Eра 2, Монголът

[Oton]

 - Това ли е последното останало вино - попита часовоят на северната кула, докато се оглеждаше едновременно във всички посоки. Надяваше се капитанът да се забави малко със следващата си обиколка, за да може да изпуши лулата си. С нервни и забързани движения започна да я тъпче и отново се огледа.
 - Да, това е последното вино и възнамерявам да го изпия цялото сам, защото ти вече пи достатъчно, прасе такова - отговори му дрезгаво партньорът му - Освен ако не чуя някое възражение, което спокойно бих използвал като предлог да ти счупя главата!
Другарят му въздъхна.
 - Ще ти напълня една лула от моя тютюн - капитулира той.
Партньорът му се ухили и му подаде мяха.
Нощта бе ужасно тъмна и непрогледна. Единственото, което се виждаше, бяха мъждукащите факли по бойниците. От време на време някоя птица изграчваше откъм близката гора.
Нещо прошумоля. Звукът се чу ясно някъде отдолу, на самата стена.
Двамата притихнаха. Сержантът остави лулата си и се надвеси през перваза, взел в ръка борината.
За да види нещо, което би могло да го споходи само в най-ужасните му кошмари.
Петнадесет метра високата, отвестна и иззидана преди пет века крепостна стена, гъмжеше от фигури, облечени в черно, пълзящи като някакви отвратителни влечуги, увиснали сякаш в нищото. В устите си стискаха ножове. Почти бяха стигнали вече до ръба. Погледите им бяха спокойни. Чужди.
 - О, Богове... - започна сержантът, но в следващия момент късо острие се заби в челото му отхвърляйки го назад. Войникът се завъртя като пиян и шумно се стовари върху другарят си, изпускайки борината, която разпръсна изкрящи и бързо изгарящи светлинки във всички посоки.
 - Казах ти, че не трябва да пиеш толкова - раздразнен и пъхтящ извика другия. Все още не бе видял какво се случва. Тъмата бе абсолютно непрогледна. Избута тялото на сержанта от себе си и в същия момент усети безжизнеността му.
Сепна се.
 - Сержанте... - той се пресегна за факлата, за да освети лицето му. В този момент усети движение зад себе си. Сякаш.... някой се прехвърляше през стената. Посегна към меча си.
Крум извади камата от устата си и с широк замах преряза гърлото му, преди часовоят да успее да издаде какъвто и да е звук. Шурналата кръв опръска увитото му в черен плат лице.
 - Какво става там, всичко наред ли е - чу се вик от стоящатата на двадесет метра междинна кула. Размаха се факла. Общо четири пъти.
 - Всичко е наред, момчета, сержантът тъкмо ми разправяше за слугинчето, дето го е забърсал вчера - Монголът се постара гласът му да звучи небрежно и леко пиянски. Ако шпионските сведения не бяха верни, малката му каскада щеше да приключи бързо и позорно.
Още черни фигури се прехвърляха през перваза.
От кулата се чу дрезгав смях.
 - Разгонен пръч е твоят сержант, така да му кажеш!
"Вие ще му го кажете сами, когато се видите в ада!", помисли си Крум и свали навитото въже от рамото си. Другите петима, които бяха изкачили стената, направиха същото. Завързаха ги за камъните и ги спуснаха. Долу чакаха още петдесет елитни пехотинци. А останалата част от грамадната армия чакаше скрита в гората. Ако Фортуна не им погодеше някой номер, щяха да успеят да отворят главната крепостна порта и да превземат твърдината, без да жертват поне половината хора във фронтална атака. Хаос се беше възпротивил на подобни съмнителни изпълнения и бе на ръба да откаже. Но Монголът не бе кой да е и номерът можеше и да успее. Почти бе успял по този начин да проникне в Стената и само малшансът му бе попречил. Обичаше да поема рискове, а и подобно начинание щеше да повдигне духа на хората му и щеше да научи новобранците на много неща. Най-вече на това, че една твърдина може да бъде превзета и без жертви.  Крум клеча една седмица, заедно с цялата си армия, скрит в гората, за да изчака подходяща безлунна и беззвездна нощ, изпращайки през това време шпиони, които да проникнат в Крепостта и да докладват за слабите й места, смените на часовоите, патрулите и изобщо - цялата й вътрешна сигурност. И усилията му бяха възнаградени.
След петнадесет минути целият отряд бе вече на стената. Пръснаха се безшумно към останалите наблюдателни постове. Часовоите бяха безшумно изклани и хвърлени през стената.
Монголът опъна лъка си и изстреля една запалена стрела по посока на гората - сигнал за армията, че трябва да тръгне незабавно.
След като и порталният патрул навеки склопи наблюдателни си очи, грамадната двукрила врата, армирана по краищата си с ковано желязо, бавно и шумно заскърца.
Едва сега имперците се усетиха.
Паниката и суматохата бяха пълни, а Монголът, заедно с хората си, потънаха сякаш в дън земя.
Останалото свърши грамадната обсадна армия, която нахлу в твърдината и я оплячкоса за един час.
Тези, които оцеляха... нямаха време да се чудят как е възможно всичко това.
Защото... време за размисъл едва ли им оставаше... на мястото, на което отиваха.

