Йованна

[Oton]

Йованна, или както всички я наричаха – Среброустата, седеше зад писалището си, само по долна риза, и усилено пишеше с дясната си ръка, а с лявата яростно усукваше краищата на гъстата си светла коса.
Отдавна бе минало полунощ, свещта вече догаряше, целият номадски лагер бе потънал в дълбок сън, но синеоката номадска предводителка не смяташе скоро да заспива. Имаше още да се пише. Поредната кампания срещу имерската измет скоро щеше да започне и едва ли щеше да й остане каквото и да е време да пише. А никой в цялата Орда не би могъл да напише сказанията за делата на Синовете на Степта в земята имперска по-добре от нея.
Никой.
Спря за миг и се загледа в свещта.
Пусна косата си и погали дълбокия белег, който започваше от левия край на устната й и завършваше до ухото й. Знакът, който Бащата на Ордата й остави за вечни времена. Дамгата на провала.
Няколко години преди тая проклета война срещу западните кралства да започне, тоя дълбок разрез, който обезобразяваше цялото й лице, го нямаше. Тогава Йованна бе Главният глас на Ордата, Емисарят, когото Хаос изпращаше на дипломатически странства с владетелите на земите, които все още не беше покорил. Каквото не можеше да вземе с ятагана си, владетелят на Степта опитваше да го направи чрез сребърната уста на своя Емисар.
Получила солидно образование на запад, в най-престижните имперски академии, Йованна владееше четмото и писмото на много от иностранните народи, познаваше родословията, хералдиката и обичаите на знайни и незнайни империи и племена, присъстваше на всички главни съвети и съглашенства и бе един от най-знатните и доверени хора в шатрата на Хаос.
А когато не се занимаваше с дипломация и политика, тя правеше това, което най-много обича – да пише историята на Ордата.
Но дори и учила в най-големите светилища на просвещението по света, Йованна така и не можа да потули и успокои своята естествена сприхавост и агресия – демоните, които я докарваха до лудост и осветляваха очите й с маниакален блясък.
Тези демони провалиха не едно и две дипломатически странства, които вкараха Ордата в жестоки и безсмислени войни с нейните съседи точно във времена, в които на Хаос му бе нужен солиден гръб, за да може спокойно да обърне взора си към приказния имперски запад.
Върхът на провала бе последната мисия, точно в земята имперска, на която Йованна трябваше да води тежки и продължителни преговори с поне дузина западни крале, които бяха склонни да застанат на страната на Ордата.
След като мина цяла седмица, в която императорите непрекъснато поставяха нови и нови, непосилни условия, за да се съгласят на съюз, Йованна вече окончателно бе изгубила търпението си и на последния съвет съвсем делово им заяви, че главите им ще паднат първи, когато Ордата залее източните брегове на земята имперска.
Осъзнал, че неговата първа дипломатка се е оставила да бъде изиграна по толкова глупав начин от изкусните и опитни западни крале, Хаос не можа да й прости, извади камата си вбесен и разряза лицето й.
Следващите пет години Йованна прекара в тъмница. Извеждаха я навън, само за да я набият с камшик и после пак я прибираха.
А междувременно войната на запад започна.
Без нея.
Тя трябваше да преглътне срама и унижението и да започне всичко отново.
И, въпреки че успя да спечели отново благоволението на своя вожд, белегът винаги сковаваше цялото й лице в присъствието на атамана...

