Двадесет и втората вълна.

[Oton]

Мишената се намираше на триста ярда и изглеждаше като малко петънце.
Императрицата пое дълбоко въздух и го задържа, изпъвайки безкрайно бавно тетивата на лъка. Погледна отново мишената и се концентрира. Трябваше да успокои максимално ръцете си. Да се слее със стрелата и да я остави да се превърне в нейна воля.
Не беше лесно.
В главата й непрекъснато изплуваха картини от последното клане.
"Да не говорим за Херцога, който бе
(насечен на малки късове)
загинал, за да ми даде време да отблъсна Дивия Флинстоун."
Мразеше го този тънък глас, който от време на време изплуваше в ъгъла на главата й и прорязваше съзнанието, опитвайки се да я подлуди.
Владетелката на Аярската империя най-после изпусна поетия въздух, затвори дълбоките си сини очи, опита се да прогони кошмарните си мисли и леко пусна стрелата.
Прониза мишената два пръста вдясно от центъра.
"Губя тренинг."
Чуха се стъпки.
Командирът на крепостната отбрана тихо се приближи, но остана на почтително разстояние. Знаеше, че не бива да безпокои господарката си, когато се усамотява с лъка си.
Кралицата сложи отново недостъпната и надменна маска на лицето си и с властен жест го накара да се приближи.
 - Отново идва, Ваше величество - тихо промълви Капитанът.
Императрицата направи дълга пауза и погледът й се зарея по посока на градината. Безукорна. Отглеждана с много внимание.
"Целият ми живот и всичко, което обичам."
 - Колко е голяма армията - попита тя, а гласът й бе студен и равен като повърхността на планинско езеро.
 - Достатъчно голяма, Кралице моя.
Русокосата владетелка очакваше този отговор.
Знаеше какво трябва да направи.
 - Пригответе коня ми - нареди тя - Ще преговарям с Генерал Флинстоун. Надявам се да вземе мен, а да пощади народа ми.
Остави онемелия Капитан и излезе с бърза стъпка от стрелбището.
Четири часа по-късно Аярската кралица, наследничка на една от най-старите имперски фамилии, дълбоко обожавана и почитана от народа си... бе окована и заставена да гледа в ням ужас как Генерал Флинстоун унищожава Крепостта й.
Дивият номадски предводител не се трогна от молбата й.
Никак даже.

Резултати от Двадесет и втората вълна

Разрушени имперски крепости: 812
Победи за защитниците: 323

Убити номади: 9897926
Убити имперски войници: 3214166

Отон тъкмо излизаше от шатрата си с намерение да смени подковите на коня си, когато чу рева на синовете степни.
Маршал Флинстоун яздеше, приемайки овациите на войниците. Все едно бе превзел света, толкова високо бе вирнал масивната си брада.
"Жалък грандоман!"
Лицето на Касапина мигом се напълни с кръв. Мразеше Дивия в червата си.
Флинстоун бе вързал някого зад коня си.
Жена.
Изподрана, с окървавени нозе, явно бита и кой знае още какво. Едвам се държеше изправена. Вероятно е минала по този начин целия път обратно към номадския лагер.
"За да я върже зад коня си, явно е някоя важна особа. Императрица?"
Отон се вгледа в лицето й.
Зад мръсотията и засъхналата кръв... видя стоманено сини, клонящи към сиво очи, които бяха едновременно ледени и горещи.
Светеха от омраза и непоколебимост.
"Тая жена никога няма да бъде покорена. И явно наистина е кралица."
Нещо се преобърна внезапно в него.
Касапинът не разбра какво стана, но краката му сами го отведоха... точно там, където не трябваше.
Излезе на пътя на триумфиращия пълководец и хвана юздите на коня му.
Ревът моментално изчезна. Всички наблюдаваха съсредоточено сцената.
 - Какво ще искаш за пленничката... Маршале - Отон дори се насили да сведе очи в знак на почит.
Тишината бе пълна.
Флинстоун се усмихна. Нищо не можеше да наруши тържеството му. А най-големия му съперник свеждаше очи пред цялото номадско войнство. Триумфът му бе пълен.
 - Нека бъде подарък за Първия Маршал на Ордата и за моя... най-голям приятел - отвърна той и усмивката му стана още по-широка.
Синовете на степта избухнаха в одобрителни възгласи, приветствайки своите Маршали.