Двадесет и деветата вълна.

[Oton]

Генерал Петсмарт искаше да си отиде у дома.
Всичко тук му беше абсолютно чуждо. Не виждаше нищо, което би могло да го накара да иска същото, което искаха Господарите му и другите пълководци. Още по-малко пък се виждаше като покорител или пък владетел в това лишено от взора на Майката място.
За какво му е да става Крал? Крал на какво? На една потънала в кръв земя? На царство, което ще пази завинаги ужасните спомени за изкланите милиони хора?
"Това не е моята война."
Никога не е била, ако се замисли човек.
Петсмарт бе истински Син на Степта - роден на кон, препускащ през безбрежните полета, земята му даваше всичко, от което имаше нужда, небето бе завивката му през студените нощи, конят - единственият му приятел.
Жадуваше да се върне обратно там, където се чувстваше някой. Там, където бе в мир със себе си.
"И ако тази проклета война ще ми помогне да се прибера по-бързо вкъщи, ще бъда най-големият глупак, ако не направя всичко възможно, за да завърши тя по-скоро!"
Война ли? Каква война?
Главатарят на Ордата отново го бе пратил да убива цивилно население. Старци, жени и деца. И колкото и смислени доводи да бе изложил (Хаос рядко излагаше каквито и да е доводи, той просто заповядваше и очакваше от подчинените си да изпълняват без въпроси) за тази атака, за Петсмарт те бяха абсолютно безмислени.
"Ние избиваме техните майки, бащи и деца... те ни отвръщат, като ослепяват войниците ни. Не ги плашим. Напротив. Озверяваме ги още повече."
Споменът от последната битка с имперци събуди болката в гърба му. Стрелата го бе ударила лошо, при лошо време мястото го болеше ужасно. Днес времето не бе лошо, дори напротив - бе зноен ден. Но от лошо време нямаше нужда. Болеше го от спомените.
"Ще свърши ли всичко това някога?"
Конникът стисна зъбите си и прогони мислите от ума си. Вдигна ръка и високо заповяда:
 - Напред!
Осемдесет хилядната пехота стъпи на полето и се разгърна в широка линия. Между нея и имперския град стоеше елитната имперска армия, която се раздели на две половини, за да пусне напред страшните гвардейци. Елитните пехотинци оформиха отвратителните си карета, въртейки късите копия в ръцете си.
"Фигурите са подредени на шахматната дъска. Първият ход е мой."
 - Никаква стрелба по гвардията! Целете пиките - извика Конникът и даде знак на конницата да е готова за щурм.
Защото ако този щурм не успееше... днешната битка щеше да приключи... много бързо.

Резултат от Двадесет и деветата вълна:

Успешни опожарявания: 2196
Победи за защитниците: 467

Убити номади: 28701870
Убити имперски войници: 4686099

Убити или отвлечени в робство цивилни: 30144909

Петсмарт Конникът стана Маршал на Ордата.
И поиска да бъде освободен от служба.
Направи го с гордо вдигната глава, очаквайки да бъде моментално екзекутиран.
Вместо това Хаос го освободи с нужните военни почести, разгласявайки подвизите му и назначавайки го за Командир на защитата на източните граници на Степта. Бе достатъчно далновиден, за да запази нужното ниво дипломатичност. Конницата на Петсмарт му беше нужна.
Друго занимаваше ума Степния Вълк.
 - Липсва ли ти ръката - попита той Отон, който, както винаги клечеше пред палатката си и остреше меча си. Бе трудно да го прави само с лявата си ръка, но пък това само го вбесяваше още повече, което беше добре, понеже прогонваше всички други мисли от ума му.
 - Останала ми е една, Господарю - отвърна Касапинът, покланяйки се леко, без да става от мястото си.
Хаос седна на земята до него и се загледа към пристанището. Корабът на Петсмарт щеше да отплува всеки момент.
 - Загубих двама генерали - замислено проговори Главатарят на Ордата.
 - Ако винаги печелехте, как щяхте да знаете, че наистина печелите? Загубата е нужна, за да ни помага да знаем значението на победата. Едното не може без другото.
 - А аз мислех, че си прост пешак, Отоне - Хаос се усмихна - Ти ли даде виното с билките на Флинстоун?
 - Да - Отон остави кремъка и погледна своя Главнокомандващ в очите.
Степният Вълк само присви своите, без да казва нищо. Знаеше защо кървавия го беше направил, макар и рядко да разбираше постоянната лудост, която Касапинът представляваше.
Взе меча на Отон. Прокара съвсем леко палеца си по острието и го сряза. Беше много добре наточено. Точно каквото представляваше собственика му - острие, създадено да убива.
 - Утре отивам да довърша това, което започнах - заяви Хаос, пробвайки баланса на Отоновия меч. Насочи го небрежно към лицето на Маршала - Време е да приключваме, не мислиш ли, Касапине?
Кървавият Маршал хвана острието с лявата си ръка и я прокара по цялото му протежение. Ярката кръв рукна и посипа тревата.
 - Ще ги изколим до крак, Главатарю! Жив човек няма да остане! Нито един! Кървава клетва ти давам!
Обезумелият блясък се бе върнал в очите му.