“Последните кръстоносни походи на Балканите 1443-1444” - научнопопулярен филм
за походите на полско-унгарския крал Владислав ІІІ Ягело в България и битката при Варна от 1444г.
Режисьор, продуцент и оператор на филма е Станислав Шуманов,
сценарист – Снежана Христова Стоянова
http://www.youtube.com/watch?v=MCjpjvLY76U&feature=player_embedded#В средата на 15 век ренесансът в Италия е в апогея си, а стогодишната война между Англия и Франция е към своя край. От империя на два континента Византия се е стопила до град-държава – Константинопол. България пък е напълно заличена от картата на Европа. Нестабилно е положението и на другите балкански държави –Сърбия, Влашко, Албания.
Османските нашествия са стигнали до южната граница на Унгария.
На 8 март 1440г шестнадесетгодишния крал на Полша Владислав ІІІ Ягело става крал и на Унгария. В същия ден е подписана уния между двете държави, според която Полша ще подкрепи борбата на Унгария с османските нашественици. В цяла Унгария вече е станало легендарно името на Янош Хуняди. За произхода му и до днес се спори, но е сигурен фактът, че той е първият, който не само ясно осъзнава османската заплаха, но и намира начин да й се противопостави успешно. През 1441 и 1442г Хуняди води много битки с различни османски паши, изпратени да завладеят влашки и унгарски територии. Всички битки завършват с категорична победа за войските на Хуняди, а името му се превръща в легенда и упование за населението и владетелите на застрашените държави.
Католическата църква поема ангажимента да организира нов кръстоносен поход. Това решение е продиктувано не само от настъплението на азиатските завоеватели към Западна Европа, а и от молбата на византийския император католическата църква да му помогне в борбата с османците, в замяна на което той ще наложи католицизма в държавата си.
Папа Евгений ІV се заема с организирането на нов кръстоносен поход. Тази задача обаче е изключително трудна, защото освен че трябва да се съберат огромни средства, трябва да се обединят интересите на постоянно враждуващите държави.
Организирането на похода отнело няколко години. През това време в Унгария непрекъснато пристигали пратеници от Константинопол. Византийският император, притиснат от османците, молел за помощ и обещавал участие във всяка военна кампания срещу тях.
Сръбският деспот Георги Бранкович също обещал военна и финансова помощ.
Дошла вест и от Анадола. Караманският емир Ибрахим бей предлагал с общ усилия да нападнат султана, а после да си поделят териториите му. Младият полско-унгарски крал Владислав ІІІ, желаейки да утвърди авторитета си, и подтикван от папския довереник кардинал Чезарини, свикал в Буда Съсловното събрание, за да се организира предстоящия кръстоносен поход.
През 1443г Европа била готова да тръгне срещу султан Мурад ІІ. Започнало сформирането на армията.
Докато Владислав ІІІ Ягело бил зает с подготовката за похода, султан Мурад ІІ имал други грижи. Караманският емир Ибрахим бей систематично плячкосвал различни османски селища. Мурад трябвало спешно да тръгне към Анадола, за да спре караманските набези. Голяма част от османската армия била ангажирана през цялото лято с преследване на Ибрахим бей. Все пак караманският емир бил застигнат в столицата си Коня и принуден да иска мир. Така Мурад ІІ овладял положението в Анадола и се върнал в Одрин.
Малко след завръщането си в столицата Мурад получил две вести. Едната била ужасяваща – големият му син, престолонаследникът принц Аляеддин Али е мъртъв. Втората вест гласяла, че полско-унгарският крал Владислав ІІІ Ягело е повел кръстоносен поход срещу султана. Мурад ІІ бил разстроен от смъртта на сина си и не искал да участва в походи и битки. Той се надявал, че кръстоносците ще бъдат спрени и без него, но не станало точно така.
