Imperia Online България

Номадски нашествия => Архив Ера 1 => Темата е започната от: Chingiz в Юли 21, 2008, 17:12:57



Титла: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: Chingiz в Юли 21, 2008, 17:12:57
И така ...тъй като с удоволствие чета описанията на Отон за вълните номадски ,а вече срешнах и няколко такива от имперските редици ....нека тук ги опишем и през нашата призма :)
.... спама ще го трия :)


Титла: Четвъртата вълна...
Публикувано от: _LadyBlack в Юли 21, 2008, 17:20:04
Храбрата Амазонка Джейн неспокойно бе вперила очи в здрача...Империите, които нейните храбри орди трябваше да превземат утре привечер бяха някъде там...в далечината, обвити в призрачна мъгла...Дори и утрините на Авалон не изглеждаха толкова призрачно, както тази непозната земя, помисли си за миг Номадката...
Кафявите и очи се притвориха уморено и тя се загърна по - плътно в тънкото си наметало. Странен трепет пропълзя по тялото ти...този път не бе от студ.
Ще успее ли да се справи утре привечер?...Джейн усети как за първи път от толкова години насам във вените и бавно запълзя предателското усещане за страх...Дали ще се справи утре вечер?...Номадските орди бяха от най гордите и диви мъже на света, но Императорите се биеха до последната капка кръв за земята си...едничкото, което притежаваха освен своята чест...
Дали ще успее да се справи?...Въпросът на Джейн увисна нямо във въздуха и само ниско надвисналите над номадската и шатра облаци предвещаваха лютата битка утре...
Нощта на истината бавно настъпваше....to be continued...


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: MucKuHeH в Юли 21, 2008, 17:27:27
И така след третата атака от страна на номадските нашественици бе отблъсната от смелите мискини.  "Лъвовете" на империята отново доказаха, че няма да се предадат никога, независимо каква армия ги атакува. Сега се задава нова орда от кръвожадни номади, но дори и те няма да уплашат храбрите имперци! Амазонката Джейн ще усети вкуса на загубата, както всички други, дръзнали да нападат владенията на Императорите!


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: MucKuHeH в Юли 21, 2008, 17:44:53
Ето още една моя мисъл: Измряха много варвари, но има още много да загинат, докато постигнат целта си - унищожението на Империята, обаче, когато я атакуват, Империята отвръща на удара. Все пак това бе само началото. Жреците предричаха още милиони да напоят земята с кръвта си...


Титла: Третата вълна...
Публикувано от: _LadyBlack в Юли 21, 2008, 18:15:40
“ - О, Господи!…Аз ли направих това?”…
Един мъж невярващо бе вперил поглед в пламъците, стелещи се над изпепелената имперска земя. Мълчанието го пронизваше, а въпросите, които напираха в него разкъсваха на парчета гордоста му на завоевател и го сриваха до първичното диво…Край него бавно се изнизваха номадските орди, претърпели поредното си поражение. Собствените му войни…
Великият Отон трудно удържаше коня под себе си. Животното инстинктивно усещаше нажежената пръст и пръхтеше, опитвайки да се отскубне от здравите ръце на номада…Миризмата на кръв и на пушек го блъскаше в ноздрите, впиваше се в хълбоците му и се забиваше в сърцето му – там, където отекваха и писъците на похитените от повелителя му Отон жени и деца…Дивият страх вцепеняваше животното, покорено от силните ръце на ездача…
Отон Касапинът…Легендите за номадското страшилище отдавна бяха прехвърлили границите на всички империи. Земите на юг и на север трепереха от силната му ръка. Сега той бе поискал и последните имперски територии…Воините му не знаеха пощада. За тях силата на оръжието се измерваше с мощта на огъня, милосърдието – с отрязване главите на похитените и набучването им на кол…
…Този мъж носеше бучка лед вместо сърце, очите му не трепваха, десницата му бе здрава като камък. Никой от неговите военноначалници не знаеше нищо за миналото му. Бе се появил в една призрачна сутрин в номадския лагер, потънал в кръв. След чашата с вино поиска само едно – да служи като обикновен войник сред номадите…Не след дълго омразата му към всичко живо, презрението към враговете му и убийствената саможертва с която се биеше го изведоха нагоре и той застана начело на номадските легиони…
Отон Безпощадният, Отон Главорезът, Отон Касапинът…Простите хорица се надпреварваха да го кичат с имена, кое от кое по – кървави и да тръпнат пред него…Гневът му се стоварваше с цялата си сила безпощадно, до последна капка кръв…Оцелелите се надпреварваха да разказват легенди как адът слязъл на земята и сред пламъците препускал черен кон и призрачен ездач на него – Отон Касапинът….
Този път обаче Номадът бе надценил силата си и тази на своята армия…Малцината оцелели императори не преклониха глава и се заклеха да бранят народа си…Не ги спряха нито гъстите облаци от кладите, опожарените села и градове, писъците на отвлечените в робство бащи, майки, синове и дъщери…Номадите гинаха, сразени от ръцете на имперските войници…Пълчищата нашественици бавно се стопяваха под мечовете и стрелите имперски…За първи път непобедимият Отон усети горчивият вкус на загубата…и предчувствието, че това няма да е последното му поражение тук, в земите имперски…Обратният път към лагера бе отчайващо дълъг…
...to be continued…


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: SeeK-nDestroY в Юли 21, 2008, 18:20:19
Номади-диваци
вие сте глупаци,
че подценявате имперските юнаци,
защото те са родени смелчаци.
И сега ще остареят - дъртаци
А вие ще гниете още млади-хлапаци

Да се опитвате да ги изколите -
По азиатски - като Монголите.
Но на полето си сменихме ролите -
големи ви станаха крачолите.
и сега, мъртви, можете да се помолите
Да не ви изядат лешоядите пържолите.

Правите се уж на смели,
но сега се вижте - умрели.
Та дори вашият лидер- Отон, някой, гадина
Вдигна полата и побягна като балерина.
Зареди той до горе бензина
И на обратно - да бяга - замина.






пп. Това е работа за 2-3 минути и за това се надявам никой да не подчертава несъвършенствата в поемата  *pardon*


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: the_knight в Юли 21, 2008, 18:30:22
Из владенията на Рицарката

   Тя стоеше самотна на върха на кулата. Не можеше да откъсне очи от горящите си владения - за нея утрото бе дошло тревожно, предвещаващо червена луна...Все още виждаше ордите от кръвожадни и свирепи мъже. Те палеха наред селските къщурки и работилниците, а варварските им крясъци почти заглушаваха риданията на безпомощните жени, деца и старци...Но Рицарката продължи да ги чува още дълго след като дългите редици, отвеждани в робство, се скриха от погледа й...
   Най-жестокият и безпощаден варварин обаче, бе техният пълководец. Отон стоеше гордо настрани и докато ревеше заповедите си, в очите му проблясваха огньове. Подкладени не само от пожарите, подпалени от неговите орди, но и от нестихващата омраза към храбрите имперци. Защото той знаеше, че тук може и да е успял да осъществи пъклените си замисли, но в същото време кръвта на неговите войници напоява много от имперските земи...
   И ето че номадите атакуват отново. Преди да е свършил денят, вече щеше да се чува онзи тътен, предизвестяващ приближаването им. Сега ги водеше още по-жесток боец - Джейн, наричана още от някои Страховитата...Но този път Рицарката и още стотици имперци щяха да я посрещнат подобаващо.


Титла: Втората вълна...
Публикувано от: _LadyBlack в Юли 21, 2008, 20:36:20
Кръволакът не спираше да броди из притихналия лагер…Нощта отдавна бе превалила билото на планината. Луната се белееше сънено притихнала в единия и край и само от време на време в тъмата проблясваха върховете на номадските шатри. Малко оцелелите войници спяха  трескавия си сън, а спомените за кървавата битка откъртваха стонове от гърдите им в нажежената нощ….
САХО – най – прославения, най - кръвожадния сред номадските генерали  се взираше с влудяващ поглед в тъмното и не спираше трескавата си обиколка из лагера…Няколко чифта очи внимателно следяха всяка негова стъпка… Най – близките му хора се питаха какво ли търси, но никой не се осмеляваше да прекъсне броденето му…Кръвожадният бе добре познат сред хората си.
Присвитите ириси, трескавите жълти пламъчета в зениците, инстинктивното свиване на юмруците зовяха само едно – МЪСТ, МЪСТ, МЪСТ…МЪСТ…
Това бе първото поражение за 24 - годишният мъж. Той не познаваше парещо – отровния вкус на загубата. Смесването на кръвта на собствените му войни с изпечената от слънцето имперска земя го влуди…
След първия загубен милион войници се отказа да брои…Чуковете в главата му не спираха кънтежа. Бойните коне цвилеха с онази неудържима нота на предсмъртна агония. Облаци стрели зачерниха небето. Ордите му падаха като покосени…Не искаше да си спомня този миг. Искаше да забрави…да забрави, когато най – близкия му военноначалник докладва страшната истина – 2 565 280 номадски войни са сред загиналите…Сгрешена атака от страна на номадите? Малшанс? Или безпримерен героизъм от страна на имперските войни? Въпросите нахлуваха като отприщен бент в главата на генерал САХО – парещи, убийствено многобройни…Отговорите щеше да потърси много по – късно…когато напрежението се смъкнеше от плещите му, когато оголената беззъба болка от загубата се стопеше в земята и прозрението бавно го превземеше – Имперските войни бяхо победили…него, Непобедимият, Кръвожадният САХО!…
Отдавна бе влязъл в шатрата си. Дори не помнеше как стигна до нея…Погледът му се спря за миг на отрупаната с ястия трапеза. Само след миг позлатените съдове полетяха към земята. Издрънчаването им не укроти кипналата кръв на младия варварин…Той бе загубил от имперските войни! Той бе загубил!…
…Разсъмваше. Черната нощ се бе запътила към утрото. Усещането за космическа самота се настаняваше все по – силно в младия номад. Вкусът на тишината ставаше горчив... и тъжната истина - голямата битка с имперците тепърва предстоеше…и голямата повторна загуба…Може би!…
…to be continued…


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: MucKuHeH в Юли 21, 2008, 21:08:29
Докато номадските пълководци проклинаха съдбата и крояха пъклените си планове за бленуваното унищожение на Империята, доблестните и хладнокръвни крале и кралици гледаха как горят градове, села и всеки сантиметър от земята, през която ордите, водени от Отон- Кръвожадния, са успели да преминат. Някои се радваха на поредната си победа над варварите, те се присмиваха на съседите си- техните къщи бяха вече изгорели до основи и щяха да прекарат нощта под единствения им останал покрив- този на звездите. Глупците, които си позволяваха да поглеждат с пренебрежение над задаващата се опасност от Изток, щяха да съжаляват жестоко. Те дори не подозираха как номадските глашатаи ще стоварят цялата си мощ върху империите им. Имаше и такива, които вярваха на жреците си, а те не предричаха нищо добро. Тези смели имперци се готвеха за следващата кървава битка, която отново трябваше да спечелят! Този път те не познаваха номадката, която предвождаше варварските орди към красивите им земи, само бяха слушали легенди за нея. Мълвеше се, че тя не познава вкуса на загубата. Дали и този път щеше да е така? Дали Джейн-Страховитата щеше да триумфира? Никой незнаеше отговора, въпреки че всеки си задаваше тези въпроси. Храбрите императори нямаше да оставят спора да бъде решен от съдбата! Те обучаваха нови легиони, ковяха по-здрави брони, точеха мечове и строяха непревземаеми крепости, поне според тях... Оставаше съвсем малко време, никой нямаше да спи, всички щяха да се раздадат за заветната цел - ПОБЕДАТА!


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: Glicerman в Юли 22, 2008, 01:43:38
Някъде из земите на Glicerman:
Млад човек на не повече от 21 години се поклони и заговори плахо:
-Императоре...Столицата...Oton...
Владетелят се изправи рязко от трона си и махна с ръка:
-Говори по-ясно момче ,ако ти е мил живота.
Пратеникът си пое дълбоко дъх и отново заобяснява:
-Oton Касапина нападна столицата през ноща с голяма армия...Атаката беше бърза и преднамерана...Повече от половината население падна в плен.Гобернаторът каза да предам ,че сред нас има чужди шпиони.
-Ах това куче Oton,само е чакал да напусна столицата с армията ,за да я опожари...
-Това не е всичко ,господарю.Jane_Air е засякана на северната ни граница с голяма пехота....
-Край- развика се императорът чак пяна захвърча от устата му -Тази провинция беше грешка.Искам войската строена до час.Тази вечер ще се лее кръв ,но този път няма да бъде нашата...Всички номадски кучета ще изколя до крак...


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: bebezavar в Юли 22, 2008, 10:10:03
Днес с умиление, всички Императори населили световете на Северната земя, с умиление си спомнят времената в който те живееха в мир и разбирателство с изключение на малкото войни водени най-вече за спечелването на красива императрица или просто за Слава на определен брой императори Сбрали се в съдружие и избрали свой водач.
Но наскоро тъмна сила се надига от далечния изток! Номадските орди изтикани преди хилядолетия в тъмните източни планини надигат глава и искат само едно - МЪСТ! Те не знаят милост! Нямат почивка! Всъщност как започнаха тези Тъмни векове на човешката история. Имперци предали собствените си хора дали най-ценната информация на не безисвестният Отон-Касапина, който преди години претърпя тежки поражения от храбрите Имперци, а именно че в момента гарнизоните на всички Императори са сведени до минимум, и скужат единствено и само за охрана на Императорското семейство. За няколкото си години живот в Източните планини Отон-Касапина вече бил възстановил голяма част от своите орди, но също така се бил и научил да няма 100% вяра на никого. Преценяйки всички предимства и недостатъци, знаейки че предприемайки първата крачка, няамло да има връщане назад Касапина решил да изпрати разузнаветелни отряди с които да прецени дали думите които е дочул са верни. Така първата вълна над 1 000 000 варвари, водени от самия Отон, нахлу в земите на Империя. Ордите бяха забелязани от далеч въпреки бързото им придвижване поради отсъствието на обсадни машини и голяма част от Императорите успяха да се подготвят за отблъскването на тази внезапна и неочаквана от никой атака. Неизползваемите крепостни кули и стени запустели с годините отново се изпълниха със най-точните и храбри стрелци. Битките бяха жестоки и кървави, сноповете стрели изстреляни от имперските стрелци закриха слънцето на небосклона за повече от една секунда. На всички бе ясно! Настъпи времето за всички Нас да понесем последствията от отслабването на защитните си сили. За всеки бе ясно на среща ни има безбройните пълчища от номадски племена и те искат да ни отнемат правото ни да живеем цивилизовано! За нещастие 8 от Ордите на Касапина успяха да постигнат целта си. А самия той предвеждал една такава орда успява да се завърне в планината при останалите Номадски предводители където да им съобщи новините.........
Ето така всичко започна и над Империите от Северните земи се изипа проклятието наречено НОМАДИ!


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: bebezavar в Юли 22, 2008, 10:29:11
Сахо-Кръволока чувайки новините и разбирайки за отслабената защита на Имперските земи поведе пълчищата от номади, разпределяйки ги на отряди 3 пъти по-големи от тези на Отон-Касапина. Тръгна с едничката цел да прекърши всички Императори дръзнали да се изправят срещу номадските орди първият път. Но Сахо дори не подозираше че в Имперските земи атаката на Касапина беше изтълкувана правилно и всички Императори бяха разбрали нейната цел - а именно разузнаване. Така до пристигането на Кръволака в Северните земи хората се бяха подготвили и му бяха поставили не толкова приятни за самия него изненади. Сахо погледна красивото слънце в небето и прекрасните земи по които нахлуваше и си помисли с усмивка "това е бъдещото номадско царство на Хаос". Точно в този момент на лицето му се появи изражение, което никои поет или писател не може да опише, а то се дължеше на фактът че слънцето изчезна скрито от стрелите които текущите жители на това бъдещо номадско царство бяха изпратили към неговите орди. Кръволака едва успя да се прикрие от тях, взе една орда със себе си и се понесе към едно от селата. За жалост това селце не бе така добре укрепено и Сахо, успя да го превземе, изколи всеки когото видя с оръжие, изплаши всички селяни в него и се оттегли от там като победител. За жалост не бе само едно селцето което падна, а бяха 11. По обратния път назад Сахо гледаше мрачно в земята и се опитваше да изработи стратегия за отмъщение която да накара Имперците разгромили толкова много неговите орди да страдат и да се мъчат. "Да горят!" - помисли си Кръволака и сякаш искрици от огън проблеснаха в очите му.
Събирайки се отново с номадските водачи и споделяки с горчивина това което го е сполетяло, същата тази искрица на огнена стихия всякаш мина през очите му и тя не остана незабелязана от ОТОН, който стана и каза че следващата атака е негова и ще има много кръв, сълзи, пленници и жертви под тежестта на пламъците които ще се излеят всякаш от АДА!

[следва продължение.........]


