Казват, че хората пазят своите спомени, за да устоят на безмилостния ход на времето.
Но никой не може да спре времето. Каквото и да направи.
Времето тече бързо и неусетно, така както пясъкът изтича през пръстите на номадското дете. И, докато това дете повдигне главата си, за да види къде е слънцето... то вече не е дете. Младежът нехайно преминава през буйните талази на своето узряване, опитвайки се да завладее света. И, опитвайки се, не осъзнава как от младеж се е превърнал в мъж. Мъжът номад смята, че смисълът на живота му е да умре славно, в битка. Той друго не може, не иска, и не осъзнава. Неговият душевен център е врагът, който трябва да падне от меча му. Смъртта е любимата спътница на мъжа номад. Отношенията между двамата са много по-дълбоки и интимни, отколкото биха били отношенията между мъж и жена, които се обичат. И тоя... смъртен зов е истинската номадска религия. Той е много по-първичен и вкоренен в номадската родова памет от всичко друго на тоя свят. Смъртта е Майката на номадите. Първата Майка. Единствената Майка. Вечната Майка.
И тежко на онзи, който не умре по истинския, по достойния начин. Той е осъден да остарее и да разказва историите на другите, да помни имената им и да ги обезсмъртява. Да разказва за истинските герои. Няма по-голямо нещастие и унижение за един истински номад от това да доживее до дълбоки старини. Старините, които ти напомнят както за това, че славната смърт не те е споходила... Така и за това, че времето безвъзвратно е дошло и си е заминало, оставяйки те сам, унижен и захвърлен от вихъра на живота.
„Досущ както морето изхвърля умрелите риби на каменистия бряг на земята имперска.”
Отон тръсна глава и се опита да пропъди тия мрачни мисли, които го спохождаха напоследък. Бяха се появили за пръв път, след като кървавият номадски пълководец установи, че косата му по слепоочията бе започнала леко да посребрява.
Мислите за малко се оттеглиха, отчасти и заради невъобразимата глъчка, идваща от десетки хиляди номади, насядали кой, където свари, около централната арена в номадския лагер, на която тази пролет щеше да се проведе традиционния Кръг на Честта.
Касапинът чевръсто стана от мястото си, свали аленото си генералско наметало и намести извития си ятаган по-добре с единствената си ръка.
Хилядите номади изреваха мощно, за да приветстват своя генерал, който тази година бе пожелал да защитава Кръга от претендентите.
Това бе един от най-почитаните и уважавани от Ордата обичаи. Бе стар, колкото бе стара и самата номадска памет. Той бе събитието, с което Синовете на Степта отпразнуваха идването на пролетта и започването на новия живот. Защото, за да започне нечий живот, първо трябваше да се отнеме нечий такъв.
И затова, в Кръга на Честта, пет от обикновените номадски войници имаха право да излязат срещу техния предводител в смъртен двубой. Ако някой от тях успееше да победи своя генерал, той вземаше титлата му и цялото му имущество. Номадите обичаха Кръга на Честта, защото той им даваше възможност с един двубой да се превърнат в нещото, за което винаги са мечтали и за което винаги за живяли. А, ако умреш от ръката на твоя генерал, по време на Кръга, се превръщаше в славен герой, за когото щеше да се говори поколения наред.
Отон застана в центъра на арената, изтегли бавно ятагана от ножницата и ловко го завъртя.
- Кой е първят, който ще ми излезе насреща – изрече думите според обичая.
- Аз – чу се женски глас и сред тълпата се изправи стройна фигура.
Номадите ахнаха, а Касапинът присви очи, за да огледа по-добре фигурата.
Жената махна качулката и наметалото си и остана по къс хитон, който блестеше в златисто. Светлата й коса бе пристегната с едва забележима връв, която опасваше челото й, а дясната й ръка стискаше тънка сабя.
- Правилата не допускат жени в Кръга – заяви Отон, докато все още оглеждаше приближаващата се жена, която се движеше грациозно, въпреки дълбоката кал, в която газеха ботушите й. Нещо в лицето й му се стори познато.
Облечената сякаш в злато кимна по посока на Хаос, който седеше на издигнатата трибуна, заедно с Крум, Флинстоун, Сахо и останалите номадски предводители.
-
Той няма нищо против.
Хаос се надигна и помаха с ръка на множеството.
Отвърнаха му с възторжени възгласи.
