|
Всъщност, ако сметнем, че държавата на Ирник е след 465 г., понеже както пише Приск той не помогнал на брат си Денгиз (който бива убит през 469 г.), защото бил зает със своя „местна война” на изток, тогава се оказва, че през 565 г. изминават стоте години. Ние обаче предполагаме, че в „Именникът...” не иде реч за човешки години, въпреки, че пише „живял”, а за времето на държавата на Ирник.
Кутригурите до 469 г. са под властта на Денгиз, но той е убит и главата му е разнасяна по тържищата на Константинопол.
Летописците са категорични, че от 469 г. до към 486 г. няма атаки на кутригури над Византия. Това означава, че след 469 г. кутригурите се подчиняват на Ирник, понеже именно той не води западни войни.
През 568 г. кутригури и авари създават в Панония държава...
Кутригурите имат с аварите в Панония съюз, който тече от 568 г. до 619 г., когато Орган посещава Ираклий в Константинопол и засвидетелствува про-византийска политика, с което скъсва отношенията на династията Дуло с аварския каган.
Утигурите (= българите) не последват масово кутригурите в Панония. Те остават в Приазовието и Предкавказието, където попадат под властта на тюрките на Истеми след 565 г. и това продължава до възкресяването на българската държава през 629 г. от Орган и Кубрат там.
Какви са изводите?
„Именникът на българските канове” е изключително ценен извор. Той не следва западната традиция, не можем да търсим митична личност или библейска такава Авитохол, на 300 г. възраст. Основание за това ни дава т.нар. „живеене” на Ирник.
Кутригури и българи заедно създават през 680 г. българската държава на Аспарух в Мизия. През Х в. хазарският владетел Йосиф пише до андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут, че народа на избягалият при р. Руна (Дунав) наследник (визира Аспарух) на Кубратовата България, се казвал „в-н-н-т-р”. Арабоезичните средновековни историци от ІХ в. и Х в. масово наричат Дунавска България, с името Бурджан, което всъщност е арабоезично изменение на пехлевиското обозначение „бунд” (бундур), т.е. „в-н-н-т-р” от писмото на хазарския цар Йосиф.
Така е било самонаименованието на кутригурите, според моето изследване „Кои са кутригурите?”
През 1918 г. българският учен Златарски разработи изключително ценната хипотеза, че името „българи” след 469 г. е станало събирателно име, което е включвало не само самите българите (наричани „утигури” от гръкоезичните историци Прокопий, Агатий, Менандър и Теофилакт), а и ....кутригурите.
Не трябва да забравяме, че сведение за самостоен етнос българи имаме още от 354 г. в Анонимният латински хронограф.
През 455 г. умира Елак, първородният син на Атила.
След него властта поема Денгиз. Най-важният народ, който командва Денгиз, са „ултинзурите” (Йордан). Последните, според Атагий пък, били най-многобройни по онова време, наред с бургунди.
Тоест, за да се изясни ситуацията, е било важно историците да посочат кои са тези „ултинзури”? Аз няма да повтарям онова, което вече съм написал в статията в този сайт „Кои са кутригурите?”, където изследвах, че „аудан, ултин” е външно наименование на „бунд”, дадено им от българите.
Да се върнем на „Именникът...”.
Ако „Авитохол” е Атила, къде са в този документ имената на Елак и Денгиз? Няма ги.
„Именникът на българските канове” е писан след създаването на българската държава на Балканите и е продукт на българската (утигурската) памет.
Точно заради това в някои от преписите „времето” на Ирник, е 100 г. Точно толкова, от 465 до към 465 г., е била държавата Велика България на Ирник (не че той е бил жив дотогава), преди да бъде превзета от тюрките на Истеми.
Ала в някои преписи „времето” на Ирник е 150 г.?
Вече показахме, че в тези преписи са включени годините от 568 г., когато кутригурите, заедно с аварите създават в Панония държава, до 619 г., когато, както пише Никифор - „господарят на хунския народ” (разбирай, Орган) посетил Ираклий и получил титлата „патриций”, напускайки аварския каган.