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: bebezavar в Юли 22, 2008, 11:08:21
Видели своите лесни победи голяма част от Императорите се успокоиха и решиха да се отеглят за кратко съвещание със съветниците си във своята малко по-отдалечена втора провинция, където да обсъдят бъдещите мерки и действия срещу постоянно нахлуващите варвари.
Дали това е било грешка или не само времето може да покаже, защото докато те стояха далеч от столиците си Отон имаше план. Този път той беше взел решение да използва прикритието на ноща да нахлуе близо до крепостните стени и да изпепели из основи владенията на всички Императори. Но този път Касапина тръгна подготвен, ордите му наброяваха над 10 000 000 и бяха леко въоръжени и бързи. Тихи под прикритието на ноща и промъкващи се бавно но сигурно към своите цели. Когато пламнаха хилядите огньове и варварите започнаха своите безчинства за по-голяма част от Имериите спасението беше невъзможно. Армиите им бяха прекалено далеч и нямаха време да се върнат на своите позици. Но за голяма изненада на Отон, имаше империи, чиито владетели всякаш предвиждали действията му бяха покрили войските си в изгодни позиции. В момента в който ордите се осветиха от собствения си огън Императорите подговящи засадите издали команда за атака. В погледа на Касапина за миг се прочете колебание, той не можеше да повярва на собствените си очи, че има Императори които ще дръзнат да се изправят срещу него при тази атака. Дори гледайки как неговите орди, ще бъдат посрещани от 3-4 пъти по-малка по численост армия и цивилно население излезнало с лопати, кирки, мотики, триони и чукове от мините и работилниците. Касапина за миг си помисли че освен опожарените села, взетите пленници и прекършените Империи, ще постигне и пълна победа дори над тези дръзнали да му се изправят. За пореден път Отон подцени храбростта и смелостта на хората защитаващи земите си. Въпреки загубите които понеса, тази стратегия на Отон се оказа печеливша за него и той успя да направи 781 yспешни опожарявания. Взе дълги кервани с роби най-вече жени във възраст в която могат да имат поколение и момчета и младежи, които можеха да бъдат използвани за обучаване като бъдещи войници. Керваните с роби които отнесе бяха дълги с километри и се влачеха бавно, навявайки само ужасавящи мисли на всеки които ги беше видял.
Въпреки цялото си старание да мисли за себе си като за победител. Касапина не можеше да преглътне фактът, че имаше Империи които бяха предвидили тактиката му и които му нанесоха тежки поражения. Дори гледката на взетите в плен не можеше да го успокои, че е бил победен. Стъпвайки по нажежената земя оглеждайки това което оставя след себе си, усещайки миризмата на кръв и пушек която беше нагнетила въздуха до неописумае степен, Отон обмисляше своите следващи ходове. Очите му гледака Кръвожадно към хората дръзнали да застанат на пътя му.......Утрото и Джейн - Британската Амазонка завариха Касапина застанал на един хълм да оглежда обстановката и да си води "черен списък" на Империите дръзнали да му се изпъчат. Отон погледна в черното си сърце, ако можем така да наречем бучката лед намираща се в гърдите му, подаде списъка на Амазонката и каза:
"Искам да гледам как тези Империи биват застигнати от бавна и много мъчителна смърт".
[.......следва продължение..... ]


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: gargaran в Юли 22, 2008, 13:04:06
Слънцето ленививо се примъкваше към западния хоризонт, удължавайки сенките. Напечената земя се беше пропукала и приличаше на стар сухар. Вятъра си беше взел няколко почивни дни, а за дъжда казваха че е заминал много далеч и скоро няма да се върне. Само жегата присъстваше в тази пустош и нямаше никакво намерение да си тръгне скоро. Единственото движение което се забелязваше на десетки мили наоколо бе бясно препускащ ездач. Току що събудил се, той бе нахранил и напоил коня си набързо и поел към своята мисия. Гаргаран се връщаше от дългото си изгнание и търсене, събрал сили и променил мирогледа си. Бързаше към дома, защото макар и много далеч от родната земя бе чул новината за задаващото се зло. Скоро всичко щеше да бъде отново само метал, огън и кръв. Говореше за се за огромни орди, събрали се на изток и готови да съкрушат империята....НОМАДИТЕ.......тази "твари" предизвикваха само ненавист в душата му. Тези нецивилизовани, хищни за кръв, първобитни главорези не знаеха нищо друго освен да се бият. "И се бият доста добре, дяволите да ги приберат дано". Не, нямаше да им позволи да завладеят тази прекрасна земя, която той наричаше свой дом, щеше да живее в нея до края на живота си свободен, ако ще този край да е съвсем скоро.....
След още седмица бясно нощно препускане и след още седем сменени коня той влезе в земите си и започва да разпознава  местата. Местата където бе отраснал, местата където се бе превърнал от обикновено момче в голям мъж, войн и владетел. Спомни си, макар и доста мъгляво за безбройните битки, безбройните интриги, предателства и развалени съюзи, които го бяха отегчили и прогонили за дълго от дома. Бързо разтърси глава за да се освободи от тези мисли, нямаше време за това сега. Трябваше да се организира отбрана - предишния ден бе чул новината за ордите на ОТОН-Касапина представляващи първа вълната и поелите веднага по пети му пълчища на САХО-Кръволока. Това бяха "само разузнавателни" атаки, но щеше да се пролее много кръв и много души щяха да се преселят при богинята на смъртта......
"Той се завърна" проехтя вик на ратайче заедно с изгрева, "господарят е тук, господарят си е у дома!".....от цитаделата на замъка се затичаха войни и все още сънени придворни. Спря се, огледа всички лица, някой познати, други не и каза с уморен глас - Тук съм, защото огромна опасност е надвиснала над империята - НОМАДИТЕ са в атака, предприеха своята отдавна замислена кампания за унищожение и поробване - стягайте отбраната.
..............
Първите две атаки донесоха пълен провал за атакуващите, но това беше очаквано и нормално. Макар и господарят им да бе далеч, войните не се бяха запуснали и не бяха занемарили отбраната. Ята стрели посрещнаха атакуващите и ги принудиха да се оттеглят в див бяг, оставяйки телата на загиналите си братя пред портите на замъка. Но не беше време за празненства, защото атаките щяха да стават все по-безмилостни, атакуващите все по-организирани и безжалостни, а предводителите им - все по-дръзки.
..............

След първия си провал ОТОН не се беше замислил дори и за миг и бе организирал подла атака целяща да удари селяните, а не замъците на имперците. Плана бе да се отведат колкото се може повече деца и жени в плен, да се изгори реколтата и въобще да се отслабят империите по всякакъв възможен начин. Този път Касапина бе много по-организиран и предизвика смут в Съвета на Императорите. Получили безмилостните разузнавателни доклади описващи огромни пълчища от номадски войни по северната граница, много от тях твърдяха че атаката на номадите трябва да се запази в тайна от народа, да не се организира защита и ОТОН да бъде оставен на спокойствие да осъществи плана си. Посрещането на тази атака би било твърде скъпо и би попречило за благоприятна защита от бъдещата кампания на номадите. Естествено имаше и много други, които не можеха да жертват поданиците си, които не искаха да изграждат империите си върху кръвта на невинни жени, деца и старци. споровете бяха дълги, изморителни и изтощителни както за спорещите, така и за слушащите.

Гаргаран седеше на страна, пиеше от любимото си бяло вино и организираше в ума си защитата от третата вълна, водена от Касапина. Неговите горяни му бяха донесли сведения с точния състав на отряда поел към земите му и засадта бе организирана почти перфектно, но нямаше време за напълно перфектно. Тръгвайки си от двореца в главата му кънтяха думите на другите императори - не е икономически изгодно........"не, няма и не може да има икономическа изгода във война, целяща пълното унищожение на един народ. Има само кръв, огън и смърт. Смелост, героизъм и дълг. Не, аз няма да оставя никога хората си, НЕ, аз няма да позволя на нито един номадски генерал да си тръгне, като победител от земите ми, НЕ, аз няма да жертвам живота на нито един човек!".
..............
 "О, боже, какви времена настанаха. Ада се разцепи и номадите нахлуха от там. Започвам да си водя този дневник, защото предтстоят много тежки времена. Надявам се някой ден, когато четете това да не ме съдите за действията ми, но само времето ще покаже. Преди няколко часа Ордата на Касапина (част от така наречената Трета вълна) бе буквално смляна. Понесохме загуби сред пехотата, но номадите ни превъзхождаха многократно по численост. Не бях виждал такъв героизъм, какъвто показаха хората ми. Всички вече са герои, а битките тепърва предстоят. Сега се говори за Амазонката ДЖЕЙН, но и нейните отряди ще паднат. Но тези номади не са глупаци - макар подобни битки да вдъхват кураж на войните ми, носят ценна информация за диваците. Забелязвам как от битка на битка овладяват владеенето на меча все по-добре, оцелите от боя носят информация за терена и характерните защити на замъка. На всичкото отгоре са безбройни.....това няма да доведе до нищо добро. Много битки ще се проведат, дано боговете с нас и ни насочват в действията ни. Дано мойте съседи си извадят изводи и гледката на опустошените села, горящите ниви и керваните роби им вдъхнат кураж и започнат да се отнасят с по-малко пренебрежение към предстоящите атаки"

(следва продължение)


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: gargaran в Юли 22, 2008, 16:49:04
Из дневника:
"Джейн, Джейн, Джейн...., това име носи само дъх на червено. Земята е почервеняла от кръв, а сякаш в безумен унисон с нея, залязващото слънце е превърнало небето в огледало на ада. Лицата на хората ми са червени от умора. Днес се бихме добре, не дадохме жертви, а безумните номади оставиха четири хиляди и двеста мъртви. Всъщност дадохме жертва - куция Джо не можа да се прибере зад стените и бе догонен от един номадски отряд - би се смело, но падна бързо. Трябва да се погрижим за телата. В тея жеги ще почнат да разнасят зарази. Кладата е почти готова и скоро нов червен нюанс ще озари околността. Опитвам се да не мисля ден за ден. Всяка предстояща атака е все по-тежка, трябва да се организира защита за предстоящите набези. Не мога да си представя какво ще бъде след още 10 такива атаки. Според мен тогава ще започне истинската кампания на номадите, а истинската им сила ще се разгърне след поне двойно повече битки. Как може да разполагат с такъв неограничен ресурс. Боговете да са ни на помощ. Свикал съм военен съвет след 2 часа, до тогава който почивал - почивал! САХО Кръволока е тръгнал вече на нов поход, а и ме викат в имперския дворец за разговор с другите императори. Днес били паднали 429 крепости. Та това е абсурдно, тези владетели са полудели...... какво ли ще се случи следващата седмица?  Нови хиляда момчета доброволно се присъединиха към армията. Докато пристигнат ордите на САХО от тези момчета ще са станали годни мечоносци. Ще имат възможност да се калят в поредната засада. Ентусиазмът от четерите спечелени битки е голям, но трябва да успокоявам хората си. Още е много рано за сбиране на голяма войска. Трябва да доусъвершенстваме толкова много неща. А защитите се печелят лесно, поне за сега. Отивам да видя настроенията сред войската, после е съвета, после в имперския форум да видя как са минали нещата при другите."


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: SeeK-nDestroY в Юли 22, 2008, 17:01:15

И днес аз гледам пироман,
и наум си викам "пфф,аман"
Пак населението ми искат да колят
Но пак ще трябва на бога да се молят.
И този - вожда им - СаХо - самозванец
Едва ли ще види лешояд - вегетарианец.
Ама нали е невеж индианец
Ще си остане нехаещ новобранец.
И той ще бяга като онзи - Отон
ще оргаранизира към вкъщи маратон
Имперците няма да се предават
Незнайно защо номадите се заблуждават
Ще станат пак за смях -
жертви на силния имперски замах.






пп. - Отново работа за 2-3 минути  *freak*


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: the_knight в Юли 22, 2008, 23:11:03
....Рицарката имаше навика да се изкачва на най-високата кула на крепостта, когато имаше нужда от размисъл. И ето сега отново бе там, въпреки дъжда, който се сипеше от небето така, сякаш никога няма да спре и бе способен да заглуши всяка мисъл...Простря поглед над земите си. Всичко бе тихо и спокойно, пожарите бяха угаснали. За това поне можеше да благодари на дъжда...
 Но номадските орди за сетен път приближаваха земите й. От няколко дни непрестанно получаваше вести за нападенията им - толкова често, че накрая, когато чуеше нечии приближаващи се стъпки, от устните й неволно се отронваха думите " Колко"...
   Тя затвори уморено очи и ги видя. Стиснали горящи факли в ръце, със зловещи лица, застинали в нечовешки маски...Водени от СаХо Кръволока...наскоро бе дочула, че го наричат Отмъстителя, малко след последното му поражение. Не умееше да губи той, а изгуби много...Сега, набрал още по-голяма мощ, отново бе начело на един от отрядите, жадуващ за мъст. Рицарката знаеше какво представлява гневът му, а той още не бе утихнал след загубата, дори и след толкова време. Представи си го как препуска бясно, без да щади себе си или хората, които предвождаше, нито коня си...без да познае умората, той се приближаваше безпощадно под прикритието на нощта, очите му проблясваха яростно...Само оскъдната лунна светлина осветяваше пътя им, но това не можеше да ги спре. Никой не смееше да забави темпо, смъртен страх от господаря им, даваше сили на диваците да търчат наравно с него.
   Рицарката въздъхна. Не й бе оставил време Кръволака да се наслади на победата над Джейн Страховитата...Грандиозно бе поражението за велик боец като нея. Повече от половината имперци безстрашно устояха на напора на войските й. Между императорите се носеше слух, че когато й донесли военните доклади от всички битки в империите, Джейн избила вестоносците и дори някои от най-приближените си хора, които имали нещастието да се окажат до нея точно в този момент. Била заслепена от величествен гняв.
   Все пак голяма част от отрядите й бяха успели...Тя бе отнесла в лагера най-много кървави доклади от всеки пълководец до този момент - не случайно я наричаха Страховитата.
   Но това не беше достатъчно. Номадските орди идваха отново, безмилостни. Храбрите имперци отново бяха изправени пред дилема. Да защитят народа си...или да осигурят прехрана на оцелелите, оставяйки земите си обвити в пламъци...


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: gargaran в Юли 22, 2008, 23:46:16
Утрото донесе неприсъща за сезона свежест. Полята около замъка изглеждаха като току що излязла от скрито горско езеро знойна девойка – предизвикателна, пълна с живот, желание и копнеж за приключения. А денят щеше да донесе истинско предизвикателство за всеки
мъж в империята – Джейн повела свойте орди бе преминала границата на империята и сега хладнокръвно разпределяше отрядите по предварително замисления план. В редиците на номадите цареше неприсъща за тях дисциплина. Амазонката бе пленила своите войни и те изпълняваха всяка нейна заповед точно и на мига. За страничен наблюдател гледката бе немислима – многомилионната армия действаше като добре смазан часовников механизъм, всеки си знаеше мястото, всеки предприемаше точното движение в точния момент, а застанеха ли в строй войниците не помръдваха...... И дори някой друг да бе видял това  никога не би повярвал, че всичко се ръководи от жена.  Гаргаран замаян прекъсна връзката с птицата и се хвана за ръба на бойницата, запазвайки равновесие. „Много ще паднат днес,  няма да го очакват, но ще паднат – тази армия ще се бие до последна капка кръв. Номадите се страхуват от своя пълководец повече от колкото от смъртта. Да, легенди се носеха за Амазонката, но това надхвърля и най-лошите очаквания”.

.................

Слънцето бавно  напредваше по ясното небе и изгаряше мократа трева. Войните бяха строени по крепостната стена и лениво очакваха бавно напредващата маса от тела. Отново номадите не бяха взели бойни машини, отново войните им бяха облечени с много леки „брони”, които не биха спрели дари комар, камо ли стрела. Гаргаран седеше на стената с лък в ръка и се чудеше каква е тази безсмислица. Но плана на номадските предводители започна да се очертава пред очите му.....да след толкова проведени битки и кампании не му бе трудно да се постави на тяхно място. Представи си далеч на изток могъщите лидери на номадите – обваените с божествен ореол mony и xaoc. Представи си какво е да имаш милиарди войни на разположение, представи си какво е да имаш брилянтни пълководци, чиито имена лишаваха от съм хиляди по цялата земя. Какво би направил той, ако бе на тяхно място? Какво прави човек, когато победата изглежда абсолютно
сигурна – започва да се забавлява. Да, те се забавляваха с императорите, вече няколко дена им подхвърляха пушечно месо, а днес им представяха изненада. Армия, на пръв поглед същата като предишните, но всъщност коренно различна – стегната, в строй и с висок морал......готова да се бие до последна капка кръв – независимо чия е тя. Щеше да стане страшно, а това не бе дори началото на ада, само лека прелюдия, предговор.
Номадите навлязоха в обсега на стрелците. „СВЪРШВАЙТЕ БЪРЗО И НЕ ХАБЕТЕ СТРЕЛИТЕ” ревна Гаргаран и изстреля първата стрела. Стрелците последваха своя главатар и приключиха битката след 10 набега на номадите към стената на крепостта.  Последните номади проявиха малко разум и се оттеглиха на безопасно разстояние. Гаргаран се подсмихна – „така и така ви чака смърт, добре поне че ми спестихте стрелите”
Мощни възгласи се разнесоха из крепостта – радостта от победата бързо обхвана всички.
„Не сега братя, не сега, все още е много рано а и това не бе битка а клане. Имаме много работа, всички капитани в тронната зала след два часа, до тогава почивка за всички”


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: Hidalgo в Юли 23, 2008, 01:10:33
(http://store.picbg.net/pubpic/A9/8D/9c023abc1170a98d.png)
Номадите са единствените наследници на Първата човешка раса.  с тях започва от 12. Забранено им е да достигат до горните нива . Единствените професий на тяхно разположение са крадец, което се счита за голяма чест. Номадите са против всякаква техника, но им се случва да използват тук там по някоя механична джаджа, но винаги от стар модел. Те не могат да се излагат на Ъпгрейди, но сред тях се срещат генни мутаций - полу хора, полу животни, като между тях най известен е полу лъва - полу човек Тиберий, които е лидер на най опасната шайка крадци.


Титла: Четвъртата вълна...
Публикувано от: _LadyBlack в Юли 23, 2008, 11:09:34
…”Подкрепи ме, Богиньо! Болката бушува в мен, подобно на вихър… Душата ми стене…Подкрепи ме! Аз съм рана….Изпепелена съм”….
Най – дивата от амазонките – Безстрашната Джейн мълком редеше молитва…Коленете и бяха изтръпнали. Болката я блъскаше в слепоочията, разсичаше тялото и на две половини, които колкото и да се опитваше да събере в единното цяло на собствената си завършеност не успяваше…Беше се сринала…от мига, в който обленият в кръв и прах номад Сафер, един от най – близките и люде и бе донесъл фаталната вест - последния военен доклад от битките с имперските войни и бе разбрала, че е загубила…
429 от имперските крепости се бяха предали под напора на ордите и, но 576 от тях бяха оцелели. Фортовете се оказаха непристъпни за номадите и те гинеха посечени от имперските мечове, “изпепелени” от стрелите им …
Земя и небе се бяха слели в едно в този миг и някъде там, на предела, където едното се вливаше в другото 3 339 577 от номадите бяха намерили смърта си…
Предсказанието на пророчицата се бе сбъднало…В нощта, преди битката, преоблечена като обикновена имперска селянка Джейн се промъкна при нея под прикритието на нощта…Попиваше мълчаливо прокобата, която Черната лейди редеше с равен глас – победа за имперските войни, номадските ще бъдат сразени… тя – Джейн ще се завърне унижена в номадските лагер, победена за първи път в живота си…
…Пророчицата не знаеше кой стои срещу нея и това спаси живота и. Миг преди да затвори вратата след себе си, като, че ли се досети, погледна дълбоко в очите на номадката и нямото предупреждение замръзна на устните и…
Утрото настъпи бързо…Слънцето разкъса покривалото на нощта, а сиянието му мълчаливо се приплъзна ниско над смълчаната имперска земя и притихна в очакване…Очертанията на имперските замъци се виждаха отдалеч – непристъпни твърдини, зад коите никой не знаеше какво се крие.… Разузнавачите на ОТОН бяха донесли, че в крепостите почти няма войска, но Джейн бе свикнала да вярва единствено и само на себе си и на собственото си вътрешно предчувствие. Тъмнооката избра най – храбрите си и смели войни да поведат пълчищата диви номади към имперските замъци. Главорезите и не знаеха милоста дългото отсъствие от дома ги бе настървило допълнително…
Неусетно стигнаха първата имперска крепост. Непристъпният форт се усмихваше сред напъпилото утринно слънце, създавайки усещането за непобедимост. Минута по – късно мощната твърдина се превърна в купчина руини и стърчащи греди…Миризмата на кръв покри останките и се смеси с воя на оцелелите…Джейн се усмихна. Нищо не можеше да докара усмивка върху тънките устни на номадката освен миризмата на кръвта. Безпощадната бе свикнала да убива, порутените крепости я настървяваха, отрязаните войнишки глави, разчленените трупове караха сърцето и да ликува…и да иска още и още…
Втората твърдина също падна под напора на номадските и орди след няколко минути, след това третата, четвъртата…Джейн не разбра кога всъщност битката се обърна и когато вестоносците и започнаха да носят първите доклади за загубите на номадите погледна свитъците невярващо…
В главата и за първи път в живота и закънтя думата “Отстъпление…” Никой от приближените и не се учуди, когато малко по – късно номадката я изрече на глас. Тя, Джейн -  Кървавата, Великолепната, Страховитата, Непобедимата амазонката, както се надпреварваха да я наричат помежду си генералите на ХАОС, тя…бе загубила…
Усети как лудоста превзема тялото и, жестокоста изригва от порите и като лава и се стоварва със страшна сила върху самата нея…
Пътят на връщане бе дълъг…Едва дочака да се добере до шатрата си и рухна на твърдата като глина имперска земя…Така и прекара нощта – на колене, в няма молитва към Богинята …
Утрото се засмя над главата и това я извади от унеса. Джейн се раздвижи и се опита да се надигне. Усети тежката десница, която легна върху дясното и рамо и се обърна бавно…Жълтите пламъци в очите на Генерал Сахо нямо предвещаваха силата, която този път той щеше да изсипа върху имперците, а факлата в ръцете на Кръволока можеше да означава само едно..този път имперската земя щеше да бъде изпепелена…
...to be continued...


