Дамата в черно - това беше нейния псевдоним. Тя беше една тъмна магьосница свикнала да прави обикновенните хора нещастни. Опожаряваше реколтата, пресъхваше кладенците и какво ли още не - само и само да има някой да страда. Хората разбраха кой е виновен за тяхното отчаяние и нищета и решиха да я прогонят. Събраха се на селския път водещ към нейната тъмна кула нагоре по хълма. Беше вече тъмно и те носеха факли. Бавно пристъпваха към извисяващата се като че ли до небесата каменна кула. Чу се писък, такъв че всички замръзнаха на място, дори огънят от факлите не се движеше. Настъпи гробна тишина, но всички чуваха още в главите си онзи ужасяващ писък. Едно малко момченце се промуши из тълпата и отиде най отпред. Там седяха трима мъже и една жена. Мъжете бяха навели глави и гледаха някак виновно в пръстта под краката им, а жената.. жената държеше в ръце своето момиченце. /// ..но какво е станало.. се чудеше момчето. Това тя ли е. Мари ли е това? /// Малкото момиченце бе приятелка на изплашеното дете. То обърна поглед към кулата и видя Дамата в черно да се кикоти лицемерно и да раздава смръзяващи погледи. Момчето се закле да отмъсти за смъртта на своята приятелка докато е живо.
Мина се време. Момчето вече беше поотраснало, но беше недохранено затова се разболя. Не след дълго то почина с една горчивина в сърцето,която нему даде да отиде одвъд, неизпълнената му клетва да отмъсти за Мари. Това не му даваше мира и то бродеше из гората около кулата всяка нощ. Времето течеше, а неговата мъка не стихваше. Дамата в черно продължаваше да всява ужас и да тероризира хората в селото. Те вече се бяха примирили с това, пък и не искаха да загубят още някое дете при опит да и отмъстят. Но те не знаехе че имат лъч надежда криещ се в гората. Момчето. Това беше тяхното спасение. Само то можеше да убие вещицата. Но за да стане това трябваше да има сили, силите на ослепителната светлина скрита в сърцето му, изразяваща неговата искрена любов към Мари. За да се отключи обаче тази сила трябваше селото да бъде обединено и обедено че могат да се справят с Дамата в черно. Вече неможещо да чака момчето се помоли на глас като вярваше че все някой ще го чуе в нощта. Селото обаче спеше непробудно.
Но в замъка Крал Дъар Небесний се събути от силно главоболие. Той стана и седна в леглото. Държайки се за главата си той чу някой да говори. Но в стаята няма никой.. Кой е това? .. помисли си краля. ..Да не би господ да ми говори ?.. Силно набожен той се вслуша в гласа. Събра армията и тръгна, тръгна без да се сбогува дори с кралицата. След 3 дни краля пристигна в селото. Видя с очите си как живеят поданиците му и се вбеси. Попита един старец кой им е причинил това. Белокосият посочи кулата без да я погледне и да издаде и звук. Беше ням. Вещицата го беше проклела, защото този човецец се мъчеше да обедини селото срещу нея.
Вече се свечеряваше и крал Дъар Небесний реши първо да си починат от дългия път и на сутринта да се справят с Дамата в черно. Тъмнината покри всичко наоколо за броени минути. Армията това и чакаше. Всички се отдадоха на заслужена почивка. Палатката на краля беше близо до гората. В нея беше момчето, което тъкмо се беше пробудило. Ослушвайки се то дочу как пръхтят коне, върваят хора и се дега лека врява. Това не беше обичайно за селото по това време. Любопитно какво става момчето изтича към светлините, които едва се виждаха от гъстите дървета. Докато стигне обаче всички бяха заспали, а конете хрупаха доволни сеното си. То успя да познае палатката на краля и се запъти към нея с един въпрос витаеш в мислите му .. Нима някой е чул милитвите ми?.. Краля спеше както и неговата охрана явно изморена от пътя. Момчето се вмъкна вътре и се огледа. Нямаше нищо по специално както си мислеше, че изглежда кралската палатка - Едно легло, един сандък до него и нещо наподобяващо масичка. ..Явно са бързали и затова не са взели много неща.. опита се да си обясни бедната кралска палатка развълнуваното дете.
Без да губи повече време то се всели в краля. Ярка розова светлина излизаше от очите му. Това вече не беше краля. Това беше детето, но не беше само. С него бяха всички обединени и решени да се бият, макар и заспали, то усещаше че е така. Момчето- крал се изправи и взе меча облегнат до съндъка. Той засия със същата светлина, с която светеха очите му. Това беше силата скрита в сърцето му, силата способна да победи Дамата в черно. Той излезе и навън видя как всички спят все още въпреки ослепителната светлина. Продължи направо към кулата без да поглежда назад. Там беше немият старец, който го гледаше и не можеше да повярва. Всичко сякаш стана за миг. На върха на кулата броблесна за секунда. Чу се страшно пукане. Всички се стреснаха и скочиха от леглата. Но навън беше вече светло. и какво да видят - навсякъде зелено и пълно с живот. Само кралят спеше. Охраната нахлу в палатката му и видя как той стиска меча си в лявата си ръка. Това ги очуди повече отколкото,че изобщо го стиска, защото той беше десничар. Краля се събуди и ги попита какво е станало. Излезе навън и първоначално не разбра къде се намира. Всичко беше променено - имаше трева, реката ромолеше, а вятъра поклащаше огромните корони на дърветата. Той се огледа и още веднъж попита какво се е случило. Една жена се приближи до него, целуна муръка и му каза : ..моето момче ми каза да ви благодаря.. Вие спасихте нашето село.. ... Но как е възможно това, та аз спях .. помисли си краля.. Искам да се видя с твоето момче, жено.. Каза той...Тя му обяснила, че няма как да се случи това, тъй като то е починало отдавна и й се явил на сън облян в бледорозова светлина. Като чу това кралят изведнъж се сети какво бе сънувал - същата ярка светлина, която жената му описва, но само нея и нищо повече. Тогава дойде стареца, но този път ухилен и ведър. Той посочи отново кулата и продума - Вие бяхте там кралю, аз видях..видях как убивате _LadyBlack и тя вече няма ДУМАТА за нашето бъдеще, а само вие. Бог да ви поживи крал Дъар Небесний..