Сиреч, „Именникът...” не е забравил дори съуправлението на династията Дуло с аварския каган в Панония и е оставил памет, че това съуправление от 568 г. до 619 г., е част от българската история.
Тези 50 г. властване на династията Дуло са прибавени към вече несъществуващата държава на Ирник и така в някои от преписите на „Именникът...” четем, че той „живял”....150 г.
Очевидно този разнобой в преписите датира от времето на оригиналите.
Аварите не са българи, те не са част от българското минало, а тюрки на Истеми, които през 568 г. избягват с кутригурите от предкавказката армия на Истеми, който тогава е зает с превземането на ефталитската държава в Согд. Авари (тюрки) и кутригури (хуни) превземат Панония и създават държава, наричана както Авария, така и Хуния. Дезертирали са от Истеми, според Менандър, 20 000 конница авари и 10 000 конница кутригури.
С други думи, династията Дуло, от която е и Атила, както и синовете му, произхожда от кутригурите, според мен.
Но през 465 г. Ирник става „първи български цар” (Орбини и Паисий безутешно търсят името на тоя владетел, който превзел Персия, както твърдят) и следователно кутригурите, които след 469 г. (убийството на Денгиз) припознават властта на Ирник, се включват в създадената вече от него „стара Велика България” (Теофан, Никифор).
Тоест, остатъчната атилова хунска империя от Днепър до Кавказ след 469 г. (по това време вече окончателно са загубени земите на хунската империя в централна и западна Европа), се трансформира в нова държава – Велика България. По простата логика, че Ирник още приживе на по-големият си брат оглавява българите и отива на изток с тях, за да се справи с нахлуването в тези области на савирите. Последните много скоро са асимилирани и стават известни на историците от VІ в. като хуни-савири. Независимо, че българите също са наричани „хуни” от летописците, при Теофан е останал изключително важният спомен на неизвестен източник от края на VІІ в., че тази стара държава, се е казвала Велика България. Когато кутригурите са в Панония с аварите, без утигурите (=българите), името на тяхната държава е било, както Авария (каганът е тюрк), но е съхранен спомен в летописите и за име „Хуния”. Сиреч, кутригурите в Панония се опитват да възкресяват към 568 г. старото име на хуните, докато българите обаче още след 465 г. дават своето име на държавата на Ирник, независимо, че Ирник е произхождал от кутригурския династичен род Дуло.
Така се извършва трансформацията от остатъчната хунска империя (от Днепър до Кавказ) в нова държава, която неизвестен източник от края на VІІ в., именува „стара Велика България”.
Тя е създадена от пост-атиловите хунски народи кутригури и утигури (= българи), както пише Прокопий, който съобщава, че тези два народа имат обща история още преди 375 г. и че са братски, неща които през 551 г. утигурския управник Синдалх потвърждава в нарочно писмо до Юстиниан І.
Прокопий пише, че тогава гр. Боспор (дн. Керч), станал „хунски град”. Той съобщава също така, че кутригурите се разположили от Херсон до Дон, а утигурите (=българите), на изток от Дон. През същият VІ в. Йордан също пише, че огромен брой хуни мигрирали към 460 г. от Панония при Днепър. Двете сведения се припокриват, Херсон е близо до Днепър.
Теофан в своята хроника от ІХ в. вече пише за котраги и българи, отказал се е от въведеното дотогава от Прокопий, Агатий, Менандър и Теофилакт име „утигури” за този народ.
Няма оправдание за онези български учени, които отхвърлят, че под термина „утигури” на горепосочените византийски писатели, не се крие българския етност (Бешевлиев).
Това е голяма крачка назад от постигнатото през 1918 г. от Златарски и приемане под сурдинка на съветската теория, че българите са каганатски тюрки...
Прокопий, Агатий, Менандър и Теофилак пишат за кутригурите винаги във връзка с утигурите, а Теофан възкресява същата бинарна връзка, но вече от висотата на своята ерудиция и време отхвърля въведеното книжно име „утигури” и пише за котраги и българи.
Освен четиримата горепосочени автори, никой друг историк не знае етнонима „утигури”.
