи и руси.

Хартията е вечен пазител на чутовни подвизи, тя пази светли спомени и хората изпитват гордост, когато четат за тези дни на безкрайно величие и вечна слава.

Но малцина са останалите живи, тези които могат да ви разкажат какво се случи на 17 септември 1877 година. Тогава се отвори ада, не зная как съхраних разсъдъка си. Но след този ден знаех, че българите заслужаваме свободата си, а лично за себе си че нищо вече не е в състояние да пречупи вярата и душата ми.

“Орлово гнездо” ... там където кръжат тези горди и смели птици. Там беше писано да възкръсне българската надежда. Там загубих брат си и там преградих с тялото му пътя на пълчищата. Тогава ние опълченците престанахме да бъдем хора ... превърнахме се в зверове и отговорихме подобава на зверствата на това черно и безбожно племе.

“Орлово гнездо” бе атакуван в 3 часа след полунощ, на първа линия ни притиснаха три табура османски доброволци, наречени "табури на обречените". Не бяха хора това и до ден днешен го вярвам. Това бяха чудовища, те на се бореха за кауза ... те просто убиваха. Като вършина на вятъра се огъваше нестройната ни редица, но аз знаех че трудно ще се прекърши. Защото за пръв път виждах нещо подобно в лицата на другарите ми. Те не се бяха изправили само за да загинат през тази адска нощ ... те се бяха изправили за да дочакат зората. И я дочакаха ... тези които останаха живи.

Брат ми Петър Велков водеше отряда, ясно се чуваха командите му в мрака. Но важен бе гласът му ... на този глас можеше да се вярва. И един връз друг падаха другарите ни, колко ли още кръв можеше да поеме поробената ни земя. На този въпрос отговор до ден днешен не намерих.

Когато свършиха мунициите се отвориха вратите на ада. Атакуваха ни на нож несметните пълчища, но и ние на нож ги посрещнахме. Още помня щика, който прониза тялото на брат ми. Чудовището го набучи като животно. Аз изтръгнах пушката от ръцете на турчина, блъснах го в гърдите, той падна на колене, после възнак и тогава направих нещо, което никога не бих направил отново през живота си. Прегризах гърлото му. Неколцина от другарите му щом видяха това паднаха на колене и молеха за милост ... но тази нощ милост нямаше за никого. Нито за победители, нито за победени.

Поробителската кръв още пареше в гърлото ми, когато коленичих до брат си и прегърнах прекършеното му тяло. Той ме целуна с пламнали устни и промълви:

- Проклети да сте навеки, ако изпуснете прохода!

Това беше. Прости и ясни думи. След това очите му изгаснаха. Сълзите ми направиха няколко вадички по измъченото му лице. Тогава се изправих. Не защото съм смел. Защото бях поел в душа две клетви : да не изпусна прохода и да дочакам зората на победата.

Другарите ми видяха падението на капитана си, в този момент и най-смелото сърце потрепва, но не бе им писано дълго да стоят без водач. Кръвта и този път не се превърна във вода.

“Задръъъж, задръъъж!!!” извиках аз и щиковете се вдигнаха отново. Отново тази крехка българска преграда спря ордите и вече виждах съмнение в очите на душманите.

“Урааааааа!!!” за кой ли път подех този боен вик, той се блъсна в околните хълмове и във вражеските редици, които се огънаха - “На смъъъъърт!!!”

Тогава по душманите полетя всичко, което човешката ръка е способна да отлепи от земята. А в този момент силни бяха ръцете ни. В този момент се изправиха и другари, които смятах за мъртви. Тежко ранени, те изцедиха и последните си сили в неравната борба. И скъпо продадоха живота си. Турците ги приемаха за живи мъртъвци и ужасени бягаха от тях, защото с адски огън светеха очите им в мрака.

Тежка и кървава беше тази битка. Хора бяхме, но нищо човешко не беше останало в нас. Не чакахме помощ от никого и на помощ не разчитахме. Така дойде кървавата зора. Зората на победата.

Победихме защото братята руси смогнаха да ни изпратят подкрепление. 56-и Житомирски пехотен полк се вля живително в редиците ни и тогава се случи нещо невиждано. Преминахме в контранастъпление, без да имаме нито един патрон. Не е лесно да се уплашат чудовища. Уплашиха се, впрочем водача им по-късно щеше да изпрати телеграма до своето командване, в която казва че несъкрушими са българските редици.

Битките при този проход промениха хода на войната. Доказаха, че ние българите заслужаваме свободата си и не сме я получили даром. Още дълги дни и нощи пазехме Шипка, но в този момент разбрахме, че няма да предадем прохода на враговете. Никога няма да го предадем. На връщане руските войници ни отдаваха чест, преживели какво ли не по света, те не бяха виждали такова сражение. Русите ни прегръщаха, прегръщахме ги и ние и плачехме заедно. В краката ни лежаха другарите ни, коленичехме до тях, но не за да затворим очите им, макар да бе изгаснала светлината в очите им. В тях се отразяваше една друга светлина - тази от зората на победата. Прегръщахме и труповете, за нас та всички братя бяха. Независимо дали на този или на онзи свят.

Когато битката свърши паднах на колене, тежката пушка падна от ръцете ми и щика издрънча върху скалите. После повърнах, не остана нито капка течност в стомаха ми. Така свършват тежките битки, не е точно както го описват в книгите, битките са просто едно нечовешко клане.

В този момента до мен се приближи млад руснак и ме изправи. Прегърна ме, после наметна раменете ми с плащ и ме поведе да се стопля край един огън.

