Имперското перо

[Judith]

Непременно, имам да довърша една сага и обещание към една дама.... 

Отонът да готви кредитите!  >

Еt cetera, delenda est Otonum!  >

[t0n1ty]

мммм до кога е срокчето

[Skeletan]

Те ги убиваха всичките. Смятаха, че така ще опазят чистотата на своята раса и неприкосновеността на своето превъзходство. Плътта ги влечеше. Изгаряха, изнасилваха, убиваха. Първо бяха писъците, после стоновете, после вечната тишина. Но тя успя да се изплъзне. Заби кама във врата на номада. После по тайна пътека. Избяга. Никой не разбра, никой не я преследва. Само хората мърмореха. Шушукаха и клатеха глава. Може би знаеха или подозираха, тя беше сама... После дългите нощи и ужаса в тях, страхът и ръбът на дълбокия пресъхнал кладенец, сълзите и добрата старческа ръка. Беше решила. И днес, роден от омраза, събуди се за живот... Самуил.

[absolute]

Май в последните дни , ще четем ....

[Skeletan]

Дните бяха трудни за малкото момче. Този сладък жълто-кафяво-бял фъстъчко, вечно търчащ и вечно търсещ, провокираше със своите живи любопитни сиви очи вместо невинно очарование непосредствена неприязън. Никой не му се радваше, нито пък го качваха на големия черен жребец на лейтенанта, нито пък му подаваха череши от високите зелени клонки, висящи над оградата. Светът беше мрачно и враждебно място, място на свъсени вежди и високи гласове, където всеки искаше от него невъзможното - да стои мирен, да стои скрит, да изчезне. Но той не разбираше как трябва да изчезне, той беше там и другите малки розови ръчички често се протягаха към високите му скули, заплитаха пръстчета в гарваново черната му дълга коса, глухи за забрани и твърде ловки за всякакви граници. А когато дойдеше вечер, пред топлия огън и в още по-топлата прегръдка на мама, Сами заспиваше.

Той бързо откри какво не му харесваше навън. Шушукането замени с нежните песни на горските феи, с шума на листата и с лепкавата кал на южното блато. Искаше да види всичко, искаше да помирише, да усети и вкуси, да разбере, тичаше, по-бързо, отколкото беше очаквал. През драки и дерета гонеше дивите патици, свиреше срещу елените, плуваше в близкия вир наоколо. Самуил растеше, растеше твърде бързо и неприкритата тайнствена неприязън изтече от душите на хората, за да бъде заменена с новородения страх. Укоряващите погледи отстъпиха място на плахите, смръщените носове на тревожните сбръчкани объркани чела. Нищо не липсваше, нищо не го дърпаше назад, когато тръгнаха с майка си по прашния тревясъл път към старата кошара.
Останаха свободни там, в порутената малка къща, самотни горе на високия хълм.

[Skeletan]

Велик и мрачен войн бе Павел,
с остатъци от хилядна войска,
номадските сражения оставил,
завърнал се от новата земя.

Лекувал раните си вещо,
събирал сили за последен стон,
желаел толкоз силно и горещо
да седне пак на своя трон.

Но дните му били броени,
умрял, задавен в свойта кръв,
погубил ценните си гени,
спамер сред спамерите пръв.

[LUMROG]

Омразата тласка я тихо напред,
сред вражески лагер - имперския ред
и мракът тя носи напред, надалеч
към портите светли на замък напет.

Пристигна със тътен и слънцето скри
пред замък чутовен на смели бойци
от коня си слезе Велика, Сама
крачка направи и длан протегна.

 - Предайте се момци минете към нас
и вечна ще бъде хвалбата за вас
пръсти преплете със длани навън
думи изрече и стана пак ден.

Имперците смаяни в първий момент
замръзнаха бледи във стройния ред
отвориха портите - спуснаха мост
на който застана самият Въпрос.

Наперен , нахакан с набола брада
преживял вече цели шеснайсет лета
 - Иди си , върни се в номадската степ
и веч се не връщайте с измет безчет.

 - Веднъж аз попитах и хвана ме срам
вторият път ще сека с ятаган
наведе се бавно и с шепи взема
от пясъка влажен с номадската кръв.

Протегна тя длани напред към града
шептеше си нещо и вятър дойде
от ръцете й бели песъчинките взе
и внесе ги бързо зад градски стени.

От всяка една докосната с длан
излизаха трима номадски бойци
те колеха смаяни градски чеда
и кръв заваля над бяла стена.

Валкириа гледаше младия лорд
усмивката негова нейна стана
поредния глупав имперски васал
който се хвана на стария трик.

Засмя се ехидно и сграбчи го там
на моста пред порти отворени, сам
сърцето извади със удар един
с ръка го издигна и кръв я обля...

[Oton]

Омразата тласка я тихо напред,
сред вражески лагер - имперския ред
и мракът тя носи напред, надалеч
към портите светли на замък напет.

