Imperia Online България

Артър Хейли "Банкери"

"Това, което затворът не прави и никога не би могъл да направи...е да помогне на някого да стане по-добър член на обществото. Колкото и малко да остане в затвора, човек би могъл само да деградира и да стане по-лош, омразата му към "системата " се засилва, а вероятността да се превърне в в полезен, подчиняващ се на законите гражданин бива сведена до минимум. Колкото по-голяма е присъдата му, толкова по-малки са възможностите за моралното му спасение"...

ПЪРВА ВЕЩИЦА
Трижди котка измяука!

ВТОРА ВЕЩИЦА
Трижди таралеж изписка!

ТРЕТА ВЕЩИЦА
Моят Харпир вика: „Почвай!“

ПЪРВА ВЕЩИЦА
Хайде, бърже кръг сторете,
мърши всякакви хвърлете
да се смесят във котела:
първо жаба мекотела
тридесет и един ден
в сън под камъка студен
своята пъпчива гнус
пълнила с отровна слуз!

ТРИТЕ ВЕЩИЦИ
Плам, пламти! Котел, бълбукай!
Адска смес, мехури пукай!

ВТОРА ВЕЩИЦА
Рибица от блатен смок,
остро жило на слепок,
мъх от прилеп, клюн на сова,
от усойница отрова,
кълка на дъждовник гаден,
пух от бухал кръвожаден,
рог на охлюв, кост на пес,
в общото вариво влез!

ТРИТЕ ВЕЩИЦИ
Плам, пламти! Котел, бълбукай!
Адска смес, мехури пукай!

ТРЕТА ВЕЩИЦА
Змейска люспа, вълчи зъб,
пръча жлъчка, свински пъп,
пуздра от търбух акулов,
недосмлял човешки улов,
мумия от дърта врачка,
тисов корен, куча жвачка,
бран по тъмно бучиниш,
от евреин косъм риж,
турски нос, татарска устна;
и — на таз магия гнусна
сокът за да стане гъст —
тигрови черва и пръст
на детенце, в трап родено
и от майка удушено!

ТРИТЕ ВЕЩИЦИ
Плам, пламти! Котел, бълбукай!
Адска смес, мехури пукай!

ВТОРА ВЕЩИЦА
Охлади я с кръв шебешка —
щом срази, да е без грешка!


ХЕКАТА
Добре! Готови сте навреме
и всяка своя дял ще вземе.
Сега на феите игрите
наподобете вие трите
и всеки чар, в таз гозба смесен,
доомагьосайте със песен!



ВТОРА ВЕЩИЦА
Чувствам, палци ме сърбят —
значи, злото е на път!
Гост на праг —
ключалко: щрак!

"Макбет", Уилям Шекспир, Четвърто действие, Първа сцена

"Няма трудност,която любовта да не преодолее.Няма болест,която любовта да не излекува.Няма врата,която любовта да не отвори.Няма бездна ,над която любовта да не може да прехвърли мост.Няма стена,която любовта да не може да събори.Няма грях,която любовта да не прости.Колкото и големи да са трудностите,колкото и безнадежден да е хоризонтът,колкото и непоправими да са грешките-Любовта ще победи!
Ако можете истински да обичате,ще сте най-щастливи и силни на света."

Емет Фокс(от книгите на Луиз Хей)

„Здрач“ - Стефани Майър (http://www.kolobok.us/smiles/artists/just_cuz/JC_lion.gif)

" -И така лъвът се ВЛЮБИЛ в агнето-прошепна той.Извърнах глава,за да скрия очите си, изпълнена с възторг от думите му.
-Какво глупаво АГНЕ-въздъхнах.
-Какъв извратен,мазохистичен ЛЪВ - в продължение на една дълга минута се взираше в сенчестата гора и се зачудих къде ли са го отвели мислите му."

На попрището жизнено в средата
намерих се в лес тъмен по зла чест,
че правий път сбъркал бях в мрачината.[1]
Тъй буен, див и гъст бе тоя лес,
че спомня ли го, цял ме мраз побива:
при грозний страх, с кой пълни ме до днес,
смъртта дори едва е по-горчива;
но зарад благото, кое добих,
ще кажа що видях в таз местност дива....

"АД" , Данте Алигиери, Песен първа

Из прозренията на съседа Ставри - Ваньо Вълчев

..."Какво е човекът? Парченце сапун! Един те вземе да си измие мръсните ръце с тебе. Друг те употреби за пране на нечиста съвест. Трети изпира с теб кирливите си ризи. Всички те ползват - нали си сапун! Ама докато те ползват, а ти само се пениш, току виж от тебе останало само една люспа! Че и тя накрая изчезва - язък дето си се пенил!"....

....................................

Е. Бурнаски

Бъди такъв, какъвто си -
... смирен, набожен и безбожен!
Целувай устни и коси,
и хладния резец на ножа!

Целувай хубави очи
и мигли с влага оросени!
Дори животът да горчи,
бъди живот! Бъди вселена!

Тъгувай, радвай се, греши!
И грешките си не отричай!
Със зъби чашите троши,
но трезвен - този свят обичай!

Обичай всеки земен глас
и всяко слънчево начало!
Спасявай верния Пегас
от думи, хвърлени на халост!

И ако в капка твоя кръв
една омраза се огледа,
ти никога не удряй пръв,
но винаги бъди победа!

Край извора от жажда ще загина;
до огъня треперя вкочанен;
в родината си сякаш съм в чужбина;
като във пещ пламтя и съм студен;

съвсем съм гол и царски пременен;
усмихнат плача, чакам без отрада;
посрещам мъката като награда;
могъщ и слаб в един и същи час,

от радостта не чувствувам наслада,
добре приет и нежелан съм аз.
Не вниквам в очевидната картина,
а спорното е сигурно за мен;

в незнаен път с доверие ще мина;
в случайността съм твърдо убеден;
печеля, но от загуби сломен;
в зори усещам нощната прохлада;

лежа, а пък пръстта под мен пропада;
без пукнат грош съм по-богат от вас,
наследник съм, но дял не ми се пада,
добре приет и нежелан съм аз.

Франсоа Вийон

ВЕЛИК....


Заключителна балада


Дотука всичко завеща
и свърши клетият Вийон.
Разчуе ли се за смъртта,
червете се - достоен фон
е туй на гонен от нагон
любовен и загнил млад, -
че кле се в Божия хормон,
разделяйки се с този свят.
Измама няма - любовта
му смачка целия фасон,
далече го прокуди тя
да скита сам и без подслон:
ни храст, ни заек - стръмен склон,
по който той раздра отзад
едничкия си панталон,
разделяйки се с този свят.

Бедняшка бе му участта
под тегнещия небосклон:
пронизан от любов в гръдта,
умря един ездач без кон;
но с порив като скършен клон,
отрупан целият със цвят,
той бе достоен за поклон,
разделяйки се с този свят.

Във разрез със добрия тон
(на Ваша милост тъй познат!)
гаврътна чашата Вийон,
разделяйки се с този свят.


БАЛАДА ЗА НЯКОГАШНИТЕ ЖЕНИ

 
Кажете ми в коя страна
е днеска Флора, в Рим ценена,
Таис, в чиято слабина
бе много сила изцедена,
и Ехо - с хубост вкаменена, -
мълвяща край безкраен бряг,
от шепот даже уязвена?
Къде си днеска, лански сняг?
А Елоиза? Тя узна
цената си зарад химена -
кастрираха го без вина
и расо Абелар надена...
А тази, с толкоз власт дарена,
че Буридан по неин знак
в чувал да бъде хвърлен в Сена?
Къде си днеска, лански сняг?

И Бланка, лилия една
със глас на мамеща сирена,
и Жана, храбрата жена,
в Руан на клада изгорена,
Алис, за рицаря мишена,
и Берта с мощния си крак -
къде са, Дево пресвещена?
Къде си днеска, лански сняг?

Но, Ваша милост, седем дена
да търсите - и пак, и пак
ще се завръщате с рефрена:
къде си днеска, лански сняг?

---
Франсоа Вийон пише "Голямото завещание" в края на 1461 г. То обхваща малко повече от две хиляди стиха, разпределени в 186 станси, 3 рондо и 16 балади. "Балада за някогашните жени", "Балада за парижките жени" и "Заключителна балада" са сред 16-те вмъкнати балади.


Франсоа Вийон
БАЛАДА ЗА ПАРИЖКИТЕ ЖЕНИ

 
Минават за красноречиви
влюбчивите венецианки,
седят из древните архиви
на приказки дори спартанки,
а римлянки - републиканки,
и флорентинки, умни триж,
ще те побъркат със гатанки,
но най-устати са в Париж.
В устата, знам, че нямат сливи
добрите неаполитанки,
че кудкудякат като диви
за бой готовите германки;
египтянки и атинянки,
че и унгарките ги виж,
наред с прочутите испанки!
Но най-устати са в Париж.

Дори бретонките бъбриви
или швейцарските държанки
са като риби мълчаливи,
щом срещнат наши куртизанки;
знам, могат разни англичанки
или фламандки със престиж
да съскат като пепелянки,
но най-устати са в Париж.

Да славим всички парижанки
(че как ли да им устоим?!) -
признават го италианки:
но най-устати са в Париж.

Отдавна виждам, че съм променен,
напразно е за младост да копнея-
и пролетта ми отлетя от мен,
и лятото ми хукна подир нея.

Любов, ти бе за мен всевластна фея,
слуга ти бях по суша и море;
да можех два живота да живея,
повярвай, бих ти служил по-добре!

Клеман Маро

Нямам повече време - то отлетя.
Портмонето на моя живот е почти полупразно.
Със синдрома на редките пръсти пилях
и сега ме е яд, че за дребни неща го похарчих.

Плащах честно със мои минути и дни.
Плащах винаги в брой, а получих в замяна досада.
Заплатих празнодумия и суети
и наместо с живот, разполагам със малък остатък.

Спирам всяко прахосване и ще пестя!
Занапред си затварям и стисвам кесията с време.
Нямам повече време за празни неща -
без това ми е малко и ставам от утре скъперник.

На остатъка време ще се насладя
и ще харча секунди, но само за стойностни хора.
Ще заплащам единствено човечността
и таланта, във всичко край нас, на създателя горе.

...Нямам време за маловажни неща.
Нямам никакво време! По-точно е - то ми е ценно!
И душата ми бърза към същността -
само нея си струва да плащаш от времето земно.

Марио Де Андраде

Апатия

Наоколо е тъмнина,
а ти седиш замислен в тишината.
Извън душата има светлина,
но ти избираш самотата.

Седиш, броиш минутите и чакаш
нещо да се случи, да те спре.
Да те издърпа вън от бездната, да те разтърси
и да ти каже, че така не е добре.

Желаеш някой да покаже, че му пука.
Да разбереш, че той държи на теб.
А не да гледаш хората, умиращи от скука
и борещи се, кой да каже глупост по-напред.

Ти чувстваш, отвратен си,
не ти се мисли вече. Нито миг!
Опитваш да забравиш… да не гледаш
и да не чуваш нищо, ничий вик.

Седиш на стола в празната си стая.
Вратата е заключена, прозорците ги няма
и всичко тъне в тишина…
Единствената крушка на тавана
не свети вече втори ден, наоколо е тъмнина.

Самичък с мислите си няма как да се спасиш.
Ще трябва нещо да измислиш, някак си да го решиш.
А как да стане нямаш и представа.
“Ще видим”, казваш, но… не става…


Живот

В затвор на собствения дом,
подвластен сам на своята душа,
обречен на мълчание от думите,
си сам-самичък на света.

Вървиш по пътя, който някой е избрал за теб,
по стъпките, които някой е белязал.
Нещастен, глупав, изморен,
подвластен на любов или омраза.

В главата ти се блъскат хиляди въпроси.
Разкъсван от съмнения не знаеш как да продължиш.
Желаеш да си нещо, но какво си…?
Не казва никой, значи трябва, продължаваш да търпиш…

Светослава Димова

Лека нощ


Ти  “Лека нощ” ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
          тогава ще е тежка тя!

Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с “Лека нощ” не ме отпращай,
          защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта.
Те “Лека нощ “ не си желаят,
            но винаги е лека тя!

Пърси Биш Шели

==============

ПП Да не отварян друга тема - някой да знае някъде онлайн да се продава книгата на Ъруин Шоу "Младите лъвове" в книжен или електронен формат - без значение :)

Ликува буйний Рим. Тържествено гърми
от блясъци и вик арената широка.
А той? Прободен, клет, със раната дълбока
се влачи във кръвта, която се дими…
Напразно мътен взор за помощ той стреми:
надменний господар, ласкателят сенатор
венчават с похвала победата, срамът.
Що значи за сганта падналий гладиатор?
Един презрян актьор, освиркан от светът!
Тече, тече кръвта, минутите последни
настоят. Изведнъж приятен лъч блесна
в душата му: съзря през мислите си бледни
свещената земя, де волен се роди,
де Дунавът шуми с дълбоки си води;
той види челядта, отдавна що остави,
и майка си горка, и татка си болнави,
кои го чакат там с протегнати ръце,
за да им донесе от боя скъпи плечки;
и чу, че го зоват децата му и двечки…
Напразно: беден роб, със кърваво лице
той падна като звяр, тълпата да забави,
която в същий миг бездушно го забрави.
И той за сетен път отчаяно шепти:
„Прости, развратний Рим! Отечество, прости!“

Джордж Гордън Байрон

~Вероятности~

Ако можех да обичам,колкото мога да мразя.
Ако можех да се влюбвам,колкото пъти разлюбвам.
Ако можех да те откривам,колкото пъти те изгубя.
Ако можех да прощавам,колкото ми прощават.
Ако можех да давам,колкото мога да вземам.
Ако можех да искам толкова,колкото мога да не искам.
Ако работех със същото въображение,с което почивам.
Ако можех да бъда толкова жилава,колкото мога да се огъвам,
щях да върна времето назад,
щях да залича разстоянието между всички влюбени,
щях да накарам враговете да си подадат ръка.

Добрина Симова

 *rose*

Ана

Червено вино снощи пих,
ни капка не остана;
горещо чело снощи крих
в къдриците на Ана.
Дори беднякът изнурен,
познал небесна манна,
не е по-радостен от мен
в прегръдките на Ана.

Царе, делете си света
от Инд, та до Савана!
На мен ми дайте хубостта
и кротостта на Ана.
Не искам друга, та дори
и щерка на султана,
по устните ми щом гори
целувката на Ана.

Върви си, дневна светлина!
Ти, мършава Диана,
скрий тази блеснала луна,
че ще се срещам с Ана!
Катранена и тъй добра,
ела ти, нощ желана!
Донес ми ангелски пера -
да пиша все за Ана!

Властта и черквата крещят,
крещят какъв ще стана.
По дяволите да вървят,
а аз - при мойта Ана!
Пред някой чародей сега
да можех да застана
и да поискам три неща -
то първото е Ана! ...

Робърт Бърнс

" Беки Б. и аферата с чантата"


"Обожавам  шкафа си за обувки!
Разбрахте ли ме добре?Буквално го обожавам!Това е най-хубавото нещо за мен в целия свят!Всичките ми обувки са подредени в редици,а вътре има дори вградени лампи,за да се виждат по-добре.Обхващам с наслада редиците,а после изваждам оттам най-шикозните обувки с високи токчета и ги захвърлям на леглото."

Софи Кинсела

Спомен

        Аз имах другар,
        добър другар,
        но... кашляше лошо.
        Той беше огняр -
        пренасяше с коша кюмюр,
        изхвърляше сгур
        дванадесет часа на нощ.

        Аз помня очите
        на този огняр.
        Как жадно поглъщаха тези очи
        всички лъчи,
        които случайно,
        през сажди макар,
        се вмъкваха редко
        във нашата клетка.

        Как бързо се раждаше
        трескава жажда
        напролет,
        когато шумят
        листата на двора,
        в простора
        когато
        се стрелкаше ято от птици.

        Аз чувствах
        как тези зеници се молят,
        как страдат,
        как тягостно страдат!
        Те искаха толкова малка пощада -
        до пролет,
        до другата пролет...

        Тя - пролетта -
        дойде прекрасна:
        със слънце,
        с топъл лъх
        и рози.
        Далечен,
        теменужен дъх
        се носеше в небето ясно.
        Но вътре беше мрак
        и как тежеше
        легналата проза...

        И тъй,
        у нас живота се обърка.
        Моторът не работеше добре. -
        Започна подозрително да хърка
        и... спре.
        Не знам защо,
        но може би,
        защото другият умре.

        А може би не е така.
        А може би, във своя глад,
        моторът чакаше ръка
        да хвърли в огнения ад
        навреме въглищния пласт.
        Да, може би.
        Не зная аз.

        Но мен се струваше, че той,
        в заекващия си брътвеж,
        ме питаше с болезнен вой:
        "Къде е другия младеж?"

        Той - другият - умре.
        А ето -
        отвън е пролет.
        Надалече
        се стрелкат птици по небето.
        Но той не ще ги види вече.

        А бе такъв другар...
        Добър другар!...
        Но кашляше лошо.
        Един огняр.
        Пренасяше с коша кюмюр,
        изхвърляше сгур
        дванадесет часа на нощ.

Никола Вапцаров

АЗ НЕ ОБИЧАМ

Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се,когато съм печален,
когато пея,а не съм щастлив.

Аз хладния цинизъм не обичам.
/Не вярвам във възторга въобще!/
през рамото ми някой да наднича,
писмата ми друг да ги чете.

Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб като стрелят,
когато в упор стрелят-мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калявам,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.

аз мразя ситните душички-свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал,но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.

И мразя се,когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.

Аз мразя-и манежи,и арени-
там сменят милиони за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.

Владимир Висоцки

Ивайло Балабанов

ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА БЪЛГАРКАТА

Не можеш ли да победиш жената
със роза-не отивай с ятаган.
Това е мъдрост стара и позната,
записана във турския Коран.
Но конниците черни на Пророка,
дойдоха с кръв по своите ръце
и първата робиня на Европа
отвлякоха от моето селце.
НАСИЛА ХУБОСТ НИКОГА НЕ СТАВА!-
потънал в Арда ясния й вик.
Тези предсмъртни думи те тогава
преведоха на своя си език.
Но мъдростта при мъдрите отива…
насилниците кой да обвини?
И се понесе ордата им дива
на лов за бели български жени.
Не ги възспряха ни Отци и Сина,
ни Богородица край своя храм.
Под кървавата турска месечина
ридаеха сестрите на Шишман.
Завързани за кално конско стреме,
вървяха те злочести и без ум.
Те плачеха в конаци и хареми
и тайно нощем търсиха зокум,
помятаха,а свойта хубост вакла
захвърляха в морета и реки,
от черните скали на Калиакра
и още триста Момини скали.
И ни една не падна пред Пророка!
Годежен пръстен с турчин не мени.
ПЕТ ВЕКА продължаваше-ЖЕСТОКА-
най-страшната от всичките войни;
най-героичната война,в която
воюваха кинжалът и ЧЕСТТА,
НАСИЛИЕТО СРЕЩУ КРАСОТАТА
И ПРОСТОТИЯТА-СЪС МЪДРОСТТА.
ВОЙНА!ВЕЛИКА ЖЕНСКА ЕПОПЕЯ,
която имаше жесток закон,
че който падне победен във нея-
дължи на победителя поклон.
Насилниците черни на Пророка
не бяха сваляли чалма и фес
пред ни една светица на Европа,
пред женска сила и пред женска чест.
Но слисаният свят видя и помни,
че конят на Пророка Мохамед,
се спъна във Герганините стомни,
в бакърите и от червена мед;
че гордият посланик на султана
край Бисер сведе победен байрак
и паднал във нозете на Гергана,
поклон и стори.ДО ЗЕМЯТА ЧАК!

Монолог на вещицата

Вечерта въобще не беше синя.
Нямаше цветя и пеперуди.
Аз замествах спящата царкиня
до деня, във който се събуди.

Принцът беше жаден да обича,
а пък тя — безпаметно заспала.
Тъй че се престорих на момиче.
Лесно е — с една магия бяла.

Черните магии ги забравих,
във мига, когато ме погледна.
Знаех — сто години ми остават.
Знаех, че ще бъда предпоследна.

Изведнъж ще ме разлюби, знаех.
И не бих могла да го опазя.
Можех да го удуша накрая,
но ми свърши всичката омраза.

Укротих се. Е, така да бъде!
Да отива и да я целува.

А сега принцесата ме съди,
че мъжът й нощем ме сънувал...

Камелия Кондова

Макар и тъжен , много силен текст - жалко , че осъзнаваме всичко на прага на смъртта и не успяваме да бъдем и малко за това което се пишем хората .

Прегръдката на розите

(прощалното писмо на Габриел Гарсия Маркес,който умира от рак)

Ако Бог забравеше за момент,че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот,може би нямаше да казвам всичко,което мисля,но със сигурност щях да мисля всичко което казвам тук.

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това,колко струват,а спрямо това,което означават.
Щях да спя малко,да мечтая повече,защото за всяка минута,когато затваряме очите си,губим 60 секунди светлина.Бих продължел,когато другите спират,бих си събуждал,когато другите спят.Бих слушал,когато другите говорят,и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

  Ако Бог ми подареше късче живот,бих се обличал просто,бих лежал по очи пред слънцето,оставяйки непокрито не само тялото си,но и душата си.

  Боже,ако мажех,бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето.Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит,а песента на Шерат би била серенадата,която бих подарил  на Луната.Бих поливал със сълзите си розите,за да почувствам болката от прегръдката им…

  На хората бих посочвал колко грешки правят,като мислят,че спират да се влюбват ,когато остаряват,без да разбират,че остаряват,когато спират да се влюбват!На малкото дете бих дал крила ,но бих го оставил само да се научи да лети.На възрастните бих показал,че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст,а в резултат на забравата.Научих толкова неща от вас,хората…Научих,че всички искат да живеят на върха на планината,без да знаят,че истинското щастие се намира в начина,по който изкачваш стръмният склон.Научих,че когато новороденото го първи път стисне в малката си длан пръста на баща си го пленява завинаги.

  Никой няма да се сети за скритите ти мисли.Поискай от Господ силата и мъдростта,за да се изразиш.Покажи на приятелите ти какво означават за теб.

  Боже,ако имах едно късче живот…Нямаше да оставя да премине дори един ден,без да кажа на хората,че обичам,че ги обичам.Бих накарал всеки мъж или жена да повярват,че са мои любими, и бих живял влюбен в любовта.

  Научих,че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само когато трябва да му помогне до стане.

  Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности,за да направим нещата така,както трябва,но в случай,че направя грешка и ни остава само днес,бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

  Винаги трябва да казваш това,което чувстваш,и винаги да правиш,това което мислиш.Ако знаех,че днес би бил последния път,когато щях да те  гледам как спиш,бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти.Ако знаех,че това ще бъде последният път,когато те гледам как излизаш от вратата ,бих те прегърнал и бих ти подарил целувка.
Ако знаех,че това е последният път ,когато ще чуя гласа ти,бих записвал всяка твоя дума,за да мога да ги слушам отново и отново.Ако знаех,че тези са последните моменти,когато те виждам,щях да ти казвам „обичам те” и нямаше глупаво да мисля,че ти вече го знаеш.

  Утрото не е гарантирано за никого-нито млад,нито стар.Днес може да е последният път,когато виждаш хората,които обичаш.Затова не чакай повече,направи го днес,защото,ако утрото никога не дойде,със сигурност ще се разкайваш за деня,когато  не намери време за една усмивка,една прегръдка и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези,които обичаш,близо до себе си,кожи им шепнешком колко много имаш нужда от тях,обичай ги и се отнасяй с тях добре,намери време да им кажеш „извинявай”, „прости ми”, „моля те” , „благодаря” и всички думи,изразяващи любов,които знаеш.

Тя

Тя е усмихната. И във очите и
раждат се хиляди малки звезди.
Рисува сърца по стъклото на утрото.
И пламва денят във фонтан от дъги.

Понякога тя е така непораснала.
Говори със птиците на собствен език.
Вярва в някакви странни вълшебства,
които се случват съвсем призори.

Друг път омайва. Със чар на магьосница.
Жена... Като никоя друга жена.
Косите и,устните,топлината в ръцете и...
И стихва възторжен целият Свят.

После е гневна. Прелитаща мълния.
Ураган над разпенено лудо море.
Пясъчна буря. Стихия. И бедствие.
Облачно , сиво, дъждовно небе.

Някога плаче. Даже май -често.
За сухите , тъжни, жълти листа.
Заедно с дъжда. За мъртвите мидички,
които вълните редят по брега.

Има дни- скучна е. Не и се говори.
Сякаш угаснал е целият свят.
Прибира грижливо старите спомени,
които в сърцето и кротичко спят.

Тя няма време да бъде еднаква.
Върти я Земята във тъй шарен танц!
И тя е ту малка, ту пък пораснала,
ту тъжна, ту весела...
Ами...просто е тя.

Стивън Кинг

Имаше дни, в които се прибирах вкъщи опънат като струна. В такива дни бързах да заровя глава във възглавницата. После избухвах в див кикот, или отчаян плач, а червата ми се раздираха от болки. Това ужасно ме плашеше. Почнеш ли да правиш такива неща, значи си си купил билет за лудницата. (Гняв)

Просто не можеш да поправиш вече стореното. Такава способност може би имаха само боговете, но не обикновените смъртни, което навярно бе за добро. В противен случай до последния си дъх хората биха се опитвали да поправят грешките от младостта си. (Сблъсък)

"Когато си на 5 годинки и се удариш, надаваш такъв вой, че да разбере целият свят. На 10 само хленчиш. Но станеш ли на 15, вече си се научил да похапваш от отровните ябълки, които растат на дървото на болката. Мъчиш се да задушиш плача, като захапваш здраво стиснат юмрук. Кървиш, но отвътре ..." (Гняв)

В 13.30 ч. Мартин въведе Димо Вергил Димов или ДВД както наричаха адвоката си клиентите му от подземния свят. Потомствен адвокат, специалист по наказателни дела, ДВД беше водил петнадесетина дела само на Вълка, а сумарно на „Нерон“ няколко стотин. Още при първия процес отношенията им от служебни бързо бяха станали приятелски, а с годините ДВД се беше превърнал в специален консултант на всички недостатъчно „светли“ дела на холдинга.
Вълкът го посрещна, въведе го в гостната и го настани на масата, на която вече димеше гювеча на Лидия, който ДВД много обичаше и специално си го поръчваше когато го канеха на обяд. С времето Вълкът престана да го кани, обаждаше му се, казваше „Лидия готви гювеч!“ и затваряше телефона. В един и половина ДВД идваше като експрес по разписание.
Този път адвокатът се огледа, видя, че на масата са поставени само два прибора и погледа му се напрегна.
— Какво се е случило?
Вълкът му наля бяло евксиноградско, сервира му гювеч, бяло сирене пресносол, наля водка и докато ДВД ядеше с наслада първата си порция, разказа с подробности инцидента в болницата.
— И на влизане, и на излизане се разминавахме с хора — завърши той. — Полицията е в състояние да събере тридесетина очевидци.
ДВД дояде гювеча и запали цигара.
— Още? — попита Вълкът. Ако адвокатът се задоволеше с толкова, Лидия щеше да реши, че не е харесал манджата.
— После… Слушай ме внимателно, Вълк. Важно е да запомниш всичко, което ще ти кажа. Някога във варшавския университет преподаваше наказателно право професор Валдемар Холанд, световноизвестна фигура и страхотно любопитен за слушателите. На лекциите му се тълпяха студенти от всички факултети. Във втори курс и аз започнах да слушам лекции при него. Един ден идва по коридора към аулата, до него върви някакъв мъж и натрапчиво му говори нещо. Холанд се измъкне, оня го спре за ръката и продължава да плямпа. Ние седиме и чакаме. Влиза професора, оня след него, обръща го, удря му шамар, тръшва вратата и изчезва. Настъпи гробна тишина. Адска конфузия. Холанд седя няколко секунди като онемял, бавно се качи на катедрата, избърса си очилата, погледна гузно и каза: „Извинете, колеги, станахте неволни свидетели на моето унижение.“ Ние мълчим, той мълчи. По едно време продължи. „Такова унижение цивилизован човек не бива да преглъща. Ще го дам под съд. Имам една молба, ако някой от вас уважава стария си професор, нека опише с няколко думи сцената, която се разигра пред очите ви. Желателно е, ако помни, да опише и нападателя. Това е молба, колеги!“ Всички, повече от двеста души курс грабнахме писалките и го затрупахме с най-искрените си показания.
На следващата лекция Холанд бръкна в чантата си, извади куп листа и ги размаха. „Колеги, това тук са вашите показания на очевидци. Сега ще ви прочета как според вас изглежда нападателя, за един — висок, строен с тъмен костюм, за друг- оплешивяващ, със склонност към напълняване облечен в сиво, за трети — с очила със златни рамки, рус, дребен и т.н.“ „А сега — каза Холанд — искам внимателно да огледате човека, който извърши инсценираното от мен нападение.“
Професорът отиде, отвори вратата и въведе млад мъж със спортно сако и поло. Никой не беше описал тези подробности.
Дами и господа, да ви представя моя зет инженер… — вече съм забравил името му. — При инцидента той беше облечен по същия начин.
— Разбра ли, Вълк. Професорът отнесе шамара доброволно за да ни докаже, че очевидците са празна работа, въздух под налягане, или гола вода, както се изразявате вие, тарикатите.
— Ясно ми е, ДВД — каза Нерон. — Благодаря ти!
— Щом ти е ясно, давай гювеча!

Христо Калчев, "Нерон Вълкът"

Андре Мороа, "Климати"

"Нищо не довежда човек до по-голям цинизъм от
голямата несподелена любов.
Бях просто изненадан, като виждах, че се влюбват в мен.
Истината е, че завладеният от силна страст мъж привлича
жените към себе си, и то в момент, когато най-малко желае това.
...Обсебен от друга, дори да е чувствителен и нежен по природа,
той става равнодушен и груб.
И понеже е нещастен, поддава се понякога на изкушението
да приеме предложената чужда обич.
Без да иска, без да съзнава, играе най-ужасната игра.
Става опасен и побеждава, защото вече е победен..."

САМОТНИЯТ ЧОВЕК - БОРИС ХРИСТОВ

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

МАЙЧИНА СЪЛЗА
Ангел Каралийчев

Заръмоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни. Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ? Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Догато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.
Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пухнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.
Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:
- Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.
- Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! - промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна...
Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.
- Ах, колко съм уморена! - въздъхна тя.
- Откъде идеш? - попита любопитно лястовичето.
- Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка. Аз съм сълза.
- Сълза ли? Каква сълза? - надигна се тревожно лястовичето.
- Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена една уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:
- Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка...
- Къде е твоето лястовиче? - попита вятърът.
- Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато в градината, където цъфтят морави димитровчета.
Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя...
Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
- Благодаря ти, майчице! - прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.

ЖЕГА

Дай му жега на тоя живот,
...настъпи му до дупка педала!
С тоя вял половин оборот
как изобщо до днес си живяла?!

