Ziezi ex quo Vulgares („Зиези, от когото са българите“)

[straho]

Проф. Геза Фехер – Унгария
“Българите бяха онзи народ, който допринесе най-много за оформянето на цивилизацията на цяла Източна Европа й въвеждането и в културния свят.”



http://www.youtube.com/watch?feature=endscreen&v=dYgeyJqKHFE&NR=1  

[straho]

"Тази битка е много интересна. През 1223, монголците нападат Волжка България от две страни : Субетей, този който е разгромен при Самарската луга я напада от запад, а Джучи, синът на Чингис Хан я напада от изток. И двамата са разгромени, като синът на Субетей, Уран, е бил продаден за 10 овни, като по-тъп от другите."

[straho]

"Из „Хроника на Франция" от Филип Муске От Константинопол дошла вест, която бе много добре дошла, че беше умрял цар Асен, който бил много ценен и разумен.. . За татарите дойде вест, която навсякъде бе приета добре, че кралят на земята на власите [българите] почти ги разбил.
Монахът Алберик я споменава точна дата - 24 юни 1241"

[straho]

      ПО ПРОФ. ГЕЗА ФЕХЕР  - Унгарец 

Император Лъв VІ дава следните сведения за въоръжението на българите:

„Те се въоръжават с меч, броня, лък и копие. Повечето носят два вида оръжие: закачено на рамото копие, а в ръцете си държат лък и съобразно нуждата си служат с едното, или другото. Като са преследвани извличат по-голяма полза от лъковете си.”
   „Но не само те сами се въоръжават, а и конете на знатните са облечени в предните части с желязо, или плъст.”
   От отговорите на папа Николай става ясно, че българите имали обичай да дават клетва върху меч. Наред с меча прабългарите носили и сабя. Тя била еднотипна с маджарската сабя. За разлика от аварската, чиято дръжка е права и продължение на самия нож, дръжката на тази сабя била под ъгъл от около 30 градуса от острието, което й давало по-голяма сила при удар. За да е удобна  сабята при мушкане, последната й трета била изострена и от двете страни. Цялата сабя била дълга от 90 до 105 см и около 5-5,5 см широка. Някои от сабите имали „елман”, т.е. разширение на гърба на ножа за увеличаване силата на удара.
   Лъкът бил най-важното оръжие на българите и те дължели в голяма степен на него победите си. Лъкът на българите бил значително по-усъвършенстван от този на противниците им. Те можели да изпращат три стрели за времето, за което византийците пращали една и то със същата пробивна сила. Докато във Византия и Западна Европа лъкът представлявал просто една извита пръчка, завързана с тетива, лъкът на българите бил съставен и представлявал оръжие, направено по много сложен начин. Средната част е от тънка, плоска дървена пръчка, приготвена от твърдо еластично дърво. Средната част на тази пръчка е по-дебела и не е еластична, за да може ръката по-добре да я хваща.
   Тази пръчка е увита с дебел слой от ремък, приготвен от жилите на говедо, силно пресован към дървената част. Тези грижливо почистени, обезмаслени и омекчени жили, които се изсушавали, се втвърдявали в една извънредно силна и еластична маса и се слепвали неразделно с дървото. Откъм вътрешната, оставаща към стрелеца част на дървената пръчка долепвали с клей две рогови пластинки от рога на бивол, коза, вол. Повърхностите, с които дървената част се допира до рога се набраздявали за по здраво слепване. Така съставения от три части лък увивали с кожа.
   Приготвянето на такъв лък изисквало много търпение, знания и отлична сръчност. Понякога се работело върху такъв лък с години. Дължината на лъка била до 130 см. Когато не бил в употреба, лъкът стоял в неопнато положение, иначе би изгубил еластичността си. Бидейки рефлексен, лъкът, когато тетивата му бива откачена, се извивал обратно, т.