А до него Крум беше пребледнял, сякаш току що сто имперски гвардейци му бяха устроили засада.
Монголът рязко се изправи и изкрещя:
- Грета!
- Грета – повтори глупаво Флинстоун.
- Коя пък е тая – не остана по-назад Сахо.
***
По-късно през деня Касапинът лежеше в шатрата си, целият в кръв, пиеше вино побеснял и от време на време удряше и риташе робините, които се опитваха да почистят раните му.
Сляпата ярост и унижението замъгляваха ума му повече, отколкото виното и вероятно щяха да му останат за цял живот.
След като Грета го наряза целия с тънката си сабя, отказа да му предостави геройската смърт, която му се полагаше и помоли Хаос да остави званието и имуществото му.
Бащата на Ордата кимна в знак на съгласие и възнагради Грета с офицерско звание, като й обеща да я направи предводител, ако се докаже в битка срещу имперските кучета.
Цялата номадска сган ревеше от възторг и противната история дълго щеше да се помни, от което на Отон му ставаше лошо.
И, за да станат нещата още по-непоносими, на входа на шатрата се появи подпийналият Сахо, който явно възнамеряваше да опъне нервите на изпонарязания Отон до краен предел.
- Е, старче, в крайна сметка успя да те победи някаква си жена. Грациозна, дългокрака и веща във владеенето на сабята, да, но... Все пак... Жена – произнесе Кръволокът, като всячески се опитваше да прикрие подигравателната си усмивка. После тежко седна на една възглавница и махна на робините да му налеят вино.
- Това не е коя да е жена, малкият – раздразнено започна Отон, докато стискаше зъби от болката – Това е Грета, Първата, която изкачи Стената.
- Каква стена, за какво говориш – попита Сахо.
- Млад си ти, Сахо. Млад, зелен и вечно пиян. Ако, вместо да се наливаш с вино, беше седнал да прочетеш нещо от старите ни сказания, щеше да знаеш за нея.
- За какво ми е да чета, като ги има разни... Застаряващи и безръки генерали, които са стари и древни почти колкото самите сказания – изсмя се Сахо.
- Предполагам, че знаеш, че Крум и аз сме воювали на Стената – продължи Касапинът, като натъртваше на всяка дума. – Бяхме млади, амбициозни и постоянно се съревновавахме. Във всичко. А Стената бе това, което щеше да ни направи безсмъртни. И ето, на третата година от войната срещу индите, най-накрая започнахме да държим инициативата. В една гореща сутрин, мисля, че беше в началото на лятото, най-сетне успяхме да изкачим Стената. Тоест, не ние, а един-единствен войник. Който се оказа жена. Грета.
- Не думай – Сахо изпи бокала до дъно и хлъцна.
- Тя беше първият и последен войник, който успя да се качи на Стената. След това индите ни отблъснаха, а нея я плениха. Крум го понесе... Зле. Не можеше вече да спи, изгуби контрол, изпускаше юздите на армията. Взе да прави грешни стратегически ходове. Започнахме да губим войната. Вестите стигнаха до Хаос, който простичко ни каза, че ако до месец не превземем Стената, ще ни отзове и публично ще ни обезглави. Тогава Крум пренебрегна всякакви заповеди и ме прати да я търся. Каза ми да не се връщам без нея. Е... Намерих я. Не зная какво са правили индите с нея, но доста се бяха...
потрудили, за да я прекършат. Дали бяха успяли? Не ме интересуваше тогава. Не ме интересува и сега. Исках Крум просто да миряса и да продължим с войната. За зла беда нашият Татко разбра за своеволията на Монгола, от което пострадах и аз. Хаос изтегли цялата армия от Стената, отзова ни, лиши ни от ранг и ни осъди на по сто удара с камшик. Тогава загубих следите на Грета. И... Ето я отново.
Сахо леко се подсмихна.
- От както те познавам, винаги, когато съм си мислел, че няма с какво повече да ме изненадаш, ти ми разказваш някоя от небивалиците си и тотално ме опровергаваш, старче.
- Можеш да вървиш и да задяваш слугинчетата си, в такъв случай – Отон раздразнено присви очи.
- А мислиш ли, че Грета и Крум... Може да има нещо между тях – невинно попита Кръволокът.
- Я се разкарай от шатрата ми – изкрещя Касапинът.
