Осемнадасета вълна.

[Oton]

"Войната е съвършенство", мислеше си Джейн, докато гледаше как тежките обсадни машини се разполагаха бавно в широк полукръг.
Обичайната шетня около тях продължи около половин час, а Амазонката не помръдваше, докато слушаше късите и приглушени заповеди на командирите си.
"Няма нищо по-изчистено като форма от оръжието, с което убиваш. Съвършено в красотата си. Студено. Мълчаливо. Естествено продължение на ръката ти. Символ на волята ти. В степта се раждаш с него. И умираш с него. Началото. И края."
 - Тежките стрелци да минат зад мечоносците и да ги покриват. В групи по 100 от двете им страни. Конницата остава при мен. Целете се с катапултите в кулите и портите. Ако всичко върви по план, щом разбием стените и портите, ще вземем долината бегом. Пиките да останат отпред, по цялата дължина на фронта. Дръжте гората под око. Искам до пладне да седя на трона на тая имперска свиня, а главата му да краси копието ми!
Пажът се завтече да предаде заповедите й.
Стените на крепостта пред нея бяха почернели от елитни крепостни стрелци. От онези, с много... ама много дългите лъкове.
"Ще ни заковат за земята като пирони, ако не успеем да ги ударим здраво с катапултите..."
Джейн извади двуметровия си тежък меч и го вдигна високо.
 - Полейте камъните с масло и ги запалете! Сринете тая Имперска клоака!
Рамената на катапултите започнаха да проскърцват.
Сто горящи базалтови къса полетяха към мощната и достигаща няколко мили стена.
Копиеносците запяха зловещия си боен химн и бавно и неумолимо тръгнаха напред.
Гъст рояк от стрели, всяка, насочена към нечие око, полетяха откъм твърдината.
Песента не спираше.
"Прости ми, Първа майко, че днес ще пратя много от синовете ти на сигурна гибел", помисли си Джейн и смуши грамадния си жребец пред всички свои войници, посрещайки имперските стрели само с малкия си щит.

Резултати от Осемнадесетата вълна:

Разрушени имперски крепости: 754
Победи за защитниците: 250

Убити номади: 10140787
Убити имперски войници: 1893843

 - Добре се справи, Амазонке!
 - Браво, Амазонке!
 - Води ни отново в смъртта, Амазонке!
 - С теб сме, Амазонке!
Джейн яздеше с гордо вдигната глава по пътя обратно и приемаше с хладна усмивка почестите на завръщащите се номадски отряди. Душата й беше смразена.
"Толкова много тръгнахме... а толкова малко се връщаме!"
В лагера, обаче, цареше оживление.
Генерал Робуст - предводител на народите от джунглите, бе пристигнал в номадския лагер с безчет чеда на дърветата - милиони, с черни като кафе кожи, войници, които на пръв поглед бяха твърде леко въоръжени, за да представляват каквато и да е сериозна военна сила.
"Но пък са милиони!"
Амазонката се зарадва. С Робуст бяха стари приятели, бе прекарвала много месеци, летяща между дърветата в гъстите дъждовни и неизбродими гори. Бе я научил на много неща. Бе я научил да се смее. А сега и щеше да се бие рамо до рамо с този тъй екзотичен и дивен вожд.
 - Амазонке моя - Робуст се ухили като малко момче, а снежнобелите му зъби бяха единственото, което се виждаше в непрогледната нощ. Кожата му бе гарваново черна.
Джейн се затича към него, прегърна го и след това внезапно го зашлеви. Не много силно.
 - Защо си тук, Робуст? Да умреш ли си дошъл? Твърде много от нас вече са в земята. Твърде много.
Усмивката на Генерала от джунглата леко повяхна, но той направи широк жест.
 - Разбрах, че в твоята шатра е най-топло, Джейн. Нима ще посрещнеш стария си приятел, без да си му предложила от онова твоето кисело вино, с което винаги се хвалиш - смигна той.
Джейн вирна брадата си.
 - Хайде, последвай ме, негоднико. Нека ти разкажа... За това... как на това забравено от Майката място... пишем историята човешка.
Всяка нощ в номадския лагер... бе нечия последна.