е. дъгата в неопънато състояние имала форма, обратна на бойното. Тетивата, изработена от кожа, или черва била винаги завързана на единия край на лъка. На другия си край имала примка, с която се закачала към вдлъбнатина, врязана към роговата пластинка. Опъването на лъка изисквало голяма сила и сръчност. По-мощни лъкове се опъвали дори от трима души. Но за изстрелването на стрела от съставен /рефлексен/ лък се изисквало много по-малко сила, отколкото от обикновен. Двете нееластични уши, служели за по-леко свиване на еластичните части и играели ролята на лостове. При простия лък била нужна 60 кг тежест за да се измести на 70 см опнатата тетива, докато при рефлексния лък са били нужни само 20 кг. Това осигурявало трикратно по-голяма скорострелност. Върховете на стрелите тежали до 30 г. Самите стрели били дълги около 60-70 см, като на долния им край били прикрепени пера. Формата и размера на остриетата били различни за бой и лов, като се изготвяли индивидуално за всеки лък. Пръчките били от различен материал – бряст, камъш и др.
   Когато не се използвал, лъкът се носел в специален кажен калъф. Колчанът за стрелите се носел прикрепен  с два ремъка отдясно за колана. Стрелите се държали в него с върховете нагоре. Поради перата по стрелите, долният край на колчана бил по-широк.
   Копието било от къс метателен тип. Металната му част е около 20 – 25 см. Към него била привързана конска опашка, но е неизвестно дали като знаме, или евентуално за недопускане на стичане на кръв по дръжката, а може би и с двете цели.
   Българските конници имали броня от двойна плъст, която предпазвала шията и гърдите. Тя не била тежка и не пречела на  стрелеца в движенията му. Знатните носели подобни брони, но от желязо. Гърдите на конете били покрити с плъст. Тежката конница била изцяло облечена с железни брони. Конниците от тези елитни части имали метални шлемове, докато в леката конница се използвали дебели кожени калпаци, или калпаци от плъст, обшити с кожа.
   За използване на аркан от българите има сведение от 537 г. , когато трима византийски пълководци са били пленени с аркан и единият е успял да среже въжето и да избяга.
   За преминаването на реките българите използвали кожени мехове. Пълнели ги с дъбова кора. Завързвали ги за конете, като на тях слагали седлата и военните инструменти. Така конете били платното, а меховете - корабът за преминаване на реката.
   За транспорт използвали коли, които при стануване се употребявали за укрепване на лагера.
   За координация на военните действия се използвали звукови и светлинни сигнали.Звуковите били предимно с рогове, а светлинните с палене на огън.
   За победите способствал и превъзходният обоз на българите. Те водели със себе си хергелета с кобили и жребци за прехрана. Обозът им , за разлика от византийският, състоящ се предимно от волове бил много по-бързо подвижен и позволявал лесно придвижване на войската на голямо разстояние. Употребявали се и консерви – сушено месо /пастърма/, което правело прехраната им независима от терена на бойните действия.
   Селекционирани били не по-малко от две породи коне. Едната е била с по едро телосложение – най-вероятно за тежката конница и тегленето на колите, а другата е била по-дребна. Особено внимание се обръщало на мирновременната подготовка на конете и обучението на стрелба  от тях,  дори и яздейки заднешком. Забранено било използването на конете през мирно време за други цели, което се наказвало със смърт. Употребата на железни стремена била важен елемент, способстващ за българските победи. Тя е била заимствана през  Седми век във Византия  от българите и други сродни на тях народи и направила поврат в използването на конницата в Европа, която дотогава била само спомагателна войска. От българите била заимствана и подковата, както и лекото дървено седло, обшито с кожа. Вместо шпори българите използвали бич.
   Особено важна част от въоръжението на българите бил коланът им. Той служел както за окачване по него на  необходимите торби, ножове,  колчани, за да е свободна в движенията си горната част от тялото на конника, така и за различаване в йерархията на собственика му, т.е. изпълнявал ролята на сегашните пагони. 