Резултати от Седемнадесета вълна:

Разрушени имперски крепости: 332
Победи за защитниците: 231

Убити номади: 7752127
Убити имперски войници: 3863174

Резултати от Осемнадесета вълна:

Разрушени имперски крепости: 846
Победи за защитниците: 242

Убити номади: 13873983
Убити имперски войници: 5476656

Резултати от Деветнадесета вълна:

Разрушени имперски крепости: 680
Победи за защитниците: 970

Убити номади: 3674519
Убити имперски защитници: 966024

Наред с всички високопарни титли, които понякога ненавиждаше, Крум стана и Маршал на Всепобедната Орда. И се наложи да се насили и да вкамени лицето си, за да направи парадната си обиколка, сподирен от овациите на своите войници. Превземането на твърдината без да се даде нито една жертва (с изключение на падналите по време на краткия бой в Цитаделата), му спечели славата на демон.
Хаос заповяда на своите Генерали да отделят поне по няколко часа на ден, за да изучават техниката, която Монголът приложи и ненавистта на някои от тях към него нарастна десетократно. За сметка на любовта на войниците, които не спряха да говорят за подвига му дни наред.
Но време за празненства нямаше никакво. Степният вълк не искаше да се бави, нито да отлага и, натоварвайки Джейн и Сахо с нови задачи, хвърли Ордата в мощна офанзива, по всички фронтове.
Трябваше да задържи инициативата, за да може да даде време на Флинстоун да построи това, което бе започнал.
Степният вълк не се спря само до това да атакува. Той търсеше и контакти сред имперското население там, където острието му не успяваше.
Предлагаше васалитет, злато и неизмерими богатства на този, който предаде собствения си род, крал, родина. Предлагаше почти божествен статус на този, който коленичи и го признае за свой Господар.
Предлагаше безбрежни земи в Степта, безсмъртие и вечна слава.
И искаше толкова малко в замяна.
Мнозина имперски владетели, обаче, прозираха това, което, всъщност, искаше Хаос. И решително му отказваха.
Жесток бе гневът му, когато това ставаше.
Жестока бе и участта на тези, които му отказваха.
Много имперски фамилии вече бяха престанали да съществуват, наред с империите си. Степният Вълк се бе заклел да заличи даже и спомените за тях. Стари родове, властвали векове, изчезваха, оставяйки зад себе си... една огромна празнина, която нямаше как да се запълни. Имперци се ужасяваха от мисълта, че тези, които са призвани от самите Богове... могат да изчезнат. Струваше им се ужасяващо. Вече две хилядолетия се бяха научили, че Императорът е техният Баща, тяхната Пътеводна светлина. Приемаха го като даденост, така както е даденост, че слънцето изгрява и залязва всеки ден.
А сега... варварите обезлюдяваха цели империи, сякаш никога не ги е имало.
Страхът от факта, че можеш да изчезнеш... без никой никога вече да те помни.... бе много по-голям от страха от смъртта.
И Хаос искаше точно това.
Страхът бе най-силното му оръжие срещи свободните Крале.
И той усилваше натиска.

Войната загрубяваше.