Или в кроткия брачен чертог,
всяка сутрин когато се будиш,
още вярваш - добричкият Бог
ти разписва молбата за чудо?

А на тъмно, додето заспиш
и те свива инфарктно отляво,
апокрифни молитви редиш
за горещите ласки на дявол.

И преглъщаш горчивите дни
като супа от стара коприва,
а сърцето се чуди дали
не сънуваш, че още си жива.

А животът съвсем не е рай,
само постна вечеря на свещи.
Затова настъпи го докрай!
Дай му жега! Да стане горещо.

Даже миг да ти бъде добре,
своя дявол додето целуваш,
някой ден тъй и тъй ще се мре,
но животът поне да си струва.

Ники Комедвенска

Добрите хора си отиват рано,
а лошите остават на банкет.
Животът е лотария с награди,
но кой е печелившият билет?
Добрите хора вечно са самотни,
а лошите живеят на стада.
Човек привиква някак неохотно
да казва "не", когато мисли "да".
Добрите хора страдат от невроза,
а лошите са с нерви от въже.
Отдавна Хамлет е решил въпроса —
бъди злодей, за да не ти е зле!
Добрите хора падат първи в боя,
а лошите отзад крещят: "Ура!"
Нима пред Ботев имаше завои
с облаги от народната софра?
Добрите хора пеят тъжни песни,
а лошите — тържествен дитирамб.
Животът е прекрасен, но нелесен,
когато нямаш сигурен гарант...
Добрите хора вярват във Доброто,
а лошите разчитат на късмет.
Но днеска за победата над злото
не е достатъчно да си поет!
Разправят, че добрите ще изчезнат,
разпънати от свойта доброта.
Но аз живея с искрена надежда —
Доброто надживява и смъртта!

Ивайло Дамянов

— Истинският мъж има три сърца — започна Япончик. Беше официален гост на Легиона и решен веднъж завинаги да уреди и отношенията, и интересите си в този отровно зелен остров на парадоксите, наречен България. — Първото пулсира и отмерва дните до края им. Второто е военно — единственото достойно занимание за истинския мъж. Там той складира бойните си другари. Трето сърце е любов. През Живота на всеКи от нас минават стотици Жени, но само една остава в сърцето, превзема ума, диктува поведението, трасира безумния път на отношението и ни тласка към смъртен грях — самоунищожението. За един мъж, роди ли се с три сърца, няма празник на тази земя!

Христо Калчев, "Цикълът на Месалина"

"И едни прекарват цял живот в търсене на извинения, обвиняват картите и съжаляват, че не са им се паднали по-добри, а други просто играят с каквото имат подръка, вдигат залозите, използват всевъзможни трикове и мамят, когато им се удаде възможност..."  *pardon*

"Бонбонени обувки", Джоан Харис

* * *

Moe беспечное незнанье
Лукавый демон возмутил,
И он мое существованье
С своим на век соединил.
Я стал взирать его глазами,
Мне жизни дался бедный клад,
С его неясными словами
Моя душа звучала в лад.
Взглянул на мир я взором ясным
И изумился в тишине;
Ужели он казался мне
Столь величавым и прекрасным?
Чего, мечтатель молодой,
Ты в нем искал, к чему стремился,
Кого восторженной душой
Боготворить не устыдился?
И взор я бросил на людей,
Увидел их надменных, низких,
Жестоких ветреных судей,
Глупцов, всегда злодейству близких.
Пред боязливой их толпой,
Жестокой, суетной, холодной,
Смешон глас правды благородный,
Напрасен опыт вековой.
Вы правы, мудрые народы,
К чему свободы вольный клич!

Стадам не нужен дар свободы,
Их должно резать или стричь,
Наследство их из рода в роды
Ярмо с гремушками да бич.

А.С.Пушкин

"Някога имали ли сте чувството, че в живота, когато най-после държите всички карти, останалите играят шах?" - Джил Стърн



Страхотни стихове  *rose*

 :) Ето още едно приятно стихотворение.

Единак

Има огън, във който изгаряме,
дни, във които мълчим,
болки, които понасяме,
удари, които търпим.

Има нощи, в които не лягаме,
дни, във които крещим,
минути, в които угасваме,
часове, във които горим.

Има радост, която забравяме,
любов, която топим,
секунди, в които се сещаме,
че животът е само един!

Години, в които все страдаме,
други, в които седим,
трети, в които умираме,
последни, в които ще спим.

Живот, във който сами сме,
съдба, във която делим
късметът и нашето щастие,
смъртта и животът един!

Има сълзи, с които обливаме
лицата в моменти на скръб,
други, които проливаме,
виновни пред вечния съд.

Има страст, която изгаря ни,
друга, която вини,
обич, която забравяме
в малкото хубави дни.

Има ярост, която преглъщаме,
страх, от който крещим
в секундите, когато разбираме
колко трудно е да си ЕДИН!

Антон

Малко по весело да го дадем ;)

Маргарита Петкова

Нерви за любов

 

Нямам нерви за дълги любови,
а кратките- не ми приличат.
Да не мислиш, че нещо ново
казваш с това “обичам те”?
Да не мислиш, че ще се срути
светът след моето тръгване?
Бъди сигурен-много пъти
са ме лъгали. И съм лъгала.
А пък Земята си е на мястото.
Само сезонът се сменя.
Крайно време е да си наясно,
че всичко е само временно.
А аз- най-временната от всичко.
Най- кратката. Невъзможната.
Лесни любови- не ми приличат.
А трудната- ще я можеш ли?
Хм, да опиташ ли ти е щукнало?
Добре- да живее рискът!
Хайде сега- отведи ме оттука!
Ако ти стиска.

Весело в същия стил  :P

Не се любел само с мене. Браво!
Скитал по кръчмите. Ами ще скита.
...Важното е, че аз му вярвам,
щом ме погледне в очите.
...Можел всеки миг да ме зареже.
Нека. Значи така е трябвало.
Груб бил. По-добре, отколкото нежен.
Важното е, че ни е сладък хлябът.
Нямало да нося неговото име.
Чудесно, нямам и намерение.
Важното е, че сега не можеме да заспиме
аз без него и той без мене!

Маргарита Петкова

Весело и малко младежко  :D

Ф нидуумение

Нищу нямаши ми фчера,
ставам сутранта,
ф углидалуту са зверя:
Бря, чи красута!

Викам сигур са чалдисах,
туй ни мой съм аз.
Смятай кат са начирвисам
и са нагласа!

Тъй пу нощник и терлици,
с чорлава куса
мязам кат на убавица
ф профил и анфас.

Дрямах начи и въртях са,
цъках със език,
плюх са дан са уручасам –
тъй са възхитих.

Дъл на пустуту глидалу
са яви дифект!?
Тъй да съм разхубавяла...
А, сига де! Дерт!

Са умислих утведнъшки –
как навън ш’ въря?
МОмцити ку са натръшкат
кату ма съзрат?

С модна фуста, чи забрадка,
с китка у ръка;
с тос акъл зер за три патки,
кату заблеста...

И къдету койт’ ма срещни –
пламна, изгуря
ф разни помисли пугрешни...
Пък ни съм таквас!

Туй наверну сън е билу,
сигур йощи спа
и ми са е присънила
буйна красута.

Скуркузъбел съм, мий ясну -
ич дан ма съзреш,
щот ут толкува прикраснус,
мой са пубулейш.

Толкус убус да са исипи
тъй връз мен кат дъж...
Някуй тряа да ма ущипи!
(пу възможнус мъж! )

Синдромът „Лошо момче”  *xxx*

В живота ни поне веднъж
се срещаме с фатален мъж.
Летиме в друго измерение,
а после идват, без съмнение,
бездънна дупка и тъга.
Кълнем проклетата съдба:
Защо ли с него ни събрала,
Защо така ни изиграла?
Опитваме се да забравим
и с липсата му да се справим.
Но все не ни се получава –
в сърцето ни печат остава
От него – лошото момче –
кръстоска на мръсник с дете.
„Защо – се питаме тогава –
Единствен той не се забравя?”
Защото горната порода
отключва женската природа.
И чувстваме се заслепени,
опитомени, укротени.
Открили сме, че едновременно
/за жалост обаче е временно!/
сме цялостни, завършени
/макар и понявга прекършени!/...
Защото лошото момче-
универсалното ключе-
отключва всички лица на жената-
детето, майката, сестрата,
любовницата дива.
Открива я цялостна, жива !
По нея тъга ни залива.
Защото, тръгвайки си, я убива !

Мадлен Алгафари

 Ах , ще те "намразя" с тия стихове :D



      Ако си тръгнеш

     
      Ако си тръгнеш, погледни назад
      и виж какво след себе си оставяш,
      защото няма да си вечно млад,
      и може някой ден да съжаляваш.
      След теб ще бъде тъжно и студено,
      и само тишината ще остане,
      но болката ще мине постепенно –
      времето лекува всички рани.
      Знай, силните жени не плачат
      и след мъжете никога не тичат.
      Те гордо през живота крачат,
      защото истински обичат.
      Ако през живота ти жена такава мине,
      по трепета в сърцето си ще я познаеш.
      Не я оставяй ти да си отиде,
      недей за други да мечтаеш!
      Но, ако тръгнал си, а после се завърнеш
      и за свойта подлост си забравил,
      помни, че самотата ще прегърнеш,
      защото само нея си оставил!

       
        Стефка Петкова

 :D Оу, да, мрази ме!  *YAHOO*

Колко малко

Колко малко ти трябва да бъдеш човек!?
Да виждаш грешките си и пак да грешиш,
Да търсиш винаги против човешкото лек,
...Да мислиш "Обичам те", а "Мразя те" да крещиш.


Колко малко ти трябва да бъдеш искрен!?
Да плачеш сам, а сред хора да се смееш,
Да не желаеш нищо, но да си винаги хищен,
Да искаш да умреш, а да продължаваш да живееш.


Колко малко ти трябва да бъдеш свободен!?
Да мечтаеш и да ти пречи реалността,
Да скъсаш оковите, в които си поробен,
Да излезеш през несъществуваща врата.


Колко малко ти трябва да бъдеш щастлив!?
Да усещаш, че нишо няма да промениш,
Да те измъчва измислен спомен красив,
Да виждаш красотата, а всъщност да спиш.


Колко малко ти трябва да бъдеш жесток!?
Да се възхищаваш на този, който те мрази,
Да помагаш на хората да преодолеят порок,
Да накараш любимия любовта си да запази.


Мартин Стоянов

 Тънка е границата  ;) , винаги по бръснача  :)




Мразя те - Обичам те!

Мразя те, обичам те !
Но да те напусна аз не мога,
че животът ми е невъзможен
без таз' убийствена тревога.

Мразя те, обичам те !
когато вничам се в очите ти
и виждам как звездите,
макар и мътни още светят.

Мразя те, обичам те !
разпнат, покрила ме, с косите -
препускаща над мен кобила,
готова до прегази падналия си ездач.

Мразя те, обичам те !
когато бледичка при мен притичваш
и с дъх горещ задъхано изричаш
"Кажи ми мили - само мен обичаш ?"

Мразя те, обичам те !
Но да те напусна аз не мога,
че животът ми е невъзможен
без таз' убийствена тревога.

Миро Пешев

СИЛНИТЕ

Силните плачат сами.
Не ръкомахат. Не викат.
В гръб не забиват ками.
И не се кланят на никого.
Те овладяват света,
без да си губят душата.
Ала вървят и вървят
само напред и нататък!
Въпреки вечния страх.
Въпреки всяка измама.
Никой не може без тях.
Рамо за силните няма.
Те знаят как да простят,
как на доброто да служат.
Те не поглеждат назад.
И не говорят ненужно.
Те са внезапни искри
от небесата дарени.
Тяхната воля твори
нови, незнайни вселени.
Въпреки цялата мъст
и доживотната завист,
още влекат своя кръст
и до безкрай се раздават.
Мъката не ги ломи,
прави ги по-всемогъщи.
Силните плачат сами.
Но времената обръщат.

Веселина Атанасова

Не, бракът между чисти духове
препятствия не бива да признава
погрешно любовта се тъй зове,
когато на промени се поддава!
О, не, маяк е тя, висок и як,
незнаещ страх пред бясната природа,
звезда е тя на бродника моряк,
със точна висота на небосвода.
Такава тя е в мене. И макар
да ни бразди челата и страните,
не може да я спре Косачът стар
да трае до завършека на дните.
Не е ли тъй, не съм за нея пял
и любещи светът не е видял!

Уилям Шекспир, "Сонет 116"

Тя е тук

Тя е тук. Нима не я виждаш? Значи си сляп. Преди малко надзър-
на изпод екрана на телефона ти, на който се изреждат безкрайни-
те съобщения, изпратени ти от нея. В момента седи на рамото ти и
диша учестено в ухото ти, припомняйки и на теб, и на себе си онази
вълшебна нощ, когато правихте любов за първи път. Утре сутринта
ще погали устните ти с дъха на вятъра и ще те целуне така, както до-
сега никога не си бил целуван. Дори след 50 години тя ще бъде тук.
Защото винаги е била. Дори когато си обикалял като куче от врата на
врата, надявайки се да получиш някой кокал за лека нощ, тя е вър-
вяла по петите ти, за да те предпази от мъката, болката и обидите на
останалите помиярки, които знаят само да пият кръвта на живота, да
размятат русите си опашки безсрамно пред гениталиите на пъновете
около тях и да храчат безсмислени думички, чиито значения и те не
знаят.
О, да, тя знае колко те болеше тогава. Затова сега е толкова неж-
на. Затова сигурно не ѝ пука, че си грозен. Единственото, което Тя
вижда в теб, е отражението си в очите ти. А то е толкова красиво, че
прави и теб да изглеждаш красив... Донякъде.
Тя е тук. Въпросът е дали ТИ усещаш какво трябва да дадеш в за-
мяна. Тя е тук. А ти къде си? До нея ли си? Какво правиш тогава още
тук? Бъди с нея. Обичай я. Целувай я така, както малкото дете целува
майка си. Докосвай я така, че никога да не пожелае докосванията
на друг. Защото другият няма да си ти. Бъди нейната кръв, милвай
сърцето ѝ, шепни нежни думи в ухото ѝ... Защото това е тя. А тя го
заслужава. Тя също като теб е била наранявана, но е запазила душата
си. Затова създай една приказка за нея. Покани я в света, създаден
от теб само и единствено за нея. И приказката ще продължи вечно.
Нима те е грижа, че другите не вярват в приказки? Вие вярвате.
Тя е тук. Докосни я... Погали я... Запази я. Защото любовта не ви-
наги е приказка – само когато я направим такава. А вие двамата мо-
жете. Защото съществува само тук и сега. Само ти и тя. Ти и твоята любов.

Сибин Майналовски

Едно младо,неизвестно момче с невероятен талант..
Позволете ми да Ви представя Versus Alvaro
                                                        Битката
Момента в който всичко спира за секунда, в който виждаш живота си на флашбак, виждаш грешките си, виждаш лошите спомени, но не виждаш нищо хубаво. Моментът , който те кара да се дерпесираш, да се почувстваш загубеняк, идиот , боклук, моментът , в който си мислиш ,че оправдаваш псувните и думите по твой адрес от враговете ти.
Мислиш си ,че ще загубиш, но това не е важно. Важно е унижението и достойнството ,което се срива в този момент.
Ти мислиш само за него, защото за теб това не е просто битка за слава и сила, това е себедоказване.
Да докажеш пред себе си , че силата не е всичко – иска се и воля.
И макар в главата ти в този момент да нямаш хубави спомени от живота си, на теб не ти пука. Не искаш да видиш самодоволните и нагли усмивки, когато си паднал в калта и усещаш как всичко свършва. Как губиш надежда, макар ,че тя е за безнадеждните.
Усещаш как животът си отива от теб, не виждаш никой. Нямал си приятели, нямал си и истинско семейство, няма и хора които да викат за теб. В публиката има само хора , които или са безпристрастни, или са твои врагове, дошли да гледат поражението ти.
А ти седиш там в калта, омазан в пумия и коктейл от собствената си кръв и сълзи и си мислиш „ Защо винаги става така? Защо винаги губя… Защо винаги не мога да повярвам достатъчно в себе си ,за да се вдигна отново и да направя нещо за да се защитя? Защо съм винаги този, който пада първи? Защо съм слабото звено? Защо съм сам в този момент и всичко е срещу мен? „
Тези мисли се удрят в главата ти като камшик, напомнящ ти файлът, който си в момента и е живота ти. Уж беше дошъл тук за да спечелиш и да докажеш, а пак си в калта.
Всичко се повтаря – dеjа vu.
Усещаш буца в гърлото си, усещаш как съзлите напират, но не можеш да им позволиш да те видят слаб, съкрушен. Ще умреш вътрешно, ще обречеш този път завинаги себе си и своята душа в небитието при останалите. Ще си подигравка, ще си униженият, прокажения, чумавия, сакатия, лошия – ще си всичко това, от което си се страхувал да се превърнеш.
Но….
Този път е различно. Има яд , който напира в тебе, кръвта ти кипи като лава, извира директно от сърцето и си остава там. Събира се ,чака момента, в който да експлодира , моментът , който ще отмъсти на всички , по начин, който е нечуван до сега. Тази кръв, е събирала всичко тези години. Цялата мръсотия и чернилки от този свят, всички обиди и всички неволи. Толкова е червена, тъмна и гъста, че чак чернее на моменти.
Осъзнаваш в този момент, че ти имаш нещо, което никой друг няма – имаш себе си. Разчиташ на себе си.
А те..?
Те са просто слепи и глухи души, които не знаят какво е истинска сила.
Те са слаби, за това се гаврят с тебе.
Те са долни – за това са срещу тебе.
Знаят, че си нещо повече от тях, и ги е страх от това, но използват твоята доброта,за да могат да те унижат и да те докарат на своето ниво.
Но на теб вече ти е писнало.
Не издържаш.
Усещаш как адреналина ти извира директно от порите, капилярите, от самата ти прокълната душа.
Усещаш сила , за каквато не си и мечтал.
Сила, която преминава през цялото ти същество и стига чак до самото ти ядро.
Повдигаш се от калта, поглеждаш го – той е там. Противникът ти. Човекът, който те е унижавал, човек от който те е страх.
БИЛО те е страх…
Сега, ти ще го накараш той да се страхува. Ще го накараш да те гледа в очите докато забиваш katana – та си дълбоко в гърдите му.
Повдигаш се на едно коляно. Косата ти е морка, дрехите също.
Студено е, но ти не го усещаш.
За теб това е приятно – охлажда тази кипяща кръв.
Ставаш нацяло от жалкия си задник и го поглеждаш в очите.
Не те е страх да умреш, нямаш нищо какво да губиш освен достойнството си.
Ти вече знаеш – предпочиташ да умреш от колкото да си жив и недостоен.
Очите му… Да, точно тези пълни със злоба черни дупки. От къде е дошла тази злоба? Вече не ти пука за отговора.
Ти я виждаш – несигурността, която той крие в тях и под тези големи мускули. Усещаш страхът му. Виждаш и най – лекия трепет и колебание в действията му.
Поглеждаш надолу - виждаш ръката му как трепти едва недоловимо.
За него това е най – големият страх – ти да станеш и да го нападнеш без съмнения . Да вземеш счупения си меч и да го наръгаш където ти падне. Да издадеш животински вик и да му кажеш истината в очите.
Каква е тя?
„ Ти си слаб”
Това е тя, мощта на истината. Тя не реже душата ти – тя просто и ясно я раздира на парчета. Кара те да останеш без въздух, да изгубиш съзнание.
Как може няколко думи да те оставят осакатен за цял живот?
Няма невъзможни неша.
Посягаш към земята и взимаш katana – та си.
Прокарваш ръка през косата, надолу по вратът, край гърдите и стигаш там – с рязко движение разкъсваш блузата си. Оставаш полу гол. Не ти пука!!!
Ти си себе си и никой няма да те промени. Нека гледат свинете ненаситни – ти знаеш, че с това ще си останат.
Човекът срещу теб те наблюдава злобно, мисли си ,че притежава света, но и двамата знаете ,че той дори не притежава себе си. Той се продава, няма собствено мнение, безгласна буква е.
Една секунда.
Ето я.
Тръгваш към него, с много огън в очите и малко злоба в сърцето , мечът в ръката ти отразява светлината идваща от слънцето, което едва се подава измежду купестата облачност.
Правиш две,три бързи крачки.
Чак тогава изненаданият ти противник разбира, че този мач ще се реши само чрез един сблъсък.
Сблъсък, който ще е е след броени секунди.
Той тръгва с всичка сила към теб, крещи като обезумяло животно - злобен, гнусен, нагъл.
За пръв път в живота си, ти искаш да му смачкаш физиономията и да го накараш да си изпие кръвта от почвата.
Силата вибрира в тялото ти, набираш скорост, усещаш небивала мощ.
Вижда се... ти си по–бърз и по-добър от него.
Хвърляш един последен момент към публиката. Сърцето ти забавя ритъма си.
Виждаш всичко на забавен кадър.
Лицата им – безценни изражения, за които си живял цял живот.
Гледат те, с широко отворени очи, зяпнали усти.
Ръцете им треперят, кракат им се подкосяват.
Виждаш ги по ясно от всякога. Виждаш ги колко са жалки.
Някои от тях припадат, други започват да плачат, трети повръщат на сухата земя…
Защо?
Защото не могат да издържат на гледката. Не могат да обхванат момента. Не смеят…
Не смеят да затворят очи, не смеят и да ги отворят. Просто стоят като вкаменени
Можеш да чуеш молитвите им…
Оо, как се молят, невярващи, нечуващи и невиждащи - изгубени души. Но ти виждаш само червено, усещаш ритъма на сърцето си забавен , връщаш погледът си към човек, който искаш да видиш на земята молещ се за милост…
И ето го моментът, на сантиметри сте , ти си сигурен в себе си, в душата си.
Сигурен си какво ще стане. Инстинкта ти се е събудил .
Ето го идва…
А ти просто слагаш на хубавото си личице rape face , усещаш как то придобива сатанински черти, чувстващ се мазохист.
Болката , тази сладка болка те прави жив.
Протягаш ръка, без да се колебаеш.
Не ти пука и къде ще го олучиш. Искаш само да го боли, да усети веднъж и той, как си се чувствал през всичките тези години.
Той пропуска целта си, ти си по – бърз.
Назъбеното ти острие се е забило точно в меките му черва. Кръвта започва да блика.
Тя попива навсякъде – в косата , в порите ти , влязла е в устата ти, капе по почвата. Усещаш как държиш жалкият му живот в малките си несръчни ръце. Чувстваш се като бог. Богът на съня Somnus.
„Погледни ме” изричаш през зъби, с хрипав глас, който и за секунда не променя тембъра си.
Той се подчинява.
Гледа те в очите и ти виждаш..
Какво всъщност виждаш там?
Виждаш страх, виждаш молбите му, да пощадиш жалкият му живот, но за разлика от него, ти ще го оставиш да живее. Ще го оставиш да живее не защото си добър, а защото той ще се мъчи повече така. Той ще е станал за смях, той ще е униженият, а това боли повече от всяка смърт.
И някак си той го знае.
Вадиш с рязко движение меча, и го гледаш как пада на земята.
Чуваш пискливите викове на феновете му, усещаш как силата и мощта строят в тебе, усмивката е на лицето ти, сатанинска, очите ти блестят, косата ти червенее, дрехите ти също.
Усещаш кръвта му в устата си – облизваш се.
Харесва ти, възбужда те.
И в този момент ти се обръщаш към всички и си казваш „ Мамка му, добър съм”.

Не спирай!

Когато животът те притисне
с проблеми тежки много дни наред
и от всичко вземе, че ти писне -
не падай духом, а върви напред.

Когато пътят ти спират с лъжи -
от завист или злоба човешка,
юмруци размахай, но продължи -
не мисли,че направил си грешка.

Когато жестока е съдбата
и човека до теб ти отнеме,
не спирай своя бяг към мечтата
и мъж бъди на своето време.

Когато вяра загубиш в Бога
с душа разбита и капеща кръв,
ти забрави думите „ не мога “,
но запомни,че трябва да си пръв.

Когато от старост бъдеш сломен
миг преди края на сетният дъх,
подвил колене, но непобеден -
ти покори и последният връх!

Светослав Пейчев


Ще помоля в тази тема да се ограничите от коментари без съдържание на художествена творба, както и от такива, които за вас може да са произведение, а реално са порно.

Такава грешна ме хареса,
забързана и малко тъжна.
Измисли ме - да съм чудесна.
Погали ме - да не замръзна.

Такава мълчалива ме хареса
и пусна ме във своя сън.
В косите ми звезди заплете,
облече ме в камбанен звън.

Такава бледа ме хареса,
сред моя, есенния листопад,
в очакване на зимната завеса,
прибрала пролетния цвят.

Такава далечна ме хареса,
с изплакани от чакане очи,
в сърцето си вини понесла.
Целуна ме и каза - Замълчи!

Такъв нечакан аз те разпознах,
в сърцето ти със малка рана.
Докоснах я със трепет плах.
Плени ме. И поисках да остана.

Ани Монева




Не очаквах да бъда добричка.
Ти пък беше добър до безкрайност....
Бях нахална, поисках ти всичко,
ти го даде без капка случайност.
Ти ми даде и нещо отгоре,
а замяна дори не поиска...
Нямах време дори да отворя,
тази книга - а за мен я написа!
Сложи бъдеще време на всички
недовършени страници бели.
И на всички добави "Обичам те!"
Аз пък само мечти отлетели...
Не очаквах да бъда добричка.
Ти дори не поиска това.
Но сега...Но сега предпочитам
само миг да съм с тебе добра.

Мира Дойчинова

Любовта е просто отговор на всички въпроси, а е най - сложният въпрос.
Само много смел или много неразумен човек, много мъдър или много глупав, може да си го разгадае.
За останалите е достатъчно, че я имат, ако я имат.
Прекрасна е като факт и не се нуждае от отговор, защото е отговор.

Стефан Кръстев

Хълмът на Венера

При Венериния хълм - узряло! -
твойто лозе хубаво видях
да изгаря цялото ти тяло
и до зърно после го обрах.

Не оставих даже за магия,
нито за лекарство, и макар
да съм бил до вчера ракиджия,
днеска аз съм прокълнат винар.

Друго вино съм делил до вчера
с първите приятели до грам,
но това - от хълма на Венера -
аз започнах да го пия сам.

На самото лозе, без насита,
както казват - от зори до здрач...
Ако друг след мене го опита,
трябва да е по-добър пияч.

Дамян Дамянов

Хубаво е да се влюбиш,
да, така е, но в кого?
Любовта те прави сляпа,
после питаш се, защо?
Първо разочарованието идва,
човекът бавно се разкрива.
Но любовта, все още сляпа,
някак нищо не разбира.
Но когато болка те опари,
въпроси ще си зададеш.
Дали човекът заслужава
душата си да му дадеш.
Въпроси, въпроси те заливат,
да, хубава е любовта.
Трепет, радост и надежда,
завръщане в младостта.
Но и свободата губиш,
зависим си от някого, защо?
Въпросите ти продължават,
влюбил си се в кого…?
   Лилия Нейкова

Лудост


Искаш вече да не пиша -
дразни те, каквото кажа.
Ако може, даже да не дишам,
и от въздуха да се откажа.
Искаш само аз да знам си,
че не искам да заспивам,
щото някъде в съня си
все сънувам, че умирам.
Е, не точно да сънувам...
Просто си го мисля само.
Казваш, че съм луд, бълнувам,
Че превръщам всичко в драма.
Луд ли съм, кажи, че искам
детето ми баща да има?
И главата си навеждам,
а в душата ми е зима.
Луд ли съм, че искам само
щастието на сина ти -
нивга да не пита "Мамо,
а защо не е със нас и тати?"?
Луд съм бил, че съм повярвал
в приказките ти омайни,
и че съм се примирявал
с многото ти малки тайни.
Да, добре де, луд съм... Ето,
с всичко аз се примирявам.
Но на лудия детето
с първо "Мамо" те дарява.

ОБЛАК...

ЖИВОТ БЕЗ ЦЕЛ

1.
Погледът замъглен е, устата е пресъхнала,
съзнанието чисто, болката изтръпнала,
щастлив съм аз в тази своя реалност ,
бягащ надалеч от кристалната баналност.
Страх ме е,страх ме е вече да живея
и в битeйното страдание за успокоение да копнея,
човешкият морал в друго направление,
ново извратено душевно съвкупление.
Сладостта омайна пак жилите ми изгаря
и в ума ли тъмен сноп светлина отпаря,
щастие,спокойствие,сплетени от ново чувство,
душевна хармония, ментално красно изкуство.
Разкош от краски, палитра, осезания,
игра на сетивата ми,безпаметни вече дерзания.
За пореден път се отразявам от крива призма,
за щастие или не, харесва ми нейната харизма….

2.
А този свят обагрен е в нюансите на сивото,
илюзия в реалността е образът на красивото
и няма топлина – мраз тялото сковава –
неприветлив свят, който грозни спомени навява.
Вярата изгубих и останах без упование,
а понеже съм различен съм обречен на страдание,
оставам неразбран, самотен и пречупен
като лицето от портрета на парчета изпочупен.
Задавам си въпроса дали изобщо си струва
да живея в свят, в който всичко с пари се купува
и дори и любовта има своята цена,
но висока е за мен и не мога да платя.
И всичките надежди и усилия са напразни
да намеря искрицата в погледите празни.
И не мога да понасям вече злобата на хората,
единственият изход виждам в отровата...


3.
В наркотиците,да,щастие намирам,
болката прикривам,но физически умирам…
И ето пак усещам божествената течност
как убива в мен и последната човечност.
Съдба ли е? НЕ Е ! Сам избрах този път..
Сам цвета потърсих в черно-белия прашен кът,
сам в изгнание душата си изпратих,
устоите на съзнанието си с лекота клатих.
И изхода от сивото е в поредната доза,
забравата намирам в състояние на наркоза.
Забравям за живота и тревогите по него
усещам само спокойствието, което ме е обзело.
И тънкият червен праг беше нарушен,
и към смъртта пред живота аз бях отклонен
“Един живот без цел, лишен от смисъл” -
затворил очи той умря с тая мисъл.


И моля се без смисъл на стенната икона
да ми даде насока и малко вяра във канона,
да спаси душата ми, защото за тялото е късно
да откажа наркотика е вече твърде късно....

Затворен в мрачна клетка от собственото си съзнание ,
вгледан в хората , за които съм обект на порицание .
Търся малко топлина , но срещам само отрицание
и понеже съм различен съм обречен на страдание .

Да бъда сам в мрака , това е моето наказание .
Но аз ще бъда себе си и без хорското признание ,
ще се боря за да не изпадна един ден в отчаяние .
И в случай , че имам едно единствено желание .

Оставете ме на мира да живея на свобода ,
понеже от живота искам малко - любов и доброта .
Аз търся своето щастие и това е мое право ,
но проблема е в това , че няма кой да каже браво .

Защото вече няма кой да се усмихне щом се радваш .
Нито някой , който да ти каже да не се предаваш !
Тъжно е наистина , но няма какво да сторя
и все пак ще продължавам с всички сили да се боря .