[straho]

През X век арабският пътешественик Ал-Масурди , респектиран от военната мощ на Волжка България, пише в своята книга: “ Царството на бурджаните е голямо и просторно. Те са огромен, могъщ и войнствен народ, който воюва с византийците, славяните, хазарите и тюрките”....

"В 717 г., по времето на Дунавска България, започнала съществуването си през VII век и възкръснала преди стотина години, столицата на Византия е обкръжена от 200 000 араби с 5000 кораба. Тогава българският Хан Тервел спасява европейската християнска цивилизация, като нанася на арабите тежки загуби - 32 000 убити, твърди западния историк Алберик. За тази битка арабският пътешественик Ал Масуди пише: “Българите са огромен, могъщ и войнствен народ. Един български конник може да излезе на глава на 100 или 200 конници."

"Разпространеното в западната историография становище, че Европа е спасена от арабското нашествие в битката при Поатие през 732 г. е опровергано от френския историк Кристиян Жерар, доказал решителната роля на българите на Тервел в отблъсването на исляма през 717 г. – 718 г. Той сравнява военната катастрофа на арабите край Константинопол с разбиването на Наполеон при Ватерлоо през 1813 г. През 40-те години на XIII век многочислените орди на Хан Батий преминават през Северна България, но според един западен хронист татарите са “съвършено разбити от Цар Иван Асен II”. През 70-те години на същия век воините на Цар Ивайло отново разбиват елитните татарски орди на Хан Ногай. " 

[straho]

"Във войните с Василий II българите разчитат много повече на нападенията от засада, отколкото на открити сблъсъци. Това се обяснява с изчезването на многобройната тежка конница, която до събитията от 971 г. е набирана и въоръжавана във вътрешната област на българската държава – териториите между Стара планина и Дунав. Самуиловата войска е съставена главно от бързо подвижни, но леко въоръжени пехотни и конни части, които не могат да се мерят на открито с многочислената, добре въоръжена и дисциплинирана византийска армия."

Тоест останала е армията ни без багатурите! Тези "покрити с желязо от върха на шлема до копитата на коня" конници, с железни маски покриващи изцяло лицата им,които са набирани измежду ПРАБЪЛГАРИТЕ! А междувременно :


"Византийската армия се засилва чувствително с появата на свръхтежки конници (наричани катафракти или клибанарии), облечени заедно с конете си в брони. Икономическото засилване на Константинопол позволява на императорите да увеличат византийските и чуждестранните наемнически войски на постоянна служба, което повишава дисциплината и тактическата споеност на тежковъоръжената пехота."

[straho]

" Именната система на един народ е важен белег за неговия етнически характер, религия и културна история. Ето например какви имена са носели ранните тюрки (по Л. Гумильов) - Бумън, Истеми, Кара Исик хан, Кушу, Яндъ, Арслан, Бури хан, Кара Чурин Тюрк, Боке, Тардуш, Ъшбара, Чулу, Апа, Амрак, Кюл тегин, Билге хан и от по-ново време Караман, Дурмуш, Тугортак, Атмаджа, Караджа и др. Нито едно от тези най-често срещани и важни тюркски имена не се среща при прабългарите.
 
        Известни са над сто на брой прабългарски мъжки имена, които са от съвсем друг вид:
 
        От Първото българско царство: Зиези, Авитохол, Ирник, Гостун, Органа, Кубрат, Курт, Баян, Аспарух, Еспор, Исперих, Аспар-Хрук, Богорис, Твирем, Севар, Винех, Кормесий, Батой, Батоя, Бату, Бато, Белар, Болгар, Биляр, Мостич, Сигрич, Данич, Звинич, Изот, Кормисош, Котраг, Контраг, Алцек, Алциок, Кубер, Тервел, Безмер, Омуртаг (той има поне още 5 имена), Умор, Телец (Телецин и още няколко), Паган, Крум, Персиян, Кардам, Телериг, Сондоке (името му има три-четири варианта), Борис - Богорис, Маламер, Ерми-Ермиар, Чака-Чакарар, (Куви ?)-Кувиар, ...дуар, Кюригир, Вокил, Дуло, Вихтун, Каран, Карнота, Остро (Остромер, Острис), Татимер, Пумер, Хумер, Даргамер, Гуимер, Семир, Томер, Ламер, Докс, Лабас, Расате, Стазис, Хунол, Сонмер, Исбул, Иратаис, Фружин, Ич, Пок, Зермо (Зермон), Окс, Охси, Шун -Оксонос (Охшин), Кордил, Балий, Борил, Онегавон, Елемаг, Тарах, Дристър, Хръз, Енравота, Шун, Сивин, Сабин, Чепа, Ток, Токту, Цок, Цикос, Зент, Иратаис, Корсис, Кракра, Небул, Тиридин – Таридин, Сурсувул, Мокрос, Перина, Пирин, Акум и др.
 
     От района на Стара Голяма България и Кавказ (имена на утигури, кутригури, хони, есегели, берсили): Крумбат, Худбат, Заберган, Синион, Сандилх, Стиракс, Дронг, Бузан, Сигизан, Хацон, Хиниалон, Харатон, Хормуздан, Глон, Анагай, Грод, Мугел, Вунд, Тат, Татуш, Татул, Еран, Вананд,
 
 Имена на отвъддунавски българи от 890 г. до 1008 г. все езически: Салан, Лоборец, Ахтум, Отум, Чанадин, Глад, Менуморут, Гелу, Кеан,"......

