Накрая всичко свършва. Побелелият император седеше в шатрата пред портите на столицата си и се усмихваше на вятъра, който галеше лицето му. Беше тъжна усмивка. Беше нещо, подобно на усмивка. Беше нещо, което с много фантазия и определено огромно количество оптимизъм някой би нарекъл усмивка. Беше нещото, което враговете му мразеха до полуда. Точно това изражение на лицето му. Беше нещото, което стряскаше виделите го насън. Това, което караше децата, имали нещастието да го зърнат да плачат с часове. Но той всъщност се усмихваше.За пореден път събираше всичко останало след странната и злощастна 2008-ма година в една гримаса, която за него беше усмивка.Някога имаше най лъчезарната усмивка на тази малка миризлива синьо-зелена планета, но това беше преди столетия, едва си спомяше вече за онова време, обвито в мъглата на миналото...или бе преди само няколко месеца.... Месеци или години, тогава косата му бе тъмна и челото му бе гладко, а сега белите коси бяха повече, а кожата му приличаше на карта на планинските му владения. Едва оживя. Само той знаеше как стана всичко. А дали знаеше изобщо? Просто седеше в залязващата светлина и се усмихваше.
"Вярно било... Все някога свършва..." В малката шатра бяха само той и гарафата с вино от личните му резерви. Мискет от най-южната му провинция, 17-та, отлежало в една от малкото дъбови бъчви,които се правеха сега. Повечето от дървата добивани там отиваха за копия и стрели, за требушети и строежа на сгради в разрастващата се империя. Но точно това вино беше добро. Бе загубил бройката на чашите си за деня, не че имаше някакво значение. Както всеки ден от месеци насам. Но се усмихваше. С болка отляво в гърдите си, с малки солени водопади от очите си, за пореден ден сам пред портите на своята крепост, в сърцето на своята империя. Цял ден събираше сили да се усмихне.И сега се усмихваше на своята трудна усмивка, усмихваше се на себе си, на това което виждаха очите му.Усмихваше се напук на болката и разрушенията. Оглеждаше редовете на армията си и се усмихваше. Тъжно, но все пак...Рота след рота блестяха под лъчите на залязващото слънце.От отраженията на слънцето в метала го заболяха очите бързо, но не отмести поглед. Копия, мечове и щитове сияеха надалеч перфектно подредени пред сивите стени. Неговата армия.Неговите войници. На прага на 2009-та година те бяха малко над половин милион. Почернели, загрубели, блъскани от бури и вражески щитове, уморени от походи и битки. Но стояха.В боен ред. За пореден ден издържаха на всичко което можеше да им предложат съдбата и случайността.От два месеца не бяха побеждавани. Издържаха по 8-9 атаки на ден от Whermacht-a, NAPALM, TU и останалите, но си останаха непобедени, нападаха и палиха по 3 пъти на ден съюзните врагове и си останаха непобедени, кошмар последните 2 месеца. Едва стояха, но по-скоро биха умрели, отколкото да рухнат и да се предадат пред умората и изтощението, пред всички трудности които изживяха в последно време. Като него самия. И той го знаеше.Неговата армия, неговите момчета. И той им дължеше много повече от кратък бегъл поглед. Знаеше го. Вляво бяха конниците, тези толкова трудни за обучение войници, колко пъти малката му конница беше унищожавана докато прикрива отстъплението на основните войски, колко пъти конете без ездачи загиваха в горящите конюшни на нападнатия град... Сега бяха много, сега бяха силни, сега бяха 1/4 от цялата армия. сега бяха острието на своя император. Отново се усмихна. Не забеляза кога е престанал да го прави. Вдигна поглед и очите му се спряха за кратко на дебелите стени, назъбените кули и безкрайните бойници на своята цитадела. Бе много горд с нея. Безброй пъти разрушавана, безброй пъти спирала врага, безброй пъти укрепявана и разширявана. Неговата крепост, неговата столица. Така и се радваше лятото от същото това място, няколко седмици преди катастрофата. Бе нещо безкрайно ценно и красиво за него тогава. Но по онова време старият император виждаше красотата дори в лист хартия, довят от вятъра, слушаше с отворена уста как малка синя птичка изплита песен до градския пазар и се опитваше да намери логика в движението на големите синьо зелени бръмбари, които пъплеха из дворцовите градини. Тогава императора живееше във всяко малко нещо. Тогава императора бе друг човек. бе щастлив и знаеше че е обичан, вярваше в доброто и ценеше всяка секунда от живота си. Беше на 33 години.Но се държеше като момче на 13 или младеж на 23.Поданиците му шеговито си шушукаха, че е все още онзи малък принц който препуска с понита пред крепостните порти и играе на топка със селските гамени. После дойде август и всичко се промени.Всичко. Важното сега за императора бяха хората. И отношенията му с хората.И с неговите поданици. Неговите войници. Неговата империя. Бавно се изправи и се подпря олюлявайки се на бастуна си от тиково дърво за да ги огледа добре. После помисли няколко секунди, захвърли бастуна и бавно излезе пред шатрата.Постоя малко и пое към центъра на стоманените редици. прегърбен и накуцващ, увил се в прокъсан черен плащ, посивял и отслабнал, L. бавно крачеше към блестящите редици. Все още бе на 33 години.Но изглеждаше като на 66.
