Пролетта на гнева, Пролог

[Oton]

Несигурните първи лъчи на новоизлюпеното пролетно слънце докоснаха колебливо покривите на хилядите номадски шатри, които все още бяха притихнали в иначе студената утрин.
Докоснаха тренировъчния шлем на Крум, Покорителят на Стената, Пръв сред Първите и Главнокомандващ Всепобедната Орда, докато, съблечен до кръста, стискащ извития си грамаден ятаган, плавно пристъпваше, заобиколен от десет от своите капитани. С присвити очи, съсредоточен и изпънат като струна, Монголът ги чакаше да го атакуват.
Докоснаха матовото смугло лице на ИваНина, Вожд на северните варвари, един от новите номадски пълководци, отговорили на призива на Ордата за финален щурм срещу земята имперска. Младата жена пристъпи към кладенеца по долна риза, за да извади от него ведро с ледена вода, с което да се залее, както правеше всяка сутрин, преди да започне каквото и да е, независимо дали бе смразяващ студ или нечовешка жега. След това щеше да се отправи на поредния си разузнавателен патрул.
Докоснаха обезобразената дясна буза на Йованна през един от процепите в шатрата й, докато тя, уморена и неспала вече три денонощия, оформяше последните подробности по дипломатическия декрет, който Хаос трябваше да подпише днес. Документът беше абсолютно секретен, за него знаеха само тя и Бащата на Степта и още днес тя трябваше да замине и да гарантира със собствения си живот, че той ще бъде одобрен от тези, към които Хаос бе отправил предложенията си. Любимият й липсваше, а тя нямаше представа дали ще се завърне жива от пътуването си и дали изобщо ще го види отново.
Докоснаха блестящото тънко острие на сабята на Асгарда, Кралицата на планинските племена от Илирион, докато тя внимателно го оглеждаше, търсейки следи от износване или нащърбвания. Стоманеното оръжие беше невероятно изящно и също толкова невероятно остро. Един от офицерите й бе усетил това предната вечер, след като, в пристъп на пиянска похотливост, си бе позволил да забрави, че Асгарда е не само красива жена, но и негов пряк командир. След като му отряза лявото ухо, планинската кралица го бе накарала да го изяде пред нея и пред всички останали участници в гуляя, които много бързо бяха изтрезняли.
Докоснаха небръснатата брада на Синия, вождът на югозападните бедуини, докато той за хиляден път се опитваше да си обуе левия сандал, а главата толкова много го болеше, сякаш някой я беше разцепил. Проклинайки на висок глас, светлокосият бедуин най-накрая се отказа от начинанието си и вбесен хвърли сандала по личния си слуга. Робът моментално се завтече мълчаливо, за да обуе своя господар. „Повече никога няма да стъпя в шатрата на онова животно Сахо!”, помисли си подивяло Синият.
Докоснаха разчорлената коса на Петя, водачката на народите от вътрешните земи, докато тя се опитваше да свие цигара с ароматен ориенталски тютюн, за който Синият й бе поискал цяло състояние. Ранната утрин бе любимото й време от деня и тя обичаше да го прекарва, пушейки и пиейки поне три чаши с билков чай. „Убиването на имперци е много по-сладко, когато сутринта е започнала както трябва”, помисли си тя и се засмя сама на шегата си, докато войниците и слугите й тихо я заобикаляха отдалеч, клатейки глава. Знаеха колко може да бъде брутална, ако някой прекъсне заниманието й всяка сутрин.
Докоснаха снажните рамене на маршал Робуст, Черният Шаман, предводителят на Децата на Дървото, докато хвърляше кости, принадлежащи вероятно на мъртви имперци, в цвъртящата и воняща смес в плоския тиган пред него. Други знамения искаше да види Робуст, не тези, които се оформяха в момента. Очите на тъмнокожия маршал се разшириха и той рязко се изправи, изритвайки съскащия тиган с всичка сила. После излезе от палатката си, треперещ от ярост и тръгна да търси търси вино. Неговото бе свършило, но щеше да намери вино, дори да трябваше да убие някого. „Всички в тоя лагер са безумци! Войната е безумие! И никой няма да ми повярва, дори и да им кажа!”, мислеше си той, докато крачеше към палатките на своите войници.
Докоснаха изцъклените от махмурлук очи на Сахо Кръволока, дивият номадски маршал, обичан и почитан от всички, сякаш самата Майка го бе родила. Младият военен гений се опитваше да си придаде солидност и достолепие, докато бавно и с много големи усилия крачеше само по препаска към ръба на дървения кей. След като най-накрая успя да стигне до него, без да залитне нито веднъж, Кръволокът застана неподвижен с абсолютно празна глава и огледа тихите, но ледени води на океана с мрачна решителност. След това просто падна напред като отсечено дърво. Плясъкът от удара на корема му с водата бе оглушителен.

Лъчите на слънцето докоснаха и възлестия белег, намиращ се на мястото на отрязаната дясна ръка на Отон Касапина, кървавият номадски предводител, докато той отпращаше с гневно кимане робините, които искаха да му помогнат да се облече. След като мина цяла вечност, в която се препоти на няколко пъти, маршалът най-накрая успя да навлече по някакъв начин само бойния си хитон. За друго просто нямаше останали нерви. След това клекна в обичайната си поза до входа на шатрата и остави погледа си да се зарее по аления изгрев.
„Аз съм едно чудовище на средна възраст, което вече не е способно да чувства нищо.”
Тази мисъл, която първоначално го подлудяваше и го караше да я удавя във вино и имперска кръв, вече изобщо не можеше да предизвика каквато и да е реакция в изсъхналата му и празна душа.
Кошмарите с лицата на всички онези жени, деца и невинни, които бе изклал, също вече не го преследваха. Предполагаше, че просто вече е свикнал с тях, но имаше и друго. Просто беше умрял, без да го осъзнава.
Някой някъде изкрещя.
Отон не можа да определи посоката, от която идваше, но определено звучеше като предсмъртен крясък на загиващ войник. Крум явно отново бе победил противниците си в сутрешното упражнение.
„Жалък червей!”
Касапинът неистово мразеше натрапения главнокомандващ на Ордата и всеки път, когато Крум се връщаше триумфиращ от битка със сганта имперска и приемаше овациите на всички, Отон се разтреперваше толкова, че от носа му потичаше кръв. И същевременно с това осъзнаваше, че го мрази само и единствено заради огромната празнина, в която се беше превърнала душата му. Празнина, която никога с нищо не може да се напълни и затова превръща човека в звяр. Осъзнаването на този факт го караше още повече да мрази Монгола.
Но тази пролет всичко щеше да се промени.
„Това е последната пролет, в която аз съм под ботуша на това монголско краставо куче!”
Касапинът започна бавно и много спокойно да тъпче лулата си.
Оцелялата му ръка не трепереше. Лицето му бе абсолютно непроницаемо.
Омразата и гневът го бяха изпълнили до краен предел, придаваха му фокус и изостряха мисълта му.

Възнамеряваше да потопи проклетата земя имперска в кръв и да убива, докато не остане никой.
И след това щеше да се заеме с Крум.