ЗАЩО МЪЛЧИШ
Пейо Яворов

Защо мълчиш - смутена, бледна?
Какво, боиш ли се от мен?
За мен скръбта е - чуй - безвредна,
че в нея аз съм закален.

За всеки удар на съдбата
усмивка само имам аз; -
въз мен да падат небесата -
ще бъда хладен и тогаз.

Без срам, без страх - кажи ми право,
що на душата ти тежи?
За миг си дай сърце кораво, -
с едничка дума ми кажи!

    БРАТЧЕТАТА НА ГАВРОШ

        Ти целия скован от злоба си,
        о шумен и разблуден град,
        и твойте електрични глобуси
        всуе тъй празнично блестят!

        Че всяка вечер теменужена
        ти виждаш бедните деца
        и обидата незаслужена
        по изнурените лица.

        Съдбата рано ги излъгала,
        живота сграбчил ги отвред
        и ето ги: стоят на ъгъла,
        с прихлупен до очи каскет.

        Какво им даваш от разкоша си
        ти - толкоз щедър към едни,
        а към бездомните Гаврошовци
        жесток от ранни младини?

        Пред твоите витрини блескави
        накуп застават често те
        и колко скръб в очите трескави,
        и колко мъка се чете!

        Но тръгват си те пак одрипани,
        с въздишки плахи на уста,
        а тез витрини са обсипани
        с безброй жадувани неща...

        Ти целия скован от злоба си,
        о шумен и разблуден град,
        и твойте електрични глобуси
        всуе тъй празнично блестят!

Христо Смирненски

ПРИКАЗКА ЗА ПЕПЕЛЯШКА

 Пантофката ми стяга! Полудявам!
 Ще тръгна боса в тиквената нива!
 До полунощ въздъхване остава.
 След полунощ ще бъда пак щастлива!

 Ще се затворя в тясната си стая,
 Във ъгъла ще легна за почивка -
 Не ми е нужен принц! Не го желая.
 Аз чакам само твоята усмивка.

 От кръстници ми е дошло до гуша!
 Свадливите сестри не ме тревожат.
 За замъци съвсем не ми се слуша.
 Не искам всеки ден цветя и рози!

 Но ти ще спреш пред моята врата
 И ще остана вечно Пепеляшка!
 А после ще разказвам на света,
 Че да си прашен никак не е страшно.
 Сега отново ще настъпи ден,
 След малко слънцето ще се покаже ...
 Ще дойдеш скоро. Прашен. Като мен.
 И приказката ще се доразкаже ...

Внезапен проблясък заслепява Ахил. Той чува как едната от гигантските железни врати се затваря с трясък, след което другата се отваря със скърцане. Когато зрението му се възвръща, втората врата е затворена и пред тях стои Нощта.
Винаги благоговеещ пред Атина, Хера и другите богини, синът на Пелей и морската богиня Тетида за първи път изпитва ужас от безсмъртен. Хефест е паднал на колене и е склонил глава от уважение и страх пред ужасното привидение пред тях, но Ахил се насилва да остане прав. Въпреки това му се налага да се пребори с непреодолимия порив да свали щита от гърба си и да се скрие зад него, стиснал богоубийствената си кама в ръка. Разкъсван между желанието да избяга или да се бие, за компромис той свежда почтително глава.
Макар да могат да приемат почти всички размери, които си пожелаят — Ахил не знае нищичко за закона за превръщането на масата и енергията и не би разбрал обяснението как безсмъртните успяват да го заобиколят, — боговете и богините се чувстват най-удобно при височина около два и седемдесет — достатъчно, за да накарат смъртните да се чувстват като малки деца, и не чак толкова високи, че да им се наложи да си подсилват костите или да станат прекалено неловки дори в собствените си олимпийски палати.
Нюкта, Нощта, се извисява на четири метра и половина, обгърната в гъст мъглив облак, облечена в нещо като многопластова прозрачна черна дреха; отделни ивици с различни дължини се спускат надолу, а на главата й или има черна украса с воал пред лицето, или самото й лице изглежда като изваян черен воал. Колкото и да изглежда невъзможно, черните й очи се виждат идеално през воала и мъгливия облак. Преди да извърне лице, Ахил вижда, че гърдите й са невероятно грамадни, сякаш може да откърми целия свят на мрака. Единствено ръцете й са бели, с дълги и силни пръсти, сякаш направени от втвърдена лунна светлина.
— Опушена с факли, Нюкта, богиньо-прародителко, източник на сладка почивка от неволи, майко на богове и хора, чуй, благословена Нюкта, облечена в звездна светлина, в сладък сън потънала нощ — занарежда Хефест. — Съпътствана от сънища и мек покой след тъмния ти шлейф, доволна от дългия мрак и празнична песен, прогонваща кахъри неспокойни, приятелко на радостта, със здрачна бързина облитаща земята. Богиньо на призраци и задкулисни игри…
— Достатъчно — казва Нощта. — Ако поискам да чуя орфически химн, ще пътувам през времето. Как смееш, боже на огъня, да водиш някакъв си простосмъртен в Елада и в обгърнатия от нощта дом на Нюкта?
Щом чува гласа на богинята, Ахил потреперва. Гласът й е подобен на бурното зимно море, разбиващо вълните си в скалите, но въпреки това е разбираем.
— Богиньо, чиято естествена мощ разделя естествения ден — раболепничи Хефест: продължава да стои на колене и да се кланя, — този смъртен е син на безсмъртната Тетида и е полубог на лично основание на своята конкретна Земя. Нарича се Ахил, син Пелеев, и неговата храброст…
— О, познавам Ахил, сина Пелеев, и неговата храброст — грабител на градове, изнасилвач на жени и убиец на мъже — казва Нощта с глас като разбиващи се вълни. — Що за причина те е накарала да доведеш този… пехотинец… до черната ми врата, Майсторе?
Ахил решава, че е време да проговори.
— Трябва да се видя със Зевс, богиньо.
Тъмното привидение се обръща към него. Сякаш не стои, а се рее във въздуха и едрото тяло с огромни гърди се завърта без никакво усилие. Забуленото лице — или лице и було в едно — се взира надолу към него с очи, по-черни и от черното. Облаците се вият и трупат около нея.
— Значи трябва да се видиш с бога на гръмотевицата, бога на всички богове, със Зевс Пеласгийски, господаря на десет хиляди храма и на светилището в Додона, бащата на всички богове и хора, с върховния цар, който командва буреносните облаци и дава всички заповеди?
— Аха — казва Ахил.
— И защо? — пита Нюкта.
— Ахил иска да отнесе една смъртна до ваните на Лечителя, майко на първото яйце без зародиш — намесва се Хефест. — Иска да помоли татко Зевс да заповяда на Лечителя да върне към живота амазонската царица Пентезилея.
Нощ се разсмива. Ако гласът й е бурно море, разбиващо вълните си в скалите, смехът й звучи като зимен вятър, виещ над Егея.
— Пентезилея? — повтаря облечената в мрак богиня, като продължава да се подсмива. — Онази безмозъчна руса цицеста л*******а к***а? Защо, в името на боговете, ще искаш да връщаш към живота тази кукла със схванати мускули, сине Пелеев? Та нали сама те видях как я надяна нея и коня й с могъщото копие на баща си като мръвка на шиш.
— Нямам избор — отвръща Ахил. — Обичам я.
Нощ отново се изсмива.
— Обичаш я? И това го казва Ахил, който си ляга с робини, завоювани принцеси и заловени царици с такова равнодушие, както другите ядат маслини и изплюват костилките? Обичаш я?
— От феромонния парфюм на Афродита е — обажда се Хефест, все така паднал на колене.
Нощ спира да се смее и пита:
— От кой точно?
— Номер девет — измърморва Хефест. — Еликсирът на пакостника. Онзи със самовъзпроизвеждащите се наномашини в кръвта, които непрекъснато изработват нови молекули на зависимост и лишават мозъка от ендорфин и серотонин, ако жертвата не следва сляпата си страст. Няма противоотрова.
Нощ обръща изваяното си лице-воал към Ахил.
— Май си здравата и наистина развратен, сине Пелеев. Зевс никога не ще се съгласи да съживи смъртен, особено пък амазонка — народ, за който мисли рядко и нищожно кратко, ако случайно се сети за него. Бащата на всички богове и хора малко се интересува от амазонки и още по-малко — от девици. За него възкресяването на подобен смъртен ще е осквернение на ваните на Лечителя.
— Въпреки това ще го помоля — инати се Ахил.
Нощ мълчаливо го наблюдава. След това едрогърдото, облечено в черно привидение се обръща към Хефест, който продължава да стои на колене.
— Сакати боже на огъня, заети майсторе на по-знатни богове, какво виждаш, като погледнеш този смъртен мъж?
— Шибан глупак — изсумтява Хефест.
— Аз виждам квантова сингуларност — изрича богиня Нюкта. — Черна дупка на вероятността. Безброй уравнения, всички с едно и също точно решение. Защо така, Майсторе?
— Майка му Тетида с циците от сплетени водорасли държа този арогантен смъртен в небесния квантов огън, когато бе сукалче, най-обикновена ларва — изсумтява богът на огъня. — Вероятността за смъртния му ден, час, минута и начин е стопроцентова и тъй като не може да се промени, това сякаш дава на Ахил нещо като неуязвимост към всякакви атаки и наранявания.
— Яссссссссно — изсъсква забулената Нощ. — Сине на Хера, съпруже на онази безмозъчна грация Аглая Славната, защо помагаш на този човек?
Хефест се снижава още повече.
— Отначало ме победи в единоборство, възлюбена богиньо на злокобната сянка. След това продължих да му помагам, защото интересите му съвпадат с моите.
— Имаш интерес да откриеш татко Зевс? — прошепва Нощ. Някой или нещо надава вой някъде в черните каньони от дясната й страна.
— Моят интерес, богиньо, е да попреча на растящия порой на Каос.
Нощ кимва и вдига забуленото си лице към облаците около кулите на замъка.
— Чувам звездите да крещят, сакати Майсторе. Зная, че под „Каос“, имаш предвид хаос — на квантово ниво. Ти си единственият от боговете освен Зевс, който си спомня за нас и нашето мислене преди Промяната… който помни дребните неща като физиката.
Хефест продължава да коленичи със сведен поглед и не казва нищо.
— Наблюдаваш ли квантовия поток, Майсторе? — пита Нощ. В гласа й има рязка гневна нотка, която Ахил не разбира.
— Да, богиньо.
— Колко време смяташ, че ще оцелеем, ако вихрите на вероятността продължат да нарастват с това логаритмично темпо?
— Няколко дни, богиньо — измърморва Хефест. — А може би и по-малко.
— Орисниците са съгласни с теб, Херино изчадие — казва Нощ. Гръмовният й тембър кара Ахил да изпита непреодолимото желание да затъкне уши с мазолестите си ръце. — Ден и нощ мойрите, тези чужди създания, наричани от смъртните Орисниците, се блъскат над електронните си сметала, манипулират мехурите им магнитна енергия и километричните намотки изчислителна ДНК и с всеки ден преценките им за бъдещето започват да стават все по-несигурни, а нишките на вероятността — по-заплетени, сякаш тъканта на самото Време се е разкъсала.
— Това е шибаният Сетебос — изръмжава Хефест. — Моля за извинение, госпожо.
— Не, прав си, Майсторе — казва огромната Нощ. — Това е шибаният Сетебос, най-сетне пуснат на свобода, отървал се от полярните морета на този свят. Многоръкият е отишъл на Земята, знаеш го. Не на Земята на този смъртен, а в нашия стар дом.
— Не. — Хефест най-сетне вдига лице. — Това не го знаех.
— О, да, Мозъкът премина през браната. — Тя се засмива отново и този път Ахил запушва ушите си. Никой смъртен не е създаден да чува този звук.
— Колко време ни остава според мойрите? — прошепва Хефест.
— Клото предящата казва, че само след няколко часа квантовият поток ще имплодира тази вселена — отвръща Нощ. — Според Атропа неумолимата, която отрязва нишките на живота в момента на смъртта с омразните ножици, може би ни остава месец.
— А Лахезис? — пита богът на огъня.
— Даващата жребии, която според мен язди фракталните вълни на електронното сметало по-добре от останалите, вижда Каоса да триумфира в този свят и в тази брана след седмица-две. Както и да го погледнем, остава ни малко време.
— Ще избягаш ли, богиньо?
Нощ мълчи. От чукарите и долините зад замъка й вие ехото.
— Как можем да избягаме, Майсторе? — най-сетне отвръща тя. — Къде можем да се денем дори ние, малцината от Първоначалните, ако вселената, в която сме родени, бъде погълната от хаоса? Каквато и брана-дупка да създадем, какъвто и квантов скок да направим, винаги ще бъдем свързани с нишките на хаоса с този свят. Не, никъде не може да се избяга.
— Тогава какво ни остава, богиньо? — измърморва Хефест. — Просто да се наведем, да се хванем за палците и да оголим безсмъртните си гъзове?
Нощ издава звук като радостна егейска буря.
— Трябва да се посъветваме със Старите богове. И то бързо.
— Старите богове… — започва Майсторът и млъква. — Кронос, Рея, Океан, Тетия… заточениците в Тартар?
— Да — казва Нощ.
— Зевс никога няма да го позволи — отсича Хефест. — Никой бог няма право да общува с…
— Зевс трябва да погледне на нещата реално — прогърмява Нощ. — Или всичко ще пропадне в Хаос, дори и собствената му власт.
Ахил се изкачва две стъпала към огромната черна фигура. Щитът му е в ръката и е готов за бой.
— Хей, да не сте забравили, че съм тук? И че все още очаквам отговор на въпроса ми? Къде е Зевс?
Нощ се надвесва над него и насочва бледия си кокалест пръст към гърдите му като оръжие.
— Квантовата вероятност да умреш от ръката ми може и да е нула, сине Пелеев, но ако те разсипя на атоми и молекули, дори и на квантово ниво вселената ще има сериозен проблем да се придържа към тази аксиома.
Ахил чака. Вече е забелязал, че боговете често дрънкат подобни глупости. Единственото, което ти остава в такъв случай, е да изчакаш да им дойде акъла и да заговорят нормално.
Най-сетне Нощ заговаря с глас като подхвърляни от вятъра вълни:
— Хера, сестрата и булката, дъщерята на Рея и Кронос, споделящата леглото с божествения си брат, защитничката на ахейците до степен на предателство и убийство, прелъсти Зевс и го накара да загърби задълженията си и да забрави бдителността си, като легна с него и му инжектира Сън в големия дом, в който съпругата на героя плаче и се труди, тъче през деня, а нощем разплита изтъканото. Този герой не донесе най-добрия си лък да върши кървавата си работа при Троя, а го остави окачен в тайна стая с тайна врата, скрит от женихи и грабители. Това е лъкът, който никой друг не може да опъне, лъкът, който може да запрати стрела през халките на дванадесет подредени една след друга железни секири и през два пъти по-малко тела на виновни и невинни.
— Благодаря ти, богиньо — казва Ахил и отстъпва надолу по стълбата.
Хефест се оглежда и също поема надолу, като внимава да не обърне гръб на огромната абаносова фигура в надиплена роба. Когато двамата слизат долу, Нощ е изчезнала.
— Какво искаше да каже, в името на Хадес? — прошепва Майсторът, докато се качват в колесницата и активират виртуалния пулт за управление и холографските коне. — Плачеща съпруга на герой, шибани тайни стаи, халки на дванадесет секири в линия… Нюкта почва да прилича на вашия бръщолевещ глупости делфийски оракул.
— Зевс е на остров Итака — отвръща Ахил, докато отлитат от замъка и някъде под тях реват и ръмжат невидими чудовища. — Сам Одисей ми каза, че е оставил най-добрия си лък на скалистия си остров, увит в напоени с отвари тъкани и скрит в тайна стая. Посещавал съм хитроумния Одисей навремето. Само той може да опъне оня огромен лък — или поне така твърди, не съм опитвал — и пускането на стрела през халките на дванадесет подредени в линия секири е идеята за забавление на Лаертовия син. А щом има кандидати за ръката на сексапилната му жена Пенелопа, ще му е още по-забавно да пусне стрелите през техните тела.
— Домът на Одисей в Итака — промърморва Хефест. — Хубаво място е избрала Хера да скрие спящия си господар. Имаш ли представа какво ще направи Зевс с теб, когато го събудиш, сине Пелеев?
— Ами да видим — казва Ахил. — Можеш ли да ни телепортираш направо от тази колесница?
— Само гледай — отвръща Хефест.
Човек и бог изчезват на мига, а празната колесница продължава да лети на северозапад.

Дан Симънс, "Олимп"

Присъда

Да бъда или да не бъда –
вече съм осъдена, ала не зная
и не ща да чувам своята присъда,
кротко излежавам я без да роптая.

Да обжалвам не възнамерявам,
смекчаващо вината обстоятелство няма,
уликите против мен са и се примирявам,
наказанието ми няма отмяна.

Бих могла да се призная за виновна,
това присъдата ще облекчи,
ала душата ми греховна
това не би могло да я спаси!

ЯСЕН МЕСЕЦ ВЕЧ ИЗГРЯВА

Ясен месец веч изгрява
над зелената гора.
в цяла Странджа роб запява
песен нова юнашка.

През потоци, реки, бърда,
нещо пълзи, застава
дал’ е Юда самодива,
или луда гидия?
 
Не е Юда самодива,
нито върла гидия,
най- е чета от юнаци,
плашило за читаци.

Бързат, бързат да пристигнат
преди петли в Сърмашик,
да ги никой не угади
и ги подло предаде.

Но шпионско око мръсно
откъде ги съзряло-
тоз час тръгва и отива
на враг чета предава.
 
Денят мина мирно, тихо,
дойде нощта ужасна-
аскер селото загради
и четата заварди…

Съмна веч над селото,
изток пламна във зора,
пушка пукна, ек отекна,
знак се даде за борба.
Юнаците са сал петима,
един срещу стотина…

Бомби трещат, куршум пищи –
цяла Странджа веч ечи,
тиранинът е уплашен
от геройската борба.

Няма вече плахи роби,
има горди юнаци.
Гръм куршуми, гръм отново!
Скъпа кръв порой тече,
падат Пано, Равашола,
мрат народни синове.

О, Сърмашик, село славно
от юнашката борба!
О,Сърмашик, знаме ново
на тракийска свобода!

Бележка: с. Сърмашик е днешното село Бръшлян.

СЪРЦЕ

В пустинята
някакъв гол, звероподобен човек
беше приклекнал,
държеше в ръце сърцето си
и го ядеше.
Аз го попитах: - Какво, вкусно ли е?
Той отговори: - Горчиво, горчиво е,
но ми харесва, че е горчиво,
защото това е моето сърце.

Стивън Крейн

— По дяволите, не се дръж покровителствено — изсумтя Орфу. — Знаеш ли нещо за квантовото телепортиране?
— Само теоретичната основа — призна Манмът. — И факта, че на този свят е регистрирана сериозна квантова активност.
— Дупки — рече йониецът.
— Моля?
— Те са като космически дупки. Когато се поддържа такова квантово изместване, дори само за няколко наносекунди, получаваш ефект на постоянна ексцентричност на космическите дупки. Знаеш какво е „ексцентричност“, нали?
— Да — потвърди Манмът, ядосан от начина, по който му говореше приятелят му. — Знам дефинициите на космически дупки, ексцентричности, черни дупки и квантова телепортация — знам и как се свързват всички тези обстоятелства, освен последното, изкривено пространствовреме. Но какво общо има това с боговете в тоги и летящи колесници? На Марс си имаме работа с постчовеци. Може би побъркани постчовеци, самоеволюирали до безумие, обаче все пак постчовеци.
— Може и да си прав — каза Орфу. — Но хайде да разгледаме алтернативата.
— А именно? Че литературните герои внезапно са оживели ли?
— Знаеш ли защо моравекските инженери са се отказали да разработват квантовото телепортиране като начин за пътуване до звездите?
— Защото не е стабилно — отвърна Манмът. — Има свидетелства за злополуки на Земята преди около хиляда и петстотин години. Човеците или постчовеците си играли квантовите космически дупки, нещо не се получило и това по някакъв начин им се отразило. Неблагоприятно.
— Множество моравекски наблюдатели смятат, че им се е отразило тъкмо защото се е получило — възрази Орфу.
— Не разбирам.
— Квантовото телепортиране е стара технология — поясни йониецът. — Старостилните хора експериментирали с него още през двайсети и двайсет и първи век, още преди постчовеците да еволюират от човешкия вид. Преди на Земята всичко да се преебе.
— И какво от това?
— Същността на квантовото телепортиране се изразява в това, че не можеш да пращаш големи обекти — нищо по-голямо от фотон, ако може и толкова. Само пълното квантово състояние на този фотон.
— Каква е разликата между пълното квантово състояние на нещо или някой и това нещо или някой?
— Никаква. Точно това му е хубавото. Телепортирай фотон или кон и получаваш пълно копие на това нещо. Толкова пълно копие, че по същество е самият фотон.
— Или кон — прибави Манмът. Винаги бе обичал да гледа образи на коне. Доколкото знаеха моравеките, истинските коне бяха изчезнали на Земята от хилядолетия.
— Но даже да телепортираш фотон от едно място на друго, законите на квантовата физика изискват телепортираната частица да не носи информация със себе си. Дори информация за собственото си квантово състояние.
— Тогава става малко безполезно, нали? — Фобос беше завършил бързата си обиколка в марсианското нощно небе и залязваше зад далечната дъга на света. Деймос се движеше с по-тържествено темпо.
— Така смятали хората през двайсети и двайсет и първи век. Но после постчовеците започнали да си играят с квантовото телепортиране. Първо на Земята, след това и в орбиталните си градове или там каквито са онези обекти в близка земна орбита.
— И постигнали по-голям успех, така ли? — попита Манмът. — Но ние знаем, че нещо се е объркало преди около хиляда и четиристотин години, горе-долу по времето, когато Земята е проявявала цялата тази квантова активност.
— Нещо се объркало — съгласи се Орфу. — Само че това не бил провал в квантовото телепортиране. Постчовеците или техните мислещи машини разработили система за квантов транспорт, основаваща се на обвързаните частици.
— Мъглява материя — отбеляза приятелят му. Никога не беше проявявал голям интерес към ядрената физика и астрофизиката — по дяволите, към каквато и да било физика.
— Хм, да. — Йониецът очевидно не обичаше да го прекъсват. — Е, та този транспорт действа на квантово равнище и постчовеците започнали да пращат през квантови портали все по-големи обекти.
— И коне ли? — попита Манмът. Не обичаше да му четат лекции.
— Няма такива сведения, но конете на Земята все трябва да са отишли някъде, така че защо не? Виж, Манмът, говоря съвсем сериозно, мисля за това, откакто напуснахме космоса на Юпитер. Може ли да довърша без саркастични подмятания?
Другият моравек метафорично запремигва. Орфу вече не му се струваше луд: и наистина говореше сериозно… и оскърбено.
— Добре. Извинявай.
— Известно ни е, че постчовеците са ускорили квантовите си проучвания — всъщност са си играли с тях — приблизително по времето, когато ние моравеките сме се отказали, преди около хиляда и четиристотин земни години. Докато те са пробивали дупки в пространствовремето наляво и надясно.
— Прощавай — колкото можеше по-тактично го прекъсна Манмът. — Мислех си, че само черните и космическите дупки, както и голите ексцентричности могат да го правят.
— И незатворените квантови тунели.
— Но аз смятах, че квантовото телепортиране е мигновено. — Европейският моравек полагаше всички усилия да го разбере. — Че е трябвало да е мигновено.
— Така е. При обвързаните частици или сложните структури преместването на квантовото състояние на единия член на квантовия чифт моментално променя квантовото състояние на другия.
— Тогава как може тунелите да остават незатворени, щом… образуването на тунели… е мигновено?
— Довери ми се. Когато телепортираш нещо голямо, да речем парченце сирене, само количеството предавани случайни квантови данни скапва тъканта на пространствовремето.
— Колко изходни квантови данни има, да речем, в парченце сирене, което тежи три грама?
— Десет на двайсет и четвърта степен бита — без колебание отвърна Орфу.
— Ами в човек?
— Без да броим човешката памет, а само атомите на човека, десет на двайсет и осма степен килобайта данни.
— Е, това е само с четири нули повече от парченцето сирене — отбеляза Манмът.
— Майко Божия — простена Орфу. — Тук става дума за величини от различен порядък. Това значи…
— Знам какво значи — прекъсна го приятелят му. — Просто пак се майтапех. Продължавай.
— Та преди около хиляда и четиристотин години постчовеците — трябва да са били те, тъй като навремето нашите сонди показвали, че на Земята са останали само около хиляда старостилни човеци, държани в зоопарк като всички почти изчезнали видове — постчовеците започнали да телепортират хора, машини и други обекти.
— Къде? — попита Манмът. — Искам да кажа, къде са ги пращали? На Марс ли? Или в други звездни системи?
— Не, нужен е както предавател, така и приемник с квантова телепортация. Пращали ги от едни точки на Земята в други или в своите орбитални градове, но когато обектите се материализирали, ги очаквала голяма изненада.
— Това има ли нещо общо с една муха? — попита Манмът. Тайният му порок бяха старите филми от XX век до края на Изгубената ера.
— Муха ли? — учуди се Орфу. — Не. Защо?
— Няма значение. Каква била голямата изненада, която ги очаквала след телепортирането?
— Първо, че квантовото телепортиране действало. Но по-важното е, че човекът, животното или предметът, който телепортирали, пренасял информация със себе си. Информация за квантовото си състояние. Информация за всичко, за което не би трябвало да има информация. Включително памет при хората.
— Нали каза, че законите на квантовата механика го забранявали.
— Наистина го забраняват — потвърди йониецът.
— Пак магия, а? — Манмът изпитваше тревога от посоката, в която се беше запътил приятелят му. — Нали си приказвахме за Просперо и гръцките богове?
— Да, но не от твоята саркастична гледна точка — отвърна Орфу от Йо. — Навремето нашите учени смятали, че постчовеците всъщност разменят обвързани двойки с идентични обекти… или хора… в друга вселена.
— В друга вселена — тъпо повтори Манмът. — Като в паралелните вселени ли?
— Не съвсем. Не точно като старата идея за безкраен или почти безкраен брой паралелни вселени. Само няколко, съвсем ограничен брой вселени на квантово фазоизместване, съществуващи едновременно с или близо до нашата.
Манмът нямаше представа за какво говори приятелят му, ала не му го каза.
— Не само едновременно съществуващи квантови, но и изкуствено създадени вселени — продължи вакуумният моравек.
— Изкуствено създадени ли? — пак повтори Манмът. — Сътворени от Бог?
— Не. Сътворени от гении.
— Не разбирам.
Деймос вече бе залязъл. Марсианските вулкани бяха огрени от звездна светлина и по дългите им склонове като бледосиви амеби пъплеха облаци. Манмът провери вътрешния си хронометър. Един час до марсианския изгрев. Стана му студено.
— Знаеш какво са открили човешките изследователи, когато преди хилядолетия изучавали човешкия ум — каза Орфу. — Още преди да се появят постчовеците. Нашите моравекски умове са построени по същия начин, въпреки че ние използваме както органична, така и изкуствена мозъчна материя.
Приятелят му се опита да си спомни.
— През двайсет и първи век човешките учени работели с квантови компютри. Анализирали биохимичните процеси в синапсите си. И открили, че човешкият ум — не мозък, а ум — не е като компютър, че не е химическа запаметяваща машина, а точно като…
— Постоянна квантова вълна — довърши йониецът. — Изключителни типове съзнание, които са като голи ексцентричности и могат да огъват пространствовремето, да въздействат върху организацията на пространствовремето и да разделят вероятностни вълни на отделни алтернативи. Тук говоря за Шекспир. За Пруст. За Омир.
— Но това е толкова… толкова… толкова… — заекна Манмът.
— Субективистично ли?
— Глупаво — успя да каже другият моравек.

Дан Симънс, "Илион"

Лъвът и газелата

"Като днешна стъпка към успеха във всеки един ден трябва да виждаме възможност, която изисква от всеки един от нас да дадем всичко от себе си, да направим най-доброто, на което сме способни. Трябва да възприемаме успеха не само като насока, но и като пътуване, което непрекъснато е изпълнено с приключения и предизвикателства. Ако имаме волята да се изправим срещу тези предизвикателства, то ние можем да изживеем изцяло своя живот. Приятели, всяка сутрин в Африка газелата се събужда и знае, че или трябва да бяга по-бързо и от най-бързия лъв, или ще бъде убита и изядена. Също така всяка сутрин в Африка лъвът се събужда и знае, че или трябва да изпревари най-бавната газела, или ще загине от глад. Не е от значение дали си лъв, или газела, когато слънцето изгрее, трябва да бягаш! Запомнете, че всичко е възможно, стига само да повярвате. ”

Уили Джоли


На бившия... с любов - Андрина

- Здравей, Принцесо! (Ха, така!... Принцеса!
Мониторът дори се пооблещи.)
...- Ами, здравей! – отвръщам, но си мисля:
“Какво му става и какви ги плещи?!”
Туй - бившият... Ама, от много време
дори и бивш не е. Отдавна е забрава...
В чужбина беше хукнал да се жени.
(Ожени се, де... много... чак си страда.)
- Такова... мисля си да се прибирам...
(Не гледам правописните му грешки.
Разбирам го, вълнува се човекът.)
- Избрал съм за децата модни дрешки...
- Аха... Чудесно! – а на ум: “Едва ли,
да пазаруваш е сензация световна...”
- Ще им се радват, както и на тебе... –
а, бе, какви ги дрънкам! (Чувствам се виновна.)
- За отпуската ли ще си пристигнеш само? -
защо го питам?... Сякаш ме касае!
- Самичък ли ще си?... Или пък двама? -
животът е театър и ... играя.
- Самичък... (Ясно! За това в принцеса
превърнах се. Добре, че не - в царица...
Със сигурност и сам се е досетил,
че ще римувам твърдо с магарица.)
- Е, мисля да остана, да се върна...
че тука нещо май не ми понесе...
(Усмивка праща, сякаш на майтап е,
а мен от “перспективата” ме втресе.)
- Решенията сам ги вземаш, знаеш.
(То беше някога, сега е вече друго.)
- Но да не вземеш после да се каеш... -
опитвам се да не подходя грубо.

- Аз мисля да опитаме... отново...
Да не е превъртял?! И май не мисли!
Изплю си камъчето и готово...
(А аз определено си се вкиснах!)
- Че рано си се сетил да опитваш! –
Гневът ми вече пламна като факла.
- Когато искаш тръгваш и се връщаш...
Сърцето ми да не е празна ракла?!...
- Ядосана си ми! Но трябва да го кажа...
... Остана си в сърцето ми едничка!...

- Дори така да е! Дори да вярвам...
... но моето - не е, не е самичко!...

Пропадна връзката... (Май токът спря.
Или доставчикът на интернет фалира)
Дописах:
“Силна съм, ти сам ми го призна.
Сега изпий за мойта сила чаша бира!”

