Двадесетата вълна.

[Oton]

Хоризонтът отново почерня от номадски войници, но този път имаше нещо различно.
"По-малко са!", помисли си имперския капитан.
Явно същото си помислиха и крепостните стрелци под негово командване. Офицерът усети всеобщото облекчение, но това само го притесни още повече.
Изминалите кървави сражения вече го бяха убедили никога да не подценява варварите. Никога.
 - Стрели на лъковете и не изпускайте тия изчадия от поглед - излая той глухо.
Степната армия се разположи извън обсега на имперските стрелци, което означаваше, че ще бие твърдината с обсадни машини.
"Колко ли са катапултите този път?"
Самотен конник излезе напред и в бавен тръст се отправи към твърдината.
Жена.
На дългото й копие бе вързано голямо бяло знаме - знак за мирни намерения.
 - Амазонката - чуха се приглушени възгласи. Сто елитни стрелци, разположени на северната кула, моментално изпънаха двуметровите си тисови лъкове. Щяха да я направят на парчета.
Капитанът вдигна ръка и заповяда:
 - Не!
Позицията си на Командир на крепостната отбрана я бе заслужил именно с факта, че беше честен и доблестен войник.
"Не така. Не по този начин."
Джейн спря на петдесет ярда от централната порта на крепостта. Десет хиляди стрели бяха готови всеки момент да я пронижат.
Номадката вдигна глава дръзко. Изглеждаше могъща. Вятърът развяваше гарваново черната й коса, пристегната с връв на челото й, мускулите й, очертаващи се под леко тъмната й кожа, бяха издути  и стегнати до крайност. Леко издължените й настрани очи, навяваха усещане за дива котка. Бяха отровно зелени и пълни със смърт. 
 - Кой измежду всички вас командва - извика тя.
Имперският офицер пристъпи по-близо до стената и отвърна:
 - Аз! Какво можем да направим за номадската кучка в този слънчев ден?
Джейн отметна глава назад и се изсмя звънко.
 - Харесвате ми, капитане! И понеже ми харесвате, ще ви кажа само едно - Дъщерята на Степта вдигна високо бойното си копие - Предайте крепостта мирно и тихо и ще бъдете пощадени! Бийте се и... ще бъдете изклани до крак, а на оцелелите ще им бъдат отрязани ушите и носовете и ще вървят обратно до номадския лагер, вързани зад конете ни!
Капитанът на свой ред се засмя.
 - Твърде малко степни червеи си довела днес, Джейн! Върни се при командирите си, преди да съм те направил на парчета и - офицерът направи широк жест - каня те в твърдината си по залез слънце! Сигурен съм, че всичките ми войници ще се радват много на компанията ти!
Грубият намек разсмя крепостните защитници.
Номадката вече не се смееше. Лицето й потъмня и тя само каза:
 - По залез слънце... всички вие вече ще сте в преизподнята!
Завъртя коня си и се отправи към войската си.
А малко по-късно... имперският офицер разбра какво е имала предвид.
Гигантски фургони, с размерите на селски къщи, теглени от по четири биволи, се разполагаха по цялото протежение на номадската войска. Войниците трескаво се заеха да изваждат от тях механизми, сглобки, въжета и какво ли не още.
Два часа след това... Сто и двадесет требушети и още толкова катапулти започнаха да рушат имперската твърдина.
И адът слезе на земята.

Резултати от двадесетата вълна

Разрушени имперски крепости: 842
Победи за защитниците: 162

Убити номади: 12691963
Убити имперски войници: 4157524

"Значи това е звукът на безсмъртната слава! Невъобразимият рев на милиони степни синове, които искат да ги водиш към смъртта им!", мислеше си Джейн, докато слушаше овациите на Ордата.
Първата жена, провъзгласена за Маршал, в номадската история, изглеждаше излишно сериозна, според своите Главатари.
 - Наистина се справи много добре - заяви Хаос, гледайки гордата номадка.
 - Ударихме земята имперска лошо. Свалихме много на брой яки твърдини. Требушетите свършиха своята работа - отвърна Мони.
 - Половината път го изминахме - кимна брат му - Сега предстои другата... много по-трудната половина.
Двамата замълчаха.
Бяха хванали земята имперска за гърлото и не смятаха да отпуснат захвата.
Свободните владетели имаха нужда от време, за да възстановят разрушените крепости.
"Време, което няма да им дадем!"
 - Голобрадото Маршалче - Мони погледна брат си въпросително.
 - И без това жадува да умре млад и красив - отвърна му Хаос и се усмихна.