Всъщност много от събитията не се развили така, както били замислени. Според предварителните планове кръстоносната армия трябвало да потегли в поход напролет, възползвайки се от ангажираността на султана в Карамания. Но едва през октомври кръстоносците потеглили от Солнград, дн. Солнок, и преминали Дунав близо до Белград.
35 хилядната армия непрекъснато увеличавала числеността си заради прииждащите в редиците й доброволци от местното християнско население. Без да срещат сериозна съпротива, войските превзели сръбските крепости Смедерево и Крушевац.
Султан Мурад ІІ решил пашите на София, Видин, Куманово и Пловдив да съберат отрядите си и да пресрещнат кръстоносната армия. Единият от пашите обаче, Турхан бей, дезертирал и объркал плановете на султана. Все пак османците успели да съберат армия и пресрещнали противника край Ниш. Там където Нишава се влива в Морава, се разразила първата сериозна битка. Кръстоносците нанесли съкрушителен удар на врага. Османците загубили хиляди бойци и много военачалници. Било 3 ноември 1443г. Шест дни по-късно, на 9 ноември, бил превзет и Пирот.
Обединената християнска армия безпрепятствено навлизала все по навътре в територията на България. На 20 ноември била превзета София. Църквата „Света София”, която османците превърнали в джамия, възстановила предназначението си и в нея била отслужена благодарствена литургия.
Султанът разбрал, че военачалниците му няма да се справят без него и тръгнал с личната си армия към София.
След като кръстоносците превзели София настъпили незапомнени студове, а все още не било решено по кой път да продължи похода. Намерението на християнското командване било да стигнат до Пловдив, а оттам да продължат към Одрин.
Относно пътя на кръстоносците след София българските историци спорят вече близо един век. Съществуват две основни тези за пътя на похода. Според едната - войските се насочили към прохода Траянови врата, но той бил блокиран, затова минали през Момина клисура и от там слезли до селата Габровица и Сестримо. В Юручево поле, намиращо се до тези села, на Коледа, се провела последната решителна битка, в която християните отново удържали победа.
Според втората теза кръстоносната армия се е отправила от София на изток, преминала рида Гълъбец и навлязла в Златишкото поле. Около Златица се срещнала с армията на султана и там се провела въпросната голяма битка.
Походът трябвало да продължи към Одрин, но зимата била страшна, хора и коне гинели от студ и глад. Заради нечовешките условия кралят решил да прекратят настъплението и да се оттеглят.
Докато Владислав ІІІ Ягело прекосявал Сърбия начело на изтощената, измръзнала и гладна армия, бил застигнат от пратеници на Мурад. Султанът предлагал мир.
Вестта се разнесла бързо, изпреварила войските и когато те влезли в Буда, били посрещнати от жителите на града с грандиозно тържество.
След оттеглянето на кръстоносците за българското население настанали тежки дни. Османците се върнали и били гневни, жестоки и безмилостни. Софийският владика бил обезглавен, а главата му била изпратена на султана в Одрин като знак за овладяване на непокорството на населението. Църквата “Света София” отново била превърната в джамия. Населението било избивано и отвличано в робство, много села край София били опожарени.
През пролетта на 1444г с посредничеството на деспот Георги Бранкович започнали мирни преговори между Унгария и Османската държава. Султан Мурад ІІ искал да се оттегли от властта и да отстъпи престола на непълнолетния си син Мехмед челеби. Мурад предложил изключително изгодни условия за мир. На 12 юни 1444г в Одрин мирният договор бил подписан от султана. Той проводил в Унгария пратеници, водени от неговия доверен служител Сюлейман Балтаоглу. Сюлейман бил син на търновски болярин, но бил помохамеданчен и заемал висок пост в двореца на Мурад ІІ.
На 1 август мирният договор бил подписан от Владислав ІІІ, Хуняди и Бранкович в унгарския град Сегед. Католическата църква никак не била доволна от мирния акт. Папа Евгений ІV успял да убеди Владислав, че договор, подписан с неверници няма никаква стойност пред бога и 4 дни след сключването на мира издал була, с която освободил краля от положената клетва.