Монс Олимпус, най-високият вулкан на Марс, се издига на повече от двайсет и седем километра над околната равнина и новия океан. Диаметърът на основата му е шестстотин и петдесет километра Върхът е почти три пъти по висок от земния Еверест. Бели от сняг и лед тази вечер склоновете на планината сияят почти в кървавочервено от залязващото марсианско слънце. Назъбените скали в североизточното подножие на Монс Олимпус се издигат вертикално на пет хиляди метра. Точно в тази марсианска вечер дългата сянка на вулкана стига на изток чак до трите вулкана на Тарзис мержелеещи се на мъглявия хоризонт.
Скоростният ескалатор, който преди обслужваше тази страна на Олимп, е разсечен на две недалеч над скалите, при това толкова чисто, сякаш е прерязал с гилотина. Мощно седемпластово силово поле, генерирано от самия Зевс - Eгидата - защитава целия масив от атака и искри на червената привечерна светлина. Точно зад скалите, близо до брега на северния океан, тераформиран само преди век и половина, са се събрали над хиляда богове, за да се организират за война.
Ято златни колесници, всяка, теглена от невидими сили, а видимо от яки жребци, осигуряват въздушна охрана на хиляди метри над боговете с техните златни доспехи.
Зевс и Хера са сред първите от тая безсмъртна войска всеки висок по шест метра и двамата с блестящи доспехи, щитове и оръжия, изковани от Хефест и други божествени занаятчии. Даже високите им шлемове са изковани от чисто злато, подсилено с модерни сплави и микровериги. Атина и Аполон временно отсъстват от тая божествена фаланга, обаче другите богове и богини са тук.
Тук е Афродита, красива даже в бойните си доспехи. Шлемът й е осеян със скъпоценни камъни, малкият й лък изстрелва кристални стрели с кухи върхове, пълни с отровен газ.
Тук е Арес, ухилен под червения гребен на шлема си, доволен и предвкусващ безпрецедентно кръвопролитие. Той носи сребърния лък на Аполон и колчан, пълен с топлинно насочващи се стрели. По каквато и цел да стреля, непременно ще я убие или унищожи.
Тук е Посейдон, земетръсецът, грамаден и мрачно могъщ, облечен в бойни доспехи за пръв път от хилядолетия. Десет мъже, даже включително Ахил, не могат да повдигнат грамадната брадва, която богът носи в лявата си ръка.
Тук е Хадес, по-мрачен на вид, настроение и доспехи дори от Посейдон. Червените му очи блестят от дълбоките орбити на бойния му шлем. Персефона стои до своя господар, цялата в лазурит, с титанов тризъбец, решително стиснат в дългите й бледи пръсти.
Тук е Хермес, слаб и жесток, стегнат в червените си доспехи, готов да се телепортира в битката, да убива и бяга, преди смъртното око да регистрира появата му, камо ли касапницата, която оставя след себе си.
Тук е Тетида, божествените й очи са зачервени от плач, ала надлежно е облякла бойни доспехи, готова да убие сина си Ахил, ако и когато й заповяда Зевс.
Тук е Тритон, целият в пластове зелено черна броня, забравеният сатир на старите светове, изнасилвач на момичета и момчета, богът, който обожава да захвърля детски тела в дълбините, след като им се е наситил.
Тук е Артемида, облечената в златни доспехи богиня на лова, стиснала лък в ръка, готова да пролее литри човешка кръв като първа стъпка към отмъщението за нанесените рани на любимия й брат Аполон.
Тук е Хефест, целият в пламъци, готов да запали с факела си смъртните врагове.
Тук са всички богове, освен възстановяващите се Аполон и Атина, редица след редица великански фигури в доспехи, събрани под сенките на скалите. Други богове и богини кръжат над тях с летящите си колесници. И над всичко това искри и трупа енергия егидата, едновременно нападателно и отбранително оръжие.

В ничията земя зад боговете, точно зад искрящата егида, която прониква в пръстта и камъка и продължава надолу, заобляйки се сферично дълбоко към центъра на Марс, лежат труповете на двата церберида. Двуглави кучета, дълги над шест метра, със зъби от хромирана стомана и газови хроматографски спектрометри в муцуните, те са проснати там, където ги убиха Ахил и Хектор при пристигането си на Олимп, само преди няколко часа.
На трийсет метра зад церберидите са изгорелите останки на старата схоластическа казарма. Зад казармата са войските на човечеството, сто и двайсет хиляди души.
Силите на Хектор са строени откъм сушата, четирийсет хиляди от най-смелите илионски воини. Парис остана в Троя, натоварен от по-големия си брат с тежката отговорност да брани домовете и любимите им в древния град, вече защитен с моравекско силово поле, но, според думите на Хектор, по-сигурно охраняван с бронзови копия и човешка смелост. Другите вождове и техните хора, обаче, са тук.
До Хектор стои верният брат на троянския пълководец Деифоб, който командва десет хиляди отбрани копиеносци. Наблизо е Еней, който изковава новата си съдба тук, след като вече не е покровителстван от Мойрите. Зад Енеевите воини е почтеният Главк, начело на своите колесници и единайсет хиляди диви ликийци, готови за рат.
Тук е Асканий от Аскания, втори вожд на фригийците, целият в бронз и кожа, жаден за слава. Неговите четири хиляди и двеста асканийци нямат търпение да пролеят божествената златиста кръв.
Зад троянските воини, прекалено стари и ценни, за да водят мъже в бой, ала облечени в доспехи и готови да умрат, ако такава е волята на вселената, са царете и съветниците на Илион, първо самият цар Приам, нагизден в легендарните доспехи, изковани от метал от древен метеорит, после старият Антенор, баща на мнозина троянски герои, повечето от които вече са паднали във войната.
До Антенор стоят почтените Приамови братя Ламп Клитий и сивобрадият Хикетаон, който до тоя ден най-много е тачил Арес, бога на войната, а зад Хикетаон са най-уважаваните троянски старейшини Пантой и Тимет. Вперила поглед в съпруга, си облечена в червено сякаш се е превърнала в живо знаме от кръв и скръб, днес с тия старци стои красивата Андромаха, Хекторовата жена, майка на убития Скамандър, бебето, наричано с обич от троянците Астианакс, господаря на града.
В центъра на тоя петкилометров боен строй, начело на повече от осемдесет хиляди калени в бой ахейци, се извисява златният Ахил, Пелеевият син. Говори се, че освен едно тайно слабо място, той е неуязвим. Тая вечер в бойните си доспехи и зареден със свръхчовешката енергия на почти нечовешкия си гняв, мъжеубиецът изглежда безсмъртен. Мястото от дясната му страна е оставено свободно, в памет на неговия най-свиден приятел и боен другар Патрокъл, за когото се твърди че е бил свирепо убит от Атина Палада преди няма и две денонощия.
Зад и надясно от Ахил е изненадващата тройка Агамемнон, Менелай и Одисей.
Двамата Атриди още са в синини от двубоя с Пелеевия син и лявата ръка на Менелай е прекалено слаба, за да носи щит, обаче двамата свалени царе са намерили за нужно в тоя ден да са със своите вождове и бойци. Одисей, явно потънал в размисъл, гледа над човешките и безсмъртните бойни редици и си почесва брадата.
Пръснати сред останалите ахейски воини в колесници или пеш, винаги начело на хората си, са оцелелите гръцки герои след тая деветгодишна ожесточена война Диомед все още със своята лъвска кожа и въоръжен с палица, по-дълга от повечето гърци. Големият Аякс, ахейски закрилник, който се извисява над цялата си редица воини и Малкият Аякс, начело на своите професионални убийци от Локрида. На един хвърлей камък от тия герои стои великият копиеносец Идоменей, начело на своите легендарни критски воини, а наблизо изправен в колесницата си Мерион, готов да влезе в бой до природения брат на Големия Аякс, архистрелеца Тевкър
В десния фланг на ахейците, най-близо до океана, редица след редица въоръжени мъже обръщат гривестите си шлемове, за да погледнат своя вожд и най-стар ахейски водач в момента, хитрия Нестор, геренския конник. Нестор е застанал пред всички други на десния фланг, наметнал червения си плащ и ясно различим в своята колесница с четири коня, затова ще е първият, който ще падне пред бойната линия на безсмъртните. В съседните колесници, явно готови да влязат в бой заедно с баща си, са Несторовите синове Антилох, добър приятел на Ахил и по-високият и по-красив Антилохов брат Тразимед.
Днес тук са още стотици вождове, всеки носещ своето гордо име и гордото име на баща си, начело на десетки хиляди воини, всеки от тях с почтено име и сложно минало, всеки понесъл гордото име на баща си в рат за слава и живот или на път за Дома на смъртта.
Надясно от строените ахейци, безредно пръснати по брега, стоят мълчаливи и
зелени няколко хиляди зеки, зелени човечета, които се изсипаха от своите шлепове, фелуки и тромави платноходи от океана Тетида и вътрешното море Валес Маринерис, и които днес са застанали тук, поради причини, известни само на тях и навярно на техния аватар Просперо или непознатия бог Сетебос. Те безмълвно стоят край тихо плискащите вълни и засега нито гърците, нито троянците, нито безсмъртните богове са установили контакт с тях.
На около половин километър в морето платната на повече от сто ахейски кораба улавят розовия марсиански залез, греблата отразяват златистото морско сияние. Сега платната са увиснали, греблата са вдигнати, бордовете са обточени с щитове и копия. На тия кораби се виждат жълтите, червени, лилави и сини гребени и лъскави шлемове на над три хиляди ахейски бойци. Остри черни перки порят синьозлатистите вълни в пространствата между корабите. Засега различими само по перископите и горната повърхност на черните си метални корпуси трите астровекски балистични ракетни подводници патрулират в марсианското море.
Разположени нарядко в над трикилометрова линия зад троянците и ахейците на сушата, са поясните моравекски пехотинци, двайсет и седем хиляди войници с черни бръмбарски брони и оръжие - тежко и леко. Енергийните балистични артилерийски батареи са разположени чак на петнайсет километра зад предните редици, с проектори и тръби, насочени към Олимп и войските на безсмъртните. Над всички хора и моравеки кръжат и се стрелкат сто и шестнайсет изтребителя с форма на стършели, някои превключили на стелт, други все още дръзко черни. По сведенията на астровеките в орбита обикалят шейсет и пет бойни космически кораба, разположени от периферията на марсианската атмосфера до няколко милиона километра зад Фобос и Деймос.
Командирът на поясните моравеки на земята докладва на европейския моравек Манмът, който преведе на Ахил и Хектор, че всички типове бомби, ракети, силови полета и енергийни оръжия на тия кораби са заредени и насочени. Това не говореше нищо на героите и те не му обърнаха внимание.
В същия равнинен участък до Ахил и надясно от Одисей и Атридите, ала на известно разстояние, стоят Манмът, Орфу и Хокънбери. По-рано следобед Манмът беше хвърлил поглед към строяващите се войски и, с помощта на троянския вожд Перим, веднага бе реквизирал колесница, която докара Орфу през квантовия тунел, теглейки левитиращия йониец на въже.
Схоластикът доктор Томас Хокънбери носи наметало, доспехи и дрехи на троянски вожд и, въпреки че изглежда развълнуван да стане свидетел на всичко това, също явно има известно затруднение да стои изправен. Докато хилядите воини дори, знатният Ахил, чакат почти неподвижно последните изостанали от всяка войска, човешка и безсмъртна, Хокънбери пристъпва от крак на крак.
 - Нещо не е наред ли? - прошепва Манмът на английски.
 - Струва ми се, че нещо пълзи в гащите ми - отвръща му Хокънбери.
Войските са се събрали. Тишината е зловеща и от двете страни не се чува нищо, освен тихото плискане на далечните вълни по каменистия бряг, цвилене на кон, впрегнат в бойна колесница, шумолене на марсиански ветрец в скалите на Олимп, свистене на летящи колесници, кръжащи във въздуха и бръмчене на стършелови изтребители, неволно подрънкване на бронз, когато някой войн се размърда и могъщия вездесъщ шум от десетки хиляди мъже, които се опитват да дишат спокойно.
Зевс пристъпва напред и минава през егидата като великан през водопад.
Ахил излиза в ничията земя, за да се изправи срещу бащата на боговете.
 - ИМАШ ЛИ ДА КАЖЕШ НЕЩО, ПРЕДИ ТИ И ТВОЯТ ЧОВЕШКИ РОД ДА ЗАГИНЕТЕ - пита Зевс и гласът му прозвучава добродушно, ала е толкова усилен, че стига до най-далечните краища на полето, дори до мъжете в гръцките кораби.
Ахил хвърля поглед през рамо към строените зад него воини, обръща се, поглежда към Олимп и строените пред него богове, после вдига очи към извисяващия се над него бог.
 - Предайте се сега - казва той - и ще пощадим живота на вашите богини, за да станат наши робини и наложници.

Дан Симънс, "Илион"

Христо Смирненски

На гости у Дявола


1.Приказка за честта

В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
в дома си на чашка абсент.

Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.

В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той „In vino veritas!
Ще бъда пред теб откровен!

Омръзна ми вече все тоя ярем на
Противоборство и помисъл зла –
Да пием за мойта сърдечност неземна
и сивите земни тегла!

Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
венчах се за земната Истина свята,
но тя увенча ме с рога.

Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест —
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.

Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
умирах по сто пъти в бран,
но винаги рицар на кауза честна,
не бидох пак с чест увенчан.

Отчаян, окаян, веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
"Човек без капчица чест!"

Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
"Без чест ли си? — Прави ти чест!"

Един господин ме целуна: "Ах, братко,
и ти ли!… Ей, кой да те знай!"
Две хубави дами ми казаха сладко:
"Елате в нас утре на чай!"

Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.

И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но… винаги с чест!“…

И Дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.

2.Приказка за тинята

В неделя Дявола облече расо -
любимия си тоалет;
и с тънка и загадъчна гримаса
огледа се добре отвред.

Действително в корема бе печален
и - за да не бъде толкоз сух -
беляза своя символ синодален
с една възглавница от пух.

- Една вечерна пролетна разходка? -
ми кимна леко той с рога.
- Виж, вечерта е кат вдовица кротка
и цяла в нега и тъка...

Съгласен бях. И посред врява шумна
ведно с приятеля рогат
разхождаме се дълго де ни хрумна
из калния престолен град.

И ето - късно в някаква си лавка
покани ме на отдих той.
Кръчмаря стар посрещна ни с прозявка,
с поклон и привети безброй.

Погледна Дявола с усмивка блага,
повдигна странно рамена
и ритна с крак възпрялата до прага
огромна, грухтеща свиня.

А лавката бе като всяка лавка,
но странно беше тук едно:
висеше над вратата калимявка
и някакво шише вино.

- Виното - да! Но що за подигравка
чернее се над този праг?
- Това ли? Туй е попска калимявка -
реклама за добър коняк...

Кръчмаря се усмихна и заклима,
отвън му кимна вечерта,
а в ъгъла ревнаха в хор петима
и се целунаха в уста.

Погледна Дявола под вежди тънки:
"Я виж ги колко са добри!"
Но зад гърба му някой злъчно смънка:
"Добри, когато спирта ври!"

Това бе юноша - намръщен, хладен.
Въздъхна той и заруга:
"Кой е добряк на тоз свят безотраден?
И кой доволен е сега?

Навсякъде чистота нито прашинка!
Нито насъне светъл лъч...
Летиш като изгубена снежинка
сред вихрите на черна злъч...

Уви, светът обърнал се в пустиня!
Море от злоба и разврат!...
Иди живей сред туй море от тиня,
сред толкоз много кал и смрад!"

Той млъкна... А през прага меланхолично
проточи и свинята врат:
"И аз от тоя свят съм недоволна:
да, толкоз малко кал и смрад!..."

East 17 - Thunder

Когато гръм те повика от високата планина,
това е моментът да разпериш своите криле и да полетиш...
Когато гръм те призове под пурпурното слънце
към мястото, където препускат коне...

Когато видях твоето лице,
аз разбрах, че ти си единствената...
В небе, изпълнено с дъжд...
един лъч от слънцето...

Обадих ти се по телефона, казвайки си:
Ти си щастлива в самотата си...
Когато чух как тялото ти плаче за моята любов...д.

Тялото ти ме вика...
Тялото ти зове...
Мисля, че пропадам...

Когато гръм те повика от високата планина,
това е моментът да разпериш своите криле и да полетиш...
Когато гръм те призове под пурпурното слънце
към мястото, където препускат коне...

Една картина в мислите ми...
Едно видение в мечтите ми...
Когато бурята разруши мостът,
който преминах...
Някога чувствала ли си се самотна,
когато си се намирала сред тълпа от хора...
На път, който си мислила че познаваш,
но се чувстваш сама...

Тялото ти ме вика!
Тялото ти зове...
Мисля, че пропадам...

Когато гръм те повика от високата планина,
това е моментът да разпериш своите криле и да полетиш...
Когато гръм те призове под пурпурното слънце
към мястото, където препускат коне...

Аз съм толкова объркан...
Като дете, което избира играчка....
Толкова много да спечеля...толкова много да губя...
Сякаш болката, която ми причиняваш е по-голяма от радостта...
Предполагам, че полудявам...Всички ми казват това...
Чувстваш ли същото?
Това е всичко, което искам да знам...

Слаби ангели

Този мъж, този ад непредвиден
(тъкмо сложих в сърцето си ред) -
ще излезе по-умен и силен
от поредния хленчещ поет...
Не ми сваля звезди от небето.
Не раздава половината свят.
Сто ината в очите му светят -
срещу моя едничък инат.
Всички Еви във мен се бунтуват:
"Не прекрачвай във този роман!
Преди теб - той и нас е целувал.
Не от поглед - от ром е пиян!"
Аз съм чела подобни романи...
С моя кръв пишат някои от тях.
Но от цялата болка остана
един - в края на устните - смях.
Точно колкото да го разплискам -
парещ извор сред зимна река.
И преди да го стресна с "Не искам!" -
ще съм казала сто пъти "Да!"

Камелия Кондова


Обичам те!

Обичам те!
Харесваш да го чуваш.
"Обичам те!" докосва твоето сърце.
"Обичам те!" разнежва и вълнува,
когато срещне биещо сърце.

Обичам те!
Ти ме погледна,
в очи прочете любовта
и в мисъл някаква безредна
усети гъдел - суета.

Обичам те!
- Е, няма лошо...
И аз те любя както ти -
тъй рече ми и каза още:
- От днес сме сбъднати мечти.

Обичам те!
Аз бях понесен
от собствената си мечта
по път мечтан, но път нелесен -
да преоткривам любовта.

Обичам те!
Какво ли стана?
Къде загуби се, Любов?
По път ли нейде изостана
или стопи се в миг суров?

Обичам те!
Сърцето спира.
Сърцето търси Любовта.
Сърцето без любов умира.
Какво е без любов света?

oblak

Черна песен

Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.


Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно небе,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.


За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с очите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.


На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян
и плачът ми за пристан умира,
низ велика пустиня развян.

Димчо Дебелянов

Някога, когато всичко било още в началото, но вече го имало, се заговорили Любовта и Щастието. Обикновено си говорели като приятели хубави неща, но изведнъж ...
-Защо казват, че си ненадеждно? - попитала Любовта. - Идваш, когато ни е добре и си отиваш, когато ни е зле.*
-Слушай ги още тия бърборковци! - отвърнало Щастието. - Те и за теб клюкарстват. Престани да се занимаваш с тях!
-И какво казват, което да не знам? - поинтересувала се Любовта.
-Гадости не преразказвам - пресякло я Щастието.
Но думите били произнесени ..., а женското любопитство е страшна сила. И затова беседата продължила.
-Но ние нямаме тайни помежду си, нали? - попитала Любовта.
-Надявам се - отвърнало Щастието.
-Тогава кажи ми, как мислиш, винаги ли трябва да бъдем заедно?
-Трябва, трябва ..., но не винаги сме.
Чувайки това, Любовта се замислила, така ли е наистина? А нима има щастие без любов? И попитала. А Щастието вътрешно се възмутило, все към себе си дърпа чергата Любовта. Ще трябва да и отвори очите!
-Случва се, и още как! А даже и в любовта да няма щастие.
Съвсем се удивила Любовта. Как така, та това е неправилно!
-Може и да е неправилно, - отвърнало Щастието - но е факт.
-Разкажи ми, - помолила Любовта - сляпа съм и неопитна.
-Така да бъде, ще ти отворя очите - съгласило се Щастието, което принципно било незлобливо и независтливо.
-Да започнем с това, че има несподелена любов, нали? И тогава влюбеният е нещастен. Освен това казват, че в любовта равенство няма - едната страна целува, другата позволява да я целунат.
Любовта не намерила какво да отговори на това и замълчала.
-Да продължим нататък, приятелко. Обичат не само хубави, но и лоши неща да вършат.
Тук Любовта не издържала.
-Небеса, и при това и щастие ли изпитват?
-Случва се, макар и невинаги. Някои после се разкайват, но е късно. Обичат и пагубните страсти, и парите, и властта, - продължавало Щастието - а главното е, че тия, които го вършат, обичат да им се кланят и да ги превръщат в кумири.
-Но тези, които постъпват така, щастливи ли са?
-Понякога, но не е задължително. Важното е, че правят другите нещастни. А имащите власт и сила и прекрасно осъзнават това. И се присмиват мислено над глупаците, които се прекланят пред тях.
Любовта съвсем се опечалила.
-Зле ли се чувстваш? - попитало Щастието.
-И още питаш!
-Но аз не си тръгвам, - казало Щастието - а ти повтаряш тежки думи, че съм ненадеждно и изоставям в беда. Въпреки че това не те радва, струва ми се? ...

"Щастието е ненадежден приятел. Идва, когато ти е добре и си тръгва, когато ти е зле."

Феликс Кривин

* * *

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!

По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене - а за себе си,
за дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме.
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И, моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
за да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!
Господи,
Колко си истинска.

Христо Фотев

НЕ ТЕ ИЗМЕСТИ НИКОЙ

Не те измести никой в тази къща.
И стола ти е празен в моя кът,
и в книгата ми никой не обръща
листа - недоизчетен този път.

Не гледа в лятна вечер никой с мене,
на прага седнал, звездния екран,
и никой не поема удивено
букета, рано сутринта набран.

Когато зъзна, никой не намята
с любов на плещите ми топъл шал -
и в жега, с витошка вода налята,
не ми е нежно чашата подал.

Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон...

И видимо в дома тук няма нещо
за тебе да напомня всеки миг -
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоя лик.

Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоя пулс тупти -
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.

Елисавета Багряна
1959



Горделивите –
ние –
не питаме никога.
В резултат –
емболия
от сподавени викове.

Няма за нас лекарства!
Няма противоядия.
Мълчаливо, но царствено
умираме. Млади.

Моя гордост и бич мой,
мразен, неминуем,
как да кажа „обичам"?
Може някой да чуе!

Горделивите –
ние –
живеем от болката.
Ех, понякога пием
един за друг.
Толкова.

Миряна Башева

Едно кафе

Видя в мен блудница, не съм,
какво че тук стоя на тротоара...
Ами, случайно случих се навън,
студено ми е, имаш ли цигара?
Не съм такава. Кафе ми се допи,
през две пресечки е кафенето...
Кофеиново, със захар, не горчи,
не ми е късно, здраво е сърцето...
Да ме почерпиш? Не, ще си платя.
Тежи ти нещо, ако искаш сподели.
Не ми предлагай... не, благодаря,
чадър не искам, какво като вали.
Довиждане, да, беше ми приятно.
Питаш, ще ни срещне ли съдбата...
Не зная, може би, най-вероятно...
Едно кафе пи с мен, със Самотата.

Етчи-Анета Саманлиева

Седни Тъга, дошла си ми на гости

Седни Тъга, дошла си ми на гости,
дори да ме разплачеш, пак седни!
Разплакала си други и до кости
ти мокра си от техните сълзи!

Седни Тъга и дай да те прегърна
и себе си и теб да утеша!
Дори да знам, че спомени ще върна,
докъсно ще говорим о, тъга!

Предателства като пелин горчиви
ще си припомним двете във нощта,
ще минат само като сенки сиви,
ще се опитам всичко да простя!

За грешките направени от мене,
ще ми припомниш сигурно сега,
но мигове пропуснати след време
не могат да се върнат о, Тъга!

Седни Тъга, дошла си ми на гости!

Оскар Уайлд

Преследването на дивеч е начин на живот за ловеца. Така той
осигурява препитание за себе си и своето семейство. Някога жи-
вял ловец, който отишъл в гората на лов. Разпънал мрежата си
като капан за птици и дивеч.
Но в този ден, чак до залез слънце, не хванал нито звяр, нито
птица. Тъкмо когато щял да прибере мрежата си, един женски
гълъб се оплел в нея. И като решил, че тази гълъбица е дошла
сама1 по Божията повеля, ловецът я поставил в клетка.
Внезапно времето се променило. Небето се помрачило.
Заизсипвала се градушка и затрещели гръмотевици.
Ловецът осъзнал, че самият той е в капан на лошото време.
Бил прегладнял и напълно прогизнал. Младият мъж потрепервал
и зъбите му тракали от студа. Скоро обезумял от страх, че няма
да се измъкне жив. Децата му щели да го чакат напразно. Наме-
рил подслон под едно дърво.
Случайно или не, това било дървото, което било дом на гълъ-
бицата в клетката. Тя имала гнездо в клоните, а там друг гълъб,
нейна сродна душа, я чакал да се върне. Гълъбицата разпознала
дървото и чула гукането на съпруга си.
И се провикнала към него:
– Пленница съм на този ловец. Не тъжи за мен! Той ни е гост,
който се спря на прага ни. Ще загине от глад и студ. Притеснява
се и за децата си, които го чакат гладни. Жената и малките му го
чакат да се върне, както ти очакваш мен. Ще е грях, ако гост за-
гине от глад и студ пред нашата врата. Той ни е враг, но се
намери в загубено време. Плени ме, но това е заради мои стари
кривини, които ще трябва да изправя. Изпълни дълга си! Гос-
тите трябва да бъдат почитани, сякаш са богове или духове на
предците. Гостолюбието прави всички да са щастливи и сити.
Той не моли за нищо, но е наш дълг да се погрижим за него.
Макар да те нарани, като плени съпругата ти, той си остава наш
гост. Щастлива съм, че животът ми ще придобие висш смисъл,
като се жертвам за гладното семейство на този ловец.
И като чул тези думи на жена си, гълъбът усетил как добър
дух се вселява в него. Превъзмогнал личните си неволи и тъгата,
а после долетял под дървото.
И казал на ловеца:
– Ти си мой гост и мой брат. Измъчват те студ и глад. Мой
дълг е да ти помогна даже ако това ще ми струва живота. Бъди
търпелив, докато потърся нещо за твоето спасение!
И като казал това, гълъбът полетял към небесата.
Върнал се с горяща клонка в клюна и я пуснал в една купчи-
на сухи листа. Огънят спасил ловеца от студа. Докато младият
мъж се греел, гълъбът кръжал над пламъците.
И казал:
– О, ловецо, ти намери спасение от студа. Сега засити глада
си с месото ми!
Гълъбът се хвърлил в огъня.
Изненадан, ловецът възкликнал:
– Ах, ти се пожертва за мен! Аз съм грешник, който убива не-
винни птици и животни, за да се храни с тях. Проклет да съм!
И отворил клетката, за да освободи гълъбицата.
Но ловецът бил още по-изненадан, когато женската птица на
свой ред казала:
– Моят съпруг се жертва, за да засити глада ти. Това дърво бе
наш дом. Ти намери подслон под него. Така се спаси от студа и
глада. Ти стана наш гост. Дълг на Стопаните е да се грижат
радушно за гостите. Моята сродна душа изпълни дълга си. Не се
безпокой за нас! Така е било Писано. Приеми изпеченото месо
на съпруга ми! А за мен вече няма смисъл да живея, ако съм из-
губила сродна душа. Ще я последвам. Нека моето месо бъде за
твоето гладно семейство!
И като казала това, гълъбицата също се хвърлила в огъня.
Ловецът бил разтърсен. Не можел да намери покой и вече не
знаел какво да стори. Допрял длани в знак на благодарност. То-
гава две огнени пламъчета се вдигнали над огъня. И се понесли
заедно към небесата.
Ловецът захвърлил оръжието и се зарекъл пред висшите сили
да отгледа децата си, като им показва цял живот какво е да си
добър Стопанин.

1 „Храм на гълъбите“ - резюме на епизод от Брахма Пурана

Надпис на входа на Замъкът в Равадиново!


Странник съм Аз от далечна земя,

и по пътя те носих в сърцето си.

Пазих те скрито в моята душа,

както майката пази детето си.

 

Носих те дълго моя мечта,

и изграждах те камък по камък.

Виждам те вече пред мен си сега,

ВЛЮБЕН във ВЯТЪРА ПРИКАЗЕН ЗАМЪК!

 

автор: Георги Тумпалов

„Грешнико, какво направи, как живя? Направих замък с  езеро и две добри деца!” Георги Тумпалов

КОГАТО СИ ГОТОВ ДА ПОЛЕТИШ

О, само който дръзне да се бори,
ще има този шанс – да победи.
Не са далечни сините простори,
когато си готов да полетиш.
Тогава всяка пречка е дразнител.
Да я надмогнеш – дълг неотменим.
Роденият да бъде победител
и пречките използва за трамплин.

И даже ад пред теб да се отвори,
вдигни очи и светлината виж!
Не са далечни сините простори,
когато си готов да полетиш!

Румен Ченков

Чарлс Дикенс - "Големите надежди"

"Този ден бе за мен паметен, защото дълбоко ме промени. Но така се случва във всеки живот. Представете си, че от кой и да е живот бъде заличен някой ден, и помислете колко различна посока би поел той. Оставете за миг книгата, читатели и помислете за дългата, желязна или златна, трънена или цветна верига, която никога не би ви обвързала, ако първото ѝ звено не е било изковано в някой паметен за вас ден."

Да влияеш на някого, означава да вселиш в душата му собствената си душа.Той вече не мисли със собствените си
мисли и не изгаря от собствените си страсти.Добродетелите му престават да бъдат негови.Пороците му, ако изобщо
съществуват пороци, за заимствани.Той става ехо на чужда песен,изпълнител на роля която не е била написана за него.
Целта на живота е самоизявата.Всеки от нас живее на този свят, за да изрази в цялата и пълнота своята същност.
В наши дни обаче хората се страхуват от самите себе си.Те забравиха най-висшето от всички задължения-задължението
към себе си...

Оскар Уайлд-Портретът на Дориан Грей

Седял ли си на буре със барут?
Държал ли си в ръцете си фитила?
Очите ти били ли са очи на луд,
които дяволски са заискрили?
А хващал ли си нажежен куршум,
... изпратен към сърцето без пощада?
Броил ли си до сто поне на ум -
над болката присмял се, а си страдал?
Горял ли си на тих и бавен огън,
на пепел ставал ли си заради любов?
Едничко "Да" - и аз за теб ще мога!
Ако през всичко с мен да минеш си готов.