[straho]

Да им отдадем почит на тези Български ВОЕВОДИ като ги помним!
Теодо̀р Сигрица, починал 924 г., е български военен командир и аристократ, кавхан на цар Симеон I Велики (893-927).
През 895 г. оглавява делегация в Константинопол за размяна на затворници и пленници между България и Византия. През 913 г. след тежки и дълго проточили се преговори, Теодор работи за предоговаряне на мира, което включва коронясването на Симеон като цар на България. Участва също и в успешните кампании срещу сърбите през 917 г., но през 924 г. той и Мармаис, водейки малка армия, са нападнати от сърбите и убити. Тяхната смърт предизвиква унищожаването на сръбската държава с "огън и меч" от Алогоботур и присъединяването ѝ към България през същата година.

[straho]

  Да им отдадем почит на тези Български ВОЕВОДИ като ги помним!
Мармаис, починал през 924 г., е български пълководец, аристократ и комита в Западните български области (Средец или Македония) по време на управлението на цар Симеон I (893-927). Той е потомък на древен български род (според А. Гуляшки е потомък на северанските князе) и участва активно в Българо-византийските войни, но е по-добре познат с намесата си и кампаниите против Сръбското княжество Рашка.


През 917 г. сръбският принц Петър Гойникович, който е съюзник на българския цар, открито сменя страните и подкрепя византийците. Тази опасност, грозяща държавата отстрани, изиграва важна роля в отлагането на напредването към Константинопол след ударната победа при Анхиало. През есента на същата година Симеон предприема наказателен поход срещу сърбите като българските войски са водени от Теодор Сигрица и Мармаис. Те убеждават Петър Гойникович да се срещне с тях, пленяват го и го изпращат в Преслав. Назначават братовчед му Павел Бранович за следващ владетел на Рашка, но три години по-късно той също погазва съюза си с България. Мармаис го сменя със Захарий Първославлиевич, но през 924 г. той също започва враждебни действия против България. Мармаис и Сигрица повеждат малка войска срещу него, но биват победени и убити, а главите им — изпратени на византийците.
Смъртта на Мармаис води до огромна кампания срещу Сръбското княжество, което е разгромено и присъединено към България през същата 924 г.

[straho]

 *bgflag*Да им отдадем на тези Български ВОЕВОДИ  почит като ги помним!

Алогоботур (умира 927) е български аристократ, велможа и военен командир по време на управлението на цар Симеон I Велики (893–927).
През 926 г. Алогоботур командва похода срещу сърбите, които заговорничат с византийците против Българското царство. Впоследствие напада новосъздаденото Хърватско княжество, което е съюзник на Византийската империя. Сърбите са лесно победени и отстъпват към Хърватия, но кампанията по-късно завършва с трагедия: българската армия е напълно победена в битката при Босненските планини от хърватите под управлението на техния крал Томислав I на 27 май 927 г. Алогоботур най-вероятно е убит в сражението заедно с повечето от своите воини.

[Галахад]

  *bravo*Отлична тема и добре подплатена с исторически извори.

[straho]

*bravo*Отлична тема и добре подплатена с исторически извори.

 

[Галахад]

На карта от 4 век от Св. Йероним (331-420), той е написал името на нашите земи в античността - Mesia hec & Vulgaria (Мизия, тук и България). Тя е съставена по още по-стари карти – на владиката Евсевий Кесарийски (270-338), наричан "баща на църковната история". Картата е запазена в препис от 12 в.

2. Хронографът на Момзен (Анонимен римски хронограф) от 354 г. споменава за българите, които живеели в днешните ни земи.

3. Император Константин Велики (274-337) поради партизанските нападки на българите направил от Тракия особена тема (за защита на Цариград) – пише император Константин Порфирогенет.

Той разказва, че причината била, че българите създавали проблеми в провинцията и императорът за удобство и излизане от ситуацията, дал на Тракия автономия (“to ton Bulgaron genos ton Istron potamon dieperasen”).

4. Българите се споменават и при едно тържество от времето на Константин Велики, където са поканени местните народи българи, Сини (венети) и Зелени (гърци), както и разни чужди племена.

5. В своя "Неделник" Софроний Врачански пише за времето на римския император Константин: "Втори бой направил цар Константин с Византия и като обладал България, взел Византия и пренесъл своята столица от Рим във Византия около 330 година подир Христа, и нарекъл Византия Константинопол на своето име.

6. Френските историци византолога Шарл Дюканж (1610–1688), Льо Киен и други започват списъка на архиепископите на България с Протоген Сердикийски (Софийски), който живял по времето на Константин Велики – 4 в.

