Ера 2, Номадското лято

[Oton]

Своенравната и безкрайно капризна пролет си отиде... изведнъж. Сякаш никога не я е имало.
В един ден влажните северозападни ветрове гонеха разпокъсаните облаци по цялото ярко синьо небе, а в следващия - просто вече ги нямаше. Нито облаците, нито ветровете.
В един ден мократа и разкаляна земя спъваше коли, коне, номадски и имперски нозе, смразявайки ги до костите, в следващия - жаркото слънце безмилостно започна да я спича.
Въздухът бе толкова задушен и влажен, че всички живи същества, населяващи земята Имперска, едва дишаха. Бе почти като в някоя от джунглите, от които идваше Генерал Робуст.
За два дни цялата влага се изпари... и адска жега се настани в свободните земи. Безмилостното слънце сякаш започна да притиска към земята смъртните врагове.
Може би и природата се бе уморила от тая безконечна война и се опитваше по всякакъв начин да покаже това на варвари и императори.
А те не спираха. Дори напротив - сразяваха се едни с други все по-свирепо, без да се жалят, забравили правила, чест, милост и почивка.
Номадите посрещнаха началото на лятото с радост. Това бе тяхното време.
А за имперците... лятото го носеше Отон.
Господарят му вярно бе подушил имперското разединение и въпреки че подкрепленията от Степта все още не бяха дошли, той дръзко изпрати своето острие да удари цивилното имперско население.
Варварите бяха изтласкали успешно кралското военно присъствие от източните провинции и бе време фронтът да се пренесе в самото сърце на земята Имперска.
"Там, където е полагащото ни се място!"
Хаос смяташе, че началото на лятото е много подходящо време за това. И Отон поведе похода.
Сякаш недоволен от това, че може би не е достатъчно топло... Касапинът бе решил допълнително да сгорещи земята Имперска.
Лумнаха отново селищата имперски, а задушливият дим се смесваше с писъците на деца, жени и старци и отлиташе към небето, без да бъде чут от когото и да е там, горе.
Касапинът не се интересуваше изобщо дали наистина има някой там, горе. Номадският лагер имаше нужда от роби, за да посрещне адекватно пълчищата от войни, които вече пътуваха с хиляди кораби от родните земи. А имперци имаха нужда... да се страхуват. Да им бъде залепена звучна плесница. Да бъдат постоянно притискани и търговските им пътища да пресъхнат... така както реките в Степта често пресъхваха през безкрайните сухи и горещи месеци.
"Да бъдат убивани, докато не остане никой!"
Е... това поне го умееше.

Резултати от Тринадесетата вълна:

Успешни опожарявания: 543
Победи за защитниците: 159

Убити номади: 3972795
Убити имперски войници: 2725884

Убити или отвлечени в робство цивилни: 3485167

Грамаден черен кораб се показа на спокойния морски хоризонт. Дори и от десет мили разстояние изглеждаше като уродливо чудовище. Но в Степта не ги строяха да печелят конкурси за красота.
Строяха ги да носят в дълбоките си трюмове. Да носят хора. Много хора.
Още един кораб, абсолютно същия като модел и форма, се показа малко по-вдясно. След него трети, после четвърти...
След половин час целият хоризонт се изгуби. Корабите бяха хиляди. Неизброими. И не спираха да идват нови и нови.
Хаос свали далекогледа си и се усмихна.
"Най-сетне!"

В другия край на лагера номадите скандираха гръмовно името на Касапина, повел ги на още една победна атака. Отон яздеше между размахалите мечове и щитове подивяли редици от войници и гледаше надменно и студено право напред. Такъв искаше да го виждат. Винаги победител. Винаги прибиращ се с дълги кервани от роби и плячка. Колкото по-дълго го виждаха като победител... толкова повече укрепваше позициите си.

В палатката на Робуст Флинстоун крещеше от болка, докато Черният Маршал го мажеше с отварите си за кой ли пореден път. Бе му обяснил, че няма да стане от веднъж. "Аз не съм магьосник! Независимо, че всички ме считате за такъв!", раздразнено му бе обяснил ситуацията Бащата на Дърветата. През една от редките паузи, когато мъглата на агонията се оттегляше, Дивият определено бе започнал да се чуди дали наистина е взел правилното решение, като се е оставил в ръцете на тоя дивак да го измъчва.

А на централната улица Джейн Амазонката правеше последен оглед на строените тежки пехотинци. Изглеждаха зли. Здрави. Непробиваеми.
"Но не и безсмъртни!"
Номадката знаеше... колко от тях няма да се върнат. Поне половината. Ако не и повече. Но времето да бъдат атакувани главните имперски твърдини, бе настъпило.
"Но без обсадни машини!"
Джейн сви устните си от яд. Къде е сега Флинстоун, когато бе най-нужен? Лекува раната си, която получи за предателството си. Джейн се замисли кой ли би имал изгода от това да го издаде.
Очевидният и първи отговор бе Отон. Но освен него всички други биха могли да бъдат. Включително и тя. Отбеляза си наум да помисли върху този въпрос, когато се прибере от похода. Както
и върху причината Отон да държи в плен вече две императрици.
"Проклета да съм, ако не е замислил нещо!"

Войната за земята Имперска навлизаше в решителната си фаза.
За втори пореден път.