Мая Попова

Животът скрит е в дребните неща
В жест най-обикновен, ала човешки
В любима песен, слушана в нощта
С човек, умеещ да прощава грешки.

В усмивката на влюбени очи,
Която търсиш твоя ден да сгрее
В забравата на смелите мечти,
Когато правиш опит за летене.

Дамян Дамянов

Заобиколих втория ъгъл без особено затруднение — тук течението не беше така силно. Внезапно почувствувах как нещо ме хапе.
Изпъшках, дръпнах се рязко назад и залитнах, после се притиснах плътно до стената. Отново това ухапване. Не… не ме хапеше, а ме кълвеше. Погледнах надолу.
На перваза стоеше гълъб и ме гледаше с блестящите си, изпълнени с омраза очички.
Хората в големите градове са свикнали с гълъбите; те са нещо обичайно, както таксиметровите шофьори, които не ви връщат рестото до десет долара. Тези птици не обичат да летят и ви правят път неохотно, сякаш тротоарите по право им принадлежат. При това често можете да откриете „визитните им картички“ върху колата си. Въпреки това не им обръщате внимание — понякога стават досадни, но си остават натрапници в нашия свят.
В случая натрапникът бях аз, при това гълъбът сякаш разбираше колко съм безпомощен. Отново заби човка в изтръпналия от умора десен глезен и силна болка проряза крака ми.
— Махай се — озъбих се аз. — Изчезвай!
В отговор птицата отново ме клъвна. Очевидно бях нахлул в собствената й територия, тук целият перваз беше покрит с курешки.
Отгоре долетя приглушено писукане.
Извих врата си и погледнах в тази посока.
Към лицето ми се стрелкаше заострена човка, едва се въздържах да не отскоча назад. За малко щях да стана първата в историята жертва на нападение от гълъб. Този път човката принадлежеше на женската, която пазеше гнездото с малките си, разположено под тясната стряха на покрива. За щастие, беше прекалено далече, за да ме стигне.
Съпругът й отново ме клъвна, усетих как от крака ми бликна кръв. Пак се повлякох напред, надявах се да прогоня птицата от перваза. Напразно — гълъбите не са страхливи, особено онези, които живеят в града. Ако връхлитащият камион само ги кара да заситнят малко по-бързо, то прикован върху перваза човек изобщо не може да ги стресне.
Пристъпих напред, нападателят бързо отскочи, блестящите му очички нито за миг не изпускаха лицето ми, освен когато забиваше острата си човка в ранения глезен. Болката беше непоносима, птицата кълвеше живо месо… струваше ми се, че го яде.
Изритах гълъба с десния си крак. Ударът беше слаб, но не можех да си позволя резки движения. Птицата запърха леко с криле и поднови нападението, а аз едва не полетях надолу.
Гълъбът забиваше клюна си отново и отново. Леденият вятър връхлетя върху мен и ме накара да се олюлея, пръстите ми се ожулиха от грубия камък, застинах на място, притиснал буза към стената, задъхах се. Дори и за десет години Креснър не би могъл да измисли по-ужасно мъчение. Едно забождане на острата човка не беше толкова страшно, две-три вече бяха нетърпими Навярно проклетата птица успя да ме клъвне поне шейсет пъти, преди да достигна железния парапет на отсрещния апартамент. Улових се за него с чувството, че съм достигнал вратите на рая. Пръстите ми обгърнаха влюбено студените вертикални пречки и се впиха в тях, сякаш никога нямаше да ги пуснат.
Пак тази ужасна човка!
Гълъбът ме гледаше почти самодоволно с блестящите си очички, уверен в моята безпомощност и в собствената си неуязвимост. Напомняше ми лицето на Креснър, когато ме извеждаше на балкона.
Сграбчих здраво железните решетки, замахнах с крак и с точно попадение изритах птицата. Тя нададе писък, който ме изпълни със злорадство, запърха с криле и се издигна във въздуха. Няколко сиви перца се посипаха по перваза, други полетяха надолу, като се виеха плавно в мрака.
Изпълзях с усилие нагоре и задъхан се строполих на балкона. Въпреки студа бях плувнал в пот. Не помня колко време съм останал там, тялото ми събираше нови сили. Светещата реклама на банката не се виждаше оттук, а аз никога не нося часовник.
Наложих си да седна, преди мускулите ми да са се вдървили, и внимателно навих надолу чорапа. Левият глезен беше разранен и кървеше, но раната изглеждаше повърхностна. Ако някога се измъкнех здрав и читав оттук, щях да се погрижа за дезинфекция. Един Бог знае какви микроби разнасят гълъбите. Хрумна ми да бинтовам кървящата рана, но се отказах, защото можех да се препъна в превръзката. По-късно щях да разполагам с достатъчно време, както и с 20 000 долара, за да си купя превръзки.
Хвърлих изпълнен с копнеж поглед към тъмния апартамент. Стаите бяха голи, пусти, необитавани, тежка предпазна мрежа притискаше вратата. Можех да я разбия и да се вмъкна там, но това означаваше да се откажа от облога. Щях да загубя нещо много по-ценно от парите.
Реших, че не бива да отлагам повече и се прехвърлих обратно на перваза. Проскубаният гълъб беше кацнал под гнездото, където курешките бяха наслоени най-дебело. Гледаше ме злобно, но едва ли щеше да ме нападне, след като видя, че се отдалечавам.

Стивън Кинг, "По перваза", сборник разкази "Нощна смяна"

Доволен съм с малко и с малко богат,
и грижи смутят ли покоя ми, брат,
със чашка и с песен — за първи ли път? —
ги пращам, по дявола нека вървят!
 
Понякога стискам от мъка пестник,
но бой е живота, а ти си войник!
Безгрижният нрав е богатство за мен:
пред никой не скланям глава унизен.
 
Гнетят ме нещастия, скърби и страх!
Но вечер с другари — лекувам и тях!
Когато сме стигнали читави, брат,
защо да си спомняме злото назад?
 
Съдбата ми — кранта, се спъва навред.
Към зло, към добро ли, да кара напред!
Аз своята участ, добра или зла,
ще срещна усмихнат с „добре си дошла“.

Робърт Бърнс
Моето щастие

Бъди такъв, какъвто си...

Румяна Симова

Бъди такъв, какъвто си...
Не си артист в посредствена пиеса,
не съчинявай глупави лъж
в стремежа си да те харесам.
Не се прави на мъж велик.
Аз съм жена (не съм от вчера).
Със интуиция улавям всеки миг,
когато преиграваш – се изнервям...
Не ми шепни лъжливи чудеса!
Да, романтична съм, но не наивна...
Не ми разказвай – откога
не си се срещал с хубост дивна!
Наясно съм какво изпитваш. Знам...
Държи ли се жената хладно,
мъжът се чувства слаб и сам,
започва да я иска жадно...
Бъди такъв, какъвто си.
Не се прави на обожател!
Харесваше ми повече преди,
когато те приемах за приятел...

Може би най-добрият къс разказ на Стивън Кинг според мен.


— Мистър Реншо?
Гласът на портиера спря Реншо по средата на пътя към асансьора. Той се обърна и премести чантата си от едната ръка в другата. Във вътрешния джоб на сакото му шумолеше тежък плик, натъпкан с двадесет и двадесет и пет доларови банкноти. Поработи здравата и Организацията добре му заплати, въпреки че както винаги си удържа двайсет процента комисионна. Сега на Реншо му се искаше да вземе душ и да си легне.
— Какво има?
— Пратка. Разпишете се, моля.
Реншо въздъхна и погледна замислено кутията. Върху нея беше залепено листче, на което с наклонен наляво почерк бяха написани името и адресът му. Почеркът му се стори познат. Той разтърси кутийката, вътре нещо едва чуто звънна.
— Не искате ли да ви я донесат по-късно, мистър Реншо?
— Не, ще я отнеса сам.
Кутията беше дълга около един метър и неудобна да се носи под мишница. Той я постави на покрития с великолепен килим под на асансьора и завъртя ключа в специалния отвор над редицата обикновени бутони. Реншо живееше в разкошен апартамент на покрива на сградата. Асансьорът плавно и тихо тръгна нагоре. Той затвори очи и възпроизведе върху екрана на паметта си последната „работа“.
Най-напред както винаги позвъни Кел Бейтс:
— Джони, свободен ли си?
Реншо е много добър и надежден специалист, той е свободен само два пъти в годината, минималната такса е 10 000 долара, клиентите плащат за безпогрешния му инстинкт на хищник. Защото Джон Реншо е ХИЩНИК, великолепно програмиран от генетиката и обкръжаващата среда да убива, да остава жив и отново да убива.
След позвъняването на Бейтс Реншо намери в пощенската си кутия светложълт плик с фамилно име, адрес и снимка. Той запомни всичко, изгори плика заедно със съдържанието и изхвърли пепелта в шахтата за боклук.
Този път на снимката беше бледото лице на някой си Хинс Морис, собственик и основател на „Компания Морис за производство на играчки“ от Маями. Този тип пречеше на някого; човекът, на когото той пречеше, се беше обърнал към Организацията и тя в лицето на Кел Бейтс поприказва с Джон Реншо…
Вратите на асансьора се отвориха, той вдигна пратката, излезе и отключи апартамента. Минаваше три часа, просторният хол беше залят от априлското слънце. Реншо с удоволствие постоя няколко секунди под лъчите му, сложи кутията на масичката до вратата, хвърли върху нея плика с парите, разхлаби вратовръзката си и излезе на терасата.
Там беше хладно и силният вятър го прониза през тънкото палто. Но Реншо все пак остана за минута, оглеждайки града, както пълководец оглежда завладяната страна. На изток, зад разкошните жилищни небостъргачи, едва се виждаха натъпканите с хорица мръсни бордеи, над които се извисяваше гора от ламаринени телевизионни антени. Не, тук на върха се живееше по-добре, отколкото там.
Той се върна в апартамента, затвори след себе си вратата на терасата и тръгна към банята, за да се отпусне под топлия душ.
След четирсет минути Джон Реншо излезе от банята и без да бърза, започна да разглежда кутията.
В ПРАТКАТА ИМА БОМБА.
Разбира се, че няма, но той трябва да се държи така, сякаш в пратката има бомба. Той винаги прави така и именно затова се чувства прекрасно, докато мнозина други вече отдавна се възнесоха на небето.
Ако е бомба, тя е без часовников механизъм — не се чуваше тиктакане. Сега най-често използват пластични експлозиви, много по-чиста работа.
Реншо погледна пощенския печат: Маями, 15 април. Изпратен е преди пет дена. Бомба с часовников механизъм досега би се взривила.
Значи пратката е от Маями.
Той се съсредоточи напълно и сплел ръце, без да мърда, разглеждаше кутията. Излишни въпроси като откъде близките на Морис са узнали адреса му, не го вълнуваха. Той щеше да ги зададе по-късно на Бейтс. Сега това е без значение.
Някак разсеяно извади от портфейла се пластмасово календарче, подпъхна го под връвчицата и лепенката се отдели. Почака малко, наведе се и помириса. Нищо освен картон, хартия и канап. Той се разходи около масичката и приклекна пред кутията: тук-там хартията беше скъсана — показваше се зелено метално сандъче с панти. Реншо извади сгъваемия си нож, разряза канапа и хартиената опаковка се смъкна.
Зелено метално сандъче с черни печати. На него с бели шаблонни букви беше написано: „Виетнамско сандъче на американския ветеран Джо“. Малко по-долу: „Двайсет пехотинци, десет вертолета, двама картечари, двама лекари, две базуки, четири джипа“. Долу в ъгъла: „Компания Морис за изработване на играчки“.
Реншо протегна ръка и веднага я отдръпна — в сандъчето нещо се размърда.
Стана, прекоси стаята и запали лампата — беше се стъмнило.
Виетнамското сандъче се разлюляваше, кафявата амбалажна хартия припукваше под него. Неочаквано то се преобърна и с глух удар падна на килима. Капакът с панти се отвори около пет сантиметра.
Миниатюрни пехотинци — високи по четири сантиметра — започнаха да изпълзяват през пролуката. Реншо ги наблюдаваше, без да мигне. Разумът му не се опитваше да обясни невъзможността на това, което ставаше, а само съобразяваше какво опасност го заплашва и какво трябва да направи, за да остане жив.
Пехотинците бяха в полева униформа, с каски, с раници, с миниатюрни карабини на рамо. Двама погледнаха през стаята към Реншо. Очите им не бяха по-големи от точки, направени с молив.
Пет, десет, дванайсет, ето ги всичките двайсет. Един от тях жестикулираше, давайки заповеди на останалите. Те се строиха по дължината на отвора и започнаха да бутат капака — отворът се увеличаваше.
Реншо все от дивана голяма възглавница и тръгна към сандъчето. Командирът се обърна и махна с ръка. Пехотинците приготвиха карабините за бой, раздадоха се тихи пукания и Реншо внезапно почувства нещо като ужилвания от пчели
Тогава хвърли възглавницата, пехотинците паднаха, а капакът на сандъчето се разтвори. Оттам, жужейки като водни кончета, излетяха миниатюрни вертолети, боядисани в зелено.
Тихи „пах! пах! пах!“ долетяха до Реншо и в същия миг той видя пред вратите на вертолетите мъничките пламъчета на картечни откоси и усети сякаш някой започна да го боде с иглички по корема, дясната ръка, шията. Той бързо протегна ръка, сграбчи един от вертолетите и рязка болка прониза ръката му — въртящи се витла бяха разкъсали пръстите до костта. Останалите отлетяха надалеч и започнаха да кръжат около него като стършели. Вертолетът, който го рани, падна на килима неподвижно.
Реншо закрещя от неочаквана болка в крака. Един пехотинец стоеше на обувката му и го ръгаше с щита си в глезена. Мъничко зло лице гледаше Джо.
Реншо отхвърли пехотинеца с крак.
Раздаде се тих кашлящ взрив, болка прониза бедрото му. От сандъчето беше излязъл пехотинец с базука — от дулото й лениво се издигаше дим. Реншо погледна крака си и видя на панталона черна димяща дупка, колкото двадесет и пет центова монета. На тялото му имаше рана от изгорено.
Той се обърна и изтича през хола към спалнята. Покрай бузата му избръмча вертолет, пусна кратък картечен откос и отлетя нататък.
Под възглавницата си Реншо държеше пистолет. Грабна го с две ръце, обърна се и разбра, че ще трябва да стреля по летяща мишена колкото електрическа крушка.
Към него се насочиха два вертолета. Седнал в леглото, Реншо стреля и единият от вертолетите се разхвърча на парчета. „Един по-малко“ — помисли си той, и се прицели във втория… Натисна спусъка…
Вертолетът неочаквано се насочи към него по дъга, лопатите на витлата се въртяха с огромна скорост. Реншо успя да види картечаря, който стреляше с точни къси откоси и се хвърли на пода.
ТОЙ СЕ ЦЕЛЕШЕ В ОЧИТЕ МИ!
Притиснал гръб към по-далечната стена, Реншо вдигна револвера, но вертолетът вече се отдалечаваше. Той като че ли застина за миг във въздуха, гмурна се надолу, сякаш признаваше предимствата на огневата мощ на Реншо и отлетя към хола.
Реншо се надигна, стъпи на ранения си крак и се намръщи от болка. „Много ли са хората по света — мрачно помисли той, — които са улучени от базука, а са останали живи?“
Свали калъфката от възглавницата и превърза крака си. Взе огледалце за бръснене, отиде до вратата, застана на колене, постави го на килима и видя…
Те бяха устроили свой лагер край сандъчето. Мъничките войничета сновяха напред-назад, опъваха палатки, делово обикаляха с джиповете. Над войника, когото Реншо ритна, се беше навел лекар. Останалите осем вертолета охраняваха лагера, кръжейки на височината на масичката за кафе.
Неочаквано те забелязаха огледалцето. Трима от пехотинците се надигнаха и откриха огън от коляно. След няколко секунди то се разхвърча.
Е ДОБРЕ, ЩЕ ВИДИТЕ ВИЕ!
Реншо взе от тоалетната масичка тежка кутия от червено дърво, която му бяха подарили за Коледа. Претегли я на ръка, приближи се до вратата, отвори я рязко и хвърли с размах кутията, както бейсболист хвърля топката. Кутията помести пехотинците като кегли. Един джип се преобърна два пъти. Изправен до вратата, Реншо стреля и улучи войника.
Но няколко пехотинци вече се бяха окопитили и стреляха от коляно; другите бързо се укриха.
Реншо стреля още един път — не улучи. Прекалено дребнички са! Но със следващия изстрел унищожи още един.
Бръмчейки яростно, към него летяха вертолети, мънички куршумчета попадаха в лицето му над и под очите. Реншо изби два вертолета. От режещата болка му тъмнееше пред очите.
Останали шест вертолета се разделиха на две звена и отстъпиха. Той изтри с ръкав кръвта от лицето си и се приготви да стреля, но се спря. Пехотинците които се бяха скрили в сандъчето, избутваха нещо оттам. Приличаше на …
Последва ослепително избухване на жълт пламък и вляво от Реншо се разхвърча мазилка.
РАКЕТНА УСТАНОВКА!
Той стреля, не улучи, обърна се, изтича до банята в края на коридора и се заключи там. Когато се погледна в огледалото, той видя обезумял от паникао индианец с диви изплашени очи. По лицето му се стичаха вадички червена боя, която извираше от ситните като пиперен прах дупчици. Кожата на бузата му беше съдрана, а на шията му сякаш бяха изорали бразда.
ГУБЯ СРАЖЕНИЕТО!
С трепереща ръка той приглади косата си. Входната врата беше отрязана. До телефона не може да се добере. Едно пряко попадение на ракетната установка ще му откъсне главата.
ЗА НЕЯ ДАЖЕ НЕ БЕШЕ НАПИСАНО НА КУТИЙКАТА!
От вратата излетя къс дърво колкото юмрук. Малки огнени езичета лижеха разкъсаните краища на дупката; видя ярко припламване — бяха изстреляли още една ракета. В банята полетяха отломки, горящи трески падаха на килимчето, а през дупката влетяха два вертолета, изпращайки в гърдите му картечни откоси.
С провлачен гневен стон той свали един с ръка. Отчаянието му подсказа изход — върху втория вертолет Реншо хвърли тежка хавлиена кърпа и когато той падна на пода го стъпка.
ЕТО ТАКА! ЕТО ТАКА! СЕГА МАЛКО ЩЕ СИ ПОМИСЛЯТ!
Изглежда те наистина се замислиха. В продължение на петнадесет минути всичко беше спокойно. Реншо седна на края на ваната и започна трескаво да размишлява: трябва да има изход от тази задънена улица. Непременно. Ако може да ги обходи във фланг…
Той се обърна рязко и погледна малкото прозорче над ваната. От този капан нямаше изход.
Погледът му попадна на бутилката със сгъстен газ за запалки. Тъкмо протегна ръка към нея, отзад се чу шумолене. Обърна се бързо, вдигна револвера, но под врата подмушнаха само листче хартия. Цепнатината е толкова тясна, помисли си Реншо, че през нея даже ТЕ не могат да се промъкнат.
С мънички букви на листчето беше написано: „ПРЕДАЙ СЕ!“
Реншо се усмихна мрачно, сложи бутилката с течността в горния си джоб, взе от аптечката огризка от молив, написа на листчето: „ПО ДЯВОЛИТЕ!“ и го промуши обратно.
Мигновенно му отвърнаха с ослепителен ракетен обстрел — Реншо отскочи от вратата. Ракетите влизаха през дупката и се взривяваха в облицованата със светлосини плочки стена, превръщайки я в лунен пейзаж. Реншо закри очите си с ръка — мазилката полетя като горещ дъжд от шрапнели, изгаряйки ризата на гърба му.
Когато свърши обстрела, Реншо се качи на ваната и отвори прозорчето. Отгоре го гледаха студените звезди. Зад малкото прозорче корнизът беше тесен, но сега нямаше време да мисли за това.
Той се подаде от прозорчето и хладният въздух го удари в лицето. Реншо погледна надолу: четиридесет етажа. От тази височина улицата изглеждаше не по-широка от коловоза на детска железница.
С лекотата на трениран акробат, Реншо изхвърли тялото си нагоре и застана на колене на долната рамка. Ако сега поне един от тези стършели вертолети влети в банята през дупката на вратата и започне да стреля, той най-вероятно ще полети с вик надолу.
Но нищо не се случи.
Той се извърна, провря крак през прозорчето и се хвана за свода над него. Миг по-късно Реншо стоеше на корниза.
Като се стараеше да не мисли за ужасяващата бездна под краката си и за това какво ще стане, ако вертолетите полетят след него, Реншо бавно се придвижи към ъгъла на сградата.
Оставаха четири метра… три… ЕТО ЧЕ СТИГНА. Той се спря, притискайки гърди към стената и разперил върху нея ръце.
Сега трябва да заобиколи ъгъла.
На девет метра е терасата пред неговия хол.
Най-после се хвана с ръце за железните перила, украсени с орнаменти.
Реншо се прехвърли безшумно на терасата и през подвижната стъклена врата внимателно погледна в гостната. Не го забелязаха.
Четирима пехотинци и един вертолет охраняваха сандъчето. Останалите вероятно се бяха разположили с ракетната установка пред вратата на банята.
Така. Ще се втурне внезапно в гостната, ще унищожи тези, дето са до сандъчето, ще изскочи от апартамента, ще вземе такси и право на аерогарата.
Той свали ризата си, откъсна дълго парче от ръкава, намокри единия край с течността, а другия напъха в бутилката, извади запалка, подпали парцала, разтвори с трясък стъклената врата и се втурна вътре.
Вертолетът веднага го атакува като камикадзе. Реншо го свали с ръка.
Пехотинците се хвърлиха в сандъка.
Другото се случи мигновенно.
Реншо запрати пламналата и превърналата се в огнено кълбо бутилка, мигновено се обърна и се хвърли към вратата.
Така и не успя да разбере какво последва.
Раздаде се грохот, като че ли хвърлиха стоманен сейф от голяма височина. Цялата сграда се разтресе.

* * *

Мъж и жена вървяха по улицата. Те изплашено погледнаха нагоре и видяха огромен бял пламък — като че ли сто фотосветкавици щракнаха едновременно.
— Какво е това? — попита жената.
— Някой е изгорил бушоните — каза мъжът.
Едно парцалче бавно и лениво падаше към тях. Мъжът протегна ръка и го хвана:
— Господи, мъжка риза цялата в кръв и дупки.
— Това не ми харесва — каза нервно жената. — Извикай такси, Раф.
Мъжът се огледа и повика такси. Колата спря, те изтичаха към нея и вече не видяха как зад гърба им се приземи и листче хартия, на което беше написано:

ЕЙ, ХЛАПЕТА! САМО В НЯКОЛКО ВИЕТНАМСКИ САНДЪЧЕТА!

1 ракетна установка
20 ракети „Туистър“ клас „Земя-въздух“
1 термоядрен заряд.

Писмо до Бог

Недей затваря нощния прозорец,
дори да знаеш, че усещам хлад.
Не ме завивай...Знаеш, че ще споря,
... дори когато думите заспят.

Недей да пишеш всичко във живота ми -
затуй ли ме научи да чета?!
Поне за миг ми остави перото си
и радвай ми се как ще полетя.

Недей да правиш от мечтите ми прашинки -
светът и без това потънал е във прах.
Недей да чистиш. Прибери снежинките.
И гледай как превръщам всичко в смях.

И все така – невидимо случайна-
живея само с мои правила.
Недей да ме осъждаш на безкрайност –
светът дали ще понесе това?!....

Мира Дойчинова

Стефан Цанев - Везни

Тази вечер ще си легнеш рано,
но до късно няма да заспиш.
Дълго ще разчиташ по тавана
туй, което трябва да решиш.
Ще се ровиш в спомени и дати,
ще възкръсваш трепети и дни
и ще трупаш мълком във блюдата
на сърдечните везни:
радостта - и първото страдание,
верността - и нейните въжа,
ласките - и първата досада,
клетвите - и първата лъжа.
Ще претегляш, ще сравняваш скритом
устните ми с нечия уста,
нечии очи - с очите ми,
силата - със нежността...
После ще объркаш всичко и наслуки
ще запълваш слепите блюда:
ще поставиш любовта при скуката,
навика - при любовта...
Страшно ще ти е да се събудиш -
по-добре е да не спиш:
да си идеш - ще ти бъде трудно,
да се върнеш - ще се унижиш.

БЕЗ ДЕПРЕСИЯ


Здравейте, пак съм аз с моите епохални открития. През последните дни установих, че най-доброто лечение на депресията е безпричинният смях. Значи, сядате на един стол и почвате да се смеете. Много е здравословно. Малко е нелепо, ще възразят някои невежи. И ето тук е гениалното. Ако много дълго се смеете безпричинно, рано или късно причината сама ще се появи. И това е самата истина — само опитайте.
Аз изобщо си имам стройна теория за болестите — е, някой път ми се обиждат. Веднъж един приятел ми се оплака и аз му казах: „Цистит рожден ден!“. Оттогава той не ми говори. Е, голяма работа.
Но това, което искам да ви разкажа, е една история с моя добър приятел Кольо Карамфилов.
Ето я самата объркана история. Моят приятел Кольо имаше депресия. Това, разбира се, е нормално, особено през зимата. Но историята с неговата депресия е доста невероятна. Заедно с депресията двамата отиват в Пловдив. Какво са правили там, не е много ясно. Но Кольо се връща от Пловдив в София без депресията. Оттук нататък разказът става наистина странен. Кольо е доста обезпокоен, защото е свикнал с депресията и без нея му е прекалено весело. А той не иска да му е нормално и весело. Постепенно започва да го обзема паника, още повече че това не е първата депресия, която губи в Пловдив. Когато се почувствал страшно весело и застрашително нормално, трескаво отпътувал за Пловдив да търси депресията си. Разпитвал на всички места, където бил с нея. Но оттогава, откакто били заедно, никой не я бил виждал. Кольо се зарадвал много, но за него това било мъчително чувство, та нали той се чувствал удобно само в депресията си. Точно така му било най-добре — когато му е зле. И най-зле му било, когато му било добре. Тогава някой му казал, че като че ли я чул да споменава нещо за Стара Загора, и той веднага тръгнал нататък. Но там се повторила същата история. Уж я видели, но не били много сигурни. Някой казал, че я видели заедно с някакъв непознат. Отчаяно весел, Кольо се прибрал в София. По цял ден му било весело, но за него това било истинска мъка. С умиление си спомнял за дните, в които тъжал и се чувствал цял и истински защитен, обгърнат от своята депресия като малко дете в пелена. „Вече нищо нямам, дори и депресията ме изостави“, си мислел той и изведнъж разбрал, че вече не го е страх, защото неговата депресия от лична станала обща, и започнал да се смее. Депресията му била пораснала и обгърнала целия свят. И за да я повика някой при себе си, само трябва да започне да се смее безпричинно и тя веднага идва на посещение. Ето така загубената депресия била открита по-красива и по-прекрасна, и все по-обгръщаща от преди. Ето, това е историята. Онова, което намираме едва като го загубим. Има неща с такива странни свойства. Както казват моите приятели братя Маркс: „Ако ни намерят, загубени сме“. И затова си стоя тук, в стаята, и се радвам, че никой не ме е намерил. Така съм спокоен, че поне няма да се загубя. И много ви моля, не казвайте на никого, че съм тук. Аз съм добре и наблюдавам през прозореца клоните на дървото, по което пълзят два охлюва, и съм на път да обединя скорост, време и пространство в едно-единствено състояние. Но това ще разберете по-късно.
Имам и други открития, но вече е три час и трябва да си лягам. Във връзка с тройката — тя е свещено число, особено в Русия. Чехов написа „Три сестри“, Достоевски писа за тримата братя Карамазови, през зимата се впрягат руски тройки. Пръскат се с одеколон „Тройной“, даже и едно време водката беше три рубли. А самият аз имам в дипломата си тройка по руска литература. Е, това май е нещо повече от съвпадение, да не говорим за Света Троица. Объркана работа е Русия и историята им е объркана като литературата, почитат уж света Петка, ама Чапаев никакъв го няма. Тъжно някак си. Май пак трябва да викам депресията, за да знам защо ми е тъжно. Но както вече ви казах, безпричинният смях лекува всичко. Аз имам и други открития, но какво да ви занимавам. Все пак искам да ви кажа, че не бива да се страхувате от болестта на Алцхаймер. Има нещо хубаво в нея, даже бих казал патетично. Алцхаймер — край на лошите спомени. Е, на хубавите — също. Но представете си: можете да си гледате една-единствена видеокасета, тъй като всеки път ще ви се струва нова.
Е хайде, вече ще приключвам, защото трябва да почна да се смея. Нали запомнихте принципа: първo — следствието, после — причината, и всичко си идва на фокус. Така че, друг път ще ме хванат неподготвен!

Людмил Станев

Монолог на вещицата
трилогия на Камелия Кондова

Вечерта въобще не беше синя.
Нямаше цветя и пеперуди.
Аз замествах спящата царкиня
до деня, във който се събуди.

Принцът беше жаден да обича,
а пък тя — безпаметно заспала.
Тъй че се престорих на момиче.
Лесно е — с една магия бяла.

Черните магии ги забравих,
във мига, когато ме погледна.
Знаех — сто години ми остават.
Знаех, че ще бъда предпоследна.

Изведнъж ще ме разлюби, знаех.
И не бих могла да го опазя.
Можех да го удуша накрая,
но ми свърши всичката омраза.

Укротих се. Е, така да бъде!
Да отива и да я целува.

А сега принцесата ме съди,
че мъжът й нощем ме сънувал...

---

Монолог на спящата царкиня

Вече сто години те сънувам.
От кошмарите съм побеляла.
Вещицата хищно те целува.
Сякаш, че не спя, а съм умряла.

Ти — до нея — силен, ненаситен.
Седмото небе ти е подвластно.
Щеше да е страшно за очите
всичко туй — ако не бе прекрасно.

Гледах ви и знаех, че не мога
да достигна женския й блясък.
Прекалено плашена със Бога —
значи — зле възпитана във ласки.

И какво, че после ще те имам.
(Знаех, че накрая ще те пусне.)
Ще бълнуваш лятното й име.
В зимната постеля ще е пусто...

Мислих си го (и защо да крия) —
съмне ли — да ви направя луди.
Достраша ме да не ви убия.
И поисках да не се събудя.

---

Монолог на принца

Не можах от грях да се опазя.
Много бяха тези сто години.
А мъжът на вещицата казва,
че била тя спящата царкиня.

А жена ми — вещица. О, Боже!
Значи — той жена ми е прегръщал.
Значи е докосвал тази кожа.
Може да е било в тази къща.

А пък аз — с жена му. И умирах
от дъха на хала ожадняла.
Беше страшно — огнено красива.
Всичко друго, ама не заспала.

Двамата, измамени по мъжки,
май ще трябва тъжно да си кажем:
двете са били едно и също.
А пък ние — клонче от пейзажа.