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: the_knight в Юли 24, 2008, 18:53:05
...Точно привършваше с подготовката за предстоящата битка. Навличаше тежката ризница, когато се сепна от почукване по вратата. Поизтупа се, хвърли поглед към огледалото, но почти веднага извърна очи. Не й хареса това, което видя там...уморен поглед и угрижено, потънало в сенки лице. Преди да покани този, който чакаше отвън, Рицарката сложи маската, с която се появяваше пред войниците и народа си и която оставяше настрана единствено в покоите си. Сега беше по-добре. Сурови, изпълнени с решителност очи, но готови във всеки един момент да се усмихнат.
    -Влез! - гласът й бе твърд като стомана.
   Вратата се овори и на прага пристъпи нейният главнокомандващ, човекът с когото бе преживяла много кървави битки и който бе заслужил многократно безрезервното й доверие.
   - Господарке - той склони глава в знак на почит- остават броени минути докато...-започна генералът, но изведнъж се сепна, вперил безмълвно очи в нея.
   - Да не губим време тогава - каза Рицарката и сложи ръка на меча си, като че ли търсеше сила в него за разговора, който предстоеше и бяха водили часове преди това, а време сега за него нямаше. Генералът я искаше в безопасност, горе в крепостта. Той отвори уста и в този момент видя смъртта, танцуваща в очите й, предизвикателната й стойка. А вече чуваха злокобните крясъци  на нападателите, очакващи безусловната победа от от предишния набег и предчувстващи безбройните облаги, които ги очакваха след това. Генералът кимна и двамата се втурнаха към бойното поле.
   Рицарката застана пред подредените в стегнат строй войници с решителни лица. Мимолетно вълнение премина през тях като вълна, " Господарката ще се бие с нас", и утихна толкова бързо, колкото се беше появило, щом тя вдигна ръка.
   – Имало е дни, в които врагът е бил по-силен, по-многочислен - гласът й бе тих, но достигна до всеки един от хората - и въпреки безграничната ви храброст, съмнението е взимало връх. Но този ден не е такъв. Този ден кръвта на врага ще напои земите ни! Този ден войниците на великия СаХо ще закусят със смърт!
   – Смърт! Смърт! Смърт! - ревяха войниците, размахали мечове и лъкове..
  Ордите приближаваха, рицарката вече можеше да ги различи.На пръв поглед бяха същата сган, която бе видяла в отминалите битки, просто повече на брой.Тренираното око обаче можеше да различи промяната.Редиците им бяха по-стегнати. Не надаваха викове вече, като че ли усетили заплаха - те не можеха да видят все още защитниците. Движеха се като един, докато първите стрели не заваляха и не започнаха да падат, покосени сякаш от невидима ръка.
   - Атакаа! - изкрещя Рицарката с почти неузнаваем глас и краката й сами я поведоха напред, последвана от смелите мъже. Първа посрещна първия и с мощен замах го посече на две. След това още един и още един... Виждаше как нейни хора падат с предсмъртни викове, наред с диваците. Генералът се биеше плътно до нея, готов във всеки един момент да защити императорката си. Но тя почти не чуваше шума от боя. Тя танцуваше със смъртта.
   - Назад, назад! Изтегляй се! - викът за отстъпление, който нададе номадският капитан, дойде сякаш след дни. Яростно се биха варварите, но сега малцината оцелели обърнаха на бяг.
   - Не ги преследвайте! - вдигна меча си Рицарката и едва сега забеляза, че от рамото й се стича кръв. Не й обърна внимание, въпреки че срещна тревожния поглед на генерала. - Нека има оцелели, които да занесат вестта на владетелите си, че императорите не предават толкова лесно народа си в робство и защитават земите си до последната капка кръв!

...

   Няколко часа по-късно вестоносецът, който връхлетя в тронната зала изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне. Вода се стичаше от него, поемаше си дъх на пресекулки.
   - Успокой се момче - каза генералът - след това говори.
   - Идват, милейди - младежът местеше неспокойно очи ту към него, ту към господарката си, която стоеше хладнокръвно. На ръката й се белееше превръзка, само тя напоняше за отминалата битка. Този път загуби дар слово пред величествената й осанка. За пръв път заставаше пред нея. - Сега са много повече...мисля...наброяват 12 000...ще превземат крепостта...Джейн С-страх..-заекна и не можа да продължи.
   Настана тежко мълчание.
   - Страховитата няма да ликува и сега. Крепостта няма да бъде превзета. Почивайте докато имате възможност. Събирайте сили за битката - Рицарката се обърна и напусна залата.
  И наистина, когато новият отряд пристигна пред портите, атаката бе отбита бързо и ефективно, без нито един ранен неин войник. Крепостта все още пазеше империята. Поне нейната. От тази атака бяха паднали 454 имперски крепости. Помощ на другия, никой от императорите не можеше да даде. Всеки трябваше сам да защити владенията си...А Отон Кръвожадния отново идваше да пали и убива...


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: Glicerman в Юли 24, 2008, 23:39:47
В столицата на император Glicerman:
Съветници и техните подчинени трескаво обсъждаха положението на империята в тронната зала ,а императорът спокоен седеще на трона си с чаша вино в дясната ръка и меч в лявата.
Минутка по-късно неизвестен човек се приближи до трона и прошепна нещо на ухото на управника.
- Тишина - изрева императорът с презрение - дошли са шпиони чак от центъра на нашите врагове...Нека влязат!
Голямата врата на залата се отвори бавно и двама мъже закрачиха бавно към присъстващите.Поклониха се дълбоко и след като получиха знак единият заговори:
- Велики Императоре ще говоря направо...Сегашният предводител на Номадите обединява цяла Азия срещу нас и останалите ИМПЕРАТОРИ.Разположил е войсите си така ,че да не можем да получим помощ от никого.В столицата им се събират всеки ден стотици,хиляди,милиони войски....Първите атаки бяха само разознавателни отряди,скоро тук ще пристигнат главните сили на Номадите,говоря за  над 100000 - 200000 войници ,а може би и повече...
Императорът стана от трона си и махна с ръка в знак ,че е разбрал...
-Всички мислихме за този ден,всички говорихме за този ден ,но никой не искаше да повярва, че той ще настъпи...!Дългият мир между нас и останалите императори ни направи слаби.Но това ще се промени от днес.Искам да се пратят глашатай във всички краища на империята и да разгласят:  "Империята е официално във война с Номадите.Всички мъже над 18 годишна възраст да се явят за служба.Ако някой не се подчини ще бъде убит на място...'Всички крепости да се подсилят,гарнизони да се разпределят,гранични постове из всички краища на империята ,а населението да се прибере по крепостите...Искам да се изпратят претеници до всички съседни империи и да се сподели с тях информацията ,която получихме...Тази война може да ни е последна...


Титла: Петата вълна...
Публикувано от: _LadyBlack в Юли 25, 2008, 00:49:18
…”Джейн…Джейн, загубих”…Жълтите пламъци в очите на генерал Сахо се бяха стопили до нямо отчаяние…Главата на младия мъж се отпусна като отсечена в скута на Амазонката…Плещите му докоснаха пода, а устните, премалели от осъзнатата истина продължаваха да мълвят неразбираеми думи…
Джейн протегна ръка и тихо погали младия мъж по косата. Кръволокът, страшилището на номадите, генерал Сахо се бе превърнах отново в онова малко момче, което тя познаваше от детството си и с което бе свикнала дълго да броди из притихналите степи на Централна Азия…
Младият мъж израстна пред очите и. Малчуганът отдавна бе отстъпил място на юношата, той на свой ред на каления в битките мъж…Сахо бе изучил до съвършенство тънкостите на войната, чертите на лицето му се бяха изострили, сините като дълбините на морето очи – помътнели, а сърцето му се обви в арктически лед…За Джейн обаче, той продължи да бъде нейният малък Сахо…
- Разказвай, тихо пророни Амазонката…
Това, което чу минути по – късно я накара да настръхне и гневът да изпълни гърдите и до краен предел…Императорите за пети ден  се бяха опълчили на номадите. Ордите на Хаос бяха погинали разсечени от имперските мечове, повалени от облаците стрели…
694 крепости бяха опожарени до последния камък от номадската армия…Сахо все пак бе успял…Но други, 311 имперски форта бяха устояли на отчаяните атаки на главорезите му…
…2 339 683 номадски войни бяха намерили смърта си в проклетата имперска земя…
- Господи…едва чуто се отрони от гърлото на номадката – Истина ли е всичко това?
Не беше нужно да пита повече..Зениците, които я гледаха бяха убити от умора и отчаяние. Дяволският гняв се бе изпарил от очите на генерал Сахо. Младият мъж едва се удържаше да не рухне в краката й и този път не умората бе тази, която го бе победила…Заслепяващият гняв в сърцето му бе отстъпил, притиснат от истината, леденото му хладнокръвие се бе стопило от тоновете вина, изсипали се върху младите му плещи, вината на генерала, не успял да опази собствените си войни…Болеше го…
…Джейн бавно се изправи. Светлината в топлите и кафяви очи се бе размила в ледена решителност. Ръцете и, тренирани да въртят меч вместо да държат гергеф инстинктивно се свиха в юмруци…Бе неин ред да се върне в имперската земя и да отмъсти - заради Сахо и заради собственото си унижение...Империята трябваше да се превърне в пустиня...
...to be continued...


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: MucKuHeH в Юли 25, 2008, 14:33:55
-Смърт за варварите, да живее императора!- само тези думи се чуваха в двореца на императора. Той бе извикал всичките си генерали и най-отличените си войници да празнуват поредната победа над източните орди. -Наздраве, да пием за победата!- извика въудошевено императорът. Той се радваше на победата си и се надсмиваше на номадските водачи. -Страховити, непобедими, кръволаци... те не са генерали, те са глупци!
Изведнъж, докато всички пиеха, пееха и се смееха, вратата на залата се отвори и в нея влезе един монах- прегърбен и видимо прекършен от тежестта на възрастта си. С тихи и бавни стъпки той се приближи към владетеля. Всички се умълчаха. Императорът остави чашата си и стана да посрещне стареца. Възрастният мъж беше стария владетел, оттеглил се в близкия манастир, за да се отдаде на Бога. - Идваш да празнуваш с нас ли татко?- наследникът попита със самодоволен тон.
- Не бързай с празненствата, сине, войната тепърва започва. - Каза със строгия си глас старецът.Той беше водил много войни и знаеше, че сключването на мир със съседните империи ще отслаби военната мощ, която той бе създал. -По време на мир се готви за война, сине, може да си спечелил битката, но с това не печелиш войната!
Старецът се обърна и тръгна към вратата. Императорът стоеше безмълвен в центъра на залата и гледаше как баща му бавно излиза от двореца. Думите на монаха секнаха всяко желание за празнуване на младия владетел. Той знаеше, че баща му не би излязъл от манастира за някакъв маловажен проблем. Побиха го тръпки, които сякаш режеха късове от плътта му, а лицето му пребледня. Изведнъж, един от генералите промълви: -Какво ще правим, господарю?
-Ще се готвим за война! - каза императорът с решителен тон - Всички по казармите! Извикайте архитект, ще достроим крепостта! Пратете вестоносци до всички провинции! Цялото население да е в бойна готовност! Ковете брони, острете мечове... Чакат ни тежки битки!


Титла: Шестата вълна...
Публикувано от: _LadyBlack в Юли 26, 2008, 01:56:35
…”Кожата и е кадифе. Езикът – стрела…Можеш да я храниш с години, да се грижиш за нея…И въпреки това ще те предаде”…
ХАОС, великият предводител на номадската орда отпи бавно от бокала с вино, вперил поглед в женската фигура просната на пода. Възкиселият вкус го удари в небцето  и той с погнуса изплю напитката…
- Донесете ми друго. Това вино е вкиснато…
Запратената в ъгъла чаша не търпеше възражение. Заповедта следваше да бъде изпълнена на секундата…Слугите се засуетиха, подплашени от тъмната ярост в зениците на ХАОС. Не след дълго нов бокал с вино се появи на грубо скованата маса в шатрата на Първия. Някой понечи да постави и купа с плодове, но движението му замря  във въздуха приковано от нямото предупреждение в погледа на Номада…
Глъчта в шатрата до преди час бе изместена от гробовно мълчание. Само капките дъжд разсичаха тишината навън и я накъсваха на стаени дихания…Проклятието на небето се изсипваше като из ведро, яростно барабанеше по скованата от ужас земя и потъваше в жадната и паст…ХАОС бе извън себе си от ярост. Небето инстинктивно усещаше едва сдържаното му безумие, заплашително пълзящо по главите на приведените номадски първенци…Яроста изпълваше дребното тяло на ПЪРВИЯ до краен предел, оттичаше се от върховете на пръстите му и насищаше въздуха с напрежение. Червените мълнии на гнева безпощадно се биеха с яркосиньото в зениците на номадския предводител и хаотично стройният им наглед сблъсък надничаше иззад присвитите очи на Великия пълководец…
- Джейн…Кажи ми една, единствена причина тази нощ да не те хвърля на войниците си за забавление?…
Накъсаният глас на Номада разсече примирената тишина в шатрата и накара хората в нея да настръхнат. Задушливият мирис на прокрадващо се отмъщение изпълни въздуха …Тренираното тяло на номада, гъвкаво като дива котка се приплъзна към проснатата на земята женска фигура.
Амазонката се бе сринала ничком пред Великия номад. Крехката и фигура бе потърсила помощта на смълчаната земя…Неподвижна, сгърчено застинала…бе прекарала часове просната пред ХАОС в няма молба за пощада. Едничкото, което жадуваше съзнанието на тъмнооката бе да получи още един шанс, само още един шанс да отмъсти за наранената си гордост…и да потърси реванш…
Не помръдваше. Нямаше какво да му каже на Първия, как да оправдае повторната загуба на войската си - още по – жестока, по – брутална и сриваща от първата…
551 имперски крепости бяха оцелели под напора на номадските легиони. Само 454 от имперските фортове бяха покорени от ордите и, но това не бе достатъчно да измие позора и от смърта на 5 401 968 номади…Нейните номади. Бе загубила за  пореден път…Проклятието се оказа непосилно за плещите и…

-------------------------------------------------

- “Доведете ми Касапина”….Стоманените зеници на Първия не търпяха възражение. Не след дълго ОТОН, най – жестокия сред номадските военноначалници отметна тежката коприна, закриваща входната врата на шатрата...Прогизналото му наметало очерта мокра диря след него…кървава, както се стори на останалите в притихналата светлина на свещите…
Нямаше нужда да пита. Гневът в зениците на ХАОС бе по - ясен и от заповед. Призоваваха го за пореден път, него – Безпощадният…Този път ХАОС искаше главата на всички императори в краката си…
...to be continued...


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: the_knight в Юли 26, 2008, 21:40:23
   Вратата се отвори със силен замах и в селската гостоприемница влезе млад мъж. Леко приведена фигура, загърната в черна наметка и качулка на главата. Небрежна походка. Само очите се виждаха ясно, но един по-внимателен поглед в тях, подсказваше, че лекомисленият вид е привиден и въпреки младостта си, този човек е преживял много от несгодите на живота и шега с него не бива. А и като че ли под наметалото му се различаваха очертанията на меч.
   Тишината настанала при влизането му можеше да се разреже с нож. Не беше необичайно странници да посещават селото. Но в тези смутни времена хората страняха от тях. Под непрестанните атаки на номадските племена, страх бе сковал обикновените хора от народа, иначе гостоприемни и жадни да научат интересни новини от далечните краища на света.
   Странникът седна на една маса в ъгъла, сам. Когато съдържателят го попита какво желае, той само посочи към халбите с бира и след като получи каквото желаеше, човекът сведе глава и като че ли потъна в мислите си. Кръчмарят вдигна рамене  и се върна към работата си, като скоро забрави за него, а секналите разговори се подеха наново.
   - Е, Бъчва, кажи, още ли държиш на тва дето го каза предния път - че Господарката не хаела за простолюдието и щяла да остави ония варвари да ни изколят - дочу се от една маса, на която трима мъже сякаш бяха решили да опустошат всичкото налично пиво, ако се съдеше по празните халби на нея.
  - Държа аз - обади се глух глас - Господ опази моята жена и деца, ама на Кирката, той е от града, отвлякоха малката дъщеря...и не е само той...дали ще ги видим живи някога...
  - Не я съди толкова строго - обади се третият, мъж с грозновато лице - Не бяхме подготвени за бой тогава, ако се бяхме защитавали само повече сеч щеше да има и пак щяха да заробят семействата ни. Колко спечелени битки имаме от тогава насам...
  Бъчвата тъжно поклати глава.
   - Прав е бе, Бъчва, не си ли чул, когато Сахо Кръволока и Касапина дошли да опожарят столицата, нашата императрица се била рамо до рамо с войниците си и даже при втората битка се била с още незараснала рана от предния бой - започна разпалено първия, като дори се надигна от дървената пейка.
  - Истина казва - провикна се мъж от съседната маса.- Там бях, в една от първите редици. С очите си видях, Рицарката се би като мъж...от мене по-майсторски въртеше меча...докато оная сган не побягнаха като овце - той се изсмя презрително, а в очите му се четеше възхищение, каквото думи да опише, той нямаше.
   - Чухме, чухме - обади се грозноватият. - Ние затова от село дойдохме тука, в столицата, да се бием за нашата императрица.
   Никой не усети този път, как странникът стана бавно и със същата небрежна походка, с каквато бе влязъл, се запъти към изхода. Когато кръчмарят погледна към мястото, където бе седял преди секунди, то бе празно, а върху масата се търкаляше жълтица - много повече отколкото дължеше странният мъж за пивото си.

...

