Разходка

[Oton]

Сигурно  си излизала на разходка през октомври  в парка.

Нямам представа дали  там, където живееш,  има паркове. Ама ми беше споменала,  че обичаш  дългите разходки. Тепърва  предстои да разбера дали това е вярно.  Надявам се да е  вярно.

Както  и да е.

Ще ти опиша една такава  моя разходка. В Борисовата градина,  в София.

По-хубаво е да навлезеш  в парка "от горната страна", тоест - откъм  кино  "Изток".
Сега кино Изток  вече не работи. Както и никое друго  от старите големи  софийски кина. Нито  Сердика, нито Левски, нито Москва. Жалко.  Придаваха особен  облик на София. Самобитен,  старомоден... Сега входът на кино Изток  прилича на  беззъба уста. Изпотрошен  паметник.. симоволизиращ една отминала  епоха. Стоейки  до красивите, наново  боядисани сгради, ресторанти, офиси  на банки и сладкарници,  киното наистина  изглежда нелепо в своята празнота,  прашност и пустота. Нещо,  което със  забързани крачки искаш да подминеш.  Като някой пияница в канавката,  например. Изминаваме петдесетте метра  от автобусната спирка до улица Москва,  минаваме  покрай сладкарница "Неделя",  която винаги ме примамва със своята  светлост,  оранжевост, с дългокраките  серитьорки, облечени в оранжеви униформи,  с нелепо  къси полички... Напомнят ми  на лалета, увенчани със зелени шапки,  пърхащи  наоколо, носещи отрупани с  боровинкови торти табли. Винаги усмихнати.  Не е  възможно човек да е дванадесет  часа на крак и винаги да е усмихнат.  Но те някак  си успяват да го направят.  А може би, като се приберат вкъщи и приседнат,  за да  починат и да разтрият подутите  си глезени, вече не се усмихват. Но,  както всичко  в тоя град, така и сервитьорките  в сладкарница "Неделя"... винаги правят  добро  първоначално впечатление.
Покрай  сладкарница "Неделя" има пътечка, по  която навлизаш в градинка в  междублоковите  пространства.
Когато живеех  на квартира в този район, обожавах да  се разхождам в тези  градинки. Има някаква  особена магия в тях, защото когато стъпиш  в там,  невъобразимият шум на булевард  Цариградско шосе... моментално изчезва.  Което е  парадоксално, защото булевардът  се намира по цялото протеже не само  на тия  градинки, но и на самата Борисова  градина и буквално е на 10 метра. Едни  от  малкото останали зелени пространства  в града са тия градинки. Можеш да приседнеш  на някоя от пейките, сложени там в  старо социалистическо време, с пакетче  фъстъци и една минерална вода... и да  погледаш дърветата. Дори и когато тихият  октомврийски дъжд напоява всичко  наоколо с една безкрайно сладка меланхолия.  Просто взимаш един найлон, слагаш  го на пейката, придърпваш чадъра по-ниско  и  гледаш багровата истерия по дърветата.  Обитателите на ниските, сгушени между  дърветата блокове, са предимно възрастни  хора, принадлежащи към старата  генерация,  дипломати, тук-таме се е нанесло и някое  от актуалните софийски  първенюта,  но с достатъчно акъл, за да се впише  в общата тишина и спокойствие.  Можеш  да седиш с часове във въпросната градинка  и най-много да видиш пет-шест  загърнати  в балтони фигури или някоя и друга  кола. Понякога по някое от  дърветата  пробягва катерица. Много рядко, но ако  поседиш достатъчно дълго, може  и да  имаш късмет и да я видиш. Прекрасни  са. Гледах един филм по Анимал планет,  в който сравняваха катериците с миниатюрни  командоси и, Господи, колко е удачно  сравнението! Само умения и подготовка  в специалните части могат да ти позволят  да живееш... толкова близко до Човека.  Не знам. Но има надежда. Щом като една  катерица може да го направи... сигурно  можем да го направим и ние.<script></script>
Двеста  метра в северна посока, през междублоковите  градинки, ни отвеждат до  една улица,  чието име така и не успях да запомня  и сигурно никога няма и да  узная. Може  би следващият път, ако има такъв, ще  го прочета и ще го запомня.  Това, което  ме интересува, е че въпросната улица  се появява изневиделица от  тунел,  който минава под булевард Цариградско  шосе и е официалната разделителна  линия между Борисовата градина и квартал  Изток. Трябва много да внимаваме,  когато  пресичаме, защото шофьорите, които   изплуват от тунела, кой знае защо,  го  правят с огромно ускорение... сякаш  искат да си го изкарат на тунела... и  се  стрелкат като капсулирани със смърт  снаряди по правата, профучавайки с  над 100  километра в час буквално на  една боя разстояние от пръстите на  краката  на преминаващите пешеходци.  Има знак, че преминават пешеходци, но  никой не си е  направил труда да ореже  клоните и шубраците, които са го погълнали.  А явно и на  шофьорите не им пука дали  няма да прегазят някой забързан човек,  който... просто  иска да отиде на разходка  в Борисовата градина.