До неговият гроб стоя сега, той не напусна този проход. Измръзна при Великото стоене, така го нарекохме тогава. Хиляди животи изгаси студения вятър в снега, но ние продължавахме да стоим и да мръзнем в мрака. Стояхме и отстояхме свободата си. Сега аз стоя до гроба му и ще стоя тук на тази дата до края на живота си.

20.09.2011 година

град Монтана

[Галахад]

Ти

Категория: Черногледец Храбър
Посещения: 919
  Абее, ти къф си бе? Да не си на светъ цветъ деаба, та сЕ покрай тебе се врътим? И си по-дрът от мене, и ми не обращаш кой знаа кво фнимание, та се чудим, кво па толко съм се заувъртал покрай Тебе? Верно е, че от кво се знам, сме почти сЕ заедно, ама па кво толко - и с други съм бил заедно, па се разделиме, па се намериме с неко други и така си връви живота. А па Ти? Кво па толко си ме фпечатлил, та сЕ покрай тебе се усуквам?

Имало е време коги сме се раздеяли за повечко или по-манко време, ама кара-вара, пА се сбереме. И да си не кривим душата, я подвиам опашка, та се върнем при Тебе. А тебе пука ли ти дали съм тука или ме нема - кой знаа? Ама те - барем никогиш не си ми обърнал гръб. Само не моа разберем, кво а тава, къде ме кара да се чуствам добре, коги сме заедно. Ей, да не си ми напраил неко магия, бе деаба? Не а чесно така. Яле, що приятеле имАхме и преди гОдини беаме заадно сичките, па сума ти народ зеа та се разбегаа, а съга почти никой не пита за Тебе. Оно и за мене сигур не питат, ама... Верно, минува време, нещата се мЕнат, ората се мЕнат, традициите се мЕнат, ама таа нашта дружба... еба ли го, баш че си е неква константа деаба. По неко път ми е писвАло от Тебе, да знааш! ИдЕло ми е да побегнем и да се не върнем. И съм пробал, не а да не съм. Ама таа жна животец така извръти нещата, та пА се сбереме. Бах таа орис нашта. Да ти каам, не а ми зле с Тебе, ама като се сетим, че има къде по-добри варианти, се чудим на акъла си. Абе, като земеш да се съобразяваш с некой, земеш да поприличваш на ньего. А и свикнението си е жив навик. Като Те глеам такъв един спокоен, табиатлия, дружеюбен, гостоприемен, с мъдра осанка и като се погледнем у огледалото, де че ли да видим тиа черти и у мене. Всъшнос, Ти си голем гявол! Сигурен съм, че знааш повече от мене, на ква и тема да отвориме, ама си трааш. Кво ли си викаш: "Де да видим, кво знааш ти и колко си научил, па послем че разбереме къде а истината." Минааме през кви ли не строеве, кви ли не икономики, кви ли не управници, ама и двамата оцелеаме. Ако оцелеаме и при тиа, сигур че сме вечни - хааа. Море, като глеам, тиа последните, май че се опитат да ни затръкат до све. Нека се опитват! Ньийня си работа. Баш че ти не пука много-много. Ама колко и да се праиш на непукист и на Тебе ти личи. Посърнал си нещо, олисел си отсекаде, нема ти го онава настроение и май вече не моа се зарадваш така, кво се радваше на секи госкянин преди гОдин. Поизжлембил си се нещо, поизгърбил си се. Деаба и животеца му. Кво ще да е в краа на краищата. Да става кво ще, ама вече съм разбрал, че Ти ако без мене си можеш, я без Тебе немом. И моа да си дрът, неУгледен, занемарен, мушкурив, опърпан, ама си ЕДИСТВЕН за мене. И ако имаш нужда от помош, и ако съм в състояние да ти а дадем, нема и да се замисям. Барем догде можем, че те подкрепям, па даже и "благодарим" да ми не кажеш, що съм сигурен, че по некоа време, че си ме прибереш завинаги, щото Ти си, щеш-нещеш, моя РОДЕН КРАЙ!
  Откъде таа връзка, откъде таа юбоф - еба ли го...

[Галахад]

У тоа живот по ниело от смотана жена и мокър пепелник нема, що се ша намерат кък да ти огасат огъня!

[Галахад]

Изморен си? Пий рикия!
Спи ти са? Пий рикия!
Трудно ти е диганьето заран? Пий рикия!
Ама та боли главата баце. Пий рикия!
Шефо та нервира? Удари го с шишето у главата!
Пущи си Миле Китич и си сипи една рикия, що като я пиеш ставаш дете и си любим на Бог. а като си утрепеш шефо и земля и небо песни ти пеят, дека намаляш злата гад по земята!
Пример: Я глей Спартак като си изтрепа шефовете кък целио свет го знае, има кръстени отборе на ньего, а кой знае шефовете му!!! Они са само за сводката и украса на ньеговата история! Те виж царя Ивайло! И ньего секи го знае, ма от как  си прекина шефо от бой и му резна кратуната. Те погледни генерал Максимус! Он утрепа на арената шефо си, римскио император Комод и стана суперстар! Сеги целио свет го знае!
Тия сите са станали известни що са пили рикия и са прекинали шефовете си! Пийте рикия и вино, що у рикията е силата, у виното мъдроста а у водата - микробите!


Наздраве!

[Галахад]

[Apuyc1912]

Точка 2 и 3 от снимка 3 са най-добрите за оправяне на настроението

[battle_brawler]

Точка 3

[Галахад]