  Рицарката потрепери от нощния вятър и се загърна по-плътно в наметката си. Потънала в мисли, тя тръгна към покоите си... почти се удари в генерала, който командваше войските й, най-приближеният й човек.
   - Милейди...- започна той.
   - Знам, генерале, не е безопасно за мен да се разхождам из града...Повярвайте, полезно ми е това, което научавам като обикновен човек сред обикновените хора. - тя се усмихна, като че ли за пръв път от... не помнеше вече кога последно усмивка е изниквала на лицето й.
   Мъжът срещу нея се колебаеше. След кратко мълчание не издържа:
   – Какво научихте, милейди?
   - Чувствата са смесени, командире. Но отчаянието е още далеч надявам се. Продължават да пристигат доброволци. Би трябвало...не, ЩЕ защитим империята и от генерал Петсмарт!
  - Ще го направим, милейди, никога не съм се съмнявал - изрече той на глас, но и двамата мислеха едно и също, което не посмяха да изрекат на глас, за да не се промъкне като подъл предател съмнението. Тази битка щеше да бъде трудна, най-кървавата досега и с неизвестен край. Сега номадските господари изпращаха нов, непознат враг. Имперците не знаеха нито каква е силата му, нито познаваха бойните му умения. Колко ли империи щяха да паднат този път? Колко население избито? Мощта на врага растеше все повече и повече, с всеки изминал ден. Той бе безпощаден и искаше императорите на колене. До един...


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: Krokodil в Юли 27, 2008, 23:56:33
След ДЕВЕТАТА АТАКА:
Крокодила,  мързеливо си пошляпваше в тинята … изложил максимална площ от тялото си на слънцето …. Дааа ммммм   *SCRATCH* замислен беше той докато чоплеше зъбите си с номадско копие, провалиха ми вечерята …. Отмъкнаха набързо няколко пиявици и избиха рояк комари ….
Но записаха ПОБЕДА тия НОМАДИ …. ПИРОВА, БЕЗМИСЛЕНА, НЕЕФЕКТИВНА …. Но ПОБЕДА ….
Съгледвачите бяха донесли вестта, че нов отряд се е насочил във владенията на Блатото ….
КРОКОДИЛА си ги представи …. Крачещи шишчета носещи гордото име копиеносци, и задушено на фурна с личен инструмент за разфасоване – мечоносец    *WASSUP* *WASSUP* *WASSUP* . Оптимисти …. Даже си бяха помъкнали и дървата за огрев и доизпичане под формата на обсадни   :)
Това му пооправи настроението …. Да … тази вечер ще има пир … ще наваксаме и ще посеем такъв ужас в сърцата на Нападателите, че после ще е достатъчно да видят някоя локва на пътя и да побягнат с писъци ...........

Май съм бил гладен докато съм го писал   :D




Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: the_knight в Юли 28, 2008, 22:46:34
    Оставаха броени часове до атаката на ордите на генерал Петсмарт. Не се предаваше лесно и едно поражение като че ли само го амбицираше за нови, по-кървави и свирепи набези към имперските земи. След общо 427 безуспешни крепостни обсади на отрядите на Флинтстоун, Петсмарт отново идваше на пожар - това й бяха съобщили съгледвачите, будейки я в малките часове на нощта, но Рицарката така или иначе не спеше напоследък много, разкъсвана от тревоги.
   Видели че пожарите и похищението на цивилното население им носят по-голям успех от крепостните обсади, въпреки машините, които бяха създали, пълководците на Номадските племена сякаш бяха решили първо да сломят до крайна степен духа на императорите като превърнат земите им в горящи клади.
   - Да - промълви Рицарката - точно това целят прословутите Господари Мони и Хаос...Та те дори вече не взимат хоратата в плен, а ги изтребват до последното невръстно дете и набучват главите им на колове пред портите на крепостите имперски...Нима тази гледка няма да сломи сърцето и на най-коравият воин...
   - Страхувам се че сте права, милейди - изрече угрижен глас зад гърба й и тя се обърна рязко. Бе мислила че е сама. Генералът й отново я бе изненадал с котешките си стъпки.
   - Генерале - засмя се тя - Колко пъти ви казвам, че не подхожда на внушителен мъж като вас да се движи с такава тиха стъпка и да стряска господарката си, когато е потънала в размишления. - тя многократно бе виждала в бой главнокомандващия. В битка пристъпваше също толкова леко и грациозно, посичайки с меча си враговете, сякаш бяха тренировъчни сламени човеци, а не огромни и кръвожадни мъже.
   Усмивка пробяга за миг през лицето му и дори очите му се засмяха на шегата й, но тревогата от предстоящото меле надделя и той застана сериозен пред нея.
   - Милейди, сигурна ли сте за тези нови брони? Не поставям под съмнение уменията на хората ни и новата формула за заздравяване на броните, която откриха...но това стана съвсем скоро...рисковано е да пуснем войниците с тях преди да са изпробвани...
   - Не се тревожете, генерале, броните са добри... - каза Рицарката и продължи със снижен глас, въпреки че нямаше кой да я чуе при шума, разнасящ се от ковачниците. - Най-малкото трябва да имаме вяра в това - при положение, че воините ни са малко на брой и времето не достигна да обучим новите попълнения във войската ни...а неподготвени не можем да си позволим да ги пуснем в битка. По-добре с неизпробвани брони, отколкото неопитни войници.
   - Простете, че се усъмних за миг, господарке, права сте, както обикновено - усмихна се той. - Надявам се този път поне че ще...- " проявите здрав разум" щеше да каже той, но замлъкна, усетил, че думите не биха прозвучали на място, отнасящи се до толкова мъдър човек и добър боец като Рицарката.- ...че няма да се биете поне този път. Не можем да си позволим да ви загубим...
  - Напразни са надеждите ви, генерале - отвърна тя с спокойно, но с тон, който не търпеше по-нататъшни възражения. - Имате по-малко от  2 часа за подготовка преди атаката, вие сте способен пълководец и съм сигурна, че няма да ги пропилеете в опити да ме накарате да се скрия в крепостта при жените и децата.
   Въпреки хладния тон, очите й го гледаха топло. Той разбра, че тя оценява загрижеността му към нея. И все пак осъзнаваше, че колкото и да се страхуваше императрицата им да не падне тежко ранена или дори убита в битката, присъствието й на бойното поле вдъхва кураж на войниците да се бият още по-свирепо и безпощадно. Разбираше, че това е нейната цел и се възхищаваше на смелостта и решителността й. Генералът сведе глава в знак на почит и тръгна с твърда крачка и гордо вдигната глава към казармите. Дори да изпитваше съмнения относно изхода на битката, войниците му нямаше да го разберат.
   Рицарката постоя още минута-две, загледана в посоката, от която скоро щеше да се появи многочисленият враг. Повече от 20 000 срещу по-малко от 7 000 защитници. Тя въздъхна. Не знаеше дали могат да спечелят така жадуваната победа, но не се боеше от Петсмарт. Друго я тревожеше повече. Бе чула, че Страховитата почти се е възстановила от тежката си рана и имаше предчувствието, че до края на нощта Джейн ще поведе войските си. А те се биеха по-свирепо от войниците на всеки друг Номадски пълководец, тласкани от безграничен страх от нея - предпочитаха да намерят бързата смърт в бой, пред това да застанат пред нея загубили битка и да изпитат на гърба си смъртоносната й ярост. Надяваше предчувствията и да я лъжат, но ако не Джейн, Касапинът щеше да атакува, а той бе не по-малко опасен от Страховитата, а в армията му цареше ред и дисциплина, каквато не би могла да се очаква от диваци, но бе факт.
   Рицарката тръсна глава, сякаш да прогони тези мисли от съзнанието си. Трябваше да се съсредоточи върху предстоящата битка...



п.п. май трябва да измисля вече имена на героите си ако ще продължавам да пиша за тях *hihi*


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: the_knight в Юли 29, 2008, 21:36:48
   Очите на рицарката смъдяха от стичащата се в тях солена пот, погледа й се
премрежваше, но тя успя да различи сред конниците една огромна фигура, наметната с тежък черен плащ, сякаш недосегаема за хвърчащите около нея стрели. Генерал Петсмарт. Тя стисна устни и завъртя още по-яростно меча срещу един от конете, връхлитащ право към нея. Нанесе удар в сухожилието на предния му крак, конят изцвили от неистова болка и подгъна крака. Ездачът му залитна и още преди тялото му да достигне земята, Рицарката го посече на две. Тя вдигна поглед към черната фигура, която в момента стоеше неподвижно на коня си и като че ли търсеше някого. В промеждутъка между един рязък удар с меча, толкова мощен, че почти изцяло отсече главата на вражески копиеносец и друг, с който посече държаща копие ръка, тя потърси с поглед генерал Парис. На няколко метра от нея, той се опитваше същевременно да надделее над шума от битката, давайки заповедите си и да отбива дивите вражески атаки към него. Когато той срещна погледа й, тя посочи с меча си към черния конник и изкрещя:
   - Петсмарт - гласът и се загуби в звънтенето на оръжие в оръжие, но Парис като че ли я чу.
   - Целете се в черния конник! - разнесе мощният му глас и миг след това десетки стрели полетяха към Петсмарт. Отново нито една не успя да го открие. Той се снижи и като че ли намерил най-после това, което търсеше, пришпори коня в див галоп. Право към Рицарката, която продължаваше да върти меча си, поваляйки безройните врагове и още не го виждаше.
   Генерал Парис се втурна към нея в същия момент, в който конниците разкъсаха стената от мечове и се насочиха към стрелците, помитайки редиците им. Почти бе достигнал до нея, когато черният конник намери целта си. Рицарката вдигна меча си за отбрана, но след часове изтощителна битка, умората си каза думата. Тя успя само леко да отклони удара и мечът на Петсмарт потъна в плътта й, на няколко сантиметра от мястото,  където се целеше - сърцето й. В мига, в който генералът нанесе удара си, две стрели най-после намериха него, уцелвайки го в гърба. Той се олюля, отпускайки юздите и конят, останал без управление, го понесе, отдалечавайки се от бойното поле.
    Генерал Парис не успя да достигне императрицата си, дори не я виждаше вече - плътен обръч от негови войници, защитаващи ранената си господарка, я скриваха от погледа му.
   - Прости ми, Оля - промълви Парис и изкрещя - Обградете ги, нито един човек не бива да се измъкне!
   Останали без пълководеца си, отнесен от коня си незнайно къде, варварите бяха обзети от дива паника. Шепата оцелели конници бяха свалени от конете си, малцината оживели копиеносци бяха обезоръжени.
   Генерал Парис се приближи най-после към мястото, където лежеше императрица Олга, наричана от народа и войниците си Рицарката, заради благородното и храброто й сърце. Наведе се над нея. Тя дишаше тежко, слава тебе Господи, все още бе жива, а кръвта бе обагрила в червено тревата под тялото й.
   - Лекар, бързо, доведете лекар! - изкрещя генералът като обезумял и коленичи до Рицарката.
   - Джейн... - промълви тя са последни сили и припадна.
................................................. .
   Както бяха сторили всички императори, спечелили битката с отрядите на генерал Петсмарт, по предварителна договорка между тях, генерал Парис нареди ослепяването на пленниците. На всеки 100, остави по един с едно око да ги води. Но това не бе достатъчно отмъщение за господарката му, която в момента лежеше на смъртно легло и със замъглено от треската съзнание мълвеше: " Джейн, Джейн...". Само ако Петсмарт бе мъртъв...нямаше все още сигурни вести за съдбата му, но Парис предчувстваше, че черният конник не е намерил смъртта си.
   Когато няколко часа по-късно донесоха вестта, че ордите на Страховитата приближават земите имперски, Парис успя да помисли само едно: " Откъде би могла да знае?!"

* дадох имена на героите че вече не върви да ги наричам рицарката и генералът :) на рицарката дадох моето име а генерала кръстих на един от никовете, които срещнах в ИО

п.п. освен това се опитвам да се съобразя с разказите на Отон, за да изглеждат историите ни като част от едно - затова включих и ослепяването на Номадите ;) Отоне, дано не ми се сърдиш за това *UNDECIDED*


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: the_knight в Юли 31, 2008, 15:06:34
   Генерал Парис бе придобил навика след всяка битка да се отбива в покоите на Рицарката. След като се приведеше в приличен вид, разбира се. Въпреки че така или иначе прекарваше там всяка свободна минута, която успяваше да открадне от запълненото си повече от всякога ежедневие. Сядаше до нея, загледан в горящото от треската лице. Понякога хващаше ръката й...Как можеше челото й да е толкова горещо, а ръцете - ледено студени?! Недоумяваше той.
   Третият ден отминаваше от нейната последна битка. Тази, в която бе ранена почти до смърт. Трети ден господарката му се бореше за живота си. Ту неподвижна, сякаш просто потънала в дълбок сън, ту мятаща се неспокойно, стенейки.
   Войските на Джейн Страховитата бяха извоювали най-голямата си победа досега. 715 имперски крепости паднаха под ударите на новите гротескни машини, сътворени от зловещите умове на Номадските предводители. Гротескни, но потресаващо ефикасни, те рушаха здравите крепостни стени сякаш бяха детски играчки. Ордите на Страховитата бяха неудържими този път, въпреки сипещия се порой от стрели върху тях.
   Империята на Рицарката бе устояла и на тази атака, макар че тя самата не знаеше това. Както и не знаеше за днешното падение на генерал Парис.
  Той крачеше по пустия коридор, а стъпките му кънтяха глухо и някак зловещо в притихналата цитадела. Смрачаваше се, но денят отказваше да си отиде. Не гореше свещ никъде, но генералът добре различаваше пътя си. Столицата отново гореше, а огньовете хвърляха злокобни проблясъци по стените. Градът бе пуст и мъртъв. Толкова мъртъв, колкото бе и в душата на генерала. Владетелката беше оставила империята си в неговите ръце, а той...той не бе успял да я защити...беше се провалил...
   Генерал Парис най-после стигна до покоите на императрицата. Стори му се, че бе вървял с часове. Почука внимателно и вратата се открехна веднага. Бяха го очаквали. Парис си даде сметка за вида си, едва когато жената, която му отвори нададе глух, сподавен вик и отстъпи назад. Кръв се стичаше от раната на слепоочието му, по изцапаното му със сажди лице, на което се белееха единствено очите. От униформата му не беше останал и помен. Единият му ръкав се поклащаше разкъсан, а платът лепнеше от кал, кръв и сажди. Все още стискаше окървавения си меч в десницата си. Очите му гледаха с погледа на безумец.
   Знахарката като че ли най-сетне го разпозна и разтвори по-широко вратата.
   - Господарката... все така ли е... - попита глухо той.
   - Всемогъщият обича нашата императрица, господарю - с треперещ глас отвърна тя. Уплахата не бе отшумяла още. И най-коравото сърце би потреперило от ужас пред шумовете от тази неравностойна битка, която за броени минути се бе превърнала в кървава сеч. Варварите бяха колили наред, без да подбират войниците от цивилното население. Стотици бяха жертвите. И още толкова отвлечени в робство...
   - Тя... да не би вече...в съзнание ли е?
   - Не, господарю... Но треската премина. Отново ридаеше насън преди да дойдете...но мисля че не беше от раната...Господарката ще се оправи. - жената склони глава и отсъпи към вратата. - Повикайте ме, когато си тръгнете, господарю.
   Генералът кимна и вече забравил за нея, доближи Рицарката. И в тази стая не гореше нито една свещ, но Парис можеше да различи бледото й лице, върху което играеха светлосенки. Той забеляза, че дишането й бе равно и дълбоко.
    Да, помисли си той, скоро ще се събуди. За да види провала ми.
   Мимолетната усмивка, която подобрението й бе извикало върху устните му, помръкна при тази мисъл. Погледна меча, който стискаше все още и го положи внимателно до леглото й.
   - Предадох те, Оля - пророни той, оставяйки етикета на страна, знаеше че тя не може да го чуе сега. - Подцених нарастналата мощ на врага... Опияних се от победата над Страховитата... А резултатът от грешката ми е чудовищен... Те дойдоха...с по-здрави брони, по-добре изковани оръжия, по-многобройни и жадни за кръв повече от всякога....Земите ни, къщите, работилниците...всички те са в пламъци...Невинните жертви, които ордите на Касапина изклаха...жените и децата ни, подкараха ги като добитък, глухи за молбите и риданията им... - гласът му се накъсваше от огромната болка и вина. - Не съм достоен повече да се наричам Главнокомандващ на войските ти...
   Генералът бавно тръгна към вратата, оставяйки меча си да лежи на земята като захвърлена, безполезна вещ. Искаше му се да бе загинал в битката...
   - Парис...
   Генералът трепна и неволно изпъна гръб, но все още не се обръщаше към тихия, но изпънен с топлота глас.
   - Загубил си битката, не и войната... Ела
   Обърна се. Видя лицето й сгърчено от болка, както раната, така и от загубата и разбра, че е чула всяка негова дума. Неволно й бе дал рапорта си.
   - Вода, моля те...
   Погледът му намери кана на масичката до леглото й, отсипа малко в чашата до нея и повдигна главата й, за да може тя да отпие няколко глътки. След това отстъпи назад.
   - Милейди, простете, че смутих почивката ви с безмислените бъртвежи на един глупак. Само ако знаех, че ме чувате, не бих си позволил този лукс... Но както казах, не съм достоен да командвам армията ви занапред...
   Рицарката въздъхна.
   - Войната едва сега започна, Парис - каза след кратко мълчание. - И вярвам, че има един - единствен човек, способен да ръководи хората в нея. Ще има загуби като днешната... и много победи - тя се усмихна. - Вярвам безусловно, че този човек си ти. Моля те, вземи оръжието си.
   Настъпи мълчание. След това генералът кимна, не беше способен да говори сега. Наведе се, за да вдигне меча си, но вместо това внезапен порив го накара да поеме ръката й, сега бе топла, и да я докосне леко с устни.
   - Приемам това, за положителен отговор. - усмихна се Рицарката. - Върви сега. Имаш вид на човек, който отчаяно се нуждае от почивка.
   Генерал Парис взе меча си, поклони се леко и излезе. Зад вратата стоеше знахарката. Дали бе подслушала или просто бе притеснена за господарката си?
    - Рицарката е будна. - каза властно той. И помен нямаше от сломения допреди секунди човек. - Незабавно се погрижете за нея!