Договорът бил подписан за срок от 10 години, но бил в сила само 10 дни. На 10 август 1444г крал Владислав ІІІ издал заповед за сбор на войската и за потегляне в нов поход. За около месец под кралските знамена се събрали 16 хиляди души.
Християнската войска потеглила от Варадин и Темешвар /дн. Орадея и Тимишоара/. На 26.09.1444г. армията достигнала някогашната българска столица – Видин. Няколко дни по-късно бил обсаден и Никопол. Част от българското население се присъединило към войската и тръгнало заедно с нея на изток.
Около Никопол се появил нов съюзник. Влашкият владетел Влад Дракула пресякъл Дунава с лодки и се срещнал с предводителите на кръстоносната армия. Според него 16 хилядната армия била изключително малка, с такава войска султанът ходел само на лов. Дракула посъветвал Владислав да прекрати похода, да събере по-голяма войска и да избере по-подходящо време за война. Но ръководителите на похода не повярвали на Дракула и не се вслушали в съветите му. Тогава Дракула предоставил отряд от 4000 бързи и леко въоръжени конници и двама водачи, които добре познавали пътищата в България.
При прехода на кръстоносната армия през България били превзети още крепостите Свищов, Стан, Шумен, Мадара, Венчан, Овеч /дн. Провадия/, Петрич /дн. Разделна/, Михалич /дн. Аксаково/. За всички крепости са се водили битки, някои от които изключително тежки и продължителни, с голям брой жертви. Повечето от крепостите били разрушавани след превземането, за да се защити тила на християнската армия от евентуални нападения.
Докато кръстоносният поход напредвал през българските земи, начело на Османската империя застанал нов султан – 12 годишният Мехмед ІІ. Неговият баща, Мурад ІІ, седмици по-рано се оттеглил в отшелничество. Но не за дълго. В Одрин пристигнала вестта за нарушаването на мирния договор и предприетата военна операция. Мурад ІІ бил принуден да наруши уединението си и да се върне в столицата. Той събрал анадолските си войски и с помощта на венециански и генуезки търговски кораби срещу огромно заплащане преминал Босфора. Към азиатските войски се присъединили и европейски и начело на 60 хилядна армия Мурад се отправил на север, за да пресрещне кръстоносната армия и да я спре, преди да е достигнала до Одрин.
На 9 ноември 1444г вечерта кръстоносната армия навлязла във Варненското поле. Рицарите разположили лагера и обозните коли около днешната улица „Отец Паисий”. Сега това е почти в центъра на града, но тогава е било на няколко километра извън стените на Варненската крепост.
След смрачаване обаче те съзрели хиляди огньове. Това бил лош знак, който означавал едно- османците също са пред Варна. Техните войски имали такава практика – да внушават мощта си чрез запалени огньове.
Християнското разузнаване известило, че османците са три пъти по-многобройни и са се разположили на запад от кръстоносците, на разстояние 5 хиляди крачки.
Кралят свикал ръководителите на съвещание, за да обсъдят по-нататъшните си действия. Обсъждали се варианти за отстъпление, за укриване във Варненската крепост и за отбранителен бой. Но Хуняди не бил съгласен. Той убедил останалите военачалници, че могат да спечелят битката, ако заложат не на отбрана, а на изненадваща тактика. Върховният главнокомандващ, крал Владислав ІІІ Ягело, приел предложението на Хуняди и поставил войските под негово ръководство. Нощта на 9 ноември вместо за почивка била използвана за подготовка за сражение.
Историците твърдят, че християнската армия била поставена в капан от Мурад ІІ и нямала никаква възможност да напусне Варненското поле. Но това не е точно. Вярно е, че Мурад ІІ е преградил всички пътища на запад, но на север и на юг е имало други пътища, по които християните са можели да се оттеглят, ако искат. Но те не само са решили да приемат битката, техният пълководец Хуняди е имал блестящ стратегически и тактически план, който би могъл да донесе победа за коалиционната армия.
