Книги и Поезия 2

[viki4]

НЕ ТЕ ИЗМЕСТИ НИКОЙ - Елисавета Багряна

Не те измести никой в тази къща.
И стола ти е празен в моя кът,
и в книгата ми никой не обръща
листа - недоизчетен този път.

Не гледа в лятна вечер никой с мене,
на прага седнал, звездния екран,
и никой не поема удивено
букета, рано сутринта набран.

Когато зъзна, никой не намята
с любов на плещите ми топъл шал -
и в жега, с витошка вода налята,
не ми е нежно чашата подал.

Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон...

И видимо в дома тук няма нещо
за тебе да напомня всеки миг -
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоя лик.

Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоя пулс тупти -
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.

1959 г.

[viki4]

Най-синьо е морето вечер
полюшвано от палав бриз
със самочувствие за Вечност
във божията Летопис...

Най-синьо е морето вечер,
когато гларусни крила
тревожно носят отдалече
над него синкава мъгла...

Най-синьо е морето вечер
и по трептящата му гръд
пренасяш своята човешка,
неясно замечтана скръб,

защото си разбрал,че вечер
когато сенките растат
е времето разделно вече
дошло за тръгване и път;

и там където се докосва
небето в сините вълни
не свършва твоят път, а почва,
но кой да каже: “ Остани!..

Коста Качев

[viki4]

Днес се навършват 136 години от гибелта на Христо Ботев и загиналите за свободата на България.

Борба

В тъги, в неволи, младост минува,
кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде...
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря,
в гърди ни любов, ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеш свестен човек събуди!
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
"Богат е", казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка мъдрост... Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи святи, а ум човешки
да скове навек в окови тежки!
Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят нейде запратен,
със свойте притчи между светците,
казал е глупост между глупците,
и нея светът до днес повтаря -
"Бой се от бога, почитай царя!"
Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но, кажи, що са могли да сторят!
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша със вяра:
мълчи, моли се, кога те бият,
кожата да ти одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай:
"Боже, помилуй - грешен съм азе",
думай, моли се и твърдо вярвай -
бог не наказва, когото мрази...
Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ - вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби - зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещен конец...
Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"

[papa100]

Боли


Колкото и да отричаш,
Зная, още ме обичаш,
Себе си и мен обричаш,
Да живеем в самота;

Криеш се зад тъмни очила,
С презрение ме стъпка и в калта,
Прощавам ти, това ще понеса,
Вината си пред теб ще изплатя;

Тръгваш и не мога да те спра,
Химера се оказа любовта,
Оплетох се в поредната лъжа,
За кой ли път несбъдната мечта;

( Всички прилики с действителни лица и събития е случайна )

[viki4]

"В телата си разпръснати върнете се" - Филип Хосе Фармър

"- И защо човечеството получи своята Втора Възможност? - попита Колоп с тихия си сериозен глас.
- Нима я заслужава? Не. С малко изключения хората са подло, нищожно, дребнаво, злобно, тесногръдо, невероятно себично, вечно препиращо се и гнусно гъмжило. Като го наблюдават, боговете - или Бог - би трябвало да повърнат. Но в тази божествена храчка се намират и съсиреци на състраданието, моля да ме извините, че си служа с подобни образи. Колкото и да е долен човекът, той съдържа сребърната нишка на божественото в себе си. Не е безсмислено твърдението, че човек е сътворен по образ и подобие Божие. И в най лошите сред нас има нещо, което си струва да бъде съхранено, и от това нещо може да възникне новият човек."

[papa100]

ПРИЗHАЙ

    От праг
    до праг,
    от бряг
    до бряг.

    От глад
    до глад,
    от ад
    до ад.

    От край
    до край,
    от рай,
    до рай.

    Признай -
    докрай.

Евтим Евтимов

[papa100]

Живей, когато имаш всичко-
или от всичко си лишен-
и късаш думите на срички,
за да не паднеш в техен плен.

Живей, когато ти се плаче-
или от плач си отвратен-
от бели вълци и гризачи,
които ровят в твоя ден.

Живей с умората на всеки,
сънувай неговия сън,
и ако всичко си отрекъл-
повикай Слънцето отвън.

Живей, дори да си измамен
от собствената си съдба,
и вместо да усетиш рамо-
усещаш нечий нож в гърба.

Живей за всичко, а когато
животът вече изгори-
вдигни се пак и без остатък
останките му събери.

Живей! И всяка адска жега
с капчукова вода полей!
Дори да ти коват ковчега,
живей, Приятелю, живей!…


Евстати Бурнаски 

[straho]

When the heat of light melts into the speeding time
when the king returns to the ivory cityside
let the magnet mages wave the signals, flashing oh so fast
then you'll meet me there under the moonshine
in a lover's heaven, we'll keep our promises at last
in a lover's heaven we'll forget the past.

Do you want to dance with me through one of those lonely nights
it's more than a dream, maybe we're reaching the gardens of delight
do you want to dance with me through one of those lonely nights
it's more than a dream, maybe we're drowning in empires of delight......


Dance with Me - Alphaville

[Галахад]

Печеля, но от загуби сломен,
в зори усещам нощната прохлада,
лежа, а пък пръстта под мен пропада,
без пукнат грош съм по-богат от вас,
наследник съм, но дял не ми се пада,
добре приет и нежелан съм аз.

