Ера 2, Непобедимият

[Oton]

Император Спану бе от онези владетели, които по-старите фамилии наричаха "първенюта". Някои дори и свиваха аристократично устни, сякаш не искаха да имат нищо общо със Суверени, които не произхождат от Петте Фамилии-Създатели.
Но го правеха само зад гърба му. Никой не смееше да оспорва правото на този могъщ император да властва, гледайки го право в очите. Спану рядко прибягваше към сила, за да наложи авторитета си. Не му беше нужно. Той просто... гледаше. И мълчеше. И всеки, които успяваше да издържи на този поглед... неминуемо започваше да усеща как се смалява.
Суверенът на Ардеалската държава произхождаше от семейство войни. Пра-дядо му бе отвоювал тая земя по време на последното Разединение.
"Разединение ли? Било си е чиста гражданска война всеки срещу всеки, съпътствана с поголовни кланета, в сравнение с които номадските кучета са ангели!"
Така или иначе фамилията му е получила официален декрет, с който е била призната за равноправна имперска родова линия.
Често пъти бе питал баща си как така дядо му е отвоювал тази почти невъзможна чест. Но баща му винаги бе мълчал.
"Предполагам, че е било с цената на много жертви. Както наши, така и чужди. И със сигурност - чуждите жертви са били много повече!"
Така или иначе Спану бе израснал, възпитан и закален по желязната военна традиция на семейството му. И колко и от високо да го гледаха по-старите императори, те не можеха да отрекат очевидния факт - Ардеалидът никога не бе губил битка. Малцина като него бяха останали в земята Имперска. Символите на имперското военно могъщество.
Но срещу Всепобедната Орда... имперското военно могъщество не бе достатъчно. Трябваше и ум.
"И голяма доза късмет!"
Надяваше се точно днес... късметът му да проработи.
Варварският боен рев огласи за пореден път долината. Спану се бе молил цяла зима... никога повече да не чуе този дивашки звук, който бе способен да смрази душата на всеки.
"Каква чест! Самата Амазонка води армията, с която възнамерява да срине твърдината ми!"
Номадката най-сетне приключи с високопарната си реч и тежката й, настръхнала и готова да убива наред армия тръгна бавно напред, съпровождана от зловещия ритъм на бойния марш.
Степните пехотинци вдигнаха щитовете си и образуваха съвършени карета, за да се предпазят от баража стрели, който моментално започва да ги обсипва.
"Научили са се!"
Всъщност, това се очакваше.
Пехотата му чакаше, но вече се виждаха първите признаци на нервност.
 - Не още - извика капитанът му, сякаш прочел мислите му. Спану се усмихна вътрешно. Нямаше случайни хора сред командирите му. Можеха да се разберат даже без думи.
"А колко ли още... от тези невероятни офицери... ще трябва да пожертвам?"
Разтърси глава, за да проясни главата си и огледа отново бойното поле.
Варварите напредваха бавно, по протежение на целия фронт, вече формирали каретата си. След малко щяха бързо да се разпръснат, за да направят редици, с които да прикрият следващите ги тежки стрелци.
Класическа бойна тактика. Твърде класическа. Лишена от въображение.
"Очаквах повече от теб, Амазонке!"
Номадските карета се приближиха в обсег за стрелците. И спряха. Сякаш се поколебаха.
"Какво..."
Рогът изсвири отстъпление и степната пехота бавно тръгна назад.
"Усети ме!", помисли си не без нотка на уважение Спану. Но вече бе късно за отстъпление.
 - Палете!
Полятата със земно масло предния ден поляна се възпламени, обгръщайки номадските войници в огнен обръч. Варварите пламнаха като сухо сено и писъците им огласиха долината. Горящи мечоносци тичаха във всички посоки, бойният им ред се разкъса и се превърна в огнено, цвъртящо море. Пламтящата плът миришеше ужасно. Всепобедната Орда... крещеше с болката на хилядите си войници.
"Тази песен... ми харесва много повече!", помисли си Спану и заповяда залповете от стрели да не спират, докато и последния писък не заглъхне.

Резултати от Четиринадесетата вълна:

Разрушени имперски крепости: 504
Победи за защитниците: 198

Убити номади: 3686352
Убити имперски войници: 1513024

Флинстоун излезе от палатката на Робуст, вонящ на разлагащо се диво прасе.
Завари Отон да клечи на няколко метра. Касапинът приличаше най-много на номад, точно когато заемаше тази стойка.
Въпреки адската болка Дивият се приближи до своя дългогодишен съперник и клекна. Кожата на гърба му, разбира се, се изпъна и на няколко места отново се отвориха рани, които пронизаха като нажежени железни шишове цялото му същество. Ситни капчици пот избиха по челото на Великия, но той запази смръщеното си изражение.
 - Отварите на дивака от джунглата май не помагат - подхвърли едноръкия, докато подостряше една пръчица с малкия си нож. Наскоро се бе научил да го прави с една ръка, макар и все още от време на време да се порязваше.
 - Ще живея - отвърна Флинстоун и загледа Касапина. Все същата лудост пламтеше в очите му, но някак - по-контролирана. Бе леко напълнял. "Императриците са го разглезили!"
 - Едва ли си дошъл, за да се интересуваш от здравето ми, Отоне - Флинстоун реши да кара направо - Какво искаш от мен?
 - Първо, да ти кажа, че нямам нищо общо с наказанието ти - Отон вдигна ръка, за да спре напиращия ироничен смях на Дивия - И второ, скоро ще ти го докажа.
Дивият замълча. Нямаше как да му повярва и Касапинът го знаеше.
 - Само това ли искаш да ми кажеш?
Кървавият номадски предводител се изправи.
 - Задава се буря... стари мой приятелю. От теб зависи... дали ще й противостоиш... или ще бъдеш отнесен от нея.
Дивият се смръщи още повече.
 - Какво искаш да кажеш? Отоне, говори без заобикалки, ти винаги си бил прост пешак, гатанките ги остави за... по-умните от теб!
Но едноръкия само се усмихна криво и тръгна да си ходи. Обърна се за последен път и само каза:
 - Скоро... ще трябва да избираш... страна.
И с бързи стъпки се отдалечи по спечената от жегата улица, оставяйки Флинстоун все така да се мръщи.
"Май съм бил... твърде дълго извън играта!", помисли си раздразнено Великият.