Лудост

Целувам те така непредпазливо
на булеварда в слънчевия ден.
Жените те поглеждат завистливо,
мъжете завистливо гледат мен.
Как искат да са дръзки, а не могат -
за тях това е нерешим проблем.
И ти ми казваш тихо и с тревога,
че вече полудяваме съвсем.
Сега е пълна с пъстри пеперуди
нахалната ми, рошава глава.
И ако с теб наистина сме луди
каква прекрасна лудост е това.

Божидар Томов

Имам предвид, че нищо в написаното по-долу не е лично творчество, но не намерих друго подходящо място за публикуване.  *pardon*
Автор е една дама. Ето тук (http://caribiana.blogspot.com/) може да прочетете още

Чакани слънца

Смълчано утро. Тихичко ме буди.
Съблича тънкия ми сън със шепот.
Рисува малка, светла пеперуда
по меката извивка на лицето ми.
Ръцете му са леки и прохладни,
а кожата ми - сънена и топла.
Докосва ме разнежено и бавно.
Настръхвам от внезапния му допир.
Целува устните ми. Клепките. Челото.
И аз съм обич. Повече от вчера.
И аз съм обич. Цялата. Защото
днес някой може би ще ме намери.




Една история за двама

При тях се случва лесно любовта,
понеже те умеят да обичат.
Той - непораснал мъж. А тя - жена
и малко повече - момиче.

Той сутрин ú рисува сто слънца
по синята завивка на небето.
Тя слага мляко, обич и душа
и прави аромата на кафето му.

И после той ú композира дъжд
и ляга като вятър във косите ú.
А тя бродира макове и ръж
по дългия следобед на мечтите му.

Надвечер той утихва, уморен,
във ласкавата топлина на дланите ú.
А тя превръща залеза в море
и устните ú стапят тишината му.

Когато стане нощ, той я целува
и я отвежда някъде отвъд звездите.
А тя сияе, негова, във тъмното
и след това заспива до гърдите му...



За какво ти е чадър?

И съм небрежна, и безгрижна, и съм вятърна,
и сигурно съм облак над морето.
Луната гмурка пръсти във косата ми.
Танцувам с ветропоказатели-петлета.

А покривите островърхо се оглеждат
и си мечтаят да са корабни платна.
Дърветата предат зелена прежда
и после я оплитат на листа.

Вали ми се. Вали ми се по пясъка.
По улиците с нощни, черни фракове.
Вали ми се по каменните вази.
Вали ми се по тишината. И навсякъде...

Но най ми се вали във твойте шепи.
И по лицето ти така ми се вали!
Аз сигурно съм облак над морето
с най-лунните разрошени коси.



Ти, моя милост и другите в мен

Ти познаваш всичките ми аз.
Нежната, гальовна като коте,
другата - препила с тишина,
измълчала чак до край живота.
Лошата - ядосана и гневна.
Лиглата, която те разсмива.
Сръдлата, която те изнервя.
Влюбената - истински щастлива.
Тъжната...а тя те натъжава...
И онази, дето се страхува.
Спящата Красавица. И жабата.
(И при двете става със целуване.)
Доверчивата, наивна чак до глупост.
Умната (понякога се случва).
Половинката ти абсолютна лудост.
И онази, дето е заключила
кулата си с десет катинара,
тъй като светът навън я плаши.
Ти познаваш цялата ми шареност.
Всичките жени във мен познаваш.
И те всички искат да останеш.
Искат да ги искаш всички, всички!
Да ти кажа ли една мъничка тайна?
Всички ние много те обичаме.

Хенри Уодзуърт Лонгфелоу - Псалм на живота

Не казвай със печал бездънна,
животът празна е заблуда! -
че мъртва е душата сънна,
а всяко нещо крие чудо.

Виж на живота прелестта!
Не гробът цел е на земята
и думите "Прах от прахта"
не се отнасят за душата.

Не за наслади и кошмари
сме надарени с тази чест,
а всяко утре да ни свари
по-надалеч от нашто днес.

Изкуство вечно, време тленно,
сърцата ни, макар и смели
със ритми тихи, неизменно
в гробовен марш са ни повели.

И в битките на тоз живот,
и в пристана спокоен твой
не ставай безсловесен скот,
а заблести като герой!

Да вярваш в бъдеще недей!
На минало не се сърди,
във настоящето живей
и нека Бог над тебе бди!

Завет великите ни дават
живота си да извисим
така, че стъпки да остават,
когато пътя извървим.

И тези стъпки величави,
щом види брат обезверен,
по-силен той да се изправи
и да поеме окрилен.

Така че нека срещнем смело
съдбата, отредена нам;
с мечти в сърцето, пот на чело
и със търпение и плам.

Отдавна нищо лошо не е имало...

Отдавна нищо лошо не е имало.
И вече му е време да се случи.
Да си забравя на площада името.
Да ме ухапе уличното куче.
Щурците да избягат от сезоните.
За песента им аз да оглушея.
Да се обеси птицата във клоните.
Да се обеси споменът със нея.
Да тръгнат към морето неочаквано
обречените сладководни риби.
Да закъснеят утрешните влакове.
И най-накрая
ти да си отидеш...

Камелия Кондова

Това е истинската радост в живота:
да бъдеш използван за цел,
която смяташ за велика.
Да бъдеш природна сила,
а не неспокоен, егоистичен малък глупак
с болести и страдания, който се оплаква,
че светът не желае да се посвети
на щастието му.
Аз смятам, че животът ми принадлежи на цялото общество
и докато съм жив, е моя привилегия да правя за него, каквото мога.
Искам да бъда употребен докрай, когато умра - защото, колкото по-усилено работя, толкова по жив се чувствам.
Аз се радвам на живота заради него самия.
За мен той не е "мимолетна свещ",
а прекрасна факла, която съм уловил за миг,
и искам да я накарам да се разгори
възможно най-ярко, преди да я предам
на бъдещите поколения.

Джордж Бърнард Шоу

На сбогуване

Та значи тъй: реши и си отиваш!...
На добър час! Аз няма да те спра!
Ще потъжа. Ден-два ще ми е криво,
ала от скръб едва ли ще умра!
И мене ако някога ме стопли
усмивката на някой друг човек,
той ще изпие старите ми вопли,
но пътят ми ще стане ли по-лек?
Ще охладнее ли горещата жарава,
която под клепачите гори?
О знам: не ще съм същият тогава -
очите ще останат без искри,
сърцето ми докрай ще се разнищи,
във него ще пресъхне песента
и то ще заприлича на огнище,
в което ровят с пръчка пепелта...
И то ще заприлича на вратата,
която подир теб мълчи и зей
и през която само нощен вятър
ще носи прах от твоите нозе...
Та значи тъй: реши и тръгваш вече!
Но първо поседни като пред път,
за да погледам в таз последна вечер
чертите ти и топлата ти гръд,
за да запомня в тебе всичко свято,
което си отива с вечерта
и после с песента си недопята
отново да го върна на света.

Дамян Дамянов

Да си позволиш да си зависим от някой друг е най-лошото нещо, което можеш да сториш. По-добре да си зависим от хероина. Докато го имаш, той никога няма да се обърне срещу теб, т. е винаги ще си щастлив.Но ако очакваш друг човек да ти донесе щастие, ти ще бъдеш безкрайно разочарован. - Морган Скот Пек  „Изкуството да бъдеш БОГ"

Не е необходимо да се търсим -
ние сме в мислите си -
оттам не можем да избягаме...

Не е необходимо да градим
... планове за бъдещето -
то предстои...

Не е необходимо да се кълнем
във вечност -
тя е пред нас…

Не е необходимо да изтриваме сълзите -
те са ярки кристали
и ни дават светлина…

Не е необходимо да избираме посока -
просто трябва да следваме пътя,
който чертаят хванатите ни ръце...

Павлина Петрова

Целувката на ангел

Когато се зарадваш на простите неща
Нима това не е целувката на ангел...
 
Когато осъзнаеш, че си частица от света
Нима това не е целувката на ангел...
 
Когато се събудиш по-смел на сутринта
В съня ти знай, целунал те е ангел.
 
Когато от победа се откажеш, в името на любовта
Във битката целунал те е ангел.
 
Когато можеш достойно всичко да простиш
Тогава знай, целунал те е ангел.
 
Когато паднеш, но пак отново продължиш
Тогава знай, целунал те е ангел.
 
Умееш ли от хаоса хармония да създадеш
Усещаш ли? Целунал те е ангел.
 
След порива да се стремиш, усетиш ли кога да спреш
Тогава знай, целунал те е ангел!
 
Бъди Благословен!
 
Минчо Тодоров

ПРИКАЗКА

Нещастен от съдбата си поетът
поискал да потърси Любовта.
А тя била едно червено цвете,
поникнало на края на света.

И дълги дни го търсил със надежда.
Едва ли не обиколил света.
Във хиляди градини се навеждал,
но виждал само вехнещи цветя.

Останал и без вяра, и без сила
прекрачил тъжен родния си праг.
Извадил там хартия и мастило
и стиховете се родили пак.

Разказвали за стръмните пътеки,
които неуморно извървял,
а след това внушавали на всеки
един несъществуващ идеал.

С крилата си вълшебни полетели.
Видяла ги отнейде Любовта.
Червените й цветове пламтели
и греела сред всичките цветя.

“Вдигнете ме – извикала тогава –
и дайте ме на този млад поет!
Че той не пожела ни власт, ни слава,
но само мене търсеше навред!”

Така завършва приказката стара.
Един поет намерил Любовта.
Тръгни и ти, но без да губиш вяра -
все някога ще те докосне Тя!

Ясен Ведрин


Крепост

Моя силна и непокорима крепост,
Колко бавно те превземах аз!
Никога не те превърнах в пепел –
Само себе си изгарях аз.
И със своя огън непокорен,
И със неговата силна мощ,
Покорявах сънищата твои,
Ставах твоята безсънна нощ.
Станах твоята звезда незнайна,
Твоят дъжд под клепките валял,
Твоя малка, но човешка тайна,
Твоят лъч на устните изгрял.
Твоят вятър, който отдалече
Призори събужда твоя ден.
Бях във мислите ти и в мечтите,
Исках да сънуваш само мен...
И когато станах победител
На очи, на мисли, на черти,
На безсънни нощи и тревоги,
На изстрадан и изплакан ден...
Аз разбрах – без теб не мога!
Победителят май беше победен!

Евтим Евтимов

НАУЧИХ

Току що научих, че прошка се дава
само когато прекрачиш гнева си.
Разбрах, че сълзите не носят забрава,
... че бягаш, когато докоснеш страха си...

Току що научих, че тихата ласка
изгаря по-силно от огън разпален,
че връщаш се там, където си чакан,
че който те съди - не те заслужава...

Току що научих, че полета може
да бъде отсечен със думи-плесници,
че не омразата трябва да те тревожи,
а плахия вопъл на тъжни зеници...

Току що научих, че Рая вълшебен
би се побрал и в една малка стая
- стига да знаеш, че там си потребен,
че там си обичан - стига да знаеш...

М.Трандева

Прости ми, любов моя, че те обичам...
Прости ми, че те благослових
да живееш истински и да бъдеш
обичан вечно...

Недочакана сълза в една забрава
се превърна...
Недочакана прошка в една несбъднала
любов се превърна...

Велислава Нешкова

ДиАлогично

Безсънна нощта е когато
е дълга във края на лято.
Над мене дойде светлината,
и мрак безтегловен угаси
горящата мене тъга...

Със този свят, защо да разговарям?

Поряза ме Луната с своя блясък
В зеницата ми капна тъмнина.
Посвирват пак щурците по перваза
И вълци вият в моята душа...
Във стаята е непрогледно тъмно.
Прозорецът – облепен със светулки.
В главата ми, небрежно се обърна
Таванът... – спуснал ледени висулки.
Аз връщах се назад – през вековете,
Летях връз птици с четири крила.
Опитвах се да видя Боговете,
Но зърнах само... смърт и тъмнина.
Във вените на страшната съдба
Оголваха се минали картини
Войни, убийства, викове, мъгла
Не даваха кръвта ми, да застине.
Опулил се - невярващ, онемял
Се кръстих, че това не е реално,
А в книгите... дори не бях съзрял
Частица от това... И стана жално...
Това ли сме? – убийци и лъжци,
Манипулатори и политици,
Безскрупулни войници и крадци,
Мошеници, шпиони, еретици...
Оратори, мизерници, плебеи,
Измамници, сексисти, мафиоти,
Страхливци, окупатори, злодеи,
Диктатури, глупаци и идиоти...
Поряза ме Луната... и видях
В зеницата ми истината свети,
Но после падна мрак... и осъзнах,
Че този свят не беше за поети...
Във стаята е непрогледен мрак.
Прозореца светулките угаси
А белега зарастна като знак,
Изписан на обратно, по оста си!

“Да не се сбогувам”


/ автор: Елена /

Да не се сбогувам се научих,
а да казвам аз: “До следващия път”!
Макар да знам, че може да не се случи
отново пътищата ни да се пресекат…

Да кажеш “Сбогом” – трудно е, ненужно,
че може следващ път да няма…
Но поне аз зная, че не зная -
дали ще има следващ път, или пък няма!

И колкото и да е трудно да изгуби нещо ценно
и да не знае пак дали ще се повтори -
човек е длъжен пътя свой да следва неизменно
и да се вслуша във сърцето свое, в туй, което му говори!

Понякога е нужно да се разделиш с човека!
Не от лицемерие, а заради себе си!
Че няма смисъл туй общуване, ако не върви в една пътека…
Пътеки много! Ала трябва да запазиш себе си!

Да те запомнят като малко чудо!
Тъй както пролетният лъч на зимата студа пробива
и заиграва се в косите твои лудо -
като усмивка, стоплила сърцето ти щастливо!

Да те запомнят! Като кратък миг красота -
оттеглил се, преди да е повехнал,
оставил той след себе си копнеж, една следа…
Бил той макар и само миг, ала като ехо да отеква!

Красивите умират млади!
Навярно всеки знай това…
Но се надявам само (някъде дълбоко във душата си) -
да ме запомнят – пък макар и само с онова:

едничко кътче, отделено във сърцата ви
завинаги за мен! И туй, което се опитах да направя!
И само туй дори ми стига!
За да има смисъл! За да бъда!
Затуй не ще ви кажа нивга “Сбогом”!
За да не се подминем като непознати -
разделяйки се, без дори да кажат “Сбогом”…

Аз ще ви помня! А пък вие мене? Ще решат сърцата ви!

Там ли си...
Понякога, когато те очаквам,
изпитвам страх, че съм ти се въобразила
в едно отминало отдавна лято
и после в някаква изгубила ме зима,
а теб те няма, няма те изобщо,
изобщо никога, изобщо никак,
и знаеш ли, това е много лошо.
Тогава цялата те викам и те викам...
без глас, без ни едничка дума,
но викам с вени, с пулс
с очи
със...всичко
и цялата изтръпвам -
да ме чуеш
да чуеш
как
безмълвно те обичам
от другата страна на разстоянието
което се протяга помежду ни
едно такова
страшно, празно, нямо,
а пълно цялото с различни думи.
И после си припомням че те има -
щом мен ме има, теб те има също.
В противен случай нищо няма смисъл-
ни ябълките, ни луната, нито къщите,
нито дори шедьоврите на Ренесанса
ни цялата космическа програма,
нито идеята за Истинското Щастие.
Разбираш ли, изобщо смисъл няма
да съществувам само аз,
така, безтебна,
и безадресна, и напълно ничия,
случайна и напълно непотребна,
препълнена с излишност от обичане,
сама във цялата вселена, и ранима,
направена от сънища и стихове.
Та...исках да си кажа, че те има.
Да те повярвам целия.
И да утихна.

Caribiana

Не зная
още колко има,
но повечето отминава .....
Не искам
нищо да си спомня,
не мога нищо да забравя!
Не зная още колко има,
но има някаква отсрочка –
луната днес е запетая
и утре чак ще стане точка.
Не зная
още колко има,
но тихо цъка времемера.
Какво е вчера? –
бивше утре.
А утре? –
предстоящо вчера.

Недялко Йорданов

Имаше една нула, кръгла като „О“…

Тя не бе сторила никому зло…
Но тъй като нямаше стойност горката, щом я погледнеха, пищяха числата:
„Извинявайте!“, „Бързам!“, „Ще закъснея….“
                                                    да не би да ги видят със нея.
Но ето, тя срещна числото едно
Което не бе с много стойност и то
и също се чувстваше жалко,
понеже бе много малко.

И каза му нулата: „Я с мене ела!“
И купиха двамата
една стара кола.

И смело поеха:
„Пам, пам, пам…“
по шосето.
И ето….

Четворката, Двойката, Тройката
веднага променят си стойката
Пет усмихнат ги гони,
Шест им прави поколни…

Какво бе се там случило?
Десет се бе получилоооо
Нали колата бе малка,
само с една
седалка,
от единица наред със нула
десетица се бе надула!

И стана тъй,
че оттогава
за нулата потръгна слава!
Всички цифри я канеха,
подир нея се кланяха,
и я хвалеха гласно,
и я слагаха вдясно,
защото тайно беше ги страх
да не мръдне случайно наляво от тях…

И изобщо, извадиха те заключение,
че и малките нули
имат свое значение.

Джани Родари

... Добро влияние изобщо не съществува, мистър Грей. Всяко влияние е безнравствено, напълно безнравствено от гледна точка на науката.

— Защо?
— Защото да влияеш на някого, означава да се вселиш в душата му собствената си душа. Той вече не мисли със собствените си мисли и не изгаря от собствените си страсти. Добродетелите му престават да бъдат негови. Пороците му, ако изобщо съществуват пороци, са заимствани. Той става ехо на чужда песен, изпълнител на роля, която не е била написана за него. Целта на живота е самоизявата. Всеки от нас живее на този свят, за да изрази в цялата й пълнота своята същност. В наши дни, обаче, хората се страхуват от самите себе си. Те забравиха най-висшето от всички задължения — задължението към себе си. Не може да се отрече, че всички са милосърдни. Хранят гладния, обличат бедняка. Собствените им души, обаче, търпят глад и студ. Ние, хората, загубихме смелостта си, а може би и никога не сме я притежавали. Страхът от обществото, който лежи в основата на морала, и страхът от Бога, който всъщност е тайната на религията, са двете начала, които ни ръководят. И все пак…

[…]

И все пак мисля, че ако човек живее пълнокръвно, ако дава израз на всяко свое чувство и на всяка своя мисъл, ако превръща в действителност всеки свой блян… мисля, че светът би получил такъв силен стремеж към радостта, че ние бихме забравили всички болести на средновековието и бихме се върнали към елинския идеал… а може би и към нещо още по-великолепно и бляскаво от елинския идеал. И най-смелият от нас, обаче, се страхува от себе си. Самоосакатяването на дивака се е съхранило днес в трагическата отживелица, наречена самограничение, която хвърля тъмна сянка над нашия живот. Ние сме наказани заради нашите самоограничения. Всеки порив, който се стараем да сподавим, продължава да стои в съзнанието ни и да го трови. Тялото греши и веднага се избавя от влечението към греха, тъй като задоволяването на желанието е един вид пречистване. След това остава само споменът за наслаждението или изтънченото удоволствие от разкаянието. Единственият начин да се отървем от изкушението, е да му се подчиним. Противопоставим ли му се, душата започва да се стреми към онова, което й се струва нечестиво и престъпно благодарение на противоестествените закони, които сами сме си измислили. Казано е, че най-големите събития на света се творят в мозъка. По същия начин в мозъка и единствено в мозъка възникват и най-големите грехове на този свят…“

„Портетът на Дориан Грей“
Оскар Уайлд

ЗМЕЙ

Остави ме!
   - Змей Огнен е моят любовник!
   Посред пламък и вихри гръмовни
   - змейове с бели жребци,
   в златни каляски змеици -
      с развени
      далече
      крила
      всяка вечер
   той идва при мене.

       Ела!

Притисни ме с безумни, свирепи ръце
до своята люспеста гръд от червени звезди,
   до своето зверско сърце,
   мокро в морава кръв:
вземи, изгори ме с пламтящата стръв
   на свойте целувки -
   грабни ме оттук ти,
      отлети,
      отнеси ме
   - далече, далече, далече -
зад гори, планини, стръмни бездни и гробища,
   в свойто царство без име
   - о сън! о чудовище! -
дето няма ни ден, ни година, ни утро, ни вечер:

      Там!
      О знам:
      Ти си Той!

   Не отхвърляй едничката моя молба,
   изпълни ми едничкото искане -
      ах... стой! -
   Подир знойна и страшна борба,
   в безсъзнание, няма да знам  -
      и ще чезна - аз гола -
в скверната сладост на твойто притискане
      - не, не, не! -
      Аз падам надолу
      - с мене ти -
         летим
      през огън и дим, и звезди,
      зелени въртопи змии,
      настръхнали копия,
- по невидими стръмни пътеки -
      трясък и прах,
      кисък и звън;
      не, не, не! -

       Ах!

   - Пробуда:
      камбанният звън.
  В зората на местност безлюдна
  оплаквам връх своите меки
       колене
чудовищния труп на моя сън.

ГЕО МИЛЕВ

„Къде на майната си зимуват звездите по пладне, или как да прилапаме един милион решения” - Мирзакарим Норбеков

Един султан, прочут със справедливостта си, имал везир, който винаги се усмихвал, винаги бил в добро настроение и винаги се чувствал добре. А това, както се знае, буди завист у другите.
И ето, из двореца плъзнали слухове, че нещо не е наред. Докладвали на султана, че така и така, везирът шпионира за друга държава.
Всяка вечер се заключва в усамотена стая и какво прави там, не се знае. Явно тук има нещо. И веднъж султанът със свитата си нахлул ненадейно в стаята.
Отворили вратата, а вътре – празно, само стар халат, дрипав и кърпен, виси на стената, а долу подпрени износени обуща.
Султанът се учудил, пита везира:
- Какво правиш тук? Защо са ти тези стари неща?
А везирът отвърнал:
- Идвам тук да гледам този халат и обущата. С тях някога дойдох при теб, о, велики султане, и ти ме направи свой везир. Спомням си откъде съм тръгнал и къде съм сега. И се усмихвам, и се радвам, и животът ми се струва прекрасен. В това състояние на духа вземам всичките си решения.

За какво говори тази притча? За това, че всичко е въпрос на сравнение. Ако сега сте зле, все някога сте били още по-зле. А друг в същия този миг се чувства ужасно.
Винаги има нещо мъничко, пак сме нещастни, и пак нещо мъничко ни липсва да сме напълно щастливи.
Поемете дъх, издишайте. А сега се опитайте, ако обичате, да върнете това вдишване - издишване, усещането от мига. Не, карай, няма начин. Пак вдишайте - издишайте.
Представете си, че ви е за последно. Когато животът свършва, всеки миг е скъпоценен. Всяко вдишване е цял живот. Всяко издишване е вечност. Нека се опитаме да живеем тук и сега. Позволете си да бъдете щастливи!

Моят начин

Не се научих да завързвам ветрове.
Когато ги улавях-те тъжаха.
В сърцата им живееха коне
орисани да гонят свободата.

Научих се, да те обичам отдалеч,
да си играя нежно с кичур от косата ти.
Да бъда полъх, без дори да разбереш,
а вечер тихо да заспивам във душата ти.

Но често съм нетрайна- просто миг.
Минавам през деня ти като хала.
Опиташ ли се да ме задържиш
ще се превърна във тъга за да остана,

а ако бъда тъжна - няма да съм аз
и ти ще се почувстваш сам, измамен...
Не зная как да бъда част от твоя свят.
Аз мога само да обичам ураганно!

Innocence

Майка ми не искаше да знае,
че ще ставам ази алпинист
и още като пионерче
ме готвеше за инженерче,
адвокатче или пък артист.

Френски, математика, пиано,
вилицата в лявата ръка,
от френския “бонжур” научих,
с музиката не сполучих,
етикецията ме презря.

Имам и сестра, тя беше курва.
Вече е омъжена жена,
има леко поведение,
мъж с високо положение,
в къщи го наричат “будала”.

А от мене нищо не излезе,
само един калпав алпинист.
Биричката и скалите
ми опропастиха дните,
хубавото здраве си разбих.

======================================

Обичаме те Стара планина
със вярност и любов необясними.
Ти с твойта мощ и дивна красота
завинаги сърцата заплени ни.

Ех, ти Стара планина
наша родна твърдина.
Влюбени в твоя стан,
гордо те зовен Балкан.

На запад Тимок те сече на две,
от север спираш ветровете диви,
на изток слизаш в Черно море.
а юг даравяш със реки пенливи.

Потеглим ли от Ком към Емине
пред нас се ширва цялата Родина
и идва ни да полетим с криле -
затуйси планината ни любима!


...

текст: Пеньо Кадънков

Да уловиш мига - Александър Петров

Ако решиш да уловиш мига,
то по-добре не се бави,
не се повтаря нищо на света,
не се повтарям аз и ти.

Не стига никога един живот,
за всички истински неща,
да преживеем болка от любов,
и да забравим след това.

Не питай своето сърце,
дали да бъдеш или не,
вземи мига такъв, какъвто е,
накарай времето да спре.

Мига случайно ако уловиш,
дори да бъде закъснял,
знай този свят не ще го промениш,
но ще си истински живял!

Внезапно Кристиян видя врага. Американеца не проявяваше вече предпазливост. Огрян от слабите зеленикави лъчи на слънцето, той вървеше право към него.  В този миг той не изглеждаше млад и не приличаше никак на войник. Американецът се спря и се надвеси над него.
Кристиян се усмихна.
- Добре дошъл в Германия - рече той, спомнил си изведнъж познанията по английски.
После видя как американеца вдигна карабината си и натисна спусъка....
Маикъл се върна при мястото, където беше оставил Ноа. Дишането беше престанало. Младежът лежеше тихо сред цветята...

Младите Лъвове
Ъруин Шоу

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Вълните на морето са жени,
избягали от къщите-окови.
Ела,една вълна сама стани,
сестра на вятъра бъди отново.

Ела,сред най-дълбокото иди,
при царството на тъмните стихии.
Била ли си обичана преди-
едва сега ще можеш да откриеш.

Страхливият ще седне на брега,
ще шепне колко много ти е верен,
безумният ще плаче от тъга,
а истинският - сам ще те намери!

Ще иска той с прегръдка да те спре,
но ти не се завръщай,нито спирай.
Вълната е вълна насред море.
А тръгне ли към плиткото-УМИРА.

Евтим Евтимов

Ревност - Дамян Дамянов

Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съще ствуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя... тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз...
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те изгубя? -
си викнах сам във адски страх.
Нима?!... Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг!

Стефан Цанев - Везни

Тази вечер ще си легнеш рано,
но до късно няма да заспиш.
Дълго ще разчиташ по тавана
туй, което трябва да решиш.
Ще се ровиш в спомени и дати,
ще възкръсваш трепети и дни
и ще трупаш мълком във блюдата
на сърдечните везни:
радостта - и първото страдание,
верността - и нейните въжа,
ласките - и първата досада,
клетвите - и първата лъжа.
Ще претегляш, ще сравняваш скришом
устните ми с нечия уста,
нечии очи - с очите ми,
силата - със нежността...
После ще объркаш всичко и наслуки
ще запълваш слепите блюда:
ще поставиш любовта при скуката,
навика - при любовта.
Страшно ще ти е да се събудиш -
по-добре е да не спиш:
да си идеш - ще ти бъде трудно,
да се върнеш - ще се унижиш.

ПРИВИДНОСТ

Още шест сантиметра с обувките - хитрост невинна.
Преди тръгване - ролки в косите й, иначе прави.
Проследи я с очи, щом край тебе забързана мине,
отдели я от другите - само не се доверявай:

усмихната уж, но какво й е няма да знаеш;
тъй достъпна наглед - но далечна за теб и студена;
всички нейни надежди за теб са заключени стаи,
всички сънища нейни ще бъдат за теб забранени...

Стой си тук, в кафенето, и гледай как сутрин минава:
насилствено-руса и с устни пресилено алени,
без да има от някого нужда, усмивка раздаваща,
и изглежда щастлива без тебе...
Но всъщност едва ли.

Венета Вълева

Помниш ли-

падаха вече листата на нашите вишни.

Ти ме целуна и рече през сълзи:” Да пишеш”

Аз се обърнах – и твоите сълзи забравих.

Тръгнах през жълтата шума направо-

сякаш за мен бе постлана земята богато,

мойте нозе да вървят по пътека от злато!

 

…Имаше някъде извори, скрити в горите,

имаше стари чешми със мъхнати корита

и езера, засияли сред каменни хребети-

с тая ръка исках всички води да загреба!

…Имаше някъде пътища с прах и талиги,

влакове имаше, дето със грохот пристигат-

как да не бързаш със пламнали бузи от вятъра,

щом като чака, пред тебе простряна земята!

…Имаше някъде други градчета и хора-

исках аз техните порти с привет да отворя.

Толкова жадна бях всичко да видя, да взема,

че да ти пиша все нямаше време, нямаше време…

Мойте години се смееха, сменяха влакове,

твойте мълчаха под старите вишни и чакаха…

 

Сигурно всичките есени ти си броила,

в мене си вярвала с чистата майчина сила.

 

Малкото твое момиче сега е голямо-

тича след мене дете и нарича ме „мамо”.

Помня как първата, смешната крачка направи,

как със ръчичка полата ми стискаше здраво.

После – на пръсти се вдигна, вратата отвори,

после запита : „Къде ли свършва просторът?”

Може би скоро ще кажа през сълзи :”Да пишеш!”

И ще си спомня и тебе, и голите вишни…

 

Твойта коса като зимните преспи и бяла.

Чакаш ли още?

Ето го моето писмо закъсняло.



Станка Пенчева - "ЗАКЪСНЯЛО ПИСМО"

РАЗПЛАТА

Дали обичаме когато с думи тежки
премазваме очи пропили болка?!
Дали съзнаваме прибързаните грешки,
или си казваме:Какво пък толкова?!

Дали си тръгваме от някъде доволни,
че ще изтрием с алкохола спомена?!
Че чувството с карфичка сме заболи
в тефтерче - с катинар затворено?!

Дали заспиваме с усмивка знаейки,
че някой там навън ни чака,
че тясна му се вижда стаята
и търси ласките ни в мрака!?

Дали се чувстваме богоизбрани,
когато с лекота любов прокуждаме?!
Когато в нечие сърце копаем рани
и воплите му в сън не ни събуждат?!

Дали сме чували,че има и разплата?!
Че някой ден местата се обръщат?!
- Бездушния в прахта пълзи разплакан
от любовта, която има да му връща!!!