След геройството,  наречено "Пресичане На Улицата, Чието  Име Не Знам" и  след кратката еуфория,  която изпитвам, защото съм пресякъл  успешно "Алеята На  Лудите Шофьори", високите  борове, тополи и дъбове тихо ме приемат  в прегръдката  си и... температурата  като чели пада с няколко градуса. Бесният  шум от булеварда  магически се превръща  в почти неуловимо бръмчене на пчела  и можеш спокойно да  забавиш крачка  и да дишаш с пълни гърди мириса на мокри  есенни листа... или  парфюма на някоя  жена, която е излязла да направи следобедния  си джокинг и  преминава покрай тебе,  дишаща учестено и леко запотена, прошумолявайки  с анорака  си. Задължително ли е да  се парфюмираш, когато излизаш да тичаш  за здраве? Може  би някога ще мога да  си отговоря на този въпрос, а може би  не. Жените все още са  абсолютно непознаваеми  за мен. Ако не искаме да ходим петдесет  метра нагоре,  успоредно на "Алеята  На Лудите Шофьори" и, разбира се, да  рискуваме живота си,  трябва да тръгнем  направо по чакъла, който ни отвежда  до... някакъв напълно  идиотски и несъвместим  с околната обстановка детски кът. Грубото  посегателство  над общия парков пейзаж  е увенчано с мърляв транспарант, който  ни съобщава,  че това е "Приключение  в парка". А "приключението" представлява  някакви въжета,  висящи от горките  дървета, по които децата трябва да се  катерят, въжен мост,  опънат доста опасно  високо, няколко дървени къщурки, бар,  в който се продава и  бира (сигурно  за родителите, не за децата, предполагам)  и два железни лоста,  между които е  опънато малко бънджи въже. Ако аз съм  дете, никога не бих пожелал  да се подложа  на "Приключението в парка". Може би защото  съм сноб. Не знам. Аз  като дете играех  на криеница по цял ден, купувах си биберони,  които пълнех на  общата чешма в двора  на кооперацията и се пръсках с вода  с приятелите ми, играех  футбол по цял  ден... гледах и измислях стратегии как  да млясна някое момиче по  бузата... баща  ми ми носеше лагери от работата си,  които засилвах към бордюрите,  за да  наблюдавам и да крещя възторжено, когато от  слъсъка излизаха искри. Може  би аз  самият бих изглеждал като идиот в очите  на съвременните деца. Може пък да  им  харесва "Приключението в парка."
Ако не искаме да гледаме тенис-кортовете  на Академик, където асфалтовата  алея  безогледно е превзета от автомобили  с дипломатически или с едноцифрови  номера, вариантът е да минем от долу,  вдясно на "Приключението", по една тясна  пътечка. Аз лично предпочитам да минавам  оттам. Има малки пейчици, минават хора  от време на време, а дърветата се извисяват  високо и почти напълно закриват  мътната  светлина на софийското облачно небе.  Дъждът продължава тихо да вали и  спокойно  можеш да останеш насаме с мислите си.  Между дърветата се въргалят  всевъзможни  боклуци, но ако гледаш по-скоро нагоре  и напред, може и да не ги  забележиш.  Това е целта и в живота, нали? Да гледаш  високо и напред. Така  по-малко боли.  Винаги гледаме по-малко да ни боли.  Така сме устроени,  предполагам. Да  минаваме по възможно най-малкото съпротивление.  И не усещаме как  губим все повече и  повече човешкото в себе си. Ставаме  сиви, меланхолични и  безцветни като...  булевард Цариградско шосе, който сякаш  брутално е съсякал  едната страна на гората,  за да свърже канцерогенните панелки  на Младост и Дружба  с потъналия в смог  център на София.
Интересното  е, че можеш да видиш фучащите автомобили  през дърветата, но...  едва ги чуваш.
Допушва ми се.
Тъкмо тръгвам  да паля цигарата, но внезапно се сещам,  че наблизо няма кофа,  в която да хвърля  фаса си. А някак ми е гузно да го метна  встрани. При  останалите боклуци.