През 4 век българите са старо местно население на Балканите:

7. Анастасий Библиотекар (ок.810 - 879/880) съобщава, че след разделянето на Римската империя през 364 г. при императорите Валентиниан I (321 - 375) и Валент (328 - 378) "българският народ връхлетял и заел всички страни по Дунав". Анастасий Библиотекар пояснява също така, че "БЪЛГАРИТЕ ОБЕДИНИЛИ СВОЕТО ОТЕЧЕСТВО, СЪГЛАСНО РОДСТВЕНОТО ИМ ПРАВО". От това излиза, че в края на 4 век българите са представлявали силен народ, способен да отнеме от Византия дунавските провинции. Важно е да се отбележи, че Анастасий (Historia de viti Rom. Pont. Patrolog. lat. 128, col. 1393 f) пояснява събитието с любопитната подробност, че българите обединили своето отечество, съгласно родственото им право. (”…quia Bulgares, qui jure gentile sibi pariam subjugantes”). Тези провинции били двата Епира (Стария и Новия), цялата Тесалия и Дардания.

През 5 век:

1. През 480 г. византийският император Зенон се принудил да се съюзи с местните българи, които живеели между Цариград и Адриатическото крайбрежие. Причината е, че Зенон бил притиснат от готите, водени от двама съюзни готски владедетели с еднакво име - Теодорих. Българите нападнали единия Теодорих (Триаровият син), но той ги отблъснал и продължил към Цариград. Тези българи преди това ту били подчинени на Византия, ту отхвърляли нейната власт. Това описва Йоан Антиохийски.

2. "В тази година (494 г. сл. Хр. - а според други учени годината 5994 от Сътворението у Теофан е 502 г.) и тъй наричаните българи в Илирия и Тракия, нападаха и се отдръпваха, преди да ги забележи човек." - пише византийския хронист Теофан.

1. На карта на света от 6 век от "Равенски космограф" е отбелязано името "bulgare" и следния текст: "В Тракия и Македония и Долна Мизия само българи живеят ...". Картата е съставена 100 години преди времето на Аспарух. За автор на тези думи, косомографа посочва Йорданес - готски историк от 6 в. ('Inter vero Thraciam vel Macedoniam et Mysiam inferiorem modo Bulgari habitant'. Ravennati Cosmographus, IV)

2. В хрониката от 7 в. на владиката Йоан от Никиу Мизия е наречена "провинция България". Там се казва, че роденият в Залдаба, днес Шумен, българин Виталиан (Биталиан) се е бил надигнал (516 г., сподер други - 514 г.) против император Анастасий. Срещу него Анастасий изпратил военачалника Кирил. Сражението станало между Шумен и Варна, след което Кирил се оттеглил във Варна и спрял там, а Виталиан останал в провинцията България. (H. Zotenderg, Jean, eveque de Nikou, p. 378)

Византийския летописец Теофан потвърждава: през 514 година Виталиан въстанал против имп. Анастасий и армията му се състояла от събирани в Мизия и Тракия българи.

3. Ето какво разказва Теофан за 538 година: "В тази година се раздвижиха в Скития и Мизия двама български княза с много българи и други." Първо българите победили византийците, но последните получили подкрепление и на свой ред разбили българите. Връщайки се към Цариград обаче, византийците били посрещнати в Тракия от българска войска, която така разбила ромеите, та от тях оцелели една шепа хора. И Теофан, както и по-ранният хронист Малала използват термина РИГЕС за титлата на двамата български предводители Булг и Дронг, което е гръцката форма на тракийската благородническа титла РЕКС, РИХ. Тази титла е доказано ползвана от българските владетели Аспар-Рих, Теле-Рих, Кот-Раг и др.

[straho]

   *bgflag*Да им отдадем на тези Български ВОЕВОДИ  почит като ги помним!


ДРАГШАН

Болярин. Управител на крепостта Воден. Самуилов ВОЕВОДА. Води борба против византийските нашественици, но без успех. Два пъти залавян от византийците и след пускането му на свобода продължавал борбата си против тях. Заловен за трети път, бил убит по особено жесток начин, чрез набиване на кол.

[straho]

 *bgflag*Да им отдадем на тези Български ВОЕВОДИ  почит като ги помним!

Ивац е български болярин и военачалник, воевода на цар Самуил, живял в края на X век и началото на XI век. През 1015 г. разбива византийските войски в Битолското поле. След смъртта на Иван-Владислав (през 1018 г.) Ивац отказва да се покори на византийците, както правят повечето от болярите. Той се оттегля в добре укрепена крепост в планината Връхот в днешна Югоизточна Албания, събира войска и подготвя въстание срещу император Василий II, който е допуснат в българската столица Охрид. Ивац издържа 55-дневна обсада, но през август 1018 г. е ослепен чрез измама от промъкналия се при него византийски стратег Евстатий Дафномил и попада в плен