Ера 2, Непреклонните

[Oton]

Огромната церемониална зала, която до преди две седмици приютяваше имперския конклав, беше пълна с номади.
Целият варварски елит и тук-таме имперски владетели, заклели се във васална вярност, присъстваха на това, което щеше да се превърне в осъществената мечта на Хаос - Главатаря на Всепобедната Орда.
Тълпата бе разделена на две половини, които образуваха широк път към ниските стълби, които водеха до имперския трон. Номадите бяха изхвърлили мебелировката, имперските флагове и инсигнии от стените... всичко, което би напомнило за това кой е бил стопанина на тази зала. На тяхно място бяха сложени номадските и племенни символи - конски опашки, зверски кожи, статуи на Първата Майка. Въпреки знойния летен пек по стените навсякъде горяха факли. Първите редици се заемаха от Маршалите и по-личните номадски офицери. А отвън, улиците, площадите и даже - в близките околности - всичко бе залято от безбрежно номадско море. Синовете на Степта се готвеха да отпразнуват тоталната победа и покоряването на земята Имперска, чиято кулминация трябваше да бъде коронясването на Хаос за Примус - Единствен Самодържец на свободните земи.
Лицата на неговите верни кучета бяха каменни, въпреки бляскавите доспехи, с които бяха облечени. Бяха сякаш... правени в един и същи калъп. Всички, даже и Джейн - с гладко обръснати черепи (Амазонката с тъга си мислеше за гъстата си коса, която церемониално трябваше да отреже, за да остави само една опашка на тила си, а Маршал Робуст изглеждаше нелепо без каквато и да е опашка).
Всички, заели една и съща стойка, с дясната ръка на меча си (по едно стечение на обстоятелствата Отон - с лявата), а другата - отпусната до тялото.
 - Приличаме повече на... участници в някоя от... проклетите имперски сватби. Освен това... тая броня ме стяга на врата. Мразя тези циркове - Маршал Робуст не криеше раздразнението си.
 - Усмихни се и помахай на новите ни васали. Ще трябва да усвояваме... имперски маниери. Нали вече ние сме господарите на тая земя - гласът на Джейн беше като стържещо желязо. Вероятно бронята й стягаше и на нея.
 - На този... който стои право срещу мен... му изклах двеста хилядна елитна армия преди месец. Чак тогава му дойде акъла в главата. Мисля, че... единствените имперски маниери, които ще усвоим... ще са способите да се защитаваме от това да не ни прережат гърлата, докато спим и винаги да проверяваме питиетата си за отрова - Крум се усмихна весело и кимна по посока на този, за когото говореше. Кралят срещу него кимна... но не се усмихна - Нали така, Отоне?
Касапинът сякаш не го чу.
Мислите му бяха другаде.
Всъщност... изпитваше съжаление. След като днешният ден свършеше, свършваше и войната. А с това свършваше и... смисъла той да бъде тук. Не се виждаше като феодал, чиято единствена грижа ще бъдат... някакви си ниви и животни. Не се виждаше... улегнал. В интерес на истината... не се чувстваше и победител.
 - Трябваше да ги избием всички - само каза на глас.
В този момент грамадната врата се отвори и в залата влезе възвестител.
 - На колене - започна той - Сторете път на Хаос - Главатаря на Всепобедната Орда, Бащата на Степта, покорител на Стената, единствен Примус на земята Имперска!
Присъстващите се смълчаха и паднаха ничком. Някои от кралете-васали се забавиха и бяха заставени да го направят.
Гол до кръста, наметнат с пурпурния имперски плащ, напред пристъпи Степния Вълк. И бавно закрачи към триумфа си.
Крум се изправи внезапно и запя, гледайки гордо своя Главатар в очите:

Степта отново ни зове,
Степта безбрежна е като море.
Води ни, Татко, пак на бран -
да бъдем заедно като стрели в колчан!

Зове, зове ни пак Степта -
зове, зове ни пак Смъртта.