И  в този момент ме спохожда просветлението  - какъв е смисълът да пушиш,  докато  се разхождаш на... относително чист  въздух? И осъзнавам колко много съм  се изкривил отвътре. Какво трябва  да се е случило на човек, който да иска  да  запуши в парк и да се ядосва, затова  че паркът "не е облагороден с кофи за  боклук". Самата комбинация на "парк"  с "кофи за боклук" е абсурдна и нечовешка. 
Бесен затръшвам цигарата обратно  в кутията и се забързвам по пътеката  с  надеждата да прекося зелената площ  бързо и да стигна до "по-цивилизовано  място",  където да мога да пуша. Което  отново ме навежда на мисълта... всъщност  колко е  затлачено съзнанието ми. <script></script>
Паркът  внезапно... свършва, така както внезапно...  почва. Отпред лежи,  изсечен отвесно  в почвата като някакъв уродлив Гранд  каньон, булевард Драган  Цанков. За  да стигнем до другата половина на Борисовата  градина, трябва да  завием наляво по  пътеката и да извървим ужасни петдесет  метра, заглушени от  автомибилния рев,  заливащ ни отдясно. Пътеката води до  асфалтовата алея, малко  след тенис-кортовете.  Стъпваме на алеята, завиваме надясно  и... се пускаме в  може би най-тъмния  и неосветен тунел в цяла София. Екстремно  преживяване за  всеки, който ходи на  два крака, защото решетките на отходните  шахти липсват  откак се помня, а и има  ями и вдлъбнатини в бетона, в които  спокойно можеш да си  строшиш глезена.  Просто не знам как оттам изобщо минават  хора и даже, което е  още по-невероятно,  успяват да излязат от другата страна  невредими. Да не говорим  за колоездачите.  Никога не бих минал с велосипед през  тоя тунел. Като излязъл от  роман на  Стивън Кинг е.
Следва къпалнята  Мария Луиза, която наистина изглежда  много добре, няма  какво да си кривим  душата. През лятото тук стават страхотни  купони, много  тийнейджъри губят своята  девственост, други - портфейлите си,  трети - някой и  друг зъб, а четвърти  - банските си костюми. Какво печелиш  ли? Къпане в хлорирана  вода. И някой  и друг премрежен женски поглед, подканващ  те да закупиш от бара  едно голямо...  и може би още едно, за да се отворят  Портите на рая. Слаба утеха?  Може би.
Но такива неща стават само през  лятото... Лудото лято, през което човекът  има вредния навик да се влюбва и, разбира  се, да върши куп глупости.
През  октомври къпалнята Мария Луиза изглежда  нелепо пуста, влажна от  есенния дъжд,  празна и куха, като изоставена детска  площадка. Гледката те кара  подсъзнателно  да желаеш къпалнята да я има на това  място само през лятото. През  останалите  сезони... тя просто не е за тук.
Продължаваме  надолу по асфалтовата алея и след още  стотина метра отдясно се  очертават  гигантските носещи подпори на прожекторите  на стадион Българска Армия.  Светая  Светих.<script></script>
Вкопан  в естествено възвишение, притежаващ  най-доброто осветление в  България,  стадионът прилича на античен амфитеатър,  в който съм ставал свидетел  на титанични  футболни битки. Баща ми ми е казвал,  че когато съм се родил, ми е  хвърлил  пъпа на тоя стадион. От четири годишен  е започнал да ме влачи по  стадионите.  Мечтаеше да стана футболист. Може би  защото той самият не можа. Е,  не станах.  Но успя да вкорени в душата ми дълбока,  фанатизирана и войнствена  любов към  червения отбор.
Минавам покрай  масивния винкел на стълба, после покрай  червеникавите тухли  на градежа и със  страхопочитание докосвам нашарените  със спрей гранитни късове.  През ръката  ми потича електричеството на заключения  в тухлите хиляден екзалтиран  рев на  трибуните... веещите се алени знамена...  червените факли на победата...  мощният  крясък: ЦСКА! ЦСКА! ЦСКА!
