Ранното пролетно слънце явно все още нямаше достатъчно сили да стопли ужасяващо смразения въздух, който току напираше да бутне Кулата на мълчанието – замъка на император Ахиликс.
Най-накрая се отказа и реши, че е по-добре да залезе.
Сянката на заострената като пика цитадела на твърдината надвисна като черна заплаха над смълчаните и пустеещи площади на крепостния град. Хората отдавна вече се бяха прибрали по къщите си, бяха спуснали капаците на прозорците си и бяха здраво залостили вратите си, в отчаян опит да преборят поне малко студа, който ги измъчваше вече трети месец.
Но не студът бе най-голямата заплаха за поданниците на кралството.
Страхът.
Страхът бе този, който сковаваше душите на всички.
Страхът от това, че скоро пролетта щеше да настъпи. А с нея щяха да дойдат варварите.
„И този път вероятно няма да имаме късмета, който ни спохождаше досега”, помисли си суверенът със свито сърце, докато гледаше през прозореца на двореца си как мразовития сумрак бързо превземаше все повече и повече територии от градския площад.
„Също толкова бързо, колкото го правеше и номадската армия.”
В други години, във вече забравеното минало, което му се струваше далечно така, както младостта е далечна за умиращия старец, този мрачен и вледенен площад винаги бе пълен с хора, които палеха големи огньове, пееха и танцуваха. Въпреки студа. Хора, които широко се ухилваха, когато техният господар слезеше при тях, за да ги види, прегръщаха го и му наливаха голяма халба с медовина. Хора, които не го пускаха дълго да си тръгне от веселбата. Хора, които го караха да им разказва истории за далечно и славно минало, за богове, императори, юнаци и смели воини...
А сега тия хора ги нямаше.
Половината от тях застанаха под знамената на своя суверен и загинаха в защита на своята родина.
Другата половина... бавно измираше от студ, глад и отчаяние.
А той отново трябваше да се прави на политик, да организира съвещания, конклави и съвети и какви ли не още глупави занимания, от които му ставаше лошо. Трябваше отново да посредничи, да увещава, да заплашва, да прави компромиси, само и само да могат разпокъсаните и отслабени кралства да се обединят, за да се възправят за поредна година срещу многочислената номадска сган.
Не искаше да се занимава с тези неща.
Той бе войн. Не политик. Неговата работа бе да се сражава, а не да политиканства. Желаеше по-силно от всичко друго просто да запаше фамилния си меч, да излезе на бойното поле и да убие един по един всички номадски псета, които му излязат насреща. Да сече, да убива и да умре с чест, така както бяха загинали всичките му предци.
Но Фортуна явно имаше съвсем други планове за него. Или му се подиграваше. Не бе сигурен кое от двете.
Затова император Ахиликс, Носителят на Мълчанието, Пръв сред Равните в Императорското Военно Съглашенство, се обърна и с кисела гримаса огледа масата, около която бяха насядали тия, които все още имаха дързостта да вдигнат оръжие срещу сганта номадска.
Омърлушени, изпити и уморени лица. Очи, в които имаше само пустота, отчаяние и безсилие. Хора, чиито дух бе съкрушен. Хора, загубили всичко.
„А аз трябва да убедя тия хора да се изправят срещу многократно превъзхождащ ги, добре мотивиран противник, да пратят на смърт срещу този противник жалките останки от разнебитените си войски и, на всичкото отгоре, да ги убедя, че е възможно да победят...”
Преди, обаче, да успее да каже каквото и да е, вратата на залата се отвори и, заедно с вълната мраз през нея премина и вестоносец, който мигом падна по очи.
Момчето бе младо, току му бяха прокарали първите в живота му мустаци. А вече се считаше за ветеран в имперското военно разузнаване.
„Това получаваш, когато пращаш мъжете на смърт, за да защитават кауза, в която едва ли някой вече вярва – останаха само голобради момчета, старци и жени.”
От тая мисъл сърцето на Ахиликс още повече се сви.
Грамадният император се завтече към момчето, и го застави да се изправи веднага.
Офицерът едвам се държеше на краката си и с треперещ глас тихо пошушна нещо на ухото на своя повелител, като през това време му подаде свитък, който носеше имперска инсигния.
Кръвта моментално се отдръпна от лицето на Ахиликс, сякаш току що му бяха разпрали корема.
Той бързо счупи печата на свитъка, разтвори го и зачете.
Мина доста време, преди да се опомни, но когато най-сетне дойде на себе си, очите му засвяткаха с онзи див бяс, който караше винаги краката на враговете му да се подкосяват.
Пошушна нещо на младежа, който отсечено кимна и излезе.
Носителят на Мълчанието бавно се обърна към масата с насядалите императори и хвана дръжката на меча си.
Бавно се приближи и каза:
- Не сте си губили времето цяла зима.
Суверените се размърдаха.
- Какво става, Ахиликс? Вести за движение на номадски армии ли има? Ако е така, мисля, че трябва да отложим конклава за по-късно – попита най-близкостоящия от тях.
Вместо отговор старият войн изтегли двуметровия си меч и с един замах отсече главата му.
Други двама императори, намиращи се от отсрещната страна, извадиха ками и малки арбалети.
Суверенът на земите на Мълчанието хвана масата с лявата си ръка и рязко я вдигна, преобръщайки я върху нападателите, докато промушваше с меча си гърлото на следващия.
Чак тогава вратата на залата се отвори широко и кралската стража нахлу, водена от капитана им.
При вида на ставащото първият офицер изкрещя:
- Защитете краля!
С два скока елитните гвардейци се отзоваха сред императорите и след няколко мига всички те лежаха в бързо разрастващи се локви кръв.
С голяма мъка успяха да озаптят побеснелия си господар, който ревеше като ранен звяр, а от устата му беше избила пяна.
След като най-сетне успя да се успокои, Повелителят на Мълчанието изсъска през зъби:
- Отрежете главите на всички тия псета и изпратете някой да ги подхвърли край номадския лагер! Искам това да стане още тази нощ!
***
На сутринта, в номадския лагер, Хаос отвори донесените му от охранителния патрул окървавени торби и се усмихна.
След това се пресегна и взе свитъка, който беше натъпкан в устата на една от отрязаните глави.
Свитъкът съдържаше подписите на убитите императори, които се съгласяваха да станат васали на Всепобедната Орда, при положение, че Атаманът Хаос гарантираше запазването на териториалната цялост на земите им и ги оставяше да се разпореждат с тях. След подписите на императорите се виждаше кървавата линия, която бе знакът на Хаос.
Бащата на Ордата се обърна към Отон и изръмжа със задоволство:
- Казах ли ти, че Ахиликс ще реагира точно така, както аз предвидих?
После кимна към пълните с отрязани глави торби:
- Няколко императора по-малко, които ще ни противостоят през пролетта.
Касапинът изсумтя.
Чакаше го работа.
Пролетта идваше. А с нея идваше и кръвта, в която щеше да потопи имперската земя.
Мисълта от предстоящите кланета го изпълни с възбуда, която го накара да потрепери.