И двете армии били разделени на ляво крило, дясно крило и център. Християнското ляво крило било разположено малко по на запад от днешната автогара във Варна, на бул. „Вл. Варненчик”, около бившия „Аутомотор” и училище „Иван Рилски”.
На запад от него, около Елпром, там където бул. „Вл. Варненчик” се слива с магистралата за София, се намирало османското дясно крило.
Християнският център се намирал в квартал Младост, между „Дом Младост” и „Пикадили”. Зад центъра бил разположен вагенбурга, каруцовото укрепление, което служило за защита и за съхраняване на резервни оръжия и коне.
Османският център се намирал на мястото на днешния парк-музей „Владислав Варненчик”. Центърът бил съставен от еничарското каре, което ограждало две тракийски могили. На едната стоял султанът, а на другата – неговото знаме и копие с нарушения сегедински договор. Еничарите били 10 хиляди и основната им задача била да пазят султана с телата си.
Лявото османско крило било най-многобройно, 30 хиляди души, и разположено на най-голяма площ. Една част от него се намирала около стадиона и поликлиниката на бул.”Република”, а друга – на мястото на североизточната част на днешния квартал „Възраждане”. Днес на това място са жилищата на много варненци, но преди пет века там е имало гора.
Дясното християнско крило било разположено доста по-назад от центъра, в днешния квартал „Победа”. Фронтът му бил обърнат на север към гребените, спускащи се от с. Каменар.
Ние, варненци, живеем на мястото на една от най-тежките битки на Средновековието. Земята, на която са домовете ни е напоена с кръвта на десетки хиляди, а улиците, по които минаваме всеки ден все още крият оръжия и кости на герои.
Как са протекли бойните действия, какви маневри са предприели двете армии и къде точно на съвременната територия на Варна се е случило всичко, как е загинал Владислав ІІІ, защо християните са загубили почти спечелената битка и всички важни подробности може да видите в научнопопулярния филм на Станислав Шуманов. Нещо повече – някои учени са писали за битката без изобщо да са виждали терена, на който се е провела тя. Авторът на филма, познавайки прекрасно цялото бойно поле, прави открития относно хода на битката, разположението на войските и схемата на бойните действия. Той представя открития и факти, непознати досега на науката.
След жестоката битка тялото на Владислав ІІІ не било открито на бойното поле и тръгнали различни предположения и легенди, че той всъщност не е убит, а се е спасил, успял е да избяга и е жив. Понесли се слухове, че е видян на различни места в Европа. Появили се и самозванци, които се представяли за оцелелия крал.
Три години след варненската битка полският престол стоял незает, очаквайки кралят да се завърне. Едва през 1447г по-малкият брат на Владислав, Казимеж ІV, бил коронован официално.
Днес в град Краков, в двореца на полските крале Вавел, има саркофази на всички полски владетели. Във всеки саркофаг е положено тялото на съответния крал. Но един от тези саркофази, само един, е празен. Този на Владислав ІІІ Ягело. В саркофага няма тяло. Поляците не знаят къде е погребан техният крал. 477 години след битката, на 10 ноември 1921г Хермин Шкорпил, председател на Варненското археологическо дружество, подарява на тогавашния полски посланик у нас сребърна касета. Тя е украсена с орел и лъв, символите на Полша и България, и в нея е поставена пръст от Варна. Пръст от мястото на битката, в която е загинал двадесетгодишния полско-унгарски крал. Пожеланието на Шкорпил е тази пръст да бъде положена в празния саркофаг, защото тя е напоена с кръвта на крал Владислав ІІІ Ягело, наречен посмъртно и останал в историята с името Варненчик.
http://crusades1444.hit.bg/index.htm