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: _LadyBlack в Август 01, 2008, 18:50:13
…От странния номадски меч все още се носеше тънката миризма на кръв. Острието на оръжието пробляскваше тихо под лъчите на залязващото слънце и уморено се скриваше в наметката на черния ездач….
Номадската армия бавно напредваше към имперските крепости. Дългата километри войска се точеше протяжно по спечената като глина земя….Отон, предводителят на номадите бе потънал в мълчание. Мислите бяха притиснали младия варварин като мрежа на рибар – гигант и заплашваха всеки момент да го удавят. Генералът не забелязваше нищо край себе си…Огромният черен кон под бедрата му следваше бавно нишката на пътя…Земята прокънтяваше отсечено под копитата му, лениво се обръщаше на другата страна и се опитваше да се изплъзне изпод нозете на номадската орда, следваща Генерала..
Свечеряваше…Облаците постепенно придобиваха онзи наситен цвят на вулканична пепел, изплъзнала се от дълбините на ада. Дъждът заплашваше всеки момент да потече от вкамененото небе с тихото съскане на ранена усойница. Тежкият, задушлив мирис на наближаваща буря се вкопчваше в имперската земя и тихо полягаше в скута и….
Рядко се случваше Касапинът да мълчи толкова дълго без да пророни и дума…Най – близките люде на генерала знаеха, че не бива да го закачат в такъв момент…Това бе мигът, в който Варваринът мислено се подготвяше за предстоящите битки….Бурята в него се надигаше постепенно, наситена със заревото на подпалена степ, лудото нетърпение на диво животно го изпълваше до последната капчица кръв и го превръщаше в звяр. След това нямаше пощада. Генералът се хвърляше яростно в битката, а под меча му оставаха планини от трупове…Оцелелите разказваха легенди след това – за призрачния ездач, за дяволското изчадие обляло земята под нозете им в кръв…
Този път никой от приближените на Отон и не подозираше, че не  наближаващата битка бе  причина за мълчанието на номадския генерал…
Шаган, дясната ръка на Касапина тихо се откъсна от колоната, пришпори коня си и се изравни с ОТОН…
- Генерале…, започна възрастният номад, но думите замръзнаха на устните му…Мъката, която откри в очите на предводителя си накара кръвта да се отдръпне от вените му…
- Простете Генерале…Шаган отстъпи крачка назад и тихо се отдалечи към края на колоната….
Отон въздъхна. Погледът му едва доловимо обходи хоризонта, опитвайки се да проникне зад каменните лица на облаците…Номадът знаеше какво търси – нея, жената, която преди години го бе сринала до първичното диво и бе преобърнала живота му само за миг…Така и не успя да забрави гордата императрица с гръцко име, богинята, споменът за която, колкото и да се опитваше да удави в люти битки и безпаметни нощи изплуваше пред очите му, в мига в който ги затвореше...Щеше да я търси и днес мислено. Знаеше го…Да се вглежда в лицето на всяка съсечена от главорезите му жена, да следи с поглед бягащите през пламъците женски силуети докато легионите му сриваха поредната имперска крепоста, а вкусът на кръв се смесваше с миризмата на изгоряла плът във въздуха….Щеше да я търси…
Гъркинята трайно се бе настанила в сърцето му и го бе направила безчувствено за всички други жена. Бе я обичал до безумие, до пълно отдаване – нея, единствената…Когато коленичи в тясната кула и й призна обичта си тя се бе изсмяла презрително. Отказът и го срина – него, гордия Император. Презрителните и думи, че не може да го обича, точно него – НЕ, отекваха във въздуха и се опитваха да проникнат в съзнанието му, но той не ги пускаше…Много по – късно осъзна какво точно му бе казала…В онзи ден небето се изсипа отгоре му и той се закле никога повече да не допусне жена в сърцето си…И да не обича!…
Дълго броди из пустинните имперски земи като ранен звяр. Денем се биеше на живот и смърт със скитащите разбойници, нощем – мъчеше се да изличи кошмарите си в обятията на блудници и да забрави за чернокосата…
В едно тихо утро, на зазоряване, потънал в кръв, на предела на силите си достигна номадския лагер…Глухо поиска да служи като обикновен войник, а на въпроса как се казва отговори още по - тихо – Отон…
Самотен гарван прелетя ниско и стресна коня на номадския генерал. Касапинът едва доловимо се раздвижи върху гърба на животното. Погледна напред. Войниците му бяха наближили първия имперски град. Този път ордите щяха да прегазят и малкото останали свободни Императори. Бе обещал на Хаос диви пламъци да обгърнат земята имперска докато от нея не остане нищо, нищо, нищо….А той да забрави!…
Глух тътен разцепи небето на две и отекна в притихната земя… Предчувствието за смърт тихо се настаняваше над смълчаната долина…

----------------------------------------------------------------

Флинстоун забързано се носеше из номадския лагер, а полите на  дългата му пелерина се губеха между бедрата и спъваха крачките му. Викаха го спешно в палатката на Хаос, а това можеше да означава само едно – Касапинът бе проиграл шанса си да изравни с земята имперските крепости и сега той, Флинстоун бе определен да поведе следващата атака….
Дивият едва се сдържа да не се изсмее на глас, а дълбокият белег, който пресичаше лицето му от единия до другия край  се изопна и побеля по краищата….Отон? Това куче знаеше само да пали, а го направиха маршал, пренебрегвайки него, по – добрият…Двамата с Касапина враждуваха от години. Всеки искаше да е по – добрият и да спечели благоразположението на Първия. Колко пъти единствено повдигнатата десница на Хаос или заплашителната светкавица в погледа му бе спирала двамата генерали да разрешат спора си в последна битка на живот и смърт…
Яроста се настани за секунди в зениците му и Флинстоун забърза крачката. Нямаше време. Хаос го чакаше…
- Предводителю – Финстоун подгъна крак и коленичи пред Хаос, свеждайки ниско главата си. Наметката се свлече зад гърба му в обезформена купчина…Предводител Мони? Вие? – Дивият не успя да прикрие изненадата си, съзирайки в полумрака на номадската палатка втория Велик Предводител – легендарния Мони, обожаванията втори владетел на номадите наред с Хаос…
- Флинстоун, ти ще водиш следващата атака към имперските земи. Приготви се, след половин час да сте на път – гласът на Хаос не търпеше възражение…И, генерале, продължи Първият, искам този път главите на всички императори да се търкалят в краката ми без изключение…Трябва да омаломощим тези кучета. Искам да ги видя в краката си проснати да молят за милост…
Флинстоун кимна мълчаливо и се изправи отривисто. Нямаше време за губене. Този път щеше да покаже на Хаос кой е по – добрия от двамата му генерали…А онова куче Отон? Той?….Той?…Той щеше да гине в Ада…


Титла: Нанайста вълна - интерлюдия:)
Публикувано от: Samodiva в Август 02, 2008, 18:22:12
Страшната империатрица стоеше втренчена в компа. Далечен тътен долиташе към крепостта й и орда пичове с наточени мечове искаха да вземат най-ценното й. Честта й.
-Няма да се дам! Няма да се дам! - мърмореше си под нос тя и отмяташе бретон да не й пречи на погледа върху тежката военна ситуация. Една едничка чест имаше имериатрицата. И не искаше да я даде на кого да е. Ни на Отон, ни на Флийнгстоун *freak*.
Гадните номади, подло й бяха изпратили шпиони вътре в крепостта ;)
Едното шпионче подсмърча и вика - Мамо, какво ще ядем?
-Не можеш ли да си купиш пица бе!-ревна свирепо тя и шпиончето подви опашка, мърморейки - дванайсти ден пица - е га ти. Ама тихичко си мрънкаше , щото да не отнесе гнева й.
Другото шпионче мазничко шепне - изпра ли си розовата блузка, че да отида на среща с нея? И онова панталонче...
-Каква блузка, какви пет лева? - изръмжа през рамо империатрицата.- Ще пера на 18 август! Дотогава нямам време!
Шпиончето въздъхна и за пръв път самичко си изпра гащичките, че даже и сутиенчето :D
Третият шпионин - маскиран като самия имрератор, зададе силно провокативен въпрос:
- Ще купиш ли хляб, ще направиш ли салата, ще си прибереш ли дрехите от земята, къщата заприлича на бойно поле?
-Как няма да заприлича? - ревна империатрицата- Не виждаш ли Отон? Вече паладини има! И Джейн! Катапулти! Пък оня гаден Флийнгстоун тежки мечове. А аз нямам и един куц мечоносец. Атакуваааааааааат мееееееееееееееее.  И иди да ми купиш кока-кола, че свърши.
-Ама ще ни идват гости, забрави ли?- опита нов подход императорът.
-Кажи им да дойдат след 18 август! Ясно? И изчезвай от погледа ми, че изчислявам на калкулатора!- отсече свирепо благоверната му.
Императорът също подви опашка и замина в кухнята да мие чиниите.
Останала най-после сама, империатрицата се вторачи отново в компютъра, говорейки си на глас - 80000 леки копия, 4000 тежки коня..., ако вдигна атака мелле, ако ...боже, с какъв ли морал идва, готвят ми номер. Ааааааааааааааааааааа!
-Каза ли нещо? На мен ли викаш? - подаде безстрашно глава през вратата императорът.
Летящ чехъл го уцели право по носа и главата изчезна.
-80000 леки копия, 4000 тежки меча- продължи да си говори империатрицата. Погледат й се зарея и случайно попадна в огледалото.
- Коя е пък тази - запита се тя, но видя новата атака и тутакси си забрави въпроса *WRITE* 
   


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: the_knight в Август 02, 2008, 21:59:22
   Всеки ден, от всички посоки, към главния лагер на Номадите, се стичаха стотици нови попълнения към бойните им редици. Едни на малки, неорганизирани групички, с боси нозе и окъсани дрехи, без оръжия или брони. Други - тежко въоръжени, опитни бойци с лъскави ризници, водени от командира си. Прилика между тях обаче имаше - фанатичният блясък в очите им. Те пристигаха да се бият и да умрат за каузата на господарите си. Това бе целта на живота им. Без значение къде бяха родени, те растяха с постоянно подклажданата омраза към Свободните владетели. Вярата, че съществуват единствено, за да намерят смъртта си във войната с тях, им бе насаждана от невръстни деца. И когато достигнеха възрастта, в която можеше да започне обучението им в изкуството на боя, те вече бяха с промити мозъци, тиха лудост вече върлуваше в тях. Перфектни камикадзета.
   Тълпите от огромни, свирепи мъже, биваха преценявани веднага след пристигането им и разпределяни на отряди, в зависимост от бойните им умения. Процедурата се ръководеше от генерал Флинтстоун, а когато не отсъстваше дори сам правеше подбора. Това му доставяше някакво удоволствие...
   Денят, в който се случи нещо, повлякло след себе си и други събития, бе толкова горещ, че всяко занимание бе замряло. Дори обичайните ругатни, които се разнасяха от войнишките палатки по всяко време на денонощието, сега бяха замлъкнали. Слънцето висеше упорито на безоблачното небе и напичаше яростно напуканата степ. Въздухът бе толкова нажежен, че пречупваше погледа и поглеждайки към хоризонта, предметите сякаш трептяха. С мъка се дишаше. Листата на малкото дървета в голата местност, бяха застинали неподвижно, съсухрени и увиснали към земята, сякаш в няма молба.
   От безформената купчина плат, представляваща някога палатка, се подаде рошава глава. Поогледа се и и явно останала доволна от видяното, измъкна и останалата част от туловището си навън. Това бе мъж на средна възраст, с окъсана риза и панталони, пристегнати от олющен колан, на който беше затъкната кама. Лицето му бе покрито с многодневна брада, с изключение на мястото, където лъкатушеше крив белег от стара рана. Мъжът колебливо се взираше в простряната като на длан пуста и гола земя. Тук-там дръвче, скупчени като изплашени кутрета храсти... Дошло бе времето да изпълни най-трудната част от задачата си. Влизането във вражеския лагер беше лесно. Внедряването в редиците му също. Въпросът беше как да се измъкне сега от него...
   Най-сетне взел решение, той се приведе леко и тръгна с тихи стъпки. Премина през голия терен и достигна, без никой да го забележи, до групата дървета, където напевно похъркваше часовия. Безпрепятствено мина покрай него. Сърцето му се беше качило в гърлото, лепкава пот се стичаше на ручейчета по лицето му, но успя. Дежурният на пост дори не се раздвижи и продължи да хърка гръмко. Мъжът си отдъхна едва, когато се отдалечи достатъчно. Но сега отново се намираше на открито, а спасението му - прохладната, гъста гора, намираща се на западната граница на Номадските земи - бе отчайващо далече. Отново се огледа. Все още не се виждаше жива душа. Реши да бяга. Така или иначе, хванеха ли го сега, нямаше да го пощадят. Побягна все едно самият дявол бе по петите му. Очакваше всеки момент да чуе викове и да усети свистенето на стрели. Нищо подобно не се случи. Той не забави дивия си бяг, не се обръщаше дори да погледне назад. През целия си живот не понеше да е изпитвал някога такъв ужас. Но почти бе стигнал до целта си.
   В прикритието на гората един конник слезе от коня си. Той бе наблюдавал бягството с удоволствието на хищник, дебнещ плячката си. За пръв път от няколко дни, усмивка си проправи път през бушуващата буря и изникна на лицето на Касапина. До половин час той, Отон, щеше да поднесе този човек като подарък в краката на Първите и щеше да ликува, само вътрешно разбира се. За пореден път щеше да е доказал качествата си пред тях. А Дивият Флинтстоун, току-що завърнал се от похода си срещу императорите, щеше да бъде поставен на колене, просещ милост от Господарите, разобличен от най-омразния си враг...

   Отон нямаше откъде да знае, а може би никога нямаше да разбере, че внедрените в лагера шпиони са били двама. Те не се познаваха помежду си, макар че бяха пратеници на една и съща владетелка... Два часа по-рано, първият от тях, този който до последно бе останал незабелязан, се промъкна през същата тази гора, минавайки на няколко метра от Касапина. Сега той бе на половин ден път от родината си и носеше вести на своята господарка - Рицарката.


Титла: Re: Нанайста вълна - интерлюдия:)
Публикувано от: Samodiva в Август 03, 2008, 10:25:14
В момента императорът простира прането, а аз изчислявам поредната атака  и се чудя откъде да спестя кинти за прокретите брони*freak*. Хлапето отиде да си купи баничка, без да пита какво ще закусваме. Другото мълчаливо си прави леглото. Ако изрева - атаааааакааааа, кат нищо ще направи и моето. Тия номади въведоха желязна дисциплина в цялата къща  *bravo* *hahaha* *hahaha*.
Само да не рекат дружно да ме заведат на лекар *freak*
Щото току що си мърморех - две разграбвания ще пратят тия хуни днес или ще правим тройка *xxx* 


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: Samodiva в Август 03, 2008, 18:34:38
-Една? Две? Три?
-Три атаки ще пратим - отсече Отон Страшний и си поръча третата водка.
-Сто, двеста, триста? - попита моралната Джейн и завъртя сламката на джийнфиса си. - Триста морал ще сложа! - реши тя и халтаво си взе фъстъче.
-20000? 40000? 80000? - мърмореше си СаХо, набождайки фино кръгче краставичка във финландки сос. - 100000 копия ще им пратим! Да се гърчат!
-Ама тежки - добави с мила усмивка Джейн и се пресегна към салатата от морски дарове.
- И коне, и коне! - изломоти Флинстоун, който гризеше бон филе от мамут.
Атаката беше решена.
--------
В същото време имперците - гладни, жадни, изпосталели - стояха пред компютрите и изчисляваха - проучвания, тактики, отбрана. Тръпнеха от страх и ужас. Цялата рода пращаше СМС-и, баби палеха свещи в църквата за победа , лели връзваха тигрови очета против уроки, лееха куршуми срещу стрес, колеха овце за курбан за здраве на армиите имперски.
Дядовци и прабаби наблюдаваха зорко врага, вързани пред компютрите, докато имперците свършат някоя лична работа, като да си платят интернета, например. Във всяка детска градина имаше надписи "Мойта мама - победител,  моят татко пръв! Моят батко император, ще се бие той до кръв!"
Разпалени от играта шефове даваха щедро на подчинените си платен отпуск, за да победят. Всъщност, подчинените им и без това не ставаха за нищо, освен да строят крепости и да залягат в отбрана.
Появиха се и първите букмейкърски имперски пунктове.
Залозите скочиха до небесата.
Имперците се пообнадеждиха от подкрепата и лапнаха по един сандвич за пръв път от две седмици насам.

------
-Четири атаки! - отсече Отон и поръча бутилка шардоне.
-Ех, ако можеше и пет! - въздъхна мечтателно Джейн над чаша шампанско.

------
Имперците изтърваха сандвичите на пода и пак се вторачиха в калкулаторите.
 


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: the_knight в Август 03, 2008, 23:48:31
   Гледката бе потресаваща дори за калената в битки психика на номадите. Въпреки това никой не издаде и звук.
   Касапинът, възседнал коня си, с дясната ръка държеше юздите, а с лявата плътно въже. Другият му край завършваше с примка, пристегната около врата на техен събрат. Видът му бе жалък. Подтичваше след коня колкото му позволяваха силите. Панталоните му бяха съдрани, а раните на коленете му ги напояваха с кръв. Цялото му тяло беше покрито със синини и ожулвания, но най-страшно изглеждаше лицето му. Очите му представляваха две цепки, едва ли виждаше нещо през тях. Носът му бе изкривен гротескно, а брадата - покрита с вече засъхваща кръв. Ръцете му бяха вързани здраво отзад. На всяка крачка се препъваше, но устните му бяха стиснати и не изпуснаха и един-единствен стон през цялото време, колкото и силни болки да изпитваше.
   Отон обходи целия лагер в гробна тишина, преди да се насочи към Господарската шатра. По-наблюдателните забелязаха затъкнатата кама в колана на пленника, докато самият Касапин не носеше оръжие, и разбраха посланието. Дори най-добрите сред най-добрите между тях, бяха безпомощни пред велик боец като Отон. Затова и камата на клетника не му бе отнета. Да му бъде напомнян този факт до края на малкото оставащ му живот.
   Касапинът дръпна юздите и скочи от коня си със завидно грациозни движения, без да изпуска въжето.
   - Господарите ви очакват, сър - каза войникът, който стоеше на стража пред великолепната шатра. Другият кимна.
   Отон не се изненада. Малко от събитията - от най-маловажните до наистина значимите - можеха да останат скрити от Първите. Той не знаеше как го правеха, но не смяташе и да се опитва да научи.  Всичко това мина през главата му за секунди, като лицето му остана каменно. Той пристъпи напред с широка крачка, а двамата стражи мигновено му направиха път.
   Мони и Хаос наистина го очакваха. Те седяха върху ослепително бяла меча кожа, а няколко жени, облечени в тънки, прозрачни роби, стояха прави до тях и им вееха с ветрила. На известно разстояние бе коленичил номадски войник, а друг бе опрял меча си в гърлото му. Коленичилият видимо трепереше от ужас, но най-отвратителното бяха хленчещите звуци, които издаваше. Позор!
   Отон веднага го разпозна. Това бе войникът, който бе заспал на поста си. "Дано сънищата му са били хубави - злорадо си помисли Касапина - защото прескъпо ще заплати за тях". Накрая погледът му се спря върху генерал Флинтстоун. Той стоеше прав от едната страна на Господарите. Не помръдваше, а стойката му бе гордо изправена, но очите му не срещнаха тези на Отон. Генералът знаеше за какво е повикан.
   Касапинът дръпна рязко въжето и пленникът се строполи на колене, кашляйки задавено.
   - Шпионинът - равният глас на Мони просто констатираше.
   - Залових го в западната гора, господарю...Докато се опитваше да се измъкне...Наблюдавах го отдавна.
   - Добра работа, Отоне. - проговори и Хаос, изправяйки се. Направи няколко крачки към пленника. - Кой от имперските кучета те праща? - процеди през зъби.
   Мъжът не откъсваше поглед от земята и продължаваше да мълчи.
   - Отказва да говори, господарю, дори след фината обработка, на която го подложих преди да го доведа тук...
   - Отведете тези двамата - Мони посочи към разтреперания войник. - Подложете го на всички мъчения, които ви хрумнат. И бъдете изобретателни. После можете да го убиете.
   - Шпионинът да гледа. - допълни Хаос. - След това го разпитайте отново - мисля че ще бъде доста по-словоохотлив.
   Двамата обречени бяха изведени. Пленникът в мълчание, без да окаже никаква съпротива, знаейки че е безмислено. Провинилият се войник, мятащ се с писъци и молби за милост. Такава нямаше да му бъде оказана.
   - Доволни сме от свършеното, Касапино, и ще бъдеш възнаграден. - обади се Мони. - Свободен си сега.
   - Да, върви. - погледна го и Хаос. - Имаме важен разговор с генерала.
   Отон трудно подтисна разочарованието си, въпреки че друго не бе и очаквал. Господарите знаеха много добре за омразата помежду им. И нямаха намерение да подклаждат враждата им като подложат Дивия на унижението да го накажат пред човека, когото той ненавиждаше. Флинтстоун също бе ценен за тях. Но на Отон му бе достатъчно, че му бяха позволили да научи, че наказание ще има.