[expertoflove]

    Слайд ИТ  -  поезията  на  новото  време ... http://www.vbox7.com/play:49d2dbe353        ; }

[viki4]

Христо Смирненски - "БОСОНОГИТЕ ДЕЦА" 


Привечер е. Бaвно, дебнешком сякаш, се спускат лилави сенки над града. Огромният слънчев кръг догаря в потоци злато и алена кръв. Като мъртва сива змия лежи шосето сред стихнали поля. И ето босоногите. Три, четири, шест. Впрегнати в мънички колички, натоварени с дърва и съчки, те опъваха мускулите на своите млади тела. Фуражка с отпрани козирка, черни кръпки на сивите панталони, а жилите им изпънати като корабни въжета. Пот струят челата. А градът е тъй далече. Малки роби, впрегнати в ярема на своята беднота, деца, в чиито очи гори тихата скръб на старци. Далече е градът! Далече. Край вас ще отминат още много доволници, край вас ще профучат автомобилите на тези, които нивга в живота си не са пили горчивата чаша на мизерията — те, зарад които е вашата мъка.
Какво знаят те? В ресторантите на Чамкория свирят оркестрите, във вилите е тъй уютно и безгрижно. Черната сянка на глада не протяга там ръце. Не сплита лепкавите мрежи Грижата. Какво знаят те?
— Мамо, защо са се впрегнали тези деца? — пита невръстният доволник от автомобила.
— Носят дърва за зимата.
— А не им ли тежи?
— Не, маминото, те са свикнали.
Босоногите спират с тежка въздишка, стрелват искрящ омраза поглед и пак повличат количките си. Трият с ръка изпотени чела, изпъват жилите на почернелите си вратове и пристъпят. Облаци прах ги заливат, прах, сив и задушен като живота. А върху втората количка отгоре на дървата седи малка помагачка — синеоко сестриче. Кръв, тъмночервена ивица кръв, е засъхнала по крачето му. Но то поглежда небето, поглежда полето и се усмихва. Кому се усмихваш, малка златокоса робиньо? На мъката?...
На своята белоснежна детска душа се усмихваш ти. Твоята младост гледа с меки, кадифени очи. Но утре? Утре сивият поток на живота ще повлече и твоята младост, и твоята усмивка. И повлякла количката, изпотена, изпрашена, видяла тук черна мъка, там празнота и вечно охолство, ти не се усмихваш вече. По детското чело ще легнат сенки, влажните очи ще заискрят омраза и редом със своите одрипани братя ти ще свиеш своите малки, черни, изподраскани юмручета:
— Два свята, единият е излишен!

[viki4]

"Глад за истински неща"- Мадлен Алгафари 

Косите ти са бели, но очите ти са същите.
Ръцете ти треперят, но очите ти са същите.
И бръчките-дълбоки, но очите ти са същите.
И болките-жестоки, но очите ти са същите.
Приведен е гърбът ти, но очите ти са същите.
По-бавен е умът ти, но очите ти са същите.
Душата може и да плаче, но очите ти са същите.
Най-хубавото е обаче, че аз в очите ти съм същата!

[viki4]

С течение на времето, ще научиш тънката разлика между това, да крепиш една ръка и да заробиш една душа и
ще научиш, че да обичаш, не значи да се осланяш на някого и че партньорство, не значи сигурност.
Ще започнеш да научаваш, че целувките не са договор..., нито подаръците са обещания..
Ще научиш, че колкото по-сурово съдиш другите, толкова по-сурово ще те съдят и накрая ще те осъдят.
Ще научиш, че няма значение на колко парчета се е пръснало сърцето ти, светът няма да спре, за да ти даде възможност да се възстановиш.
Ще научиш, че човек сам трябва да поддържа собствената си градина и украсява душата си, вместо да чака някой друг да му подари цветя.
Ще започнеш да приемаш провалите си с високо вдигната глава и гледайки напред, ще се научиш да строиш „днес” всичките си пътища, защото „утре” може да бъде твърде несигурно и бъдещето има навика да пропада в бездна….

Хорхе Луис Борхес

[viki4]

Мира нямам, че те обичам!

Време ли нямах - да те забравя?
Повод ли нямах - да те заместя?
Огън ли нямах - Да се запаля?
Или очи нямах насреща?

Сълзи ли нямах - да не изстина?
Рани ли нямах - да те не мразя?
Гордост ли нямах - да те не диря?
Или честта си да пазех?

Мисли ли нямах - да те не мисля?
Сърце ли нямах - пак да обича?
Спомен ли нямах - да ме пронизва?
Разум ли - да те отрича?

Други ли няма - по тях да тичам?
Воля ли нямам - гръб да обърна?
Нужда имам да те обичам..
Сили нямам да се не върна!

Мадлен Алгафари

[papa100]

          
                           Къде ли пак се луташ, мое вдъхновение...





Къде ли пак се луташ,

мое вдъхновение?

В кого се припознаваш? И на кого звъниш?

Чий тъмен поглед вдигаш за смело откровение?

На неизвестен гений? На самолюбец нищ?

 

Дали не спускаш котва в безплодната пустиня,

или в море от хора размахваш светлинка?...

Дали в пробита шапка не хвърляш милостиня,

или край храма древен протягаш ти ръка?

 

Със някого пиянстваш?... Или самотно страдаш?...

Не си ли там, където до вчера аз съм бил?

А може би се мяташ на снежна автострада -

на черна автострада, в горящ автомобил?...

 

Страхувам се за тебе! Сърцето ми усеща,

че още съм ти нужен, но докога - не знам...

Все пак ще бъда жив

до следващата среща.

Ти вече ме научи да бъда дълго сам.



Георги Константинов