Двадесет и шестата вълна.

[Oton]

Нощта бе тъмна и студена. Северозападния вятър напираше да вдигне в небето главната шатра всеки момент, но това така и не се случваше.
Няколко борини осветяваха вътрешността й, а пред входа й стражите стояха, настръхнали и с ръце на мечовете си, държейки целия лагер под око. Никой не биваше да прекъсва срещата. Никой.
Вътре в шатрата Маршал Флинстоун седеше на мека възглавница на пода, с бокала в ръката си, а срещу него, седнали по същия начин, бяха петима императори. Пред тях беше постлана карта на земята Имперска, изключително добре направена и подробна.
Маршалът прокара пръст по протежението на една река.
 - Това ще бъде буферната зона. Тук ще разположим войските си, на отсамната страна, по цялото протежение на север и на юг. Мостовете са четири, няма как да се мине от друго място. Иначе ще трябва да правят широк преход през тия планини, а от там няма как да прокарат обсадните машини. И поне половината коне ще измрат от студ по тия ледници горе - Маршалът направи пауза и се почеса по брадичката - Да... само от тук биха минали. А тук... на тая река... можем да ги държим цяла година.
Императорите нищо не казаха. Само кимнаха.
Не им харесваше да са тук.
Не им харесваше това, което тоя номадски предводител им предлагаше. Нито това, което искаше от тях.
А той искаше само едно - да се провъзгласи за пълновластен и едноличен господар на цялата земя Имперска. И те да му станат Васали. И когато ги повика, за да защити претенциите си със сила - да се отзоват и да се бият както срещу номади, така и срещу... свои.
Но нямаха избор.
Другият вариант беше... да минат под ножа. Всичките.
Бяха видяли грамадните обсадни армии, а двама от тях - вече бяха "вкусвали" от гнева и несломимата амбиция на Дивия при предишни битки.
 - Каква е гаранцията, че твоите Главатари няма да надушат заговора и да те обесят на някое дърво в номадския лагер - попита един от петимата.
Флинстоун се усмихна.
 - Главатарите на Ордата са моя грижа - започна той - Те принадлежат на миналото. Реликви. Улегнали предводители, които нямат нито нужната амбиция, нито необходимата мотивация, за да претендират за каквото и да е. Ние сме тези, които изнасят тая война. Ние сме... бъдещето. Джейн, Сахо, Петсмарт, онова краставо куче... и аз.
 - Краставото куче, което... стана Първия маршал - попита ехидно една от владетелките - Сигурен ли си, че всичко това не е просто... съперничество между двама Първи измежду Първите?
Усмивката не слезе от лицето на Флинстоун. Макар и вътрешностите му да кипнаха моментално. Дивият се владееше до съвършенство.
 - Когато времето дойде... ще се погрижа и за него. Е, какво решавате, Императори? Ще го бъде ли... нашето тайно съглашенство?
Вместо отговор императорите извадиха камите си, направиха прорези в дланите си и оставиха алените капки да се смесят върху картата на земята Имперска.
Усмивката на Флинстоун стана още по-голяма.
"Умен ход!"
Защото... разбира се... при всеки друг... нямаше да си тръгнат живи от лагера.

Резултати от двадесет и шестата вълна:

Разрушени имперски крепости: 1982
Победи за защитниците: 663

Убити номади: 17797700
Убити имперски защитници: 4346797

Пролетта вече бе настъпила в номадския лагер.
И по традиция Синовете на Степта я отпразнуваха със състезания за сила и бързина.
Никой не можеше да съперничи на Амазонката в ездата и в хвърлянето на копие.
Маршал Робуст победи всичките си опоненти в борба с голи ръце, а никой не можа да надбяга Генерал Петсмарт.
Жребият отреди на финала по хвърляне на копие Джейн и Робуст да излязат един срещу друг, а Генерал Петсмарт нямаше конкуренция в бягането и отнесе рога, пълен със злато в шатрата си.
 - Да не паднеш от коня, малката - Черният Маршал се ухили широко, раздвижвайки дясната си ръка за предстоящото хвърляне.
 - Аз, за разлика от теб, поне мога да стоя както трябва на коня си - Джейн вирна брадичка и смуши жребеца си. Препусна устремно в галоп и запрати копието в движение, право в целта. Насъбралите се номади ахнаха, а Хаос се изправи и бавно изръкопляска.
Въпреки масивната си физика Робуст пъргаво се метна на коня си и... копието му разцепи това на Джейн.
Зрителите избухнаха в бурни ръкопляскания, а Джейн не можеше да повярва на очите си.
 - Това мятане... дори и още сто пъти да го повториш, няма да го направиш отново същото - заяви тя, стискайки рамото му.
Черният Маршал кимна леко и я погледна в очите.
 - Имаш още много хляб да изядеш, малката - и след това двамата се заляха в смях.
А пролетта... щеше да си отиде толкова бързо, както беше дошла. И след нея щеше да дойде лятото.
Лятото, което... щеше да определи кой ще победи в най-великата война в историята на земята Имперска.
Номадската Орда се готвеше за решителен удар, който да прекърши окончателно свободните владетели.
А те пък... поправяха разрушените си крепости, подготвяха нови войници, свикваха под знамената своите ветерани и бяха решени да бранят земята си до последна капка кръв.
Номади и имперци се изправяха в сблъсък, който щеше да оттекне през идващите епохи и поколения и да се превърне в легенда.
Легендата за Ера Първа от Номадските нашествия.