Болният ми мозък го роди вчера по нощите,надявам се да ви хареса.
Благодарности на _LadyBlack за редакцията,без нея това щеше да е
пълно с граматични грешки.
Край реката стар рибар ловеше риба, но нямаше никакъв късмет. Надолу, по течението селянка переше жалките парцали на многобройната си челяд. Поредната война в която беше въвлечен Владетелят на царството им бе изтръгнала единствения, от когото можеше да очаква помощ, бе отнела мъжа и...
На отсрещния бряг, седейки върху мъртвата трева, старец гледаше с потъмняло от мъка лице недоизгорелите къщи.Погледът му се спря на една от тях - изгоряла като всички други, но някакси......различна. Той разбра - това беше неговият дом, домът, в който се бе родил, бе израстнал, бе създал семейство и бе отгледал вярни поданици на империята. Но сега тях ги нямаше. Боговете бяха отнели съпругата му, Господарят - синовете му, мурадите* - дъщерите му. Той беше сам, сам със спомените си. Спомни си времето, когато беше просто войник - създание на Марс, безумно верен на Валан*. Спомни си първата си битка, първия убит враг, първата победа...
Двете армии бяха строени и чакаха заповедта, която щеше да остави много вжни вдовици и много деца - сираци.
- Врагът е близо. Усещам го...
- Много ли са Никола?
- Достатъчно е, че да остане добра плячка - отговори Никола – Той беше наи - опитният в редицата, участвал бе в много битки, загасил бе искрата на много вражески войници. Никола бе от селото на Дован. Сам, без деца, той се грижеше за него по пътя през опустошените от враговете на Императора земи.
- Запомни ли какво ти казах, попита Никола.
- Да. Да стоя до теб и да довършвам тези, които повалиш.
- Страх ли те е?
- Не. Е, малко...
- Хубаво е да те е страх, но не прекалявай. Като спечелим е по - добре да имаш рана в гърдите отколкото в гърба. Запомни! Храброста не е липса на страх.
- Ще запом......
- ПРОПУСНИ СТРЕЛЦИТЕ НАПРЕД!!!!!!!!!!!!!!!
- Време е ...Стегни се младежо. Нали цяла нощ тренира с възглавницата как се секат глави.
- Пази се!
- Ти също момко.
- АТАКА!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
В първия момент Дован загуби ориентация, но видя гърба на Никола. Гърба могат да го гледат само приятели. Дован беше приятел, значи това е хубаво. Затича се към него. В този момент нещо изсвири до него. Не разбирайки какво се случва, той се огледа...Начело беше Петър - веселякът на редицата. Ранен в рамото той тичаше без да изостава. Знаеше, че ако се опита да изкара стрелата ще стане още по – зле...Отново адската музика зазвуча в ушите на Дован. Този път непознатият боец се спъна и падна. Стрелата в гърлото му водеше своята битка – битка с предизвестен край, битка за живота на клетника...И победи....
Дован загуби сетивата си. Не, по – точно той се отказа от тях. Знаеше, че в този момент няма нужда от тях. Те можеха да го провалят, да го накарат да се обърне, да побягне като страхливец...Не! Той не можеше да позволи това. Затича се напред, решен да мъсти. Да, той беше жаден за мъст.Искаше да убие тези, които убиха баща му, обезчестиха сестра му, опустошиха посевите, причинявайки глад и смърт сред народа му... Скритата дълго време ярост го облада. Той вече не беше човешкото същество. Той беше звяр. Сякаш някой вълк се беше вселил в душата му, карайки сърцето му да бие по - бързо.
Огледа се. Беше пръв. Адската музика причинявана от стрелците беше спряла и той щеше да плати за концерта, но с живота на продавача. Сетивата му се върнаха, но мисълта – не. Той все още беше като обладан от звяр.
Погледът му се спря на съществото, държащо в ръце две клечки - една голяма и една малка. Това беше адският инструмент. На него се свиреше музиката, която бе прекъснала нишката на толкова много животи.
Стрелецът го бе видял. Бе се целил в него. Искаше да убие първия, наближил неговите редици...Но сега погледът му се беше вцепенил, понеже се бе срещнал с погледа на Дован.
Само той беше останал от адските музиканти. Другите се бяха оттеглили назад, правейки място за войниците, които виждаха винаги кого убиват.
Времето сякаш бе спряло. Нямаше звук...
Дован заби своя меч в гърлото на музиканта от ада. Само това щеше да му осигури тишината. Стрелецът щеше да умре тихо, без охкания. Дован изкара меча си и погледна музиканта право в очите. Погледът му бе красноречив - ”Мерси за хубавата музика. Сега върви да репетираш за следващата ни среща ......в АДА”...
Дован се изправи, неговите другари бяха още назад. Пред него стоеше картина: Авторът бе Марс. Тя изобразяваше стотици воини загледани в една точка. В очите на един гореше злоба, в очите на друг - страх, но цялата картина бе едновременно толкова красива и също така някак страшна. От меча на Дован няколкото капки кръв полетяха към земята, разбиха се в нея като капки дъжд в лятната земя. За мравките това беше звукът на дъжда, живота, плодородието...Но това не беше дъжд. Не беше вода...Това бе кръв. Това бе смъртта. А звукът, последният звук в ада...
*Валан е Императора.
*Мурадите са враговете в тази част.