Слугата му се хвърли пъргаво към малкия къс дърво, вдигна го и понечи да го отнесе отново на своя император, но после размисли и се върна обратно в сянката на меката коприна и кадифето, тъжно гледайки как неговия сюзерен бавно, но неотклонно върви към малкия хълм леко вляво от голямата порта на крепостта и на 100 метра пред строенита пехота. Помнеше времето когато императора му пристъпваше гордо и напето .Спомяше си онзи, другия император L. Спомяше си и какво се случи след това. Обърна се и потъна в сянката на шатрата. Тихо заплака за своя господар,за себе си и за всичко и всички които няма да се върнат никога, за всичките изгубени илюзии и за блясъка на миналите дни. силуета му бавно се стопи в кадифеното спокойствие на императорската палатка. Само вятърът полюшваше копринените воали тук там в опустелия полеви дом на императора.
А той вървеше към своята армия и си спомняше.Спомените го връхлитаха постоянно и нищо не можеше да го отърве от тях. Имаше дни когато даваше чувал злато на всеки, който го накара да забрави. Имаше дни когато императора пресушаваше езера от вино и дни, в които превръщаше в руини своите покои. Но нищо не можеше да го накара да забрави.Нищо нищо не можеше да промени. Болката си стоеше свита в гърдите му.Като змия пълзеше ден след ден и му пречеше да диша. И сега беше там. Усещаше я. Напомняше на императора всяка секунда за случилото се. за това как постепенно се отчужди от своята кралица. За принцесата която срещна случайно преди близо 4 години при един лов и която му каза, че го обича малко след това. За това как остави бавно ден след ден и месец след месец кралицата и той да си станат чужди,как нищо не направи да я спре, нищо не направи да бъдат отново ЗАЕДНО, защото мислеше за някой друг, за това как тя взе малката инфанта и замина за кралството на баща си. Той направи всичко, което един мъж може да направи за "новата" кралица, бъдещата императрица. За нейното "обичам те" и за нейното "вярвам ти, вярвай ми". За начина по който го гледаше, не като крал, не като мъж, не като нещо, което се поддава на описание. Най близкото е , че го гледаше така, сякаш е повече от това, което е. погледа и го повдигаше на 10 сантиметра над земята и той оставаше там дълго време. Би убивал ако се наложи за този поглед. би прекосил морета и пустини за да и угоди. вярвай ми - му каза тя. И той и повярва. "Обичам те" му каза тя. "Обичам те" - отговори и той. Минаха малко повече от 3 години от срещата им при онзи странен лов...Дойде август 2008-ма.
Императора спря пред строената армия. пред всеки 1000 войника стоеше по един капитан, пред всеки 10 капитана стоеше по един полковник. Всеки, и последния селянин, дошъл в столицата да става войник и да събере злато да се върне на село и да се ожени, знаеше историята на императора, всеки му съчувстваше и всеки се стараеше да не го показва по никакъв начин, знаеше че последното нещо, от което L. имаше нужда е съчувствие. Повечето го познаваха отдавна, повечето помнеха добрите дни на щастие и веселие в столицата, дните в които двореца бе пълен със смях и глъчка. Ветераните се смееха, когато императора се смееше и плачеха, когато той заплаче. Но всички ги обединяваше факта, че служеха на своя единствен император, бяха готови да дадат живота си, ако трябва до един за него. Защото знаеха че той би дал своя за всеки един от тях. Сега стояха притихнали и го гледаха как поема глътка въздух преди да им каже нещо. Слаб, тъжен и уморен човек с горящи очи. Повечето от тях дори не помнеха пълничкия весел и винаги усмихнат суверен, който се обличаше по селски и обичаше да посещава тържища и панаири в града. Тогава можеше да разпознаеш императора по това, че никога не го свърта на едно място и говори глупости и върши щуротии без да спре...