   Имперският мъж бе измъчван с жестокост, която трудно бихме могли да си представим, че може да бъде родена от човешко съзнание. Но тя и не произлизаше от хора... Макар да беше подложен на многократни тестове за болка преди да бъде изпратен, накрая той не издържа. Това, което му бе причинено, надхвърляше и най-страшните му кошмари.  За щастие успя да каже само коя е владетелката му е. Повече не знаеше.
    Номадският войник извади по-голям късмет от него. Сърцето му спря внезапно от неистовия ужас, още преди да е изпитал адската болка на мъченията.

................................................. .............................

  От далеч видяха приближаващия се човек. Единственото, което спря стрелците на кулата да го убият, бе фактът, че беше абсурдно Номадски войник да се осмели да доближи вражеска крепост съвсем сам. А и дори от разстояние можеше да се види окаяното състояние на пътника. Нозете му бяха разранени и при всяка крачка залиташе от изтощение. Стражата на портите мълчаливо изчакваха странника да стигне до тях.
   - Отворете портите! Отворете портите! - изведнъж се провикна единият. - Това е Хамелеон! Завръща се от мисия...
   Двама от мъжете стигнаха точно навреме, за да го подхванат. Човекът се свлече в ръцете им, достигнал пределната граница на силите си.
   Нахранен и напоен, сега той бе на крака и стоеше пред Рицарката и генерал Парис. Самият той бе настоял веднага да се яви да докладва на императрицата, важни бяха новините, които й носеше. Но застанал пред легендарната Рицарка, от която лъхаше сила и великолепие, дори и все още лежаща в болничната постеля, Хамелеон се смути от вида си. Сведе очи и запристъпва от крак на крак.
   - Виждам, преживял си много...- отрони Рицарката. - Кажи, какви новини си донесъл.
   - Милейди - престраши се той най-сетне. - Армията им е огромна. Милиони войници... и все повече сган се стича към лагера им...Когато тръгнах към родината, почти бяха усъвършенствали здравината на метала, от който правят броните си. Научих и че се очакват скоро елитни войници. Пътуват вече към лагера им, но не се знаеше денят на пристигането им...Били неумолими бойци, още по-жестоки и безмилостни, не познавали страха от смъртта...Правят и нови машини, по-ефикасни от катапултите...които да разрушат и превземат и най-здравата крепост...
   Мъжът замълча. Нямаше повече какво да каже.
   - Отлично се справи със задачата - Парис му се усмихна насърчаващо. - Имаш нужда от почивка сега. И то напълно заслужена.
   Когато Хамелеон напусна стаята, генералът се обърна към Рицарката. Сърцето му прескочи, както ставаше винаги, когато срещнеше очите й.
   - Очаквах такива новини - започна той след кратко мълчание. - Но не толкова скоро...
   - До последния удар на сърцето ми, до последната глътка въздух, която поема, ще браня империята си...колкото и с каквото и да дойдат, генерале. - Тя го погледна решително.
   Парис не бе срещал никога през живота си жена като нея. Смела, дръзка, тя винаги бе изпълнена с вяра, когато всички останали бяха отчаяни. Винаги намираше изход и от най-безизходните ситуации...Бе достойна за възхищение.
   - А аз ще бъда до вас, милейди...
 


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: the_knight в Август 07, 2008, 04:00:21
   Дните отминаваха. И всеки нов неизменно идваше. Безмилостно, нехаещ за злото, което донасяше изгрева на слънцето. Атака. Атака. И пак атака...
   Светлината, раждаща живот, символ на доброто, сега разкриваше пред стотици имперци единствено опустошени земи. Изпепелени ниви. Разрушени къщи и работилници. Руини от до скоро могъщи крепости. Хиляди пресни гробове...
   Все по-малко имперски владетели успяваха да устоят на дивите набези. Диви ли?...Това вече не бяха диваците от първите зле организирани нападения - недисциплинираната, надаваща варварски крясъци сган. Редиците им бяха перфектни. Движеха се като един. Командите биваха изпълнявани още преди да са доизречени.
   Чувството за обреченост бавно, но сигурно си проправяше път към сърцата и на най-храбрите императори.
   Но не и в нейното. Рицарката потрепери. Не от нощния ветрец, който бе дошъл с дъжда, бе го отнесъл към нечии други владения, а той самият беше останал. Сякаш за да й напомня, да измъчва душата й при всеки негов полъх от северозапад и  югоизток. Там, където се намираха двете села, които не бяха успели да спасят от странните воини с тъмна кожа.
   Не бе успяла да усети радостта от убедителните победи, които генералът и армията й бяха удържали в столицата и най-близкото селище. Времето за подготовка не бе стигнало за защитата на всички провинции в империята. Късно достигна до Рицарката вестта за преразпределението на вражеската войска. До един момент се бе движила право към главния град, след което се бе разделила на четири отряда. По един за всяко селище...
   Рицарката затвори очи и сякаш часовете препуснаха назад, към времето на битките. Тя бе стояла тогава на същата тази тераса, към която се излизаше от покоите й, превърнали се напоследък в неин затвор. Където бе и сега. Отново чу звънтенето на метала, предсмъртните викове на падащите в бой и нейни, и вражески войници. Чувстваше как лепкавите пипала на страха се протягат към нея и постепенно пропълзяват до всяко кътче на съзнанието й. Както ставаше при всяка битка, на която изпращаше генерал Парис. Докато не чуеше ясната песен на мощния боен рог. Надувайки го, генералът оповестяваше края й. Паднеше ли мъртъв, рогът нямаше да пропее и никой от войниците нямаше да посмее да го надуе, щеше да остане безмълвен завинаги... И тогава желязната хватка около гърлото й се отпускаше и Рицарката отново можеше да диша. До следващият път, когато Парис повеждаше войските на бран. След броени часове...Джейн Страховитата летеше към имперските земи да извоюва най-голямата победа в живота си...


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: Samodiva в Август 07, 2008, 20:35:36
Колко дена ни биха
ни дума, ни вопъл, ни стон
но устата сгрешила
сама промълвила
ОТОН *gamer*
Сънувам го вечееееееееееееееееееееее!! *xxx*


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: the_knight в Август 09, 2008, 21:37:48
   Тътенът достигна до ушите им много преди вражеската армия да е навлязла в полезрението им. И той бе по-страховит дори от меч, опрян в гърлото. Познатият звук от блъскането на подковано желязо в степта, се примесваше с провлачен грохот и скърцане като че ли от зле смазани панти. Нещо огромно и многобройно приближаваше, щом дори и земята потреперваше от скверния му допир до нея. Требучети. Колко ли бяха сега? Щяха ли да са достатъчно да съборят крепостта въпреки защитниците горе по кулите и тук, на бойното поле? Никой не знаеше...
   Генерал Парис пришпори снежно бялата си кобила в лек тръс, обхождайки бавно редиците. Повечето войници бяха оставили зад гърба си множество кървави битки. Но имаше и момчета, до вчера играли с връстниците си на война, тичайки безгрижно по ливадите. А днес вместо дървени мечове държаха в ръцете си тежки оръжия и щитове, за да се изправят срещу враговете, за чиято жестокост им бе разказвано само. Някои от тях щяха да намерят смъртта си днес, още преди да са вкусили от сладостите на живота, преди да са познали любовта, преди да са живели истински... Не едно пребледняло лице срещна погледът на генерала. И не само сред новобранците...
   - Страховитата отново е пред портите ни - проехтя гласът му. Нямаше навика да изнася речи преди битка, но тази вечер нуждата бе голяма. - Тук ще бъде тя, или някой от останалите Номадски пълководци и утре...Ще идват все по-многобройни, ще бъдат все по-силни...Но колкото и здрави да са броните им, не ще ги предпазят от нашите стрели, копия и мечове! И не ще срутят стените на крепостите ни!...
   Парис пое дълбоко въздух и усети аромата на току що изкъпаната от летния дъжд трева. Уханието на розите, които растяха зад крепостната стена със стотици. Ветрецът го бе донесъл чак до тук...Чуваше песента на щурците.
   - ... Но не, защото сърцата ни не познават страха - продължи той, а гласът му ставаше все по-мощен - А именно заради него... Не страх от смъртта мъчи сърцето ми, а страх че това - Парис разпери ръце - може да ни бъде отнето... От нас и нашите майки и бащи, жени, синове и дъщери... Аз не съм готов да им го дам!
   Войниците се размърдаха.
   - Готов съм да им дам единствено смърт!
   Виковете на мъжете сега заглушиха грохота, който се чуваше все по-близко. Някой поде бойна песен и скоро тя огласи цялата околност.
   И най-после се появиха. Придвижваха се бавно и малко преди да навлязат в обсега на стрелците, генералът разбра защо. Редиците им се разтвориха, за да направят път на обсадните машини. Една, две, три...след десетата, Парис спря да брои.
    - Готови за стрелба! - изкрещя той и гласът му не потрепна. - Сега!
   Стрелите от бойниците по кулите и тези от бойното поле излетяха почти едновременно.
   На два пъти требучетите биваха зареждани и готови за стрелба. И двата пъти войниците падаха пронизани преди да са успели да стрелят. Третият опит бе успешен и стотици огромни камъни полетяха към стените на крепостта. Всички до един намериха целта си. Една от кулите се срути, заедно с хората по нея, сякаш бе откъсната от гигантска ръка. Каменни отломки хвърчаха във въздуха... Нямаше време за губене. Още няколко такива удара и крепостта нямаше вече да защитава града.
   - Копия и мечове, напреед! - Парис огледа почернялата от врагове равнина. - Конете - след мен! Да им отрежем пътя за бягство!
   Генералът препусна стремително, без да се обръща да провери дали го следват. Зад гърба му нови удари по крепостната стена разтърсиха местността. Земята се тресеше, но Парис не поглеждаше назад. Поведе 1000 конника на югозапад. Останалите 1000 в този момент заобикаляха гората, намираща се в противоположна посока и щяха да се появят зад гърба на вражеските войници, затваряки обръча. Стига да не успееха да завземат крепостта преди намесата на тежката кавалерия, битката щеше да приключи бързо. Оцелели нямаше да има.


п.п. тази битка още не се е състояла така че ще попиша още като видя да ли ще бия ;)


Титла: Двадесет и първата вълна...
Публикувано от: _LadyBlack в Август 10, 2008, 16:31:59
…Сахо присви очите си леко, когато разпукващата светлина на утрото пропълзя в шатрата и опари зениците му. Младият маршал  не бързаше да става от ложето. “Днес денят ще бъде тежък” - мисълта пропълзя като змия в полусъбуденото  му съзнание и трайно се настани там….Номадът протегна ръка и потърси меча си. Хладината на метала го опари, пръстите му се плъзнаха по острието и го стиснаха здраво. Оръжието за миг се сля с ръката му и се превърна в естественото и продължение…Сахо затвори очи и прокара пръсти по острието…Усети хилядолетната стомана, безпощадната смесица от огън и ярост, скрита дълбоко в душата и, пламъка, който можеше да бъде угасен единствено в нечие тяло… …Младият номад обичаше този миг, мигът, в който мечът надделяваше над плътта, врязваше се в нея, разкъсвайки я на хиляди нажежени парченца, горещата кръв потичаше лепкаво по метала и замръзваше в предсмъртна агония…
Гъвкавото, добре тренирано тяло на младия маршал се изправи отривисто и се приплъзна към входа на номадската шатра. Сахо отметна тежката сатенирана коприна. Слънцето погали полуголото му тяло и потъна в присвитите зеници на младия мъж…
Утрото бе настъпило, а заедно с него си бе отишъл и поредния сън…
А лагерът на номадите все още спеше. Отон - Касапинът се бе завърнал безславно от битка часове по – рано след като земята имперска погълна милиони деца на степта в безумния му набег към имперските крепости. За първи път главорезът се бе прибрал директно в шатрата си без да приеме овациите на ордата, както му се полагаше по право. Остатъците от оцелялата му армия сега трескаво сънуваха снощната битка, налягали кой където намери в номадския лагер. Спяха и легионите на Кръволока…
…”Да поспят. Днес денят ще бъде тежък, а аз мисля да го направя и кървав ако Богинята – майка отреди” – кръвожадната мисъл изви като звия устните на младия маршал в тънка усмивка.
На около петдесетина крачки от шатрата му тихо догаряха последните съчки на лагерния огън. Край тях, прегърнали мечовете си кротко похъркваха двамата часови, на които бе отредено да бранят предната нощ номадския лагер от имперски шпиони…
… “Кучета. Оставили са огньовете в лагера да загаснат”…Сахо срита потъналите в сън войници и ги извади от впецепението.
“Оставили сте огъня да угасне” – тихият глас на младия маршал разби тишината на утрото и посипа отломките върху очите на полуразбудените номади…Войниците наскачаха трескаво и с несвойнствена бързина се заеха да стъкват огъня. Прегрешението им бе нечувано според Закона на пустинята – бяха оставили огъня пред шатрата да загасне. Ако Хаос научеше, това бе равносилно на смърт.
Яроста на Първия щеше да се изсипа върху главите им, а наказанието да бъде страшно – завързани полуголи между диви коне да препускат докато парчетата от телата им не се посеят по четирите краища на лудналата земя…
…”Спокойно бойци. Хаос няма да научи…Кой от Вас ще тренира с мен тази сутрин?” – гласът на маршал Сахо разсече отново тишината и увисна като меч над главите на часовите. Номадите се спогледаха. Страхът се прокрадна в очите им и вцепенено потъна в ирисите им. Войните мълчаливо наведоха глави.Никой не смееше да застане срещу Сахо не само на бойното поле, но и когато младият мъж тренираше. Маршалът не знаеше милост. Упражненията му призори винаги завършваха със смърта на противника. Тренираше така, както се биеше и на бойното поле – безмилостно, с отсечени, отривисти движения, с елегантноста на дива котка, която се забавлява с плячката си, зарежда се от страха й и удължава агонията й с безпощадна елегантност…В този момент очите на маршала губеха езерния си блясък, а зад застиналото им стъкло надничаше наближаващата смърт…Всичко свършваше за един миг. Сахо издебваше противника си, забиваше острието на меча си в него, разкъсвайки плътта на парчета. Мигът на победата се смесваше с предсмъртната агония на жертвата. “Кръв, кръв, кръв” – ненаситното желание продължаваше да приижда на талази от младия маршал, заплашвайки да удави утрото, десницата на Сахо продължаваше безумния си танц, а острието на меча му пронизваше отново и отново мъртвото вече тяло…
…”Още един часови ли се каниш да убиеш тази сутрин?” - гласът на Джейн тихо се промъкна край младия номад. Не бе усетил кога Амазонката бе застанала редом с него. Издължените бадемови очи на номадката се вклиниха в неговите, опитвайки се да ги укротят с топлината си. Джейн бе единственият човек на този свят пред когото Сахо притихваше, а жестоката му природа се скриваше под пластовете на собственото му съзнание. Амазонката го бе отгледала от дете. От нея получи първите си уроци на воин. “Войната е съвършенство”, не бе спирала да му повтаря Джейн, докато го караше да повтаря едни и същи движения с меча до полудяване…“Няма нищо по – съвършенно и красиво от формата на оръжието, с което убиваш. Мечът е студ и мълчание. И сила. Естественото продължение на ръката ти. Символът на твоята воля. Началото и края”… Двамата се разбираха без думи. И си помагаха да оцелеят.
…”Хаос те вика”, прекъсна спомените му младата жена. Сахо я изгледа сепнато и кимна мълчешком…След минута краката му следваха пътя към шатрата на Първия…
…Предводителят на ордата имаше навик да става рано и да обхожда лагера. Гъвкавото му тяло се плъзгаше като сянка на нощна птица край унесените в сън шатри. Пронизващият му поглед запечатваше всяка подробност, всяко нарушение, което следваше да бъде поправено…или наказано.
Бе наблюдавал тренировките на малкия многократно и всеки път безпощадноста, с която Сахо убиваше противника си го бе удивлявала. “Толкова млад, а толкова жесток. Ще стигне далеч”, помисли си Хаос, оглеждайки застаналия пред него мъж…
…”Днес е твой ред да поведеш номадите Маршале. Още съвсем малко ни остана. Време е кучетата имперски да преклонят глава и да  молят за милост. Искам днес всичко да приключи. Достатъчно жертви дадоха синовете степни. Искам победата на моята орда да бъде белязана с гибелта на цялата имперска земя”…
Гласът на Хаос не търпеше възражение…

*   *   *   *   *

…Утрото дойде за имперските земи с вкуса на кръв и миризмата на горяща плът. От милувката, с която слънцето бе събудило смълчаните крепости не бе останал и къс…По четирите краища на обширните империи се бе възцарила предсмъртна тишина, в която се чуваха само глухите удари на мечовете, тежкото падане на обезглавените тела и предсмъртните стонове…Легионите на Сахо бавно превземаха земите имперски. Победата им хрускаше между зъбите с вкус на смърт и разлагаща се плът…
Заповедта на Хаос – без пленници, клане до крак следваше да бъде спазена и младият маршал внимателно следеше за това, яхнал коня си…Дивото животно танцуваше. Нажежената земя палеше копитата му, ноздрите му се свиваха от миризмата на кръв, а димът от запалените селища лютеше на очите му…Ордите на Сахо настъпваха. Всяка крачка на варварите бе белязана с пепел и кръв. Имперските селища се предаваха едно след друго на безпощадната сила на огъня. Глухите удари на номадските мечове се разбиваха като стена във воплите на умиращите имперци, дивите гласове на варварите потъваха в детските стенания и женските писъци. Кървите на беззащитните се стичаха като пороен дъжд и ужасено се губеха в пукнатините на напечената от слънцето земя…Малцината останали императори се биеха на живот и смърт за земята си…Те нямаха избор. Трябваше да оцелеят…


P.S. Приказката е за атаката на Сахо от преди няколко дни, но нямаше как да я пусна по - рано. Не ми оставаше време да я допиша. Едва днес успях. Обещавам да наваксам и с останалите приказки за новите атаки:) *rose*