Останалите Маршали, а след това и всички варвари, подеха напева, който се понесе съдбовно в залата. Акустиката беше невероятна и скоро стените и колоните се разтресоха. Номадите сякаш бяха изпаднали в транс, а имперските васали гледаха ужасени и невярващи.
Главатарят спря в средата на залата и свали плаща от раменете си. Мускулите издуха могъщото му тяло, а всички млъкнаха.
 - Кой ще оспори първенството ми и полагащото ми се място - попита той високо.
Тишината бе толкова гъста, че сякаш самата Майка внезапно бе влязла в залата.
 - Кой ще излезе насреща ми - повтори Степния Вълк и изгледа с ненавист всички присъстващи, разпервайки ръцете си. Обичаят бе толкова стар, колкото бяха стари и първите стъпки на варварите по земята. Още когато номадите са били малко племе, заемащо само парче от Степта. Още преди да станат... Всепобедни. И винаги предизвикваше страхопочитание и благоговение, събуждайки първични и древни... мисли и емоции, които присъстват само в родовата памет.
Номадите бяха изцъклили очите си, а умовете им бяха празни. Тук, сега, в този момент... те не виждаха бъдещия Примус на земята Имперска. Те виждаха единствено... племенния Вожд, който заявява претенциите си и се възкачва, прегазил всички останали мъже. Бащата на глутницата. Най-силният, най-бързият, най-заслужаващият и най-безмилостният. Такъв бе суровият закон на природата, такъв бе и суровият закон на всяко едно номадско племе. Това беше спояващата връзка, първичната, груба и нетърпяща възражения сила на Мъжа. Това ги правеше... номади.
Крум изтегли извитата си кама и се приближи, за да я подаде на Вожда си.
Хаос я пое и с широк жест разряза дланта си. Кръвта опръска пурпурния плащ. След това Степният Вълк се обърна към Първия си, коленичил пред него, хвана опашката му и я отряза - знак, който внушаваше на всички тоталното му могъщество. Нямаше и нямаше и да има... друг над него.
Имперската зала за пръв път, от създаването си преди две хилядолетия, ставаше ням свидетел на варварския церемониал. И ако в стените и колоните й можеше да има разум и чувства... те най-вероятно щяха да се ужасят от дивата същност на всичко, което ставаше.
Крум се върна на мястото си, а Хаос бавно се загърна с окървавения плащ.
Никой не бе оспорил статуса му на Върховен.
Можеше да продължи напред.
А варварите отново започнаха да пеят.
Пред трона го чакаше един от Главните имперски първосвещеници, пребледнял като платно и разтреперан. Не искаше да е тук. Не искаше да бъде участник в това... отвратително позорище. Чувстваше се, сякаш в някакъв ужасяващ кошмар и повече от всичко друго желаеше... или да се събуди, или да умре. Но кошмарът не свършваше. Напротив. Приближаваше се. И щеше да коленичи всеки момент в очакване на коронясването.
Степният Вълк изкачи бавно стъпалата, изгледа надменно свещеника, отново съблече плаща си и коленичи. Залата се смълча.
Разтрепераният жрец посегна и взе златния лавров венец.
 - В името на всички богове - започна той, като се стараеше да овладее гласа си. Бе подгизнал от пот и си мислеше, че всеки момент ще припадне - В името на всички богове...
 - В името на Майката, жрецо - гневно изкрещя Крум и извади камата си.
Свещеникът преглътна паникьосано и за малко щеше да изпусне венеца. Ако го беше сторил, вероятно моментално щеше да загуби главата си.
 - В името на Майката... те титулувам... единствен Примус на земята Имперска...
Вратата на залата рязко се разтвори и през нея премина задъхан войник.
Степният Вълк рязко се извърна, а в този момент жрецът намери за нужно да сложи венеца на главата му.
Войникът падна ничком.
 - Говори - извика Хаос.
 - Грамадна имперска армия е забелязана да пристъпва към Твърдината, Главатарю. Съставът й е... само от елитни бойци... гвардейци... тежка и бронирана имперска конница... бронирани фаланги... и много... много стрелци... от онези... с много дългите лъкове.
 - Кой я води?
 - Онзи, когото наричат Звяра, Татко. С него яздят Чингиз-Монгола, Спану, Белгарион... Феникс. И още много от онези, които не успяхме да намерим!
Варварите в залата забушуваха, а Хаос затвори очи и наведе главата си.
Лавровият венец падна от главата му и като в забавено време... издрънча на земята.
Погледна в очите своите маршали, а Отон сякаш прочете мислите му и изрече:
 - За тях... винаги ще има надежда, Главатарю. И докато ние не убием тази надежда... няма да бъдем господари тук. Или трябва да ги избием до крак, или... да си тръгнем от тук.
Степният Вълк... нямаше да стане Примус днес.
Всъщност... можеше и никога да не стане. Но това вече... нямаше значение. Единственото, което имаше значение... бе факта, че... все пак... има някой, който... оспорва всемогъществото му.
А той... не бе човек, който... ще избяга от предизвикателството.
Към ненавистта и омраза, които изпитваше спрямо всичко, свързано със земята Имперска... този път в душата му се стаи и уважение.
Уважение към свободните крале, които никога нямаше да бъдат сломени, защото вярваха и защото бяха готови да умрат за това, което обичат.
 - Мечът и шлемът ми - извика Предводителят на Всепобедната Орда - Да вървим... да убием имперската надежда... или да умрем, правейки го!
Варварите изреваха диво и рукнаха през вратата, за да се сразят с имперците.
Отново бяха това, което винаги са били.
Синове на Степта, втурнали се към смъртта си.
Там... навън... ги чакаше съдбата им.
Там... навън... ги чакаха непреклонните имперци.

Сила и чест!