Сонет
Недей разчита Времето да залепи
парчетата от цчупеното огледало.
Те следват своите съдби,
забравят, че били са цяло.
И частите си дирят свой живот -
за минало кой иска да си спомня?
Отломките ще чакат нова пролет
и ново слънце да ги стопли.
Е, вярвам запечатани във тях,
отминалите образи живеят,
подобно спомена за сладък грях,
извършен под луната във неделя.
Но... може би след милиони дни
все някой спомен да се прероди.
* * *
Дъжд
Настръхнали биволи сблъскват се с рев;
Едри сълзи по стъклото;
Неумолима атака на времето;
И рухват изгнили негодни улуци;
Прокапват беловани слаби тавани;
Капчуците
стават на ручеи кални.
В миг спираш сам, безпомощен, смутен.
Ръце разтваряш към водата от небето.
А тя измива цялото ти същество.
Но не е леко.
Трудно е.
Защо?!
От тебе нищо не остана.
И външността ти образцова
превърна се в сломена маска.
Душата ти - студено каменна,
като след ласка на горгона,
си спомни любовта....
И онемя от спомена.
* * *
Мимолетно
Не искам да забравя теб,
това,
че двама сме били.
че срещите ни бяха две -
за всеки по една като че ли.....
nai-mnogo mi haresa p1rvoto
