Двадесет и седмата вълна.

[Oton]

"Когато обичаш някого... трябва да си готов да умреш за него."
Маршал Робуст стоеше, загледан в остатъците от разбитата си армия, които събираха труповете на своите събратя от бойното поле.
По предварителна уговорка с имперския капитан двете армии нямаше да оставят своите загинали на милостта на зверовете.
"И друго е вярно - нараняваме най-много тези, които обичаме. Аз обичам Децата на дърветата. И затова - ги пращам на смърт."
В главата му изплува цифра, която го накара тежко да въздъхне и да вдигне очи към небето.
" Осемдесет и три милиона."
Беше ужасяваща. Нереална. Жестока.
Погледна отново към грамадата чернокожи тела, която се трупаше вече цял час.
"Толкова много..."
Не издържа, слезе от коня си, отиде до близкия храст и шумно повърна. И пак. И пак.
След няколко минути пристъпите утихнаха, за да бъдат заменени от спомени, които той изобщо не желаеше.
Децата на дърветата за пръв път се изправиха срещу елитни имперски гвардейци.
Черният Маршал не бе виждал никога досега... подобни машини за смърт. Това не бяха хора. Това бяха чудовища.
Тънката, олекотена, но изключително здрава броня от тройно закалена стомана, покриваше идеално всяка част от телата им. Всички бяха с абсолютно еднакъв ръст. Това беше първото нещо, което му направи впечатление. Сякаш бяха... грижливо селектирани.
Оформяха безукорни карета от по петстотин, движеха се в абсолютен синхрон, без да са им необходими каквито и да било команди на глас. Бяха въоръжени с къси копия, а на гърбовете си носеха къси мечове. Щитове нямаха. Не им бяха нужни.
Стрелите отскачаха от броните им като заблудени сламени клечки, без да отклонят позицията на телата им с милиметър. Робуст подозираше, че най-слабият от тях може да тича поне двадесет мили с тази броня, след това да влезе в битка, да изколи сто човека, да се върне обратно, изминавайки отново двадесет мили и да влезе отново в бой.
"Не отстъпиха нито крачка, макар и да ги бяхме притиснали... Нито една проклета крачка!"
Тези, които Децата успяха да убият, паднаха без да кажат и звук. Но бяха малко... Твърде малко.
Изклаха две трети от армията му за двадесет минути и продължиха напред, въпреки непрекъснатия обстрел, на който ги подложиха стрелците му.
"Не можем да противостоим на тези страшни войници. Не можем."
Маршал Робуст нямаше представа колко време, усилия и средства са нужни, за да създадеш такава пехота. Нито пък искаше да знае.
Знаеше само, че Ордата дори и не подозираше срещу какво се изправя.
А тя се изправяше срещу крайно мотивиран и решен да се бие до смърт противник, който грижливо е пазил в тайна... какво оръжие притежава.
"Можем и да не спечелим тази война."
Мисълта, нова и крайно нежелана, се появи изневиделица в ума му и го накара да потрепери.
 - Палете телата - изкомандва той.
Пушекът се издигна високо в небето и можеше да бъде видян от няколко мили.
Вонята беше непоносима.

Резултати от Двадесет и седмата вълна:

Успешни опожарявания: 2151
Победи за защитниците: 504

Убити номади: 83199675
Убити имперски войници: 5211736

Убити или отвлечени в робство цивилни: 29525214

Хаос стоеше на кулата и гледаше към морето.
След няколко минути се появи първия кораб, последван от още стотици. Скоро целият морски хоризонт бе закрит от кораби.
"Най-после!"
 - Колко налични обсадни машини имаме - попита той Флинстоун, който стоеше до него.
 - Общо около четиридесет хиляди, Господарю.
Главатарят на Ордата замълча.
 - Можеш ли да ги подготвиш да тръгнат всичките утре?
Дивият номадски предводител занемя.
 - Разбира се, Главатарю! Лично ще ги поведа и ще прекърша имперската сган веднъж и завинаги! Благодаря ви за честта...
 - Кога щеше да ми кажеш за намеренията си да властваш еднолично над земята Имперска - прекъсна го Хаос.
За втори път в разстояние на една минута Флинстоун занемя.
 - Не разбирам, Господарю...
 - Ще разбереш, когато се върна от похода. Аз ще водя монголите в атака. Имперците си имат своите гвардейци, а аз повиках монголите си - Хаос направи пауза и махна с ръка. Двама грамадни стражи застанаха от двете страни на Дивия - Вържете го за дървото пред шатрата ми и смъкнете кожата от гърба му. Натрийте я със сол и я зашийте обратно. Ако оцелее, след като съм се върнал, ще говорим пак.
Обърна се за последен път и погледна Флинстоун в очите.
 - Прекалено добър пълководец си, за да ти отрежа главата пред всички. Но пък малко болка... ще те научи на смирение и може би... ще ти припомни какво означава... да си лоялен. Поне се надявам. Отведете го.
Корабите започнаха един по един да акостират, а от тях се изсипваха с хиляди Монголите - тези същите, с които преди двадесет години Хаос бе превзел Стената... за две денонощия.
Неговата армия.
И тези същите, с които... щеше да смаже свободните владетели. Още утре.
"На вълка му е дебел врата, защото сам си върши работата", помисли си Предводителя на Ордата и се запъти към пристанището.
Време беше... наистина да свърши работата сам.