Десетата вълна.

[Oton]

Номадската армия излезе от гората бавно и уверено, в пълна тишина.
И спря малко по-далеч от обсега на лъковете.
Крепостните защитници не трепваха.
Тъмното нощно небе бе покрито от тежки, плътни облаци, надвиснали като някакво проклятие над широката долина, готови всеки момент да се разцепят и да обсипят имперци и варвари с тонове вода.
Нашествениците се разделиха на две групи и пропуснаха тежките катапулти да минат напред.
Бързо се заеха да сглобяват машините. Тишината бе пълна, не се чуваха дори птици.
Един, два, три, четири... Катапултите изплуваха от задните редици като някакви кошмари.
Защитниците се размърдаха... чуха се глухи молитви. Някой се изсмя нервно.
 - Първият, който гъкне, ще бъде набит на кол! Стига да оживее - офицерът бе стиснал толкова здраво лъка си, че всеки момент щеше да го счупи - Никой да не мърда!
Единадесет катапулта. Щяха да превърнат твърдината в руини.
"Господи!"
Първият камък полетя и отнесе източната кула. Все едно никога не бе я имало.
Гротескно премазани горящи тела на стрелци полетяха във въздуха. Във всички посоки. Чуха се ужасени крясъци.
Камъкът, предварително намазан с масло и възпламенен, се приземи в Цитаделата, продължи да се търкаля, събори и запали всичко по пътя си.
Останалите катапулти само това чакаха.
Още десет огнени кълба полетяха към имперската крепост. Удариха стената, портите, разбиха кули и бойници.
Хиляди загинаха премазани, по улиците тичаха горящи войници и селяни.
Гледката беше неописуема.
Цялата крепост гореше.
Номадската тежка пехота тръгна напред.
"Най-накрая!"
Офицерът се надигна зашеметено, извади рога си и го наду силно.
Скритата във фланг имперска конница, водена от самия Суверен, препусна диво и атакува нашествениците, още преди да успеят да се прегрупират. Пометоха ги като съчки.
Нямаше оцелели.
Катапултите така и не успяха да стрелят втори път.
Ако го бяха направили, твърдината нямаше да оцелее.

Резултати от Десетата вълна:

Разрушени крепости: 577
Победи за защитниците: 427

Убити номади: 5213354
Убиди имперски войници: 824258

Джейн вече можеше да ходи.
Раната в корема й зарастваше, бе избегнала тежката инфекция.
"Утре ще се кача отново на кон!"
Видя Отон пред шатрата си. Касапинът остреше меча си с бавни и влудяващо концентрирани движения. Тръгна към него. Генералът вдигна поглед и й махна.
 - По всичко личи, че ще те видим отново в бой - с равен глас каза той и се върна отново към заниманието си.
Амазонката седна на тревата до него и се загърна в кожите си, подлагайки гръб на ледения северняк.
 - Какво правим тук - Джейн зададе въпроса си, загледана в конюшните, където Генерал Петсмарт оглеждаше навъсено бойните коне и лаеше заповеди наляво и надясно, подготвяйки се за следващата атака.
Отон спря да плъзга кремъка по острието си и я погледна. Както и очакваше, в очите му нямаше нищо освен сляпа ярост.
 - Аз съм дошъл тук да убивам. Или да умра, правейки го. Нищо друго не ме интересува. Никой не ме чака. Няма да липсвам на никого. Аз си отмъщавам на всички, затова че съм се родил. Друго няма значение за мен.
Амазонката не отвърна поглед. Макар и ужасяващи, очите на Страшния Генерал бяха това, което водеше хората му в битка и ги караше да умират с милиони.
 - В такъв случай трябваше да ме оставиш да умра - каза тя, стана и с широка крачка тръгна към шатрата си.