Платнището на входа на шатрата се повдигна и внезапно нахлулия студен въздух изгаси и без това умиращата свещ.
В първите няколко мига Йованна не можа да види кой влиза, но моментално разпозна характерното пухтене, последвано от тъп удар в масичката, на която бе оставила свитъците си.
Синеоката жена спокойно взе огнивото и запали нова свещ, за да види приклекналото набито тяло на Мортред, който се опитваше да събере изпопадалите пергаменти от земята, докато обилно се потеше и тихо ругаеше.
„Ще ги съсипе.”
Йованна въздъхна и изчака Покорителя на Стената, с когото бе израснала, най-сетне да свърши със заниманието си.
Мортред тръшна изпомачканите свитъци на масичката и след това избърса омацаните си с мастило длани в аленото си генералско наметало.
Огледа се за някой, който да му налее вино и след това си спомни, че Йованна не държеше нито слуги, нито роби. Всичко вършеше сама, защото така й диктуваше присъщата й маниакалност. Изпъшка, взе един от бокалите и си наля от мяха до него. След като изпи общо три бокала, най-сетне започна да диша спокойно. Винаги се чувстваше като глупак в присъствието на Йованна.
 - На какво дължа честта сополивото хлапе от Аргай да ме удостои с присъствието си – наруши тишината Йованна.
Мортред се изсмя.
 - Знаех си, че няма да заспиш, докато не натъпчеш догоре шатрата си с тия пергаменти.
 - Колко пъти съм те карала да седнеш и да прочетеш някой от тях, Мортред. Но неее, за тебе е по-важно да си играеш на войник с големите батковци – изсумтя Среброустата.
Мортред я изгледа продължително.
 - Как е гърбът?
Йованна махна с ръка и седна на една възглавница. От продължителния бой с камшици кожата на гърба й бе зарастнала много трудно и често се възпаляваше.
 - Лицето ме боли повече. Предполагам, че след като времето се позатопли, ще е по-добре – тя го погледна раздразнено. – Мортред, какво искаш? Не си дошъл да си говорим за раните ми, нали?
Вождът на Аргайските племена продължаваше да я гледа. В очите му нямаше и следа от отвращение. Йованна усещаше, когато хората гледат лицето й по този начин. Той единствен не го правеше. И това я дразнеше. Много.
 - Походът срещу имперската паплач започва след две седмици – поде Мортред.
 - Да, знам – прекъсна го тя.
 - Хаос е решил да изпрати жените първи. По някакви си негови причини. Вероятно, за да ни покаже на нас – некадърниците – че те могат да се справят по-добре...
 - Наистина сте некадърници. И ти си най-големият от тях – отново го прекъсна тя.
 - Млъкни за малко и ме изслушай, дивачка такава – извика генералът.
Йованна млъкна покорно и го изгледа с оня поглед, който караше кръвта му да ври. Дълго време мина, преди страшният касапин на индите да успее да си възвърне дар-словото.
 - Ти ще си една от първите. Хаос ще те прати да разузнаваш. С малобройна войска. Дълбоко на запад, отвъд планините...
 - Да, зная, разузнаването обикновено завършва с жестоки жертви от страна на Ордата, не съм дете, Мортред.
Аргаецът замълча продължително и най-накрая изплю камъчето:
 - Откажи.
В първия момент Йованна сметна, че не е чула правилно.
 - Какво каза?
 - Чу ме – отговори генералът. – Откажи.
Тя го удари през лицето. Силно.
Плесникът бе толкова силен, че би отхвърлил назад всеки нормален човек, но Покорителят на Стената само леко изви главата си и след това продължи да я гледа право в очите.
 - Ти знаеш ли какви усилия и какви унижения ми костваше да си издействам назначение тук – изсъска тя вън от себе си. – Тая война е рай в сравнение с това, през което съм преминала! Как смееш изобщо да ми предлагаш...
 - Кажи, че те боли гърбът. Няма да излъжеш. Той наистина те боли непрекъснато, знам това – продължаваше Мортред. – А ако желаеш, мога да уредя някой да ти вкара една кама между ребрата. Няма да умреш, разбира се, но това ще те извади от плановете...
 - Вън – изкрещя Йованна.
 - ...Или просто ще те ударя малко по-силно по главата и ще си в безсъзнание поне няколко седмици...
 - Казах вън, тъп аргайски селяк такъв!...
Мортред стана и взе да отстъпва под напора на стоварващите се от всички страни върху тялото му юмруци и ритници. Най-накрая хвана двете й ръце и каза задъхано:
 - Добре, тръгвам си. Умри в тая имперска клоака, щом желаеш.
После се врътна и, преди да излезе от шатрата, каза през рамо:
 - Проклета да си, че се появи отново в живота ми.
Гневът моментално се оттече от Среброустата и тя извика:
 - Чакай... Къде тръгна... Глупак такъв. Остави ми наметалото, ще го изпера.
Мортред се обърна вдървено, свали плаща си, сумтейки нечленоразделно, и й го връчи. Йованна пое алената пелерина с лявата си ръка, а с дясната погали лицето на аргаеца.
 - Винаги си бил глупак, знаеш ли...
Мортред знаеше.