Пролетни котки ми плачат в душата,
но не в туй е липсата и бедата.
Нелепо-щом в кестена засвири вятър,
ти взимаш свята любов обратно.

Искам в рамото ти да удавя стона,
а ти небрежно четкаш панталона.
Спомен дъхав мина-в шеметни усои,
ти царица ме направи-беше мой.

Пролетни котки се любят в сезона.
Вечерница е слязла на балкона.
Котки разрязват със гласове тишината,
но е празна като чаша душата.

Вечер, омайна и тиха
звън на китара долита.
Няма те в сънят ми не идваш
като птица самотна летя...
Прелиствам книгата стара
Спри..,не затваряй душата искам да вляза.
Не искам да ме победи самотата,
и отново да хлопна вратата.
За кой ли път поглеждам огледалото?!
Въпроси и упреци нареждам,
а утре,отговори ли ще чета?!
Нямям сили веч да плача,
сърцето ми до пръсване прескача.
За кой ли път поглеждам огледалото?!
И себе си не виждам вече...
Коя си ти, не те познавам..?!
И куп въпроси отново си задавам.
Нощта е тиха и омайна,
като в нощта, когато отне ми го мрака вечен..
Чупя с трясък огледалото,
на пук на всичко, Дяволе!
Нощтния мрак ме напусна
и сълзите пак ме откриха....

Ако ме ударят- тогава ставам,
ставам светла и корава.
И му казвам -на онзи -горе, свети Дух,
и да е Денят ми грапав, ситен, кух,
пак ще скачам, ако ме ударят-
със думи, със лъжи и кой с каквото свари.
И вързана да съм със минало библейско
и да е без защита линията ми житейска,
пак надеждата ще ражда хляб
и нежно ще въздиша и червено онзи мях.
Чуваш ли го? Кове, излива не приказки изкусни,
а животът- грешен, апетитен, вкусен.
Удряйте ме и през май и януари
както някога лъжата ме удари!
Пак ще стана!
   И ще вървя!

Аз обичам до край и до разпятие,
може би във туй е моето проляктие!?
Грях горчив със дом или бездомие.
Каква съм аз? Какво ми е?
Обичам вятъра и кестена разлистен,
света премръзнал и настръхнал, и измислен.
Любов е да ме дирят хората,
да не заспивам дълго със умората.
Две-три думи, нощ,окадена със цигари,
сълза която и в смеха ми пари.
Любов ли е гласът по телефона?!
Болка ли е свеща,стенеща в амвона?!
Живот-лица, минаващи случайно.
Ръка,подпалена във здрача-всичко е нетрайно.
Помниш ли,ей оная мрежа?
Паяк е плетеше- тоз невежа.
Красива, бляскава, прикрита
като земя, като дъхава и прясна пита.
Не тегля на кантар кой колко дал е.
Не смятам кой какво е извървял.
Не искам да си мисля кой какво е изтърпял.
Благодаря ти,моя обич твърде късна!
Благодаря
    все пак
      и все още!

Димно колелце на някоя цигара,
посивяло в стая и на разрушена гара
като обещание неясно, като надежда,
някъде-за кой ли път, мислите отвежда.
Обещах да не нарушавам никакви обети,
да съм гниещо дърво и пак да светя.
Обещах със време да се боря
никой да не знае моята умора.
Обещах да раздавам мечти,
в които Човекът от обич да лети.
Обещах да замеся доброто, да изцеря и злото.
Обещах да бъда вярна, в, Време!
Не стана! Скука съм, която мудно дреме
и димни колелца си съчинява,
губи себе си и пропилява.
Нека някой ми прости,
че все падам от тез димни висоти!
Колко много не можах да направя!
Колко много неща загубих, забравих!
Димно колелце-от поредната цигара,
нощта, опушена от свещ, съска и догаря!
Това ли съм аз? Димно колело?


www.priatel.net