Марияна Трандева

27-ми е , няма как да не се сетя за ... :

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

"Тази планета имаше един проблем - повечето от хората бяха нещастни през повечето време. Предлагаха се много решения на проблема, но в голямата
си част те бяха свързани с движението на едни малки зелени хартийки, което е странно, защото не хартийките бяха нещастни. "

"Пътеводител на галактическия стопаджия" - Дъглас Адамс

Стивън Кинг - "Тялото"

Най-важните неща се изричат винаги най-трудно. Това са нещата, от които се срамуваш, понеже думите ги смаляват, те свиват нещата, изглеждали безгранични, докато са били в главата ти, до съвсем тривиални размери, когато се изрекат.
Но не само това, нали?
Най-важните неща се намират съвсем близо до истинската ти същност, която не обичаш да показваш на другите- като съкровище, което враговете ти с ра...дост биха ограбили. И може да се случи така, че да разкриеш душата си, което съвсем не е лесно, само за да те изгледат особено, без изобщо да разберат какво си казал или защо си помислил казаното за така важно, че едва не си се разплакал, докато си споделял своята тайна.
Струва ми се, че това е най-лошото-когато тайната остава заключена в тебе, не поради липса на разказвач, а поради липса на слушател, който да те разбере.

Змей

    Мене ме, мамо, змей люби...

 

Остави ме!

   - Змей Огнен е моят любовник!

   Посред пламък и вихри гръмовни

   - змейове с бели жребци,

   в златни каляски змеици -

      с развени

      далече

      крила

      всяка вечер

   той идва при мене.

 

      Ела!

 

Притисни ме с безумни, свирепи ръце

до своята люспеста гръд от червени звезди,

   до своето зверско сърце,

   мокро в морава кръв:

вземи, изгори ме с пламтящата стръв

   на свойте целувки -

   грабни ме оттук ти,

      отлети,

      отнеси ме

   - далече, далече, далече -

зад гори, планини, стръмни бездни и гробища,

   в свойто царство без име

   - о сън! о чудовище! -

дето няма ни ден, ни година, ни утро, ни вечер:

      Там!

      О знам:

      Ти си Той!

   Не отхвърляй едничката моя молба,

   изпълни ми едничкото искане -

      ах... стой! -

   Подир знойна и страшна борба,

   в безсъзнание, няма да знам  -

      и ще чезна - аз гола -

в скверната сладост на твойто притискане

      - не, не, не! -

      Аз падам надолу

      - с мене ти -

         летим

      през огън и дим, и звезди,

      зелени въртопи змии,

      настръхнали копия,

- по невидими стръмни пътеки -

      трясък и прах,

      кисък и звън;

      не, не, не! -

 

      Ах!

 

   - Пробуда:

      камбанният звън.

  В зората на местност безлюдна

  оплаквам връх своите меки

       колене

 

чудовищния труп на моя сън.


Гео Милев

Есен е. От старите войници не са останали вече много. Аз съм последният от седмината от нашия клас.
Всеки говори за мир и примирие. Всички чакат. Ако пак дойде разочарование, ще рухнат, надеждите са твърде силни, не могат току-така да се подавят, без да експлодират. Няма ли мир, ще има революция.
Дадоха ми две седмици почивка, защото погълнах малко газ. В една градинка седя по цял ден на слънце. Примирието ще дойде скоро, това го вярвам и аз сега. Тогава ще си тръгнем за дома.
Тук мислите ми засичат и не мръдват по-нататък. Онова, което властно ме влече и очаква там, са само чувства. То е жажда за живот, копнеж по родния дом, то е кръвта, шеметът на спасението. Но това не са цели.
Ако се бяхме завърнали през 1916-а, щяхме да развихрим истинска буря от горестта и силата на преживяното. А сега, когато се върнем, ще бъдем уморени, съсипани, изпепелени, без корен и без надежда. Вече не ще можем да си намерим място в тоя свят.
А и няма да ни разберат — преди нас израсна едно поколение, което наистина прекара годините тук заедно с нас, но то си има дом и занаят и сега ще се върне по старите си места, и ще забрави войната — а след нас израства поколение, каквото бяхме ние преди, и то ще бъде чуждо и ще ни изтика настрана. Ние сме излишни за самите себе си, ще растем наистина, едни ще се приспособят, други ще се примирят, а мнозина ще стоят безпомощни — годините ще се топят и накрая ще засипят всички ни.
А може пък и всичко това, дето го мисля, да е само меланхолия и потрес, които ще се разсеят, щом застана отново под тополите и се вслушам в шепота на листата им. Не е възможно да си е отишла онази мекота, която хвърляше в кипеж кръвта ни, онова несигурно, смущаващо, идващо, хилядите образи на бъдещето, мелодията от блянове и книги, опиянението и предусещането за жените, не е възможно това да е загинало в барабанния огън, отчаянието и войнишките бардаци.
Дърветата тук светят пъстри и златисти, плодовете на скорушата червенеят сред листата, селските пътища се белеят към хоризонта, а лавките жужат като кошери от слухове за мир.
Ставам.
Сега съм много спокоен. Нека дойдат месеците и годините, те вече нищо не могат да ми вземат. Аз съм тъй сам и без надежда, че мога да ги посрещна без страх. Животът, който ме носеше през тези години, е още в моите ръце и очи. Дали съм го надмогнал, не зная. Но докато още го има, той ще си търси своя път, все едно дали онова, дето казва „аз“ в мене, иска, или не.
* * *

Той падна убит през октомври 1918 година, когато по целия фронт бе тъй тихо и спокойно, че военното комюнике се бе задоволило само с едно изречение: „На западния фронт — нищо ново за отбелязване.“
Бе паднал ничком и лежеше като заспал на земята. Когато го обърнаха по гръб, видяха, че не ще да се е мъчил много — лицето му имаше такова спокойно изражение, сякаш бе почти доволен, че е станало така.

Ерих Мария Ремарк

Не трябва да те търся. Няма!
Не бива да те виждам. Няма!
Не можеш да ме любиш. Няма!
Завинаги от теб ще си отида.
Ще се превърна в сянка - невидимка.
И цял в мълчание ще се зазидам!
Но само, само да не те обичам -
това не мога да ти обещая!...
И страшното тогава ще настъпи:
останала съвсем, съвсем без мене,
без мойте тромави и тежки стъпки,
без моя поглед, без гласа ми дрезгав,
без моята любов, така безкрайна,
ти цялата във студ ще се загърнеш,
от себе си сама ще се уплашиш.
И пак във всичко ще ме преоткриваш:
ръцете ми - в прегръщащия вятър,
очите ми - в звездите дето падат,
гласа ми дрезгав - в тишината мъртва,
а любовта ми - в цялото пространство.
Когато се уплашиш, ме извикай!
Където да съм, твоя глас ще чуя,
защото все ще слушам тишината...
Ако е късно, о, ако е късно,
отдън земята жив аз ще изляза,
ще тръгна с ветровете, със звездите,
със тишината, с цялата вселена,
със всичко, от което съм направен.
Ако не аз, то моята мечта.

Дамян Дамянов

    — Кой хлопа в този късен час?
    — Аз хлопам — каза Финдли.
    — Върви си! Всички спят у нас!
    — Не всички! — каза Финдли.

    — Не зная как си се решил…
    — Реших се — каза Финдли.
    — Ти май си нещо наумил.
    — Май нещо — каза Финдли.

    — При тебе ако дойда вън…
    — Ела де! — каза Финдли.
    — Нощта ще минеме без сън.
    — Ще минем! — каза Финдли.

    — При мен да дойдеш, току-виж…
    — Да дойда? — каза Финдли.
    — До утре ти ще престоиш.
    — До утре! — каза Финдли.

    — Веднъж да минеш моя праг…
    — Да мина! — каза Финдли.
    — И утре, знам, ще тропаш пак.
    — Ще тропам! — каза Финдли.

    — Ще ти отворя, ала чуй…
    — Отваряй!… — каза Финдли.
    — Ни дума някому за туй.
    — Ни дума! — каза Финдли.

Робърт Бърнс
Финдли

"Законите на духа" - Дан Милман

"Този свят е поле на енергията и на действието. Без значение какво знаеш или кой си, независимо от това колко книги си прочел или какви таланти имаш, единствено действието дава плът на живота. Философията впечатлява и е пълна с различни идеи, но думите, колкото и елегантно да са казани, не струват много. Лесно е да се говори за дълг, смелост и любов, но осмислянето идва с действието, а мъдростта расте с практиката."

явно от личен опит говори ... била му е свършила водката , до какво ли не води алкохолния делириум

че аз не видях нищо смислено ... звучи казаното от него като написано от Имперско министерство на народното просвещение и пропагандата на Третия Райх

 С сигурност не е от Йозеф Гьобелс

Я не знаю, как эту боль преодолеть,
Как заставить мое сердце вновь биться?
Куда ушла любовь, так и не дав нам улететь,
Не удосужившись даже проститься?

Далеко-о-о , далеко-о-о,
В дальние-дальние страны.
Далеко-о-о , далеко-о-о,
Я уеду лечить свои раны.

Ты, наверное, спросишь, мама, почему
Я так плачу в последнее время,
Откуда женское белье в моем шкафу.
Тебе придется поверить, придется поверить…..

Все решено:
Мама, я гей!
Папа, я гей!
Можете просто промолчать,
Можете злиться или беситься.
Мне на это наплевать!

Ты, наверно, спросишь,
Мама, отчего
Я перестал улыбаться.
Зачем я повесил себе постер
Джуда Лоу,
Мама, смирись и расслабься.
Смирись и расслабься.

И неважно как уходить,
Если устал,
Если не с кем делить свои чувства,
А разбитое сердечко
Не склеишь по частям,
И любовь не заставишь вернуться.

Далеко-о-о , далеко-о-о,
В дальние-дальние страны.
Далеко-о-о , далеко-о-о,
Я уеду лечить свои раны.

Далеко-о-о , далеко-о-о,
В дальние-дальние страны.
Далеко-о-о , далеко-о-о,
Я уеду лечить свои раны.

Все решено:
Мама, я гей!
Папа, я гей!
Можете просто промолчать,
Можете злиться или беситься.
Мне на это наплевать!

С Эдиком
С Яриком
С Мариком
Из третьего подъезда.
С Коленькой
С Васенькой
И с дядей Гришей
Папиным другом детства
Детства…
Детства…
Папиным другом детства
Детства…
Детства…
Папиным другом детства

"На света няма нищо по- трудно от откровеността и по- лесно от ласкателството. Ако в откровеността има поне една стотна нотка фалш, веднага настъпва дисонанс, а след него скандал. А в ласкателството дори всичко, до последната нотка да е фалшиво, то и тогава е приятно и се слуша не без удоволствие; макар и с грубо удоволствие, но все пак с удоволствие. И колкото и да е грубо ласкателството, в него винаги поне половината изглежда истина."

"Престъпление и наказание", Достоевски

Човекът има нужда от илюзии.
Ако ги няма, той си ги доставя
на всякаква цена.
Защото често
той вече няма сили да издържа,
а истината просто е убийствена.

Андрей Германов

- Ти какво си направил?

- Какво съм направил! Никому нищо не съм направил - кротко отвърна
Серафим.

- Дал си пари на Павлина, оназ, дето снощи беше тука, дето исаше пари от мене. Аз сега бях у тях, тя ми каза. Как тъй даваш пари на човек, който не познаваш? Че може да те излъже, може да не ти ги върне.

- Ба, ще ми ги върне тя. Нека заведе мъжа си на болницата, може да му помогнат докоторите. А пък моите пари ще ги върне. На нас, помежду ни, условието знаеш ли как е? - Когато господ на нея - и тя на мене. Аз не бързам.

Еню прехапа устните си и замълча.

- А палто? С какво ще си купиш палто? - каза той.

- Че нали имам палто? Я го я! - Серафим взе палтто от пейката и го разгъна. Хубаво си е то мойто палто, нищо не му е...

Той се усмихна и леко поклащаше глава, като че броеше кръпките или като че си спомняше нещо. Десет и повече години има, откакто се кани да си купи палто. Докато беше млад, каквото изкарваше, изпиваше го. Сега вече не пиеше, защото твърде не беше здрав, но често даваше някому парите си, както беше ги дал тая сутрин на Павлина. Оттогаз на палтото му взеха да се явяват тия големи кръпки от сива аба.

- Хубаво си е то, мойто палто - продлжи той с някаква особена радост в гласа си. - Аз като го позакърпя пак, ще прекарам с него и таз зима. Пък ако ми е писано, с него може и пред бога. То там, на онзи свят, туй палто може да ми помогне. Може пък там да ми дадат ново палто, златно, тъй да се каже, скъпоценно...

Серафим говореше с Еня, но не го погледна. Той пусна палтото на колената си, позагледа се пред себе си и се усмихна.

Прощално

На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида.

Н. Вапцаров

Защо сме зли, защо сме толкоз лоши,
защо понякога, във толкоз злост удавени,
делим имоти, служби и разкоши ?

Еднакво смъртни всички сме. Забравяме !

Забравяме! Еднакво алчни, диви,
Забравяме го в свойте дрязги, страшните !

Дали смъртта еднаква толкоз плаши ни -
еднакво смъртни, но еднакво живи!

Ех, престанете!

Нека поживеем
И ние, хора - мъдро като хората!

Една земя ще е над нас, отгоре ни,
но важно е, дордето сме над нея...


Дамян Дамянов

Зова се Франсоа-поет,
пияница известен и досадник.
Вратът ми утре по обед,
ще пробва тежестта на моя задник.

Ето това е Вийон… Абсолютен нехранимайко. Писано е в деня преди да бъде помилван от краля, след като е бил осъден на смърт чрез… обесване…


Знам, че се лепят мухи на мед,
знам и кой със тога се намята,
знам, че злото има свой разцвет,
знам, че чакат круши от върбата,
знам дървото, видя ли смолата,
знам кое и как да го прахосам,
знам лентяя и потта пролята —
всичко знам, но не и аз какво съм.
 
Знам на ближен ризите безчет,
знам и колко расов е абата,
знам и монахиня с луд късмет,
знам го господаря по слугата,
знам ги номерата във играта,
знам как лудият заглажда косъм,
знам на много бурета вината —
всичко знам, но не и аз какво съм.
 
Знам дръглив катър и кон напет,
знам какво е пяна на устата,
знам жените и за мой късмет,
знам кого го бие днес парата,
знам наяве и насън нещата,
знам със ерес как да ви ядосам,
знам, че Рим е пъпът на земята —
всичко знам, но не и аз какво съм.
 
Ваша милост, блъскам си главата,
знам кое и как виси на косъм,
знам, че песента ми е изпята —
всичко знам, но не и аз какво съм.

Напих се и в стена стакана свой разбих.
От пръснатия череп чух едничък стих:
“На теб подобен бях, ще станеш като мен.”
Парчетата целунах и се извиних.

Ти пиещите не кори! Такъв е пая,
от Господ предрешен за нас в кервансарая.
Злорадо хич не се хвали “не пия капка” –
къде по-глупави неща за тебе зная

Омар Хаям

Къде е старата тема "Книги и поезия" ?


Славата на Сали Яшар, прочутия майстор на каруци от Али Анифе(Добрево - село в Североизточна България. То се намира в Област Добрич.), стигаше вече твърде далеч. Такъв майстор като него никога по-рано не беше имало в Али Анифе, кой знае дали щеше да има и отпосле. За околните села и дума не можеше да става, там такъв майстор нямаше, но нямаше дори и в града, и то тъкмо в тоя град, който беше в средата на безкрайна равнина, от който излизаха пътища по всички посоки, като лучите на звезда, и където, открай време още, най-първите майстори са били майсторите на каруци. Но това понякога се случва. Сали Яшар беше се издигнал над всички по божа дарба, появил се беше случайно, както случайно се появяват по селата ония прочути знахари, които лекуват най-тежки болести и често пъти с някоя билка, с върха на нагорещено желязо или само с няколко думи връщат живота на много умиращи.
Сали Яшар наистина имаше нещо, което го оприличаваше на тия хора. Като всеки ковач, той беше здрав и силен човек, но инак беше благ, тих, вдълбочен в себе си. Той приказваше малко, но и малкото, което кажеше, беше ясно, умно, отмерено, а на ония, които го слушаха, винаги се струваше, че в очите на Сали Яшар остава още много нещо недоречено, премълчано и скрито. Като че вътре в душата на Сали Яшар имаше и друг ковач, който също работеше, също ковеше, а не се виждаше, и само искрите и отблясъците от това вътрешно огнище грееха в замислените очи на Сали Яшар. Така Сали Яшар беше прост човек, с изцапани ръце, ковеше желязото и правеше каруци, но имаше вид на мъдрец и неволно вдъхваше уважение дори и на ония, които не го познаваха и нищо не знаеха за изкуството на ръката му.

 Има ли смисъл да казвам автора и произведението  ;) ... Магията на Йовков и Добруджа , и "Песента на колелетата" . Не знам има ли хора от добричката равнина тук или такива които да са ходили там малко преди жътва - въпреки малката територия на страната ни , тя е наистина с уникална природа - море от жълти стръкове , вълни от презрели  класове . Нещо невероятно е да виждаш в безкрайността , сравнимо с морето и с пустинята само ...

(https://fbcdn-sphotos-a.akamaihd.net/hphotos-ak-snc7/405489_328930400482305_100000960444095_869143_194460994_n.jpg)

И много да изпишеш – няма смисъл.
Човек се е научил да забравя,
каквото го е спряло върху листа.
Но ти пиши. Каквото и да става.

И много да говориш – ще изчезне
сред хорското безмълвие и врява.
Спасение са думите. И бездна.
Но говори. Каквото и да става.

И много да си мислил – полза няма -
не всичко само с разум се решава.
Ала сърцето е наивно и се мами,
та…помисли. Каквото и да става.

И много да си вярвал – ще те лъжат,
дори да те ласкаят с чест и слава.
Към раните ти тръни да превържат,
ти вярвай пак. Каквото и да става.

И много да обичаш – ще нагарча,
че всяка сладост с времето презрява.
Но ти обичай – въпреки, макар, че -
със всеки дъх. Каквото и да става.

Христина Мачикян

Никълъс Спаркс - "Тетрадката"

Не съжалявам за онова, което се случи. Напротив, уверен съм, че ние имахме нещо истинско и се радвам, че пътищата ни се срещнаха, макар и за толкова кратко време. И ако се срещнем в някакво далечно бъдеще, ако се видим в някой наш следващ живот, аз ще ти се усмихна с радост и ще си спомня как прекарахме едно лято под дърветата и как се научихме да обичаме. И може би за един кратък миг, и ти ще почувстваш същото, ще ми се усмихнеш в отговор и ще отвориш очите си за спомените, които винаги ще ни свързват.

Левски

Манастирът тесен за мойта душа е.
Кога човек дойде тук да се покае,
трябва да забрави греховния мир,
да бяга съблазни и да търси мир.
Мойта съвест инак днеска ми говори.
Това расо черно, що нося отгоре,
не ме помирява с тия небеса
и когато в храма дигна си гласа
химн да пея богу, да получа раят,
мисля, че той слуша тия, що ридаят
в тоя дол плачевни, живот нестърпим.
И мойта молитва се губи кат дим,
и господ сърдит си затуля ухото
на светата песен и херувикото.

Мисля, че вратата на небесний рай
на къде изглеждат никой ги не знай,
че не таз килия извожда нататък,
че из света шумен пътят е по-кратък,
че сълзите чисти, че вдовишкий плач,
че потът почтенний на простий орач,
че благата дума, че правото дело,
че светата правда, изказана смело,
че ръката братска, без гордост, без вик
подадена скришно на някой клетник,
са много по-мили на господа вишни
от всичките химни и тропари лишни.

Мисля, че човекът, тук на тоя свят
има един ближен, има един брат,
от кои се с клетва монахът отказа,
че цел по-висока Бог ни тук показа,
че не с това расо и не с таз брада
мога да отмахна някоя беда
от оня, що страда; мисля, че канонът
мъчно ще направи да замлъкне стонът;
че ближний ми има нужда не в молитва,
а в съвет и помощ, когато залитва;
мисля ази още, че овчарят същ
с овцете живее, на пек и на дъжд,
и че мойте братя търпят иго страшно,
а аз нямям нищо, и че туй е гряшно,
и че ще е харно да оставя веч
таз ограда тиха, от света далеч,
и да кажа тайно две-три думи нови
на онез, що влачат тежките окови.
Рече и излезе.

Девет годин той
скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново
и с сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнанье, крепост, светлина
на робите слепи в робската страна.
Думите му бяха и прости и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба,
часът на която беше неизвестен;
изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,
участник да стане във подвига свят;
всяк един слушател беше му и брат.
В бъдещето тъмно той гледаше ясно.
Той любеше свойто отечество красно.
Той беше скиталец и кат дете прост
и като отшелник живееше в пост.
Горите, полята познати му бяха;
всичките пътеки кракът му видяха,
пустинята знайше неговия глас,
хижата го знайше и на всеки час
вратата й за него отворена беше.
Той се не боеше, под небето спеше,
ходеше замислен, сам-си без другар.
Тая заран млад е, довечера стар,
одеве търговец, сега просяк дрипав,
кога беше нужно - хром, и сляп, и клипав;
днес в селото глухо, утре в някой град
говореше тайно за ближний преврат,
за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът,
и че време веч е да въстане робът;
че щастлив е оня, който дигне пръв
народното знаме и пролее кръв,
и че трябва твърдост, кураж, постоянство,
че страхът е подлост, гордостта - пиянство,
че равни сме всички в големия час -
той внасяше бодрост в народната свяст.

И всякоя възраст, класа, пол, занятье
зимаше участье в това предприятье;
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът,
а той беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен дал си бе животът!

Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори, кат Хуса или кат Симона
за правдата свята да мре под триона.
Смъртта бе за него и приятел и брат,
зашил беше тайно в ръкава си яд,
на кръста му вярно оръжье висеше,
за да бъде страшен, кoга нужда беше.
Той не знайше отдих, ни мир, нито сън,
обърнал се беше не дух, на огън.
Думата си цяла лейше в едно слово,
понявга чело си мръщеше сурово,
и там се четеше и укор и гняв,
и душа упорна, и железен нрав.

Той беше невидим, фантом, или сянка.
Озове се в черква, мерне се в седянка.
Покаже се, скрий се без знак и без след,
навсякъде гонен, всякъде приет.
Веднъж във събранье едно многобройно
той влезна внезапно, поздрави спокойно,
и лепна плесница на един подлец,
и излезе тихо из малкий градец.
Името му беше знак зарад тревога,
властта беше вредом невидима, строга,
обсаждаше двайсет града изведнъж,
да улови тоя демон вездесъщ.
От лице му мрачно всички се бояха,
селяните прости светец го зовяха
и сбрани, сдушени във тайни места
слушаха със трепет, с зяпнали уста
неговото слово сладко и опасно,
И тям на душата ставаше по-ясно.
.................................
.................................
И семето чудно падаше в сърцата
и бързо растеше за жътва богата.

Той биде предаден, и от един поп!
Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,
тоз позор за Бога, туй пятно на храма
Дякона погуби чрез черна измама!
Тоз човек безстиден със ниско чело,
пратен на земята не се знай защо,
тоз издайник грозен и божий служител,
който тая титла без срам бе похитил,
на кого устата, пълни с яд и злост,
изрекоха подло: "Фанете тогоз!"
На кого ръката не благословия,
а издайство сърши, и гръм не строши я,
и чието име не ще спомена
от страх мойта песен да не оскверна,
и кого родила една майка луда,
който равен в адът има само Юда
фърли в плач и жалост цял народ тогаз!
И тоз човек йоще живей между нас!

Окован и кървав, във тъмница ръгнат,
Апостолът беше на мъки подвъргнат
ужасни. Напразно! Те нямаха власт
над таз душа яка. Ни вопъл, ни глас,
ни молба, ни клетва, ни болно стенанье
не издаде в мрака туй гордо страданье!
Смъртта беше близко, но страхът далеч.
И той не пошушна предателска реч.
И на вси въпроси - грозно изпитанье -
един ответ даде и едно мълчанье
и казваше: "Аз съм Левски! Ей ме на!"
И никое име той не спомена.

Но тиранът люти да убий духът
една заран Левски осъди на смърт!
Царете, тълпата, мръсните тирани
да могат задуши гордото съзнанье,
гласът, който вика, мисълта, що грей,
истината вечна, що вечно живей,
измислиха всякой по една секира
да уморят всичко, дето не умира:
зарад Прометея стръмната скала,
ядът за Сократа с клеветата зла,
синджир за Коломба, кладата за Хуса,
кръста на Голгота за кроткий Исуса -
и по тоя начин най-грозний конец
в бъдещето става най-сяен венец.

Той биде обесен.

О, бесило славно!

По срам и по блясък ти си с кръста равно!
Под теб ний видяхме, уви, да висят
много скъпи жъртви и да се тресят
и вятърът южни с тях да си играе,
и тиранът весел с тях да се ругае.
О, бесило славно! Теб те освети
смъртта на геройте. Свещено си ти.
Ти белег си страшен и знак за свобода,
за коя под тебе гинеше народа,
и лъвът, и храбрий: и смъртта до днес
под тебе, бесило, правеше ни чест.
Защото подлецът, шпионът, мръсникът
в ония дни мрачни, що "робство" се викат,
умираха мирни на свойто легло
с продадена съвест, с позор на чело,
и смъртта на тебе, о, бесилко свята,
бе не срам, а слава нова на земята
и връх, от където виждаше духът
към безсмъртието по-прекия път!

На Баба Марта - Елин Пелин

Плети, плети, Бабо Марто,
изплети ми мартенички,
да ги вържем на ръчички,
да излезем на полето,
да наберем иглика,
кукуряк и минзухарче,
да посрещнем гостенките –
лястовички бързокрили,
кукувица самотница
кърко-щърко жабара,
че ни водят пролетта,
да натопли земята,
да разтупка сърцата.

"СЕЧКО"

Сечко свири във комина
и не ще да си замине,
но ще го изгони вече
Баба Марта тази вечер.

И макар,че сняг прелита,
и е още мразовито,
виждам вече накачени
мартениците засмени.

И погледай магазини
са накитили витрини
сякаш алени и бели
цветове са нацъфтели.

Сякаш всекиму говорят,
че ще дойде скоро пролет,
тези малки пратеници-
пъстроцветни мартеници.

ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА

Безименен, рисуваше слънца
по каменния гръб на тротоара.
Във своя свят - невидим за света,
почти дете в обвивката си стара.

Подхвърляха по някоя монета,
но пръстите му, възлесто се свили,
все търсеха по прашните павета
усмивки от слънца. И тебешири.

Понякога се смееше на глас,
разказваше се сам. Или тъжеше,
когато с мокра длан дъждовен гланц
похлупваше слънцата му. Болеше го.

Събуждаше се винаги по тъмно,
но вътре в него вече беше светло.
И слънцето, едва-едва разсънено
изгряваше направо от ръцете му.

Христина Мачикян

ЗАБРАВЕНИ ВЪЛШЕБСТВА

Тази сутрин реших да се върна
към нещата, които оставих.
Към мечтите, които във тъмното
запокитих и там ги забравих.

С тих трепет открехвам вратите
на сърцето, които затворих...
Боже, всичко от прах е покрито
и не смее да ме заговори!

Там на рафта пред мене съзирам
очилата ми в розово /милите/-
колко хора през тях са преминали,
колко пъстро съм виждала в сивото!?

От страни - кротко сгушени, скромни
са крилете ми, дето ме носеха.
По перата пречупени спомних си,
че съм падала, но не съм просила.

До "кутийките-смях" и трапчинките
е нослето с връхче закачливо -
те напомнят за щастия минали
за приятелства - мъртви и живи.

Най-отгоре стои смелостта ми
със чертата-упорство на челото,
още дишат страстта, дързостта ми
/даже мисля по шепа да взема/.

Тъжна истина днес осъзнавам:
търся в другите - светлото, ценното,
а вълшебствата в мен съм забравила
да ме чакат безумно във времето!

Марияна Трандева

Песен за човека

Ние спориме

       двама със дама

               на тема:

"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете –

тропа, нервира се,

           даже проплаква.

Залива ме с кални потоци

                   от ропот

и град от словесна

              атака.

– Почакайте – казвам, – почакайте,

                                нека... –

Но тя ме прекъсва сърдито:

– Ах, моля, запрете!

                Аз мразя човека.

Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой

           насякъл с секира,

насякъл сам брат си, човека.

Измил се,

   на черква отишъл

                подире

и... после му станало леко. –

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.

Но аз

   понакуцвам

        в теория

и рекох полека,

         без злоба,

               човешки,

да пробвам със тази история. –

Тя, случката, станала в село Могила.

Бащата бил скътал

               пари.

Синът ги подушил,

           вземал ги насила

и после баща си затрил.

Но в месец, или пък

              във седмица само

властта го открила и... съд.

Ала във съдът

      не потупват по рамото,

а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея

                злосторен,

затворили този субект.

Но във затвора попаднал на хора

и станал

     човек.

Не зная с каква е

         закваса заквасен,

не зная и как е

           замесен,

но своята участ

       от книга по-ясна

му станала с някаква песен.

И после разправял:

     "Брей, как се обърках

и ето ти тебе

         бесило.

Не стига ти хлеба,

             залитнеш

                от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.

И чакаш така като скот

                в скотобойна,

въртиш се, в очите ти – ножа.

Ех, лошо,

   ех, лошо

       светът е устроен!

А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той

своята песен,

запявал я бавно и тихо

Пред него живота

        изплаввал чудесен –

и после

    заспивал

        усмихнат...

Но в коридора

        тихо говорят.

Сетне секунда покой.

Някой полека вратата отворил. –

Хора. Зад тях часовой.

Някой от групата,

плахо и глухо,

казал му:

     "Хайде, стани."

Гледали хората

         тъпо и кухо

сивите, влажни стени.

Онзи в леглото

           разбрал, че живота

е свършен за него,

и в миг

скочил, избърсал потта от челото

и гледал с див поглед

                 на бик.

Но лека-полека

          човека се сетил –

страхът е без полза,

                ще мре.

И някак в душата му

            станало светло.

– Да тръгнем ли? – казал.

            – Добре.

Той тръгнал. След него

                   те тръгнали също

и чувствали някакъв хлад.

Войникът си казал:

              "Веднъж да се свърши...

Загазил си здравата, брат."

Във коридора

         тихо говорят.

Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,

                   а горе

вече зората блести.

Човекът погледнал зората,

                   в която

се къпела с блясък звезда,

и мислел за своята

          тежка,

            човешка,

              жестока,

                 безока

                    съдба.

"Тя – моята – свърши...

               Ще висна обесен.

Но белким се свършва

               със мен?

Животът ще дойде по-хубав

                   от песен,

по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен

             и нещо се сетил.

В очите му пламък цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и светло,

отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би

                тука се крие

един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,

                      но вие

грешите, приятелко, днес. –

Човекът спокойно, тъй – дума

                         след дума

и твърдо редил песента.

Онези го гледали

          с поглед безумен,

онези го гледали с страх.

Дори и затвора

         треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:

       "Браво, човек!"

Нататък е ясно. Въжето

                   изкусно

през шията, после

              смъртта.

Но там в разкривените,

в сините устни

напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.

Как мислиш, читателю, ти? –

Тя, бедната дама, започна да плаче,

започна във транс да крещи:

"Ужасно! Ужасно! – Разказвате,

                           сякаш

като че там сте били!"...

Какъв ти тук ужас?! –

        Той пеел човека. –

Това е прекрасно, нали?