Годината  е 1994-та. Червените играят с Ювентус  първи мач от втория кръг в  турнира  за купата на УЕФА. Страховитият супер  отбор на Старата госпожа, воден от  капитана  си - Джан Лука Виали, стъпва на валираната  зеленина и... бива посрещнат  от двадесет  и пет хиляден врящ червен котел. Така,  сигурно, те посрещат, когато  слезеш  в преизподнята. Не знам как са се чувствали  италианците в този момент, но  аз лично  се опитах да се поставя на тяхно място.  Сигурно така са се чувствали  немските  войници при Курската дъга, когато Червената  армия безмилостно  ги контраатакува  и унищожава значителен процент от елитните им  бронетанкови  части. Тогава почувствах,  че тоя ден ще се случи нещо изключително.  Не знам  защо. Червеният отбор, притежаващ  футболисти, които не струват повече  от Виали,  всичките взети взети заедно,  е посрещнат от още по-ужасяващ рев.  Мачът  заприличва на истинска война.  Елегантният италиански отбор повежда  рано с 1:0...  а червените приемат сякаш  спокойно наказателната акция и безмилостните  атаки с  по два-три паса и мощни нахлувания  по фланговете им. След почивката, сякаш  изпълнявайки точно директивите на  някой маршал за отбранителен бой, червените  са  изчакали Ювентус да се наиграе  и предприемат мощна контраофанзива.  По всички  фронтове. По всички флангове.  По всички възможни точки на терена  италианците  започват да тичат след  българските футболисти и докато разберат  какво им се  случва, вече губят с 1:2.  Аз лично изобщо не знам къде се намирам,  да не говорим  за продраните гърла  около мен, които, даже и в най-смелите  си мечти, не са  предполагали, че ЦСКА  може да гази толкова мощно многомилионната  шампионска  селекция на един от най-великите  отбори в Италия и Европа. Битката е  брутална,  играе се истински, здрав,  мъжки футбол. Стара госпожа взима мерки,  затваря  фланговете и успява да изравни  резултата - 2:2. И тогава се случва това,  което  превръща тоя спорт в божествено  изживяване. Милен Радуканов, който  е адски далеч  от представата за... Роналдиньо,  например, засича по един невероятен  и абсурден  за неговите скромни възможности  начин центриране и праща топката с  математическа  прецизност в горния  десен ъгъл на италианската врата. Сигурен  съм, че ако му  подадат още сто пъти  топката по този начин, той сто пъти  ще я прати в  прожекторите на стадиона,  но не и във вратата. Абсолютно сигурен  съм. Стадионът  замира за няколко секунди,  в които времето спира и след това...  едва не се срива  от хилядния екзалтиран  рев на феновете. 3:2 за ЦСКА, Ювентус  - на колене. Една  от най-великите червени  победи във футболната история на България.  Благодаря на  Господ, че ме накара да  отида на тоя мач и да стана свидетел  на тая еманация на  съвършенството  във футбола. Защо абсолютно всички  спорове между хората не се  решаваха  по този начин - единадесет срещу единадесет.  И една топка. Нека  по-силният спечели.  Силите са равни, всичко е въпрос на  воля и на желание да  убедиш другия  в силата си и в правотата си. Няма убити,  няма гладни, няма  страдащи. Няма бомби,  ембарго, политически решения, провокации,  тероризъм,  агресии и прочие. Просто  един равностоен мъжки спор, чест, уважение.  И  победител. Светът щеше да бъде едно  много по-добро място, ако войните бяха...  само на футболния терен, си мисля,  докато с въздишка подминавам "Армията".<script></script>
Вече е по-чисто наоколо. Навлизаме  в "по-цивилизованата част" на парка  и с  облекчение въздъхвам, защото наоколо  вече има кофи за боклук и капанчета,  в  които бирата не винаги е студена,  но пък винаги я има. Припряно припалвам  и  катранът блажено нахлува в белите  ми дробове, съвсем лекичко замайвайки  ме. Не  съм пушил от няколко часа, защото  вкъщи не мога да пуша. Дъждът продължава  тихичко да вали и, гарниран с тютюна  в дробовете ми, прави цялата заобикаляща  ме  околност... да изглежда почти нормална.  Отмятам назад главата си, отварям устата  си и поглъщам ситните водни капки.
Обичам го тоя шибан град.
Обичам  лицето му на блудница, нацапотена с  тежък вечерен грим.
Обичам сивата  му и безмилостна милувка. Защото съм  част от него. И защото  той е част от  мен. Толкова силно и здраво се е просмукал  в същността ми, че  общуването с него  е много по-дълбоко и по-интимно от това,  което правя с  любимата си жена в спалнята.
Не можеш да не обичаш това, в  чието създаване и в чийто живот участваш.  Колкото и да е уродливо, го обичаш  по някакъв изкривен, идиотски начин.  Обичаш го  безнадеждно, кърваво и до  болка. Обичаш го обречено.Така както  трябва да се  обича.

[sir teo]

Липсваше ми твоят талант Димитров, БРАВО!!!