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: _LadyBlack в Август 11, 2008, 15:11:51
…”Номаде, да не те е страх? Или си свикнал да се бориш само със слаби императори, които изкарват на бойното поле жени и деца, а не войни?” – насмешката в гласа на Императрицата отекна над смълчаното бойно поле, последвана от оглушителния рев на имперската войска. Войниците обожаваха владетелката си и одобрителните възгласи бяха най – малкото, с което можеха да засвидетелстват почитта си към Божествената…
Откъм противниковия лагер не последва отговор. Но очевидно думите на жената бяха достигнали до ушите на Генерал Флинстоун. Дивият сви устни ядно. Белегът разсичащ лицето му на две побеля до неузнаваемост. Най – близките му знаеха  какво означава това – номадът бе извън себе си от ярост. Една жена, една императрица си бе позволила да го унижи публично и предизвика него – дивия Флинстоун, маршалът на ордата, повелителят на степните бойци. Нечуваното предизвикателство нямаше да остане ненаказано…”Тази, ще я убия лично с ръцете си. Ще я накарам да моли за милост. А след като и се наситя ще я хвърля на войниците си, да се позабавляват” – картината  изтръгна трескав смях от гърдите на номадския генерал, а приближените му наостриха уши. Флинстоун бе стоял неподвижно цяла сутрин на височината край имперския град и внимателно бе наблюдавал  крепостните кули. Сега, легионите зад гърба му бяха строени в идеален ред, а номадите очакваха само мълчаливата заповед на Генерала си, за да се хвърлят напред и да прегазят имперската войска…Заповед, която Флинстоун още не бе изрекъл…
…Вече няколко дни сутрин и вечер Императрицата извеждаше войската си на бойното поле и я строяваше - всеки път по различен начин, за да отбива нападенията на номадските орди. Бе успяла да опази империята си непокътната и от набезите на Амазонката, и от страшния гняв на маршал Сахо, и от безпощадната ярост на кървавия Отон, но този…този бе в пъти по – страшен и по - безпощаден от тях. Владетелката потръпна. Страхът пропълзя издайнически по гърба й и се скри в черната наметка, с която се бе загърнала в смълчаното утро. Тихият ужас за миг скова плещите й и замря в тялото и като стон. Конят усети безпокойството на господарката си и изпръхтя едва чуто. Владетелката се огледа мълниеносно. Никой не биваше да усети страха и, никой…не и в този миг, в мига, в който най – страшният номадски генерал стоеше с ордата си пред портите на крепоста и. Знаеше с какво ще се сблъска след по – малко от час. Съгледвачите и се бяха прибрали в замъка рано сутринта потънали в прах, издрани от тръните, побелели от ужаса, който бяха изпитали, съзирайки многомилионната степна орда. Каменното и лице не трепна, докато слушаше трескавите им разкази – дивият номадски генерал, безпощадният Флинстоун бе на път към земите и с безчислена армия. “Колко голяма?…” – въпросът се бе отронил неканен от устните и. Това, което чу от шпионите  я накара трескаво да притвори очи – армията на Дивия бе достатъчно голяма и добре тренирана. Варварите, този път бяха помъкнали и обсадните си оръдия – онези странни машини, които хвърляха камъни и огън с огромна сила и разбиваха на пух и прах крепостните стени.
…”Господи, дано ми стигнат силите. Само този път” – стонът се отрони от гърдите на владетелката и потъна дълбоко в напуканата земя. Небето бе притихнало в размисъл и очакване да се случи непоправимото…Облаците в него се раздвижиха и се подгониха в безкрая като диви коне, шибнати от камшика на жесток ездач. Притъмня…Ненадейно се появи вятър – пронизващ до костите, безпощаден, проскърцващ в короните на дърветата. Ръцето му вдигнаха пушилката от земята, затъмниха хоризонта и с рев я запратиха обратно към коравата изпечена глина. Тътен на самотна светкавица проряза за миг безкрая и след това умря, удавен в собственото си кърваво зарево…
…Императрицата обожаваше безкрайноста на очакването, мигът на тихото дебнене на противника. Тогава се задействаше инстинктът и на хищна котка. Да дебнеш врага, да дочакаш мига, в който, провокиран от собственото ти бездействие той ще се вдигне на щурм и ще допусне грешка…Това бе в основата на военната стратегия и Божествената го знаеше до съвършенство. Бе изучила законите на войната далеч преди да осъзнае, че тя означава болка и истина, бе галила меча с ръце години преди пръстите и да се радват на коприната по напъпилото моминско тяло.
…Когато съгледвачите и донесоха, че дивият Флинстоун е на път към империята й, ръцете и инстинктивно потърсиха хладното оръжие. Не я спря предупреждението на Генерал Берг, дясната и ръка, че мястото й точно в този момент не е на бойното поле и че тя, Владетелката на най – старата империя е длъжна да остане в крепоста -  добре пазена и да остави войната в ръцете на обръгналите в бран мъже край себе си. “Мястото ми е там, при другите”, бе отронила Божествената и с това сложи край на спора с Генерала. Минути по – късно бе яхнала коня си, а мечът проскърцваше в ръката и.
Крепоста отдавна бе готова да посрещне нашествениците, макар лабиринтът от разрушени окопи, потрошени оръжия и разхвърляни човешки кости все още да спомняха последното сражение. След последната атака бе заповядала на войниците си да изкопаят ровове, на двайсетина крачки пред крепостната стена и да ги запълнят за всеки случай с наръчи пръчки. Сега дърветата мрачно горяха в ямите и образуваха допълнителен преграден пръстен около твърдината…
“Дано това да спре Дивия”. Владетелката усети как мислено дава надежди сама на себе си…
Слънцето отдавна бе преполовило небето, а лъчите му настръхнало  обхождаха потъмнената земя. “Затишие като пред буря”, мисълта парна Императрицата за миг…И тогава го чу. Звукът. Глухото удряне на мечове върху щитовете…И онова влудяващо гърлено “Ааааааааааа”, отронващо се от хиляди гърла. Номадски. Нямаше как да го сбърка. Бе сънувала този звук в най – трескавите си нощи. Той бе разтърсвал из основи лепкавите и сънища и хилядократно я бе запращал в лапите на страха. Звукът означаваше само едно. Армията на Флинстоун бе поела към имперската твърдина…
…Сблъсъкът дойде след по – малко от час. Яхнала дивия си жребец Божествената сечеше номадите с меча си. Ръцете и, силни и добре тренирани се бяха слели в съвършенна прегръдка с хладното оръжие. Императрицата обичаше своя меч, усещаше силата му и яроста на стоманата, която се изливаше в дяволски танц върху номадските тела сега.
С периферното си зрение усети раздвижване сред вражите редици и се огледа. Твърде късно. Пехотата бе отстъпила място на стрелците и странните номадски лъкове вече се издигаха във въздуха. Командата й “Щитове горе” закъсня само секунда. Първите редици на войската й паднаха, покосени от отровния облак, затъмнил слънцето. Една от стрелите прониза Владетелката в лявото рамо, други 3 – 4 се забиха в щита и. Болката бе мигновенна и затъмни съзнанието и за миг. “Можеше да бъде и по – зле”, помисли си тя и понечи да извади забилата се стрела, но острието бе потънало твърде дълбоко в плътта и. Усети топлата, лепкава кръв да се стича от отворената рана и да се губи в гънките на черната и наметка…
Оглушителният тътен от предните редици я върна в действителноста. Армиите се бяха вкопчили в смъртоносна схватка. Телата се удряха в тела и неиздържали на напора се разделяха за миг, за да се срещнат секунди по – късно в още по – яростен сблъсък.  Звънтенето на оръжията пронизваше съзнанието и. Тътенът ставаше по – силен с всяка изминала секунда. Редиците на имперците се огъваха под напора на номадската орда. “Не бива да отстъпват. Не бива”, мисълта премина като светкавица през главата на Владетелката и тя се хвърли с нови сили напред. Божествената бе твърдо решена да даде пример на войниците си. Яроста замъгли погледа й и вкамени меча в ръцете и. Увлечена в ритъма на битката не чу предупреждението на генерал Берг, че се е откъснала твърде напред. Когато осъзна грешката си бе късно. Обръчът се бе затворил зад гърба и. Тежката конница на противника  бе надвила нейната и се насочваше към десния фланг на имперската войска. Конете разрязваха с телата си стената от щитове. Предните им крака разсичаха въздуха и се стоварваха като подивели върху войниците на Божествената, премазвайки ги с тежеста си. Цвилене, конски тропот, мирис на пот и на кръв. Всичко се бе смесила в чудовищна палитра.
Императрицата усети как постепенно губи силите си. Потърси генерал Берг и го видя, твърдее далеч зад себе си, как се опитва да разкъса  номадския обръч и да стигне до нея. Тогава усети НЕГО…Обърна се рязко и го видя. Призрачно видение. Огромен черен кон, очертанията на конник върху гърба му, оголена паст, искри, изскачащи изпод копитата, мирис на наближаваща смърт…генерал Флинстоун се носеше точно срещу нея с оголен меч в ръка, яхнал дявоския си жребец…Последното, което усети бе строполяването на коня си и мириса на черна земя. И тогава изгуби съзнание…

*   *   *   *   *

…Владетелката на най – старата имперска династия така и не разбра, че войската и бе удържала победа над номадската орда на Дивия и я бе обърнала в бягство. Загубата на кръв от раната я бе хвърлила за часове в плен на тъмата. Когато се събуди, откри, че е вързана за коня на Флинстоун, влачена като куче към номадския лагер. Бяха я пленили…
Опита да се изправи. Усилието сгърчи лицето и в болка, а дробовете и се свиха под нажежената ласка на въздуха. Нозете не я слушаха. Слънцето натискаше плещите и надолу към изтръпналата от болка земя…Не биваше да се предава. Не и тя...Владетелката на най - старата имперска земя се закани да оцелее. И да отмъсти...

...to be continued...


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: Samodiva в Август 13, 2008, 15:51:47
Империатрицата вече душа береше. Двейсет и осем атаки време не беше ни яла ни спала. Бродеше нощем по кулите на замъка и чуваше свирепия вой на дивите орди.
Още на десетата атака започна да нарича рожбата си Паладинчо, а подчинените къпи копия. По телефона квичеше не ми трябват пари, не ме интересува бизнеса, само Отон искам. Кой е този Отон, попита ревниво имераторът, вседствие на което бе наречен спънат лек кон и изхвърлен в рова пред замъка, дето му е мястото.
И Паладинчо си замина по реда при баба си в другия замък, щото беше написал с флумастер на тапета в трапезарията НИКОГА ПОВЕЧЕ ПИЦА! Ще се бунтува - ам хаааааааааааааа! Когато мама се бори на живот и смърт с враговете 8)
Империатрицата сбърка и домоуправителката на замъка. Нарече я Джейн, а жената се казваше баба Пенка и идваше за таксата за чистачката. Същата участ сполетя и техника на замъчната цифрова телевизия, който имаше неблагоразумието да дойде за таксата точно по време на атаката. Той биде отпретен с думите "Номад, смотан, сега ли намери. Като ти пратя 1000 фаланги и на цифрички ще ми станеш!"
Ура, златооооооооооооооо! - извика империатрицата след неуспешно опожаряване. Из целия замък се разчу. В това време нахлуха крадци в замъка, опряха пищов в челото на империатрицата и изръмжаха - давай златото. "Честта си давам, злато не давам" - изплака тя и посочи екрана на компа. "Госпожо, пиете ли си редовно хапчетата?" - запита плахо единият крадец и всички изчезнаха вкупом и заднишком, щото тя ги гледаше страшно. И не само...
28-ма атака.
Да бъда или да не бъда - припомняше си Шекспир империатрицата.

Едит, Отон: Малко цензурирах някои неща, които бяха извън рамките на добрия тон.


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: the_knight в Август 14, 2008, 22:42:00
   Нощта бе тиха и привидно спокойна. Последните няколко седмици обаче, навсякъде се промъкваше някаква смътна тревога. Чувството приличаше на лепкава топка в стомаха, нарастваща все повече и повече. Докато изпълнеше цялото същество, замъгляваше мисълта, поне разумната и караше сърцето да се свива от ужас, а дъхът да излиза от гърлото с накъсани хрипове.
   Но не и тук, в Градината на Живота. Създадена преди хиляди години, тя бе единствена по рода си. Не заради красотата на екзотичните растения, чиито имена бяха потънали в забрава заедно с древното изкуство на сътворяването им. Този който пристъпеше през портата от две крехки върби, привели клони сякаш, за да дадат милувка, колкото и тежък товар да носеше на раменете си и горчилка в сърцето си, мигновено чувстваше облекчение. Проблемите не бяха нерешими. Раните толкова болезнени...Старите хора казваха, че това се дължи на сладостния аромат на цветята, който се носеше във всяко кътче на Градината.
   Рицарката пое жадно глътка въздух и притвори за миг очи. Колко отдавна не бе идвала тук! Като че ли искаше да се държи постоянно нащрек, да не си дава и за миг почивка. Но сега имаше нужда от нея. В главата й непрекъснато се водеха битки. В ушите й кънтяха ударите на меч в меч....
   Един пожар, един отвлечен селянин в робство не бе допуснала повече. След онзи път. Когато малкото зверче СаХо ги хвана неподготвени. Нито веднъж не бе предала крепостите си. Но усещайки, че краят е близо, варварите - пълководци ставаха все по-уверени в атаките си. А с увереността им растеше и нечовешката ненавист, която таяха към Свободните владетели. Едничкото им желание бе да разрушат живота им, да отнемат свободата и с нея всичко скъпо, което притежаваха на този свят. Та те дори не се настаняваха в превзетите крепости! Просто ги срутваха. Хората избиваха, а годните за роби - отвеждаха...Оставяха след себе си изпепелени земи и руини от градовете, в които някога бе кипял живот. Ръцете им умееха само да рушат.Ледените им сърца бяха способни само на омраза...
   Рицарката ги виждаше вече и в сънищата си. Но най-често в тях присъстваше Касапинът. И тази нощ се бе събудила с вик, застинал в гърлото й и пропита от студената пот нощница, прилепнала към треперещото й тяло. Още го виждаше, него, Отон, с блеснали от омраза очи и оголени в зловеща гримаса зъби. Приближаваше с широки крачки. В едната си ръка държеше отсечената глава на генерал Парис, оставяки кървави следи по пода, а с другата посягаше към гърлото й.
   Императрицата навлизаше все по-навътре в Градината и споменът за съня най-накрая започна да избледнява. Тя стъпваше боса по копринено меката трева. Разперила ръце, стъпката й бе толкова лека, че сякаш не докосваше земята. На лицето й играеше неволна усмивка.
   Много преди луната да й разкрие миниатюрния водопад, тя чу песента му, а след това го съзря. Лунната светлина се отразяваше в побегналите настрани капчици вода и преди да се скрият от погледа, заприличваха на падащи звезди. И едра фигура на няколко метра от него. Просната на тревата, с ръце, подложени под главата, съзерцаваше нощното небе. Парис.
   - Милейди... - той скочи на крака стреснато.
   - Остави това "милейди", Парис. Точно твоята, така жадувана компания...смеех ли да се надявам... - гласът й заглъхна и страните й като че ли поруменяха. Рицарката се отпусна на земята и подви крака, загръщайки ги с нощницата си.
   - Понякога... след много тежка битка се отбивам тук - усмихна се Парис леко смутен, но приседна до нея.
   - Да бях знаела, по-често бих идвала в Градината...
   - Как си, Оля? Раната? - попита след кратко мълчание генералът.
   - Добре съм вече... и мисля при следващото нападение да...
   - Не! - извика рязко Парис, след това гласът му омекна. - Страхувам се за теб, Оля...
  Той млъкна, но Рицарката виждаше, че не е свършил и не проговори.
   - Загубя ли те...слънцето в моите дни ще помръкне...звездите в нощите ми ще угаснат...обичам те повече от живота...
   - А моето сърце, мили мой генерале, - усмихна се скръбно тя, поемайки ръцете му - се пръска от ужас всеки път, когато те изпращам на бойното поле...копнея да съм до теб...тук, в битките, навсякъде...защото ти си моят живот.
   Парис не можеше да откъсне очи от нея. Толкова крехка изглеждаше. Меката й коса се стелеше по раменете й разпусната. Лицето й сияеше. За пръв път, откакто бяха започнали варварските набези.
   Не беше си помислял и в най-смелите си мечти, че тя би могла да изпитва някакви чувства към него. Та той бе просто войник...Но бе изпитал нужда да признае собствените си, не беше способен да ги таи повече в себе си.
   Двамата дълго останаха прегърнати, без да говорят. Толкова дълго бяха копнели един за друг, че сега само близостта, им бе достатъчна.

................................................. .....................................

   Изтегляха се все по-назад, докато достигнаха най-вътрешния кръг на цитаделата. Пред тях всичко бе в пламъци и отломки. Огромните камъни се търкаляха навсякъде. Господарят на Номадските племена, Хаос, чието име всяваше неудържим страх само при споменаването му, беше довел най-могъщата армия, която бе съществувала някога. Придружена от безброй требучети. За броени минути адът се бе възкачил на земята. Цялата пехота бе избита с лекотата, с която есенният вятър обрулва повехналите листа от дърветата. Генерал Парис беше дал заповед за отстъпление и в този момент навярно бе някъде там, на бойното поле, опитвайки се с бой да си пробие път назад към вътрешността на крепостта.
   - Милейди, умолявам ви - обърна се към Рицарката капитанът на отряда, с който беше останала тя. - Нека тръгваме...Скоро ще бъде късно за бяг... отстъпление.
   - Тръгвайте, капитане, ще ви настигна заедно с генерала и останалите мъже - каза Рицарката, въпреки че си даваше сметка колко излишни са думите й. Хората нямаше да оставят императрицата си сама, обкръжена от вражеска войска.
   - Но, милейди, те може би вече са...- започна капитанът, но веднага прехапа устни, усетил върху себе си ледения й поглед. - Ще изчакаме генерала.
   Крепостта в планинския град бе построена в размирни времена. Преди започването на строежа, бе прокопан широк тунел в планината, който водеше направо в недрата й и оттам към столицата. Път за бягство. Как ненавиждаше тази дума. Мразеше да бяга, мразеше да изоставя крепостите си. Но Рицарката осъзнаваше, че за да има империята шанс да отвърне на следващите удари, сега трябваше да го направи. Особено ако Парис беше...мъртъв. Дори само при мисълта, тя усещаше как сърцето й се раздира отвътре на хиляди парченца. Не беше плакала от малко дете, когато Касапинът бе взел родителите й в плен, в замяна на нейния живот, а след това ги бе екзекутирал публично. Но сега в очите й напираха сълзи. Тя извърна глава настрани. Нямаше да им позволи да се търколят по бузите й.
   Когато отново погледна към капитана, виждайки как пристъпва от крак на крак, Рицарката осъзна, че е време. Бе забавяла тръгването до последната възможна секунда. Тя кимна с глава и тръгна. Не можеше да говори сега. Треперещият й глас щеше издайнически да покаже огромната й болка.
   Колкото по-надолу слизаха, толкова по-глухи ставаха звуците, носещи се от вън. Навлязоха в тунела. Всяка нейна крачка бе мъчителна. Краката й сякаш бяха направени от олово. Рицарката не се обърна назад, когато чу мощния взрив и камъните посипаха входа на планинския проход. Евентуалното преследване бе предотвратено. Никой не можеше да влезе вече.



