Тридесет и втората вълна.

[Oton]

Хаос поведе Ордата на последна бран, за да покори земята Имперска.
Елитните номадски армии напреднаха мощно и бързо към свободните земи с намерение да унищожат дори и последните огнища на съпротива.
Усетили, че това ще бъде битката, която ще реши съдбата им, малцината останали Императори, които можеха все още да се защитават, не избягаха, а изведоха всичките си налични войски и се сразиха със страшния Номадски Вълк.
Тежки и кръвопролитни битки оттекнаха в свободните земи, а мащабите им надминаваха дори и най-смелите мечти.
Легендарни маньоври, кураж и себеотрицание съпровождаха много от тези битки.
Нито номади, нито имперци отстъпваха. Биеха се до последния човек, до последна капка кръв.
Загинаха милиони.
И от двете страни.
Войната беше тотална, повсеместна. Не остана къс земя, за когото да няма кръвопролитие.
Степният Вълк не знаеше милост, не оставяше пленници, не се спираше да почива. Ръката му заграбваше, оплячкосваше и унищожаваше на всяка крачка.
Войниците му измираха с хиляди, но продължаваха напред. За отстъпление не можеше даже и да се помисля. Възможностите бяха две - победа или смърт. Ордата бе тръгнала, за да наложи волята си. За нея връщане назад нямаше.
А свободните владетели нямаше къде да отидат. Това бе тяхната земя. Техният дом. Щяха да умрат, но нямаше да се предадат.
Океанът се сблъска в непристъпната скала.
Две сили, които бяха равни една на друга - вечното и изпърво желание да покоряваш простора срещу хилядолетната цивилизация, устояла на времето със стоицизма си.
Невъобразимият сблъсък оттекна в душите на всеки един - номад или имперец.
Кой щеше да наложи волята си над другия?
Кой щеше да възтържествува?
Кой беше по-добрият?
Как да отговориш на този въпрос, когато силите са равни?
Степният Вълк мислеше за всички тези неща, докато армиите му настъпваха.
В продължение на цяла година бе давил земята Имперска в кръв.
Но тя устоя.
Покори я почти цялата. Почти.
Някои оцеляха.
Някои се въздигнаха от пепелищата още по-силни и твърди. Някои дръзнаха да оспорят върховното му владичество. Някои отвърнаха на жестокостта му с още по-голяма жестокост.
Всеки друг би се върнал. Би се уморил и би изоставил тази проклета кампания.
Всеки друг би помислил за това да спаси хората си.
Но това не бе в природата на Степния Вълк. И именно заради този факт той бе Главатар на Ордата.
Той бе роден, за да завоюва.
Не познаваше поражението. А тази земя... това малко парче цивилизация, което се намираше притиснато между неговата безбрежна Степ и Океана... бе единственото... което все още не бе покорил.
"Взема ли земята Имперска в ръката си... и ще мога да се провъзглася за Господар на целия свят!"
Времето бе пред него. И му предоставяше два избора - или да изпълни мечтата си... или да умре, опитвайки се.

Резултати от Тридесет и втората вълна:

Разрушени имперски крепости: 2414
Победи за защитниците: 253

Убити номади: 15576469
Убити имперски войници: 11581632

Утре Маршал Робуст щеше да поведе всички Деца на Дърветата, които бяха дошли с него, в последен щурм, за да унищожи и последните снабдителни центрове и цивилни поселения на имперци.
"И вероятно ще загубя половината си бойци. Или пък - кой знае? Може би - всички."
Надяваше се, че ако загуби, Духовете ще проявят милост и ще му позволят да падне славно в битка. Само за това се молеше. Не желаеше да се връща в номадския лагер победен.
"При какво да се върна? При кого? Ако Децата ми паднат всичките в боя... какъв смисъл ще има аз да живея?"
Залогът бе - всичко или нищо.
Това ли е цената на безсмъртната слава?
Кой ще те помни, ако някой не оживее, ако никой не остане след теб, за да казва името ти?
Черният Маршал отпи от билковия си чай. Днес вкусът му се струваше ужасен.
Загледа се към лагера си. Децата на Дърветата маршируваха, тренирата ръкопашен бой, проверяваха конете си.
"Готвят се."
За какво? Да умрат?
 - Ние всички ще умрем тук, Робуст - Отон сякаш бе прочел мислите му - Рано или късно... и това ще се случи.
Макар и да не понасяше Касапина, днес Робуст просто нямаше настроение за спорове. Мълчаливо наля от билковия чай и го подаде на едноръкия.
Отон отпи и челото му се сбръчка.
 - Тая гадост винаги ми е била адски противна - възкликна той и остави чашата на земята - Значи... утре ще пратиш цялата си паплач на смърт?
 - Както каза, Отоне - всички ще умрем някой ден - отвърна Маршалът, игнорирайки обидата в репликата на Касапина - Може би утре е един хубав ден за умиране?
 - И аз си го повтарям същото всеки ден, откакто сме дошли на това проклето място - отвърна Отон - Но все не става. Все още съм жив.
 - Да... все още - промълви Робуст и отпи от чая си.
Двамата замълчаха, а цялата природа около тях бе притихнала в очакване на края.
Края за номадите... или за земята Имперска.