Никола Вапцаров

Денонощие

На разсъмване щом разпозная,
потопения в изгрева хребет,
още първата мисъл е тая,
че,не трябва да мисля за тебе.

И през целия ден вероломна,
тя,където отида ме дебне,
и каквото направя напомня,
че не трябва да мисля за тебе.

А когато нощта надвиснала
всяка  болка в сън да обсеби,
аз не спя и все мисля,
че не трябва да мисля за тебе
                                               Блага Димитрова

„Не питай: как ще придобия?
Мисли: какво ще взема аз?
Война, пиратство, търговия
света владеят с тройна власт.”

                                       Мефистофел.

                                                  Гьоте

Н А Д Е Ж Д А

Добрите хора си отиват рано,
а лошите остават на банкет.
Живота е лотария с награди,
но кой е печелившия билет?

Добрите хора често са самотни,
а лошите живеят на стада...
човек привиква някак неохотно
да казва "НЕ", когато мисли "ДА".

Добрите хора страдат от невроза,
а лошите са с нерви от въже.
Отдавна Хамлет е решил въпроса-
“Бъди злодей, за да не ти е зле”.

Добрите хора падат първи в боя,
а лошите зад тях крещят: "УРА!"
Нима при Ботев имаше за свои
облаги от народната мера?!

Добрите хора пеят тъжни песни,
а лошите-тържествен дитирамб!
Животът е прекрасен, но нелесен,
когато нямаш сигурен гарант...

Добрите хора вярват във доброто,
а лошите разчитат на късмет.
Но днеска за победата над злото,
не е достатъчно да си поет!

Разправят, че добрите ще изчезнат,
разпънати от свойта доброта.
Но аз живея с искрена надежда,
доброто надживява и смъртта!

Ивайло Диманов 

Един живот    


Един живот ти дава този свят,
и ти се постарай да го живееш.
Заслужил тази висша благодат,
заслужил тази болка да живееш!

Успей да бъдеш силен цял живот,
гори, бори се, вярвай и обичай.
Живей така, че да оставиш път,
по който някой следващ би затичал!

Приемай като струна всеки звук,
и с всяка тръпка музика извличай.
И вярвай, че ако сега си тук -
там някой непременно те обича.

Един живот ти дава този свят,
и ти си длъжен да го изживееш.
Заслужил тази висша благодат,
заслужил тази болка да живееш!

Неизвестен автор

Тя идва да ти каже “усмихни се”
и подканя те за нов живот.
Смело заявява “промени се”,
че щастието ти не е порок.

Но не със думи ти го казва,
а с магичните си сили
най-открито ти показва
радостта къде се крие.

Тя изпълва ти сърцето
с любов най-чиста, съкровена
и възвръща по лицето
красотата от забвение.

Тя изпълва ти душата
с аромата на цветя
и забравяш за краката,
че поникват ти крила.

Тя света разхубавява –
разпръсква багри най-различни
и на облаците забранява
да са мрачни, безлични.

Тя идва, казвайки ти: “Усмихни се,
аз съм пролет, нося ти надежда.
За мечтите истински бори се
и главата си недей да свеждаш!”

Пепи Урдова

Ако знам, че обичта ще свърши;
ако знам, че тя ще се смали;
ако знам, че гръм ще я прекърши;
ако знам, че няма да боли;
ако в нея дълго съм се лъгал
ако не оставя тя следа,
ще я разруша до някой ъгъл
и отново ще я изградя.

ЕВТИМ ЕВТИМОВ

 Мълчалива любов

Целувам те, защото те обичам!
От ветрове не те ревнувам.
Не се кълна, не коленича.
Обичам те и те целувам!
Не ми е нужно твойто вчера,
а утре е така далече.
Мълчанието е едно доверие.
Очите-тихо красноречие.
Мигът в прегръдка да затворим.
Да бъде наш, да бъде вечен.
И който първи проговори,
той първи не обича вече!

Умира бавно този…
който не пътува,
който не чете
и не слуша музика,
който не открива
очарование в себе си.

Умира бавно този…
който разрушава
себелюбието си,
който отказва помощта,
който не търси разнообразие.

Умира бавно този…
който се превръща
в роб на навика,
минавайки всеки ден
по същите пътеки,
който не рискува
да се облече в различен цвят
и не разговаря с непознати.

Умира бавно този…
който бяга от страстта
и водовъртежа на чувствата,
които връщат блясъка в очите
и спасяват тъжните сърца.

Умира бавно този…
който не променя живота си,
когато е недоволен от работата
или любовта си,
който не рискува сигурността
за неизвестното,
за да преследва една мечта,
който не се решава поне веднъж в живота си
да избяга от мъдрите съвети.

Не умирай бавно… Живей днес!
Рискувай днес! Действай днес!
Не се оставяй да умираш бавно!
Не забравяй да бъдеш щастлив!

ПАБЛО НЕРУДА

   
"След залеза на всяка обич"


След залеза на всяка обич,
настъпва болка и тъга.
След залеза на всяка вечер
остава мрак и тишина.
Когато някой си отива,
ти нямаш сили да го спреш.
Когато видиш че една любов умира,
ти не можеш с нея да умреш.
Разбираш че мечтит...е са измама,
че си обичала,а обич няма,
че споменът е болка отлетяла,
че си била щастлива,
а не си разбрала.


/Блага Димитрова/

Тя сега си отива...

Тя сега си отива,
още днес си отива.
Тази рокля е тъмна и така й отива.
 
Тя е малка и хитра - на лисичка прилича,
но какво да направя, като пак ме обича.

Ето, тих и разумен, приближава се края
и къде ще отиде,
аз не зная, не зная.
 
При кого ще отиде в тези нощи студени.
Тя ще мисли за мене,
ще си спомня за мене.

И защо една вечер
най-случайно ми хрумна
да я спра и почне любовта неразумна?

Тя сега си отива и почти е спокойна.
Тя е малка и грешна,
тя е малка и стройна.

И защо аз не мога да я спра. И не искам.
Един влаков сигнал като гларусов писък...
 
С нея весел ли бях,
непохватен ли,
чист ли?
Зная само, че тя все пак почна да мисли.
Тя сега е малка и хитра - на лисичка прилича,
но сега е богата -
тя вече обича.

Все едно дали мене.
Но сега точно - мене.
При кого ще отиде в тези нощи студени?
И защо аз не мога да я спра. И не искам.
Един влаков сигнал като гларусов писък...

Недялко Йорданов

Георги Константинов - "Загадка"



Има нещо, което

                 ще гадая до гроба -

                 как човекът превръща

                 любовта си във злоба?

 

                 Как настава в сърцето

                 тази тъжна промяна -

                 вместо песен на славей,

                 тъмен крясък на врана?

 

                 Как щастливата глътка

                 до отровата стига?

                 Как прегръдката нежна

                 става тежка верига?

 

                 Има нещо в простора,

                 непонятно за мене...

                 Обяснете ми, хора,

                 от любов озлобени -

 

                 как сърцето обича

                 само няколко мига?...

                 Злоба има за всички.

                 Любовта не достига.

 Г. Константинов - "Секрет"



 Подлостта

            е грехът човешки,

            който още не съм разбрал...

            Да живееш от чужди грешки.

            Да се трудиш за чужд провал.

            Да се радваш, че онзи плаче,

            съкрушен от твойта мълва...

            Да си първи

            по втория начин -

            даже всички да знаят това.

            Да прегръщаш лъжа и истина,

            стига полза да има там.

            Да те мъчи завист искрена

            към подлец,

            от теб по-голям...

            Е, това не разбрах в живота си.

            Не владея този секрет...

            Пък и нямам време за подлости -

            с много други неща съм зает.

 

Не живея по норми,
ни по чужд нечии план.
Не участвам във роли,
не спазвам правила!

Не приемам да бъда пиеса,
да съм актриса, макар и звезда.
Аз съм една поетеса,
и поема е мойта душа!

Не чета деня по сценарии,
и критици не слушам, уви...
Нямам реплики, импровизирам,
това си е моят стил!

Ще живея както поискам,
ще се боря и зъби ще стискам.
Ще живея сега утре може да няма,
а живота не връща и смъртта не прощава.

Няма да бъда пионка
в чужда табла за шах.
Няма друг да ме движи,
животът не е точна формула!

Не съм родена страхлива,
не съм родена звезда,
но кое от двете ще бъда
аз решавам сама!

Надежда Памукова  *rose*

Ти и Аз - Ръка за прошка

Подавам ти я. Ето на - прости!
Протягам ти я за да се покая
за нещо, за което знаеш ти,
но за което аз, уви, не зная.
Виновен съм. За всичко в този свят
единият все в нещо съгрешил е,
единият - все в нещо виноват.
И този тук един съм аз. Прости ми.
Ти не прощаваш. Гордост. И тъга.
Вместо с любов, с ирония ме плискаш.
И моята протегната ръка
със празното пространство се здрависва.
Добре тогаз. Ще си я прибера.
Ще си я взема, щом не ти е нужна.
Но тази длан, била с теб и добра,
но тази длан, била с теб и нечужда,
един път непоета ли умре,
несрещната един път ли остане,
знай, няма вече никога да спре
и да понечи твоята да хване.
Отблъснеш ли я днес, то утре как
ще хвърлиш мост помежду теб и мене?
Не, не поемай моята ръка,
но да не стане някога така,
че да я търсиш в цялата вселена...



                                         Дамян Дамянов

ПОРОК



Една любов изгаря ме на клада
и жертвен огън, тялото гори.
Нетлената умора на теб я завещавам
приятелю, на воля ти я разпръсни.

И тъжната, обречена разплата
на сивият живот предначертан
превръща се в духовност непозната
и устрем нов, завършен блян.

Копнежите, прекършените страсти
преплитат се по пътя ни суров,
А чувствата ни бивши, но пък святи
превърнахме с лекота – в порок.

Порочната, измамна гордост
объркана в пространството лети.
Изпръхналата земна реалност
докосва с длан човешките съдби.

И трепват струните в сърцата
детската наивност не ще се поквари.
И щастието с невиност многоцветна
истината никога, не ще вини.

Заблудата с безгрижна лудост,
всичко непростимо ще прости,
и истината с вечна святост
високо със звездите ще блести.


                    Елена Русимова 

                  За теб

Далече си...
Красива,
страстна,
мила,
с очи - бездънни езера.
Сърцето ми за миг пленила
и възцарила самота.

 

Очаквам те...
Красива,
страстна,
мила,
с коси - узрели класове
Душата ми опиянила
и посадила ветрове.

 

До мене си...
Красива,
страстна,
мила,
с усмивка като син елмаз.
В погледа си притаила
любов,оргазъм и екстаз.

 

Отиваш си...
Красива,
тъжна,
мила,
след бурна нощ... И самота...
Сърцето ми с тъга завила
до следващият път.
Съдба!


Н. Найденов

Заспивам сам…

Заспивам сам, а искам да прегърна някой,
въртя се буден със затворени очи
и знам че тебе търся в мрака,
но той погълнал те е цялата, уви.

Сънувам ден, бленувам светлина,
желая теб, мечтая красота,
но будя се, а тебе тук те няма,
пропадам пак в оная яма,
която изкопаха тук прекрасните ръце,
създали, покорили и убили моето сърце.

И ето — пак съм сам, а стаята мълчи,
и ето — пак кошмар ме чака,
въртя се буден със затворени очи,
заспивам сам, а искам да прегърна някой

Еди Маринов 

Когато след пир полунощен самотен,
на зиг-заг се връщаш дома
И киска се вихър над жребий сиротен
И плаче безлунна тъма,
побързай, побързай, на спиртника прашен
тури тенекийно джезве -
на винени пари под пристъпа страшен,
свари си горчиво кафе.

Отвориш ли тръпнейки плика и цветен
И лъхне ли дъх мразовит,
опит от тъгата на поздрава сетен,
не гледай тъй блед и убит
изтрий от сърце си мечтите парфюмни
за черни очи кадифе
под тъмната стряха на мисли безумни -
свари си горчиво кафе.

А привечер зимна в безлистните клони
щом стене фъртуната зла,
И зимният вихър се киска поклони
през мътните бледи стъкла
с коси заснежени младежкия спомен
отдай на аутодафе
И бавно на малкия спиртник поломен
свари си горчиво кафе.

Хр.Смирненски

Никола Вапцаров – ИСТОРИЯ


Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? –
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,

ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито.

Ще бъдеш ли поне признателна,
че те нахранихме с събития
и те напоихме богато
с кръвта на хиляди убити.

Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.

Поетите ще са улисани
във темпове и във агитки
и нашта мъка ненаписана
сама в пространството ще скита.

Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова.

По синорите сме се раждали,
на завет някъде до тръните,
а майките лежали влажни
и гризли сухите си бърни.

Като мухи сме мрели есен,
жените вили по задушница,
изкарвали плача на песен,
но само бурена ги слушал.

Онез, които сме оставали,
се потехме и под езика,
работехме къде що хванем,
работехме като добитък.

Мъдруваха бащите в къщи:
“Така било е и ще бъде…”
А ние плюехме намръщено
на оглупялата им мъдрост.

Зарязвахме софрите троснато
и търтвахме навън, където
една надежда ни докосваше
със нещо хубаво и светло.

О, как сме чакали напрегнато
в задръстените кафенета!
И късно през нощта си легахме
с последните комюникета.

О, как се люшкахме в надеждите!…
А тегнеше небето ниско,
свистеше въздуха нажежен…
Не мога повече! Не искам!…

Но в многотомните писания,
под буквите и редовете
ще вика нашето страдание
и ще се зъби неприветно –

защото би ни безпощадно
живота с тежките си лапи
направо по устата гладни,
затуй езика ни е грапав.

И стиховете, дето пишем,
когато краднем от съня си,
парфюмен аромат не дишат,
а са навъсени и къси.

За мъката – не щем награди,
не ще дотегнем и с клишета
на томовете ти грамади,
натрупани през вековете.

Но разкажи със думи прости
на тях – на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.

         Недей да казваш: „Чакам любовта”!
         Любов е да се радваш, че живееш –
         навсякъде около теб е тя,
         въпросът е това да проумееш.
         Ако случайно срещнеш някой друг,
         той просто става част от любовта ти...
         Огледай се! С любов е пълно тук –
         в очите ти, в ръцете ти, в гласа ти –
         навсякъде, във всичко все е тя,
         когато още жив си и копнееш...
         Невероятна става любовта,
         когато с още някой я живееш.

Д.Банев

А ВСЪЩНОСТ - ЗНАЕШ...

Не ти се вярва, но ми правиш чудеса.
(Една планета цялата в любов превърна!)
Сърдит си ми, когато замълча.
Но тайничко мечтаеш да прегърнеш
и мен, и тъжните ми дни,
и мислите ми, разпилени сред безкрая,
сълзите ми... ината ми дори,
и вечната ми нужда да мечтая.
Не ти се вярва, но в душата ти чета
не само всичко, дето искаш да ми кажеш...
Прочитам в нея толкова неща,
които ти не подозираш даже.
Прочитам в нея малкото момче,
което търси в мен едно момиче.
Мъжа прочитам, който ме зове.
Приятеля. Спасителя. И всичко...
Прочитам тайните ти страхове.
Ранимата ти обич препрочитам...
Не ти се вярва. Знам. Добре.
Но знаеш ли...ужасно те обичам!   (http://www.kolobok.us/smiles/artists/just_cuz/JC_lion.gif)

caribiana

        Е. Петрова - "Знам една дума..." 



              Знам една дума, която

                изпълва простора с копнеж

                и кара сърцето да плаче

                зъзнещо в зимния скреж.

 

                             Знам една дума, която

                към тебе протяга ръка,

                но често затваря вратата

                преди да достигне целта.

 

                Знам една дума, която

                ме кара да крия лъчите с ръце

                виждайки само тъгата,

                вместо красивото синьо небе.

 

                Знам една дума, която

                събрала е в себе си всички пустинни земи.

                Тази дума е толкова малка,

                а толкова много тежи...

 

                Но ти вероятно познаваш

                този копнеж за топлина,

                а думата е ... самота.

 

НЕ ТЕ ИЗМЕСТИ НИКОЙ - Елисавета Багряна

Не те измести никой в тази къща.
И стола ти е празен в моя кът,
и в книгата ми никой не обръща
листа - недоизчетен този път.

Не гледа в лятна вечер никой с мене,
на прага седнал, звездния екран,
и никой не поема удивено
букета, рано сутринта набран.

Когато зъзна, никой не намята
с любов на плещите ми топъл шал -
и в жега, с витошка вода налята,
не ми е нежно чашата подал.

Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон...

И видимо в дома тук няма нещо
за тебе да напомня всеки миг -
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоя лик.

Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоя пулс тупти -
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.

1959 г.

Най-синьо е морето вечер
полюшвано от палав бриз
със самочувствие за Вечност
във божията Летопис...

Най-синьо е морето вечер,
когато гларусни крила
тревожно носят отдалече
над него синкава мъгла...

Най-синьо е морето вечер
и по трептящата му гръд
пренасяш своята човешка,
неясно замечтана скръб,

защото си разбрал,че вечер
когато сенките растат
е времето разделно вече
дошло за тръгване и път;

и там където се докосва
небето в сините вълни
не свършва твоят път, а почва,
но кой да каже: “ Остани!..

Коста Качев

Днес се навършват 136 години от гибелта на Христо Ботев и загиналите за свободата на България.

Борба

В тъги, в неволи, младост минува,
кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде...
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря,
в гърди ни любов, ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеш свестен човек събуди!
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
"Богат е", казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка мъдрост... Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи святи, а ум човешки
да скове навек в окови тежки!
Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят нейде запратен,
със свойте притчи между светците,
казал е глупост между глупците,
и нея светът до днес повтаря -
"Бой се от бога, почитай царя!"
Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но, кажи, що са могли да сторят!
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша със вяра:
мълчи, моли се, кога те бият,
кожата да ти одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай:
"Боже, помилуй - грешен съм азе",
думай, моли се и твърдо вярвай -
бог не наказва, когото мрази...
Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ - вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби - зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещен конец...
Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"

Боли


Колкото и да отричаш,
Зная, още ме обичаш,
Себе си и мен обричаш,
Да живеем в самота;

Криеш се зад тъмни очила,
С презрение ме стъпка и в калта,
Прощавам ти, това ще понеса,
Вината си пред теб ще изплатя;

Тръгваш и не мога да те спра,
Химера се оказа любовта,
Оплетох се в поредната лъжа,
За кой ли път несбъдната мечта;

( Всички прилики с действителни лица и събития е случайна )

"В телата си разпръснати върнете се" - Филип Хосе Фармър

"- И защо човечеството получи своята Втора Възможност? - попита Колоп с тихия си сериозен глас.
- Нима я заслужава? Не. С малко изключения хората са подло, нищожно, дребнаво, злобно, тесногръдо, невероятно себично, вечно препиращо се и гнусно гъмжило. Като го наблюдават, боговете - или Бог - би трябвало да повърнат. Но в тази божествена храчка се намират и съсиреци на състраданието, моля да ме извините, че си служа с подобни образи. Колкото и да е долен човекът, той съдържа сребърната нишка на божественото в себе си. Не е безсмислено твърдението, че човек е сътворен по образ и подобие Божие. И в най лошите сред нас има нещо, което си струва да бъде съхранено, и от това нещо може да възникне новият човек."

ПРИЗHАЙ

    От праг
    до праг,
    от бряг
    до бряг.

    От глад
    до глад,
    от ад
    до ад.

    От край
    до край,
    от рай,
    до рай.

    Признай -
    докрай.

Евтим Евтимов

Живей, когато имаш всичко-
или от всичко си лишен-
и късаш думите на срички,
за да не паднеш в техен плен.

Живей, когато ти се плаче-
или от плач си отвратен-
от бели вълци и гризачи,
които ровят в твоя ден.

Живей с умората на всеки,
сънувай неговия сън,
и ако всичко си отрекъл-
повикай Слънцето отвън.

Живей, дори да си измамен
от собствената си съдба,
и вместо да усетиш рамо-
усещаш нечий нож в гърба.

Живей за всичко, а когато
животът вече изгори-
вдигни се пак и без остатък
останките му събери.

Живей! И всяка адска жега
с капчукова вода полей!
Дори да ти коват ковчега,
живей, Приятелю, живей!…


Евстати Бурнаски 

When the heat of light melts into the speeding time
when the king returns to the ivory cityside
let the magnet mages wave the signals, flashing oh so fast
then you'll meet me there under the moonshine
in a lover's heaven, we'll keep our promises at last
in a lover's heaven we'll forget the past.

Do you want to dance with me through one of those lonely nights
it's more than a dream, maybe we're reaching the gardens of delight
do you want to dance with me through one of those lonely nights
it's more than a dream, maybe we're drowning in empires of delight......


Dance with Me - Alphaville

Печеля, но от загуби сломен,
в зори усещам нощната прохлада,
лежа, а пък пръстта под мен пропада,
без пукнат грош съм по-богат от вас,
наследник съм, но дял не ми се пада,
добре приет и нежелан съм аз.

 *rose*  *heart*  Слайд ИТ  -  поезията  на  новото  време ... http://www.vbox7.com/play:49d2dbe353   *heart*     ; }

Христо Смирненски - "БОСОНОГИТЕ ДЕЦА" 


Привечер е. Бaвно, дебнешком сякаш, се спускат лилави сенки над града. Огромният слънчев кръг догаря в потоци злато и алена кръв. Като мъртва сива змия лежи шосето сред стихнали поля. И ето босоногите. Три, четири, шест. Впрегнати в мънички колички, натоварени с дърва и съчки, те опъваха мускулите на своите млади тела. Фуражка с отпрани козирка, черни кръпки на сивите панталони, а жилите им изпънати като корабни въжета. Пот струят челата. А градът е тъй далече. Малки роби, впрегнати в ярема на своята беднота, деца, в чиито очи гори тихата скръб на старци. Далече е градът! Далече. Край вас ще отминат още много доволници, край вас ще профучат автомобилите на тези, които нивга в живота си не са пили горчивата чаша на мизерията — те, зарад които е вашата мъка.
Какво знаят те? В ресторантите на Чамкория свирят оркестрите, във вилите е тъй уютно и безгрижно. Черната сянка на глада не протяга там ръце. Не сплита лепкавите мрежи Грижата. Какво знаят те?
— Мамо, защо са се впрегнали тези деца? — пита невръстният доволник от автомобила.
— Носят дърва за зимата.
— А не им ли тежи?
— Не, маминото, те са свикнали.
Босоногите спират с тежка въздишка, стрелват искрящ омраза поглед и пак повличат количките си. Трият с ръка изпотени чела, изпъват жилите на почернелите си вратове и пристъпят. Облаци прах ги заливат, прах, сив и задушен като живота. А върху втората количка отгоре на дървата седи малка помагачка — синеоко сестриче. Кръв, тъмночервена ивица кръв, е засъхнала по крачето му. Но то поглежда небето, поглежда полето и се усмихва. Кому се усмихваш, малка златокоса робиньо? На мъката?...
На своята белоснежна детска душа се усмихваш ти. Твоята младост гледа с меки, кадифени очи. Но утре? Утре сивият поток на живота ще повлече и твоята младост, и твоята усмивка. И повлякла количката, изпотена, изпрашена, видяла тук черна мъка, там празнота и вечно охолство, ти не се усмихваш вече. По детското чело ще легнат сенки, влажните очи ще заискрят омраза и редом със своите одрипани братя ти ще свиеш своите малки, черни, изподраскани юмручета:
— Два свята, единият е излишен!

"Глад за истински неща"- Мадлен Алгафари  *rose*

Косите ти са бели, но очите ти са същите.
Ръцете ти треперят, но очите ти са същите.
И бръчките-дълбоки, но очите ти са същите.
И болките-жестоки, но очите ти са същите.
Приведен е гърбът ти, но очите ти са същите.
По-бавен е умът ти, но очите ти са същите.
Душата може и да плаче, но очите ти са същите.
Най-хубавото е обаче, че аз в очите ти съм същата!

С течение на времето, ще научиш тънката разлика между това, да крепиш една ръка и да заробиш една душа и
ще научиш, че да обичаш, не значи да се осланяш на някого и че партньорство, не значи сигурност.
Ще започнеш да научаваш, че целувките не са договор..., нито подаръците са обещания..
Ще научиш, че колкото по-сурово съдиш другите, толкова по-сурово ще те съдят и накрая ще те осъдят.
Ще научиш, че няма значение на колко парчета се е пръснало сърцето ти, светът няма да спре, за да ти даде възможност да се възстановиш.
Ще научиш, че човек сам трябва да поддържа собствената си градина и украсява душата си, вместо да чака някой друг да му подари цветя.
Ще започнеш да приемаш провалите си с високо вдигната глава и гледайки напред, ще се научиш да строиш „днес” всичките си пътища, защото „утре” може да бъде твърде несигурно и бъдещето има навика да пропада в бездна….

Хорхе Луис Борхес

Мира нямам, че те обичам!

Време ли нямах - да те забравя?
Повод ли нямах - да те заместя?
Огън ли нямах - Да се запаля?
Или очи нямах насреща?

Сълзи ли нямах - да не изстина?
Рани ли нямах - да те не мразя?
Гордост ли нямах - да те не диря?
Или честта си да пазех?

Мисли ли нямах - да те не мисля?
Сърце ли нямах - пак да обича?
Спомен ли нямах - да ме пронизва?
Разум ли - да те отрича?

Други ли няма - по тях да тичам?
Воля ли нямам - гръб да обърна?
Нужда имам да те обичам..
Сили нямам да се не върна!

Мадлен Алгафари

          
                           Къде ли пак се луташ, мое вдъхновение...





Къде ли пак се луташ,

мое вдъхновение?

В кого се припознаваш? И на кого звъниш?

Чий тъмен поглед вдигаш за смело откровение?

На неизвестен гений? На самолюбец нищ?

 

Дали не спускаш котва в безплодната пустиня,

или в море от хора размахваш светлинка?...

Дали в пробита шапка не хвърляш милостиня,

или край храма древен протягаш ти ръка?

 

Със някого пиянстваш?... Или самотно страдаш?...

Не си ли там, където до вчера аз съм бил?

А може би се мяташ на снежна автострада -

на черна автострада, в горящ автомобил?...

 

Страхувам се за тебе! Сърцето ми усеща,

че още съм ти нужен, но докога - не знам...

Все пак ще бъда жив

до следващата среща.

Ти вече ме научи да бъда дълго сам.



Георги Константинов

Аз казах ли ти колко те обичам?
Пропуснах, но пък още имам време.
Забързах се улисана да тичам,
че скоро ще се свършат и вселените.
Не ти ли казах? Много те обичам!
Забравила съм как се изговаря.
Обичане не зная как да сричам,
но зная, че отваря даже Рая.
С обичане къде ли се не стига.
До там, до някъде, дори до Бога.
Разпява се и с него чучулига.
Събуждам се до теб и всичко мога.
Е, знаеш, страшно много те обичам.
(На думи съм ужасно пестелива.)
Прощавай ми, на друга не приличам
и всяка друга лесно си отива.
А аз се връщам, свършиха се вече
безкрайните измислени вселени.
Обичам те и идвам от далече,
но идвам да остана...
тук до тебе.

Николина Милева  *rose*

 СРОДНА ДУША


Случайно забелязах те в тълпата
от безсрамно блудстващи души.
Усмихна се и продължи нататък,
но в мен остави палещи очи.

Като дете несправедливо обвинено
бунтувах се, не бях те преживял.
Оглеждах се за теб опиянено -
дори не бях със теб се запознал ...

А погледът ми търсеше приятел -
душа, в която бях се припознал.
Безкрайно тъжен продължих нататък,
че вечно ще те търся осъзнал.

Камен Илиев

"Малко той, малко аз, малко ние"- Мария Василева

"Той обещава разни неща, които аз запомням без да искам.. и които обаче остават все там - близо до рояла, сред песните, които той пее. Аз танцувам сред дима на чужди цигари, сред настроението между неговата и моята чаша уиски без лед. А аз съм така уморена от планове, че предпочитам да мълчи и да не обещава нищо никога, но да е тук винаги. Това ми стига. Той изглежда различен - по-умен, по-добър, по-истински, но те всички винаги са изглеждали така, а после си тръгват така реално, колкото нереално са дошли.. и остава само горчивият вкус по неизживяното и по раздялата.. ако, разбира се, можем да наречем раздяла нещо без начало, но с край."

А. Блейк

‎"Идва момент, в който просто обичаш някого. Не защото е добър или лош, или какъвто и да било. Просто го обичаш. Това не означава, че ще бъдете заедно завинаги. Не означава, че няма да се нараните взаимно. Значи само, че го обичаш. Понякога въпреки това, което е, а понякога заради това, което е. И знаеш, че и той те обича, понякога заради това, което си, а друг път въпреки него."

Аз вярвам в мълчаливата любов…                            


Без думи, без красиви обещания,

Без упреци, без молещи уста.

Аз вярвам  само в нямото страдание,

В сподавения порив на кръвта.

 

Очи, в които погледът не гасне,

докосването нежно на ръце –

от клетви, от несдържан плач по–ясно

говорят на човешкото сърце.

 

Тя всичките прегради побеждава!

Тя – вечен огън и нестихващ зов!

Как нея ще отминеш, ще забравиш?

Аз вярвам в мълчаливата любов.

Давид Овадия

Габриел Гарсия Маркес - прощално писмо

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.
Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.
Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!
Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.
Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...
Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.
На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.
Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.
Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.
Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.
Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш. Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изрази.

Таня Момчева - Ако ми кажеш "ДА"

Ти все повтаряше, че Дяволът живее в мен,
а после казваше, че те изпращам в Рая,
как безгранична страст и нежност пазя в плен,
продължаваш да се чудиш, но не знаеш...

Наричаше ме Бедствие, Пожар!
Твърдеше, че съм ти откраднала душата,
а после ставах твоя Божи дар,
превръщах се в съкровище, във злато...

Ти казваше, че моите ръце докосват
като пръски от морето,
че очите, като на дете, те омагьосват,
виждат право във сърцето...

Ти казваше, че никой досега
така не те е опознавал...
кажи ми помниш ли това,
кажи ми някога дали си съжалявал

за нощите, в които като дявол
крадях целувки, викове, стенания,
без ум ти се отдавах многократно...
за теб това ли бяха наказания?

За миговете, във които си признавал
за толкова обиди и предателства,
за това, че аз съм те белязала...
за това, че изградихме и приятелство?

И ако ми кажеш "ДА", ще те изтрия
от паметта и от мечтите, и от чувствата,
ще взема душ, от тялото ще те измия,
ще те забравя...
извини за неудобството.

"Монахът, който продаде своето ферари" -Робин Шарма

"Няма нищо по-важно от себевладеенето и непрекъснатата грижа за съзнанието, тялото и душата, за да намериш висшия си аз и да заживееш живота, за който си мечтал. Как можеш да се грижиш за другите, ако не можеш да се погрижиш дори за самия себе си? Как можеш да правиш добро, ако ти самият не се чувстваш добре? Невъзможно е да те обичам, ако не съм способен да обичам себе си!"