   Бяха тръгнали десет хиляди към планинския град, а се завърнаха едва хиляда.
   Императрицата вървеше с гордо вдигната глава и поздравяваше хората. Но някак странно притихнала и мълчалива. Цялата кръв се бе отдръпнала от лицето й. Приличаше на човек, срещнал смъртта от близо, оцелял, но забравил да се върне в света на живите. Рицарката остана в това състояние дори при новината, че армията успешно е отблъснала врага и столицата е опазена от страховитите орди на Хаос.


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: pecipicha в Август 15, 2008, 03:52:35
                                               Провидение
 
Докато далеч на север имперците даваха отчаян отпор на ордите на номадите юга напомни за себе си .Свирепите пустинни племена прогонени отдавна усетиха слабостта на средна земя и се завърнаха готови за лесна плячка и клане.Само един воин ги посрещна и само той бе достатъчен, защото това бе човекът-легион Валкирион наричан още от пустинниците лунния ястреб .Сам той бе с номадско потекло, но осиновен и отгледан от предводителя на тевтонските рицари- единствените които бранеха средна земя от степните конни стрелци на  изтока и бедуинските  разбойници на юга. Те имаха единствен сблъсък с номадите, които се бяха опитали да завземат тяхната столица на север, но бяха изклани до крак.Когато конниците нападнаха обоза на номадите бяха посрещнати от варварска принцеса била се до последен дъх и избила много от тях.Едва когато махнаха бронята и разбраха че е жена и защо не участва в нападението над столицата- беше бременна.Бебето бе на път да се роди пеждевременно, но смъртта на майка му спря процеса на раждане .Телохранителят на императора на Тевта бе в мирно време лекар и реши да използва сабята си за секцио .По чудо детето оживя и бе кръстено в чест на майка си била се като Валкирия Валкирион най-страшният воин сред тевтонските редици.Тази нощ лунния ястреб вместо да причаква пустинниците в засада на границата реши да навлезе в пустинята да намери скрития табор и да изколи спящите бедуини .Минавайки зад една дюня той се озова  пред лагера и лице в лице с едиствения пазач застанал на пост.Бедуина единствено успя да си поеме само дъх и след това изхърхори последното си издихание -меч по голям от човешки ръст бе разпорил корема му. Лагера на разбойниците бе нападнат от една сянка движеща се безшумно и грациозно на фона на лунните лъчи- не случайно бе кръстен от пустинниците лунния ястреб .След минута останаха да дишат само конете не успели даже да изпръхтят предупредително.,,Още една добре свършена работа'' помисли си воинът и заби меча си в пясъка за да го очисти от кръвтта по него .Тогава се случи нещо странно -луната стана кървава кръвта от телата взе да се изпарява под лунните лъчи и да обгръща с червена мъгла младия мъж. Изведнъж той се озова далеч на север в своята прародина и по точно в самата и столица . Никой не му обръщаше внимание дори не го виждаха а той самия не можеше да докосне нищо само можеше да върви и гледа случващото се .Застана пред главния храм на Один и Тор ,където лорд Хаос се готвеше да извърши най-древното жертвоприношение .Олтарът представляваше два преплетени квадрата в дъното на яма със забити в ъглите на квадратите мечове.За дръжките им бяха оковани 8  жени плюс още една завързана за забито в центъра на квадратите огромно копие .Бяха на различна  макар и млада възраст  и бяха облечени в красиви дрехи и обсипани с накити.Устите им бяха запушени от сатенени шалове .,,Време е непорочните булки окъпани в кръвта на невинните да срещнат небесните си женихи'' каза Хаос и вдигна ръка в знак жертвоприношениео да започне.Церемонията бе озвучена с  глух тътен от барабани на фона на които жреци с ритуални ками обезглавяваха деца пленени от множеството варварски набези из средна земя .Главите им падаха в ямата а телата започнаха да я пълнят с кръвта си .Скоро главите на девойките бяха залети  и тогава червената маса се завихри издигайки се към небесата отваряйки портал към отвъдното.Небето се разцепи с невероятен тътен на гръмоевици а светкавиците изпепеляваха земята.,,Доведете берсеркерите''-заповедите на Главния се изпълняваха веднага и безпрекословно.Жреците доведоха множество мъже отличили се в номадките набези с необуздана ярост и завидни бойни умения.На тях се дължаха не малко загубени на теория битки .Изпадне ли в състояние на берсерк воинът захвърля щита си разкъсва ризницата си и се нахвърля яросто срещу враговете си покосяваики ги мълниеносно и обръщайки хода на сражението.По нареждане на Хаос всеки такъв човек проявил се в досегашните нападения бе отвеждан в главния храм и трениран допълнително.Сега тези воини застанаха около олтара. От небесния портал излязоха множество кълбовидни мълнии, които кръжейки се впиваха в телата им .Очите на берсеркерите се изпълниха с огнен блясък.,,Добре дошли отново на средна земя легендарни воини '' обърна се към тях върховният предводител на номадите ,защото в телата на берсеркерите се бяха вселили именно те - душите на всички велики бойци заслужили с подвизите си място във Валхала, където вечно пируват на трапезата на Один и Тор.,,Това ще бъде последната атака към царствата в средна земя .Никой не може да спре
армия от берсеркери и то не какви да е берсеркери а избранниците на Один и Тор -каймака на каймака сред цялото номадско войнство през вековете.''


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: pecipicha в Август 15, 2008, 06:12:15
                              Неочаквания вестоносец

Малкото оцелели владетели на средна земя отново се бяха събрали на съвещание в една глуха провинция от трето разрядно кралство-далеч от очите на номадските шпиони.Мнозина дойдоха инкогнито сами или само с по един придружител-срещата бе тайна и на  нея щяха да се съветват как да дадат отпор на следващата атака и да разменят сведения каква би могла да е.Всеки един от тях бе пратил свои шпиони към земите на номадите но никой до сега не се бе върнал.В тронната зала,където е бяха събрали всички ,дойде обикновен стражник  с рапорт.,, Най- после вести от север " предположи един от тях .,,Не от юг идва самотен номад'' бе доложено. ,,Хм шпионин или изпратен убиец предположи друг'' .,,Спрете го ''-заповяда домакина на срещата и войника напусна за да даде новите заповеди .,,Не ви ли се струва станно, че идва от юг а не от север ''- обърна внимание  рицарката-императрица облегнала се на своя придружител ,който я подкрепяше нежно.,,Може да е номер заблуда на врага'' мъжете-императори държаха на своето никой не можеше да предположи че има номад който не напада земите на средна земя .Всички излязоха на балкона на една разузнавателна кула за да видят края на натрапника разкрил ,,тайното съвещание'' .Той изглеждаше странно съвсем леко облечен и без броня с окъсано наметало и пробити обуща .През гърба му бе запасан меч  диагонално ,защото бе по голям от собственика си .На лявото рамо бе преметнат сърцевиден щит а не кръгъл и с шип по средата.,,Изглежда идва от далеч и  то не от север а от юг с такива дрехи едва ли би устоял на снежните бури '' -продължаваше да упорства рицарката ,,А и щита е тевтонски не варварски ''
но нейния глас остана неразбран всички бяха изпитали ужасите на номадските нашествия и искаха мъст не се вслушваха в гласът на разума .Странника достигна линията на обхвата на стрелците и внезапно спря.Секунда -две след това рояк срели се заби в земята пред краката му.Никой не можеше да види от толкова далеч лицето на мъжа но сякаш на  всички им се стори, че той се усмихна.После смъкна щита с лявата си ръка и продължи напред.Нови стрели профучаваха около него раздираха плаща му удряха се в щита и най -странното -отскачаха от плътта му .Воинът бе вдигнал много по високо щита стремейки се да предпази лицето си нехаейки за тялото си и с право - стрелите можеха да му нанесат единствено драскотини там .Той достигна главната порта , удари с юмрук 3 пъти по нея и зачака.След минута ударите се повториха, но по силни .В отговор изсипаха врящ катран върху него .Като се разсея парата наблюдателите видяха, че мъжът бе приклекнал и прикрил с щита си .Той сякаш с възмущение погледна зацапаното по него и с един удар разби портата.Посрещнаха го 10 копиеносци опитвайки се да го намушкат ,но той с един замах разсече върховете на копията а с 2рия зашемети  9 от тях с тъпото на меча си .10тия изпусна от уплаха дръжката на остатъците от копието си и бе сграбчен от могъща ръка ,,Води ме при господарите си '' сухия раздразнителен глас не търпеше възражения и войскаря поведе странника към кулата.Двама мечоносци се изпречиха на пътя му и  с треперещи ръце замахнаха с оръжията си за да го съсекат,но единия получи удар с коляно в стомаха а другия лакът в брадата строполявайки ги .Портите на тронната зала се отвориха с трясък .Всички отстъпиха крачка назад и наизвадиха оръжията си.,,Кой си ти и какво искаш'' опита се да  заговори странника рицарката поставила успокоително ръка върху рамото напридружителя си ,който бе застанал пред  нея с меч в ръка .,,Хах все още имало разумне люде ''-обърна се към нея мъжът и внезапно прибра меча си.,,Не чакайте шпионите ви да се върнат само номадски крак може да стъпи в столицата. От север идват много мъже като мен -е не точно но подобни на мен .Всеки един е равен на легион ,всеки един е уязвим само от стрела в в очите или меч да разсече главата му .Трябват ви МНОГО   тевтонски рицари или вашия еквивалент тук май им викате паладини а изстрел в окото могат да направят само английските стрелци макар че са малко скъпички за наемане .Не очаквайте тая армия да отстъпи ще се бият до последен дъх избийте всички за да не изтрепят вас .'' След тази неочаквана реч странника презрително обърна гръб на заплашващите  го все още оръжия и започна да слиза по стълбата на долу .,,Как можем да вярваме на думите на един номад и то идващт от юг а не от север. Как би могъл да знаш каква ще е следващата атака  като не си я видял с очите си''-изломоти един от мъжете с нотки на прокрадваща се от ужас паника .,,Налага се да ми повярвате  в името на самото бъдеще на средна земя. Аз не ще се бия със бившите си сънародници. Мога само с това предупреждение да ви помогна а и ме чакт други недовършени дела '' Воинът вече излизаше през разбитата порта ,когато бе настигнат от последния въпрос на рицарката ,,А твоето име какво е '' ,,Валкирион едва ли ще ви говори нещо,но ,,малката оля'' може да се сети какво викаха обзетите от ужас бедуини '' -гласътна прощаване бе смесица от ирония съжаление и загадъчност .Рицарката се сепна сякаш изведнъж и бяха забили неочакван шамар.Така я наричаше приживе само майка и и очасти подигравателно чичо и владетел на едно южно кралство той и преведе какво викаха разбойниците убили родителите и и после бягайки в паника подгонени от един единствен  рицар -,,Лунния ястреб,Лунния ястреб спасявайте се ''


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: the_knight в Август 16, 2008, 22:59:41
   Три дни изминаха от битката при планината. Сега градът в подножието й бе изоставен на произвола на съдбата, а единствените му обитатели бяха лешоядите.
   Предвиждайки възможността да загубят, Рицарката бе наредила евакуация на цивилното население много преди първото нападение на Хаос, всевластният господар на Номадските племена. Но мисълта за изоставения град не спираше да я терзае. Той бе част от нея, както и всичко в империята й, което беше изградил славният й род, за да го предаде в ръцете й и тя да продължи делото му.
   Не това бе сломило сърцето на императрица Оля. Рано или късно щеше да се върне там.
   Генерал Парис все още беше в неизвестност. А утре... утре щеше да бъде погребението му. Погребан, без да е намерено тялото му...повишен посмъртно в Маршал...с всички нужни почести...но признат официално за мъртъв, заедно с отряда от пехотници, който бе водил.
   Нощите на Рицарката отминаваха бавно и мъчително, в безутешни ридания. Докато накрая сълзите й бяха пресъхнали. Не беше стъпила повече в Градината на живота. За Рицарката, тя символизираше любовта, която едва бе намерила, само за да й бъде отнета почти веднага след това...
   Дните й минаваха в тренировки. Тя не щадеше нито тялото, нито енергията си, която малкото сън и нищожното количество храна, поемана едва ли не насила, не можеха да възстановят. Въпреки това се хвърляше в битките с удвоени сили, идващи от някакъв неизчерпаем източник. Биеше се на предните линии, винаги там, където шансът да намери смъртта беше най-голям. Командващите на отрядите не смееха да влизат в спорове с нея, нито да я спрат, виждайки в очите й безумната решителност, граничеща с лудост.
   Колкото и да желаеше смъртта си, нечия невидима ръка оставяше Рицарката незасегната от вражеските стрели. Копията и мечовете не успяваха да й нанесат дори драскотина. Сякаш висша сила, нещо необяснимо, пазеше живота й.
   

   Хаос бе поел тотално ръководството в ръцете си. Единствен той предвождаше основните атаки срещу тези имперци, които дръзваха да му се противопоставят все още. Но духът им бе вече прекършен и Хаос бавно, но сигурно завладяваше земите имперски. Пълководците си пращаше само за черната работа. А онова куче Касапинът за друго не го и биваше освен да пали, плячкосва и убива, с презрение си мислеше Рицарката. Виж, към Хаос, който отново атакуваше с почти безсмъртната си армия, тя изпитваше респект. Срещу по-страшен враг императрицата не се беше изправяла, а бе преживяла безброй кървави битки...
    Часове преди войските на Номада да достигнат земите й, Рицарката стоеше на една от празните сега бойници по кулите. Вперила невиждащ поглед в пустите полета, всички други мисли й се изплъзваха, освен тази, която напоследък заемаше цялото й съзнание. Краят наближаваше. Много скоро империята й щеше да бъде мъртва...или щеше да процъфтява след окончателната победа над варварите. Ако не загинеше в бой, без битките, в които изливаше огромната си болка, превръщайки я в дива ярост, откъде щеше да почерпи сили, за да продължи да живее без Парис...
    Рицарката изведъж се сепна. Някой пееше. Наклони глава, за да чуе по-добре. Да, това бе мелодичен женски глас. Различи и думите на песента. Не й бе позната. В нея се пееше за самата нея. Усмивка плахо се прокрадна на прояснилото се лице на императрицата. За пръв път, откакто бе обърнала гръб на мечтите си там, в планинския проход. Народът й я обичаше, а потънала в мъка, тя бе забравила собствената си обич към него. Рицарката изпъна гръб и стисна устни решително, приготвяйки се да напусне наблюдателницата си. Готова бе за предстоящите атаки. Щеше да стъпче гнусните Номадски орди. Все още можеше да защитава владенията си.
   Тръгвайки към стълбите, с периферното си зрение не толкова видя, колкото усети движение в далечината. Тя се върна обратно и се взя напрегнато. Не разбираше защо изведъж сърцето й заби учестено, а краката й затрепериха. Нещо се белееше в мрака и определено се движеше. След известно време, очите и попривикнаха с тъмнината, а и облаците се отдръпнаха от луната и Рицарката успя да различи бял кон. Бавно напредваше като че ли бе ранен, но не куцаше. По-скоро пазеше нещо, някого...Тя се напрегна още малко. Да, на гърба му имаше човек. Почти свлечен от седлото, той не полагаше никакви усилия да се задържи на коня или да го управлява. По-скоро конят някак придържаше ездача си и идваше сам към крепостта. Уверено, сякаш безброй пъти бе изминавал пътя до нея.
   Рицарката се втурна надолу. Излезе навън и затича към конюшните, но по пътя си срещна слабичко момче, което явно водеше нечий кон там, за да се погрижи за него. Тя дръпна юздите от ръцете му и без да спира да тича, го яхна в движение. То дълго остана неподвижно, гледайки слисано отдалечаващата се фигура, не осъзнало докрай какво му се е случило.
   - Отворете портите! Веднага! - извика още преди да е наближила мъжете, които пазеха. Не бяха разпознали конника, но познаха гласа й, защото се заеха веднага да изпълнят заповедта. Вратите бяха широко разтворени за броени секунди.
   - Милейди...
  Рицарката връхлетя покрай тях, а вятърът отнесе думите им. Тя нямаше намерение да спира за обяснения. Познаваше коня, който бе съзряла в тъмнината. нямаше как да го сбърка, толкова често бе галила снежно бялата му грива. Това бе кобилата на Парис.
   


Титла: Re: Отговора на ИМПЕРАТОРИТЕ
Публикувано от: the_knight в Август 20, 2008, 22:57:55
ето го краят и на моята приказка ;)


   Пробуждането бе като изплуване от дълбините на мътно, потънало в тиня блато. Съзнанието му с мъка си проправяше път към повърхността. Постепенно мисълта започваше да се прояснява. Къде ли се намираше? Все още му бе трудно да отвори очи, а последният му спомен беше приготовлението за битката с ордите на Хаос.
   Парис най-накрая успя да повдигне натежали клепачи. Първото което видя извика на лицето му плаха усмивка. Рицарката. Но лицето й бе угрижено дори и в неспокойната дрямка, която я бе оборила на креслото, придърпано до леглото му... Легло?... Едната й ръка лежеше в скута й, другата бе положила нежно върху неговата. Парис все още не разбираше... Докато не направи опит да се надигне и остра болка проряза рамото и цялата му лява ръка. Спомените започнаха да го връхлитат един след друг. Клането в подножието на планината. Вражеската конница ги бе обградила и отрязала пътя за отстъпление. Бе посякъл безчет номадски войници преди един от тях да му нанесе дълбока рана в бедрото. Дори тогава не спря да се бие, въпреки че усещаше как топла кръв бликна и бързо напои панталона му. Болката щеше да дойде по-късно... От коня го свали вражеска стрела. Когато го уцели в рамото Парис залитна на една страна и не успя да запази равновесие. Не знаеше как е успял да се измъкне от бойното поле. Спомените му от тогава не се завръщаха. Много кръв бе загубил и повечето време бе прекарал на границата между трескавите сънища и реалността. Ясно си спомняше единствено как вярната му кобила го побутва, приклекнала до него, сякаш го подканяше да си вървят у дома...



   Малко след като се събуди, Парис разбра, че от няколко дни Номадските пълководци са преустановили атаките си и дълго време още не подновиха жестоките набези. Започнаха да се нижат един след друг безоблачни дни. Докато маршалът се възстановяваше, Рицарката се зае да лекува раните в империята си, нанесени по време на войната. В края на лятото двамата се венчаха. Докато изричаше обета си, в главата на Рицарката витаеше мисълта как майка й би се обърнала в гроба си при новината за брака й с човек без кралска кръв. За пръв път откакто бе загубила майка си,споменът за нея предизвика не сълзи, а...усмивка.
   Императрица Олга и император Парис дълго се радваха, необезпокоявани на любовта си. Но и двамата знаеха, че успешният край на сраженията с Номадските господари е просто краят на една битка. Войната тепърва предстоеше...