Това означава, че Прокопий го е въвел през VІ в. по някаква причина и последователите му от все същият VІ в. Агатий и Менандър, просто следват терминологията на учителя Прокопий Ритор, както пише в захласт по него Агатий и както патетично му се възхищава Менандър.
Голяма грешка е обаче огромният масив от данни при тези историци за утигурите, да се разглежда като информация, която не засяга българския етнос. Това е загуба на памет, която е една от причините да не се знае за ролята на кутригурите в създаването на българската държавност при Ирник, Кубрат и Аспарух.
Българите са наричани от Прокопий, Агатий и Менандър „утигури” и Синдалх разказва на Юстиниан І в писмото си една утигурска притча, която и днес повтаря всеки българин: вълкът кожа си мени, но нрава никога.
Кой е тогава прословутият „Авитохол” в „Именникът на българските канове” ?
Много отдавна логиката би трябвало да подскаже, че щом българите нямат „библейски личности” до ІХ в., тогава под 300 годишният живот на Авитохол, е резонно да се търси етнос.
Не е реално всички историци от онова време да пишат за братските народи българи (утигури) и котраги (кутригури), а на никой съвременен историк да не му дойде наум, че няма как, след като „Именникът...” твърди за история от „515 г. отвъд Дунав” (т.е. 515 г. преди 680 г., когато Аспарух създава държава в Мизия), че в този документ на българската памет, не могат да отсъстват кутригурите....
Изобщо, оказва се, че отхвърлянето на пост-атиловият българо-кутригурски синтез, е истинската причина българската история да има бедно познание за прабългарите.
Както знаете, възстановката на българското минало до 680 г. става в нашата страна след 1878 г. и е изцяло под доминантата на западните латиноезични и гръкоезични летописи. Тоест, става под ъгъла на европоцентризма.
Ако трябва да се напише българска история за същото време, под доминантата на персийските, сироезичните и арабоезичните първоизточници, се оказва, че още към ІV в. сирийският историк Мар Абас Катина е дал сведения за бунд и българи (достигнали до нас, чрез арменската история на Мовсес Хоренаци).
Арабоезичният историк от персийски произход ат-Табари, също пише през Х в. за „бунджар”.
Този пехлевийски термин на арабски вече е „Бурджан” и оттук нататък почти всички арабоезични историци пишат за дунавска България, наричайки я ...Бурджан.
Хазарския владетел Йосиф пише за „в-н-н-т-р”, арабски автори пишат за v-n-n-dr....
Чуждо име ли е Бунд, Бундур, Бурджан за българската история и защо тогава тези историци наричат така Дунавска България?
Тези въпроси не се изследват генерално в нашата наука, понякога се въвеждат спорадично и откъслечно в научен оборот, но неяснотата вее отвсякъде.
В статията в този сайт „Кои са кутригурите?” аз посочих, че самоназванието на кутригурите е всъщност „бунд”.
С други думи, наименованието на нашата държава „Бурджан” в арабоезичните източници от ІХ в. и Х в., не е произволно.
При съпоставянето на 16–те запазени преписа на хрониката на Теофан, се вижда, че старото име за народа на Кубрат, не е само „уногундури”, но в някои от преписите съществува и „уновундбългари”, т.е. Теофан очевидно е дал и верното име като „уни, вунд и българи”, заето от неизвестен източник от края на VІІ в., но на учените от ХХ в. името става известно като „уногундури”, понеже Атанасий Библиотекар (ІХ в.) и Константин Багрянородни (Х в.), са преписали грешното „уногундури” от някои от преписите. Хрониката на Теофан се преписва и е популярна още от началото на ІХ в.
И въпреки, че модерните учени много добре знаят, че Атанасий и Багрянородни преписват от Теофан, никой не се е трогнал да види как адж*ба е изписано това прословуто име там и само формата „уногундури” ли има в преписите или и още нещо...
Такъв е бил подходът и на български и на европейски модерни историци към българското минало, половинчат.
Приема се на доверие едно име от вторични източници, а не се проверява как е при първоизточникът Теофан.
|
Покажи публикации
