Ето едно стихотворение,малко на културна тема да минем
Колко дена го били?
Ни дума, ни вопъл, ни стон...
Но устата сгрешила
сама промълвила: Антон.
Свойто име им казал,
но седмица после мълчал,
а пък тялото - в язви,
и язвите гнойни течат...
"Где са твойте другари?"...
Той виждал отряда любим...
и очите притварял, и тръпнел,
но бил несломим.
Побеснял и разгърден,
край него прострелвал агент -
той отвърнал му твърдо:
Убиецо, стреляй във мен!"
Те във раните люти посипали сол -
като жар.
Скърцал зъби нечуто...
И как ли без вик издържал?...
И в злоба безсилна пак били го -
диви и зли.
В страшни мъки се свилал,
но дума не им промълвил.
После бавно притихнал...
Смутени, учудени, в страх
те го гледали тихо -
безмълвен, но горд, величав.
"Не човек, а желязо!" -
просъскал агентът фашист.
Тихо мъртвият казал:
"Не, комунист!"...