Пристигна със тътен и слънцето скри
пред замък чутовен на смели бойци
от коня си слезе Велика, Сама
крачка направи и длан протегна.

 - Предайте се момци минете към нас
и вечна ще бъде хвалбата за вас
пръсти преплете със длани навън
думи изрече и стана пак ден.

Имперците смаяни в първий момент
замръзнаха бледи във стройния ред
отвориха портите - спуснаха мост
на който застана самият Въпрос.

Наперен , нахакан с набола брада
преживял вече цели шеснайсет лета
 - Иди си , върни се в номадската степ
и веч се не връщайте с измет безчет.

 - Веднъж аз попитах и хвана ме срам
вторият път ще сека с ятаган
наведе се бавно и с шепи взема
от пясъка влажен с номадската кръв.

Протегна тя длани напред към града
шептеше си нещо и вятър дойде
от ръцете й бели песъчинките взе
и внесе ги бързо зад градски стени.

От всяка една докосната с длан
излизаха трима номадски бойци
те колеха смаяни градски чеда
и кръв заваля над бяла стена.

Валкириа гледаше младия лорд
усмивката негова нейна стана
поредния глупав имперски васал
който се хвана на стария трик.

Засмя се ехидно и сграбчи го там
на моста пред порти отворени, сам
сърцето извади със удар един
с ръка го издигна и кръв я обля...

Браво!

На места ритъмът маааалко се губи, но като цяло е много добро, финалът е много силен.
Много!

[Skeletan]

Беше един от онези студени мразовити ноемврийски дни, които карат хората да се врат на топло в къщите си и да се напивтунчват до безпаметност пред топлите домашни огнища вечер. Хлад, който прониква дълбоко в плътта и стига до костите, танцува нагоре надолу по нервните окончания на мускулите и хапе кожата до червено, садистично пренебрегвайки всякакви топли кожи и мъхести ботуши. Онзи режещ полъх, който превръща носовете, дръзнали да му се противопоставят, на плачещи капчуци, насълзява очите и принуждава зъбите да се чукат един в друг като големи воденични камънаци. Земята вледенясала, твърда като стомана. Малките останали купчинки от наскоро паднал сняг като че бяха пресовани с грамадното менгеме на вятъра и сега блещукаха изгладени под студените мрачни лъчи на слънцето.

Самуил се спотайваше до един дънер и слухтеше. Скоро забеляза малкото подскачащо зайче, опъна тетивата, прецени вятъра, който почти липсваше, застина за миг и пусна стрелата. "Пак заешко!", помисли си той, после реши, че трябва да бъде благодарен. В тези студове храна се намираше по-трудно, а запасите се топяха така неусетно. Наблизо се чу нещо. Приличаше на ровичкане, нещо драпаше, риеше пръстта и като че грухтеше с някакво свинско очарование. Глиганче, пет месечно, около 35 - 40 кг., с жълтеникави надлъжни ивици, откъснало се от стадото за хрупка жълъди - набързо прецени по шума той. Чудесен момент да изпробва новите си блестящи остриета, които селския ковач му бе направил в замяна на две мечешки кожи, един кози бут и две заешки опашки, и добрата дума на майка му, разбира се. Тя често слизаше в селото да търгува с неговите ловни трофеи, защото имаше неща, които им бяха нужни и гората, езерото, планината и земята нямаше как да им ги дадат. С два скока ловецът се приближи, потърси с пръстите си сивите дръжки на малките  ками и светкавично забоде пет от тях в дебелата кожа на прасето. Балансът беше фантастичен, а коженият колан, специално пригоден за тях, вършеше чудесна работа. Заек и глиган, един добър ноемрийски ден. Реши, че е време да се връща.

***

Къщата изглеждаще приятно уюутна на фона на здрачаващото се небе. Светлина мъждукаше в прозорчето, а белият дим от комина оставяше издайнически дири по пътя си нагоре. Блажено удоволствие се разля по тялото на Самуил само при спомена за топлия миндер и меките кожи, за аромата на боров мед и канела, пълнещи цялата стая и просмукващи се в дебелите дъски на къщата. А може би и миризма на печено и подправките на майка му. Ловът тежеше на гърба му, а предателските мисли за почивка подгъваха още повече колената. От усилието и мрака наоколо очите му трудно виждаха. Поредната тромава крачка беше различна, чу се скимтене. "Сладурчо!", прошепна на себе си, грабна малкото пухкаво пале и се засили към прага.

Понякога животът има извратено чувство за ирония. От първия камък на основата си тази отдалечена от света къщица не беше познала дъха на повече от две живи същества всред стените си. Не беше познала и по-малко. И сега, когато той и малкото кученце, незнайто как и откъде пръкнало се на двора, влязоха, третият го нямаше. Сигурно слязла в селото за размяна или за нещо друго. Но точно този ден номадите бяха атакували, а тя... а тя не беше успяла да избяга отново.