не и сега. сега беше друго. но той си оставаше техния император... 500 хилядната армия затаи дъх в очакване на думите на своя върховен главнокомандващ.
А той стоеше на малкото хълмче пред редиците от стомана и се мъчеше да си поеме въздух. До болка познаваше това поле, на което в момента стояха всички. Kостите си на него бяха оставили много императорски воиници, прегазени от вражеските пълчища, на него бяха останали завинаги и милиони врагове на императора, номади, варвари и слуги на други императори, всички те намерили някаква своя причина да го нападнат, по заповед на господарите си или просто по каприз на съдбата. помнеше себе си с изваден меч обграден от фаланги и мечоносци,гвардейци и паладини, помнеше фатални поражения и невероятни победи, помнеше ТАКЕДА, който нападна с 2.5 пъти по голяма армия, но побегна, когато рухнаха крепостните стени, помнеше аяахуанещастника, който на два пъти отмъкваше имперската хазна със златото за разширяване на цитаделата, но след това дълго гореше цялата му империя, подпалена от войските на L. за отмъщение помнеше и славните битки в нападение, победата над мерсин88 в началото на лятото, армията му се би до 36 морал в четвъртата война срещу "IMPERATORI" тогава, стисна дръжката на меча си при спомена за победата над лидера на "IMPERATORI" в 11-тата война срещу тях (или беше 12-тата) само преди няколко дни...Полето пред столицата е пълно със спомени. Сълзите отново потекоха от очите на императора. спомените го отведоха в деня, който не искаше да си спомня. 2-ри август, 2008-ма година. Цялата армия бе наредена, също както днес, но бяха много по малко, 100к пехота и 20к конница бе готова да посрещне новата кралица. Жителите на столицата бяха зад тях, пъстрото множество нетърпеливо очакваше своята нова кралица... ПОсле пристигна конник с писмо. Младият император стана и влезе в палатката си. Принцесата учтиво уведомявала император L., че отхвърля предложението му за брак,въпреки връзката им от три години и половина... поради факта, че от година и половина е завързала тесни отношения с някакъв друг нещастник,полицайче от айтос, на което духам след като духам на теб и още блабла истории и така нататък, да се зачеркнат от имперските архиви моите "обичам те", "ползвай мен за опора" и т.н. "да се изтрият, стотиците пъти които съм свирила на музикален духов инструмент само за теб, и стотиците пъти когато сме били заедно, ааааа и ааааа аз от година и половина се виждам и друг, дали случайно не можеш да си върнеш старата кралица и инфантата?..." От палатката излезе старец...
Армията плачеше със своя император. Те виждаха мъката в очите му, и понеже бяха свикнали да споделят всичко, сега плачеха с него. от малка армия просто за защита на кралството пораснаха до нападателна сила от световна величина. От охрана на най щастливото кралство се бяха превърнали в проводници на болката на своя император....бързи, неуловими и безпощадни чакаха само една дума от него за да се хвърлят към победата или смъртта. наказваха подлостта с болка и обидата с болка, умножена по две. Всички се биеха за един, един се биеше за всички...
А трябваше да е друго, мислеше си L. Каза ми, "обичам те", "вярвай ми", "нека кралицата и инфантата заминат надалеч, ти си моят Император, Нека аз да бъда твоята Императрица", "позволи ми да те обичам...." Сега е сам. Отдавна. Не помни от кога. Знае само че 33 години е обичал всичко около себе си, от 3-4 месеца всичката обич в него се е превърнала в болка и омраза. А знае, че армията би го последвала и в ада ако пожелае. И внимава. Заради тях, Още малко.
Със звън меча на Librarian излита от ножницата. " На доброто " изрича той - "С добро" - 500 000 меча и копия се вдигат в поздрав към върховния главнокомандващ. Тътена от декларацията на стотици хиляди войници пред стените на столицата пука стъклата на повечето сгради в околността. Остават няколко дни до края на ерата, всички са наясно какво следва... "На лошото...", проронва Император Либро... "СМЪРТ" гръмотевично се носи из долината. "Смърт-т-т-т" повтаря ехото по задължение и за забавление....
Щастието и просперитета си заминаха в края на лятото от точно тази империя, останаха отчаяние, болка и евентуално отмъщение.... "Ще ме лъже тя мен..." мисли си императора, докато се изнася в авангарда на потеглящата армия. "Не е познала..." се носи в главата му, докато наближава границата на Империята си... Горко на победените. — Vae victis са казали преди години в Рим... Армията на смъртта се носи мрака, с нея пътуват само болката и омразата. 550к бродят из ИО, кой ще си го отнесе тази нощ
?/?
