Ера 2, Номадът

[Oton]

Здрава бе майка ми, когато ме роди.
Здрава бе и когато роди другите ми седем братя.
Ако не бе здрава, шаманът щеше да сложи от своята магия в отварата и щеше да й я даде да я изпие, за да не ражда повече.
Бях на десет години, когато Вождът дойде и взе мен. Още петима от братята ми ме последваха по Пътя на Война през следващите години. Най-малкият го оставиха, за да продължи родовата ни линия. Такъв бе законът. Такъв винаги е бил. И такъв ще бъде винаги, в името на Майката. Повече не видях никого от семейството си. Така и трябва.
От тогава, та до ден днешен, служа на Вожда си. Той пък служи на своя Генерал. А Генералът служи на самия Главатар, дано Майката да го благослови.
Степният Вълк води Всепобедната Орда вече 30 години. Не сме загубили война. Няма и да загубим. Не и при положение, че Майката ни закриля и насочва мечовете ни в справедлива бран срещу целия свят. Защото такава е съдбата ни. Такава е съдбата на Ордата - да властва над целия свят. За това сме се родили. За това сме избрани. За това и ще умрем.
Когато захванах войнишкия занаят, Степта не бе изцяло наша. Но Главатарят ни поведе - първо на север. После на юг. После на изток.
Последната велика битка на Ордата бе при Стената.
Монголът ни водеше.
Източните племена се бяха обединили под един властник и ни срещнаха с всичко, с което разполагаха.
Два дни изкачвахме Стената. Два дни умирахме с милиони. Два дни не спахме, не почивахме, не ядохме. Два дни убивахме.
А Степният Вълк стоеше на коня си на един от хълмовете, гледаше спокойно как Ордата пролива кръвта на милиони свои войни... и продължаваше да ни праща на сигурна гибел. Какво ли не направи Монголът, за да изпълни повелята му. А Синовете на Степта продължаваха да умират. Защото затова сме родени. Друг смисъл животът ни няма.
На третия ден дойде Черният Маршал и използва скверната си магия, за да пробие стената.
Няма какво да е друго освен магия, защото валеше силен дъжд. Земята бе толкова подгизнала, колкото е в момента тук, в земята Имперска. А дори и малките деца знаят, че когато има вода, огънят не може да гори. И при все това... Черният Вещер от джунглата успя да създаде експлозия, която проби дупка в Стената, достатъчно голяма, че да минат през нея два волски впряга един до друг.
Ордата рукна като придошла пролетна река през пробива. За два часа изклахме всички. И целият Изток коленичи пред Всепобедните.
Но Главатарят не се задоволи с това. Не му бе достатъчно. Не се усмири. И Синовете тръгнаха на нова, величава бран. Против последния непревзет бастион - земята Имперска.
Обеща на всички ни безсмъртие. Много богатства, плячка, жени и геройства. Тук ще се реши съдбата човешка, така каза той. И аз, както и всички други, му повярвахме. Не можехме да сторим друго. Това е Непобедимият Степен Вълк. Той е Бащата. А Бащата винаги казва истината. Винаги.
Само дето... тия проклети имперски стени... не можеш ги взе лесно. Даже и магията на Робуст не помага.
Година и половина стана вече, откакто съм тук.
Но съм горд, защото заслужих името си - Син на Степта. Заслужих го с кръвта си. За това съм роден. За това и ще умра. В името на Майката!

Резултати от Десетата вълна:

Разрушени имперски крепости: 360
Победи за защитниците: 342

Убити номади: 4128106
Убити имперски войници: 698112

Резултати на Единадесетата и Дванадесетата вълна:

Успешни опожарявания: 396
Победи за защитниците: 327

Общо убити номади: 7329059
Общо убити имперски войници: 2533908

Общо убити или отвлечени в робство цивилни: 2183650

Номадските Генерали все още газеха в мократа и студена кал, борейки се едновременно с имперци и с безмислостното време, проклинайки лошия си късмет или чудейки се защо Майката им праща толкова много несгоди накуп, всеки според собствения си манталитет.
Флинстоун не намери геройската си смърт. Не знаеше дали да се радва или да ненавижда деня, в който се е родил. Очевидно Фортуна му бе отредила друго. Да живее с позора си. Или може би... да се опита да го изтрие. В крайна сметка... може би бе по-добре да се опита да облекчи поне малко болката си. Достатъчно вече бе страдал.
"А и онзи... Баща на Дървото... Робуст... все ми повтаря да намина през палатката му. Щял да ме маже с отвратителните си отвари! Като че ли сега не мириша достатъчно лошо!"

Проблемите на неговия бивш съперник Отон бяха още по-големи. Даже може да се каже - двойно по-големи.
Касапинът едва се справяше с една пленничка. А сега бяха две. На всичкото отгоре в целия номадски лагер го одумваха. Войниците го гледаха и се кискаха зад гърба му, а другите Генерали открито му се подиграваха.
Всички можеха да го видят как по цял ден праща слугите си да търсят лен и плат. А пред шатрата му бяха опънати въжета, на които висяха женски долни дрехи. Кървавият номадски предводител за пръв път през живота си започна да жадува да е далеч от палатката си. Започна да се убеждава, че смъртта в битка и дори... имперският плен... бяха за предпочитане пред това да вечеряш с две... императрици. На няколко пъти вече се чудеше дали просто да не ги изрита от палатката си и да ги даде на някой от Генералите си или да ги продаде като робини. Не че не му липсваха предложения, които непрекъснато се увеличаваха. Един от капитаните му предложи всичките си робини, петте си кози и двете ковчежета злато, които представляваха цялата му събрана плячка... за едната от двете. Наложи се да изважда меча си, за да изгони похотливия и облизващ се номадски офицер от шатрата си, който зяпаше кралиците и се лигавеше като диво куче.
Касапинът вече почти се молеше Хаос да го прати в битка.
Най-накрая явно Фортуна се смили над окаяната му съдба и Главатарят го повика при себе си.
Касапинът почти излетя от шатрата си.
"Надявам се този път наистина да ме убият в битката, за да не се налага да се връщам при тези... префърцунени оси!"

А пролетта бавно започваше да омеква. Земята изсъхваше.
Времето за номадските подкрепления настъпваше.