Ера 2, Унищожението

[Oton]

"Те не воюват с нас. Те ни унищожават. Бавно и методично."
Въпреки протестите на своите офицери Императрица Хиске бе решила най-сетне да излезе извън твърдината си. От няколко седмици не бе го правила. Щабът й не искаше и да чуе и тя дълго време просто бе бесняла, обзета от безсилие. В някои моменти се чудеше дали все още тя е господарка на земята си или властта й отдавна е преминала в ръцете на военните. Нямаше как да е по друг начин, във военновременни условия офицерите й получаваха изключително големи правомощия. И Боговете й бяха сводетели, че същите тия офицери... прекаляваха с тия правомощия.
Но, в крайна сметка, бе дошло времето... все пак да им напомни кой командва. И след двудневни ожесточени обсъждания генералите й назначиха излишно голям и тежко въоръжен ескорт (всъщност, май беше по-скоро една средно голяма армия) и й позволиха да направи обиколка по земите си.
"По-добре да не бяха го правили!", мислеше си владетелката северната Халанска империя, докато приближаваше поредния си... обезлюден град.
Вече бе минала през няколко места като това. Бяха останали само димящи руини. И нито един човек. Абсолютно никой.
Но не това бе накарало сърцето й да се ужаси.
Всички цивилни, които не бяха взети в плен, неизменно бяха събрани на едно или няколко места в града и изгорени. Вероятно - живи.
"Що за... чудовище е човек, който... извършва подобна жестокост и то - с невероятна методичност?"
Императрицата вече едвам се държеше на седлото. Тя затвори очи и си представи картината на горящите и пищящи старци, жени и деца, които са натъпкани като животни в по-големите сгради, храмове, страноприемници, вързани, кашлящи, окървавени и полудели от ужас. Даже бе сигурна, че може да ги чуе в ума си... как молят за милост, падат, изнемощели и полузадушени от сгъстяващия се дим и накрая... започват да крещят, когато пламъците ги погълнат. Представи си как някои от тях успяват да се измъкнат, а номадските войници, заобиколили плътно горящите сгради, само това и чакат.
Хиске отвори очи и отново се насили да погледне към изгорялото кметство и... към овъглените останки на нейните поданници.
Спомни си, че когато бе млада, често бе идвала в този град, за да си купи някоя хубава дреха. Тогава нямаше нужда от армия, която да я придружава. Хората знаеха коя е и се скупчваха около нея, за да засвидетелстват лоялността и обичта си. Всеки искаше да я пипне, а търговците не искаха да плаща за стоката, която искаше да купи. На няколко пъти се наложи да вика стражи, за да принуждава продавачите да вземат парите й. Тук и за пръв път се влюби. В някакво обикновено селско момче. И макар законът да забраняваше подобни своеволия... същото това момче остана до нея.
Докато не го убиха номадите.
Или по-точно... един конкретен номад.
Същият, който бе сътворил... всичко това тук.
"Отон!"
Изродът, който не знаеше какво е милост.
Армията бе пристигнала, след като кървавият номадски предводител бе свършил своето. Имперците атакуваха пълчищата варвари и ги победиха. Но бе прекалено късно.
Императрицата слезе от коня си и се приближи към това, което бе останало... от сградата и тези, които Касапинът бе затворил вътре и изгорил живи.
Макар и да бяха минали няколко дни от клането, вонята все още бе ужасна. Някои от телата не бяха изгорели достатъчно, за да се овъглят.
Хиске не затвори очите си, но заплака. Не си позволи да трепери и да ридае, защото Императрицата никога не трябва да изглежда слаба. Сълзите й се стичаха тихо по лицето.
Тя взе малко от пръстта досами развалините, изправи се и я хвърли с широк жест върху обгорените тела.
"Всичко ли искаш да ми отнемеш, Касапине?"
 - Слънцето скоро ще залезе, Ваше Величество - капитанът се бе приближил тихо до нея и й подаде снежно бяла кърпа. Хиске отблъсна ръката му, изтри сълзите с ръкава си и сложи отново каменната си маска.
 - Искам всички да бъдат погребани.
 - Но, Господарке, говорим за стотици трупове, ще изгубим ужасно много време, а заповедите ми са изрични, трябва по залез слънце да тръгнем обратно...
 - Коя е твоята Господарка - попита побесняла Суверенката.
Капитанът мигом подгъна коляното си.
 - Простете ми!
 - Това са мои поданници, твои сънародници, капитане... виж ги на какво приличат.
Капитанът не вдигна главата си. Хиске се протегна и грубо хвана брадата му, за да я вдигне.
 - ВИЖ ГИ!
Очите на капитана бяха изпълнени с ужас. Той прехвърляше погледа си от лицето на кралицата към руините и обратно с мълниеносна скорост.
 - ТАКА ЛИ ИСКАШ ЕДИН ДЕН ДА ТЕ НАМЕРЯТ И ТЕБ - Императрицата бе извън себе си. Пусна брадата му и се обърна към войниците - Никъде няма да ходим, докато тези хора, които са ваши сънародници, братя, сестри, майки и бащи, не бъдат погребани, за да почиват в мир!
Тя се обърна към капитана си:
 - Ясно ли се изразих?
Капитанът бе прекалено ужасен, за да отговори. Само кимна.
 - Изпълнявайте - заповяда тихо Хиске.


Резултати от Двадесетата вълна:

Разрушени имперски крепости: 1224
Победи за защитниците: 387

Убити номади: 23643491
Убити имперски войници: 8914579

Резултати от Двадесет и първата вълна:

Успешни опожарявания: 1327
Победи за защитниците: 245

Убити номади: 30240361
Убити имперски войници: 10213505

Убити и отвлечени в робство цивилни: 18682350

Процесът за обработка на робите, ако може така да се нарече, бе много просто, но безкрайно ефективен.
И няма как да бъде иначе, защото номадите го практикуваха от три хиляди години.
Победителят в битката, който е успял да плени цивилно население, първо отива при Главатаря и му предоставя възможността да си избере най-хубавата "стока". След това Генералът избира роби за него самият и после предоставя тази възможност на своите офицери. След като целият този процес завърши, Лидерът има право да продаде на останалите предводители колкото роби поиска. Плаща се обикновено в натура, въпреки че може да се приемат златни, сребърни или медни монети. Номадите равняват една крава за десет златни имперски крони. Цената на робите се определя първо по тяхната физическа сила и издръжливост и здравословното им състояние. След това се гледа произхода им, уменията и образоваността. Повечето възрастни или болни роби не оцеляват по обратния път до номадския лагер, затова и отсяването им става по естествен начин. Ако случайно някои от тях стигнат до лагера, след това биват огледани от офицерите. Обикновено почти всички възрастни пленници биват екзекутирани моментално и след това ги хвърлят в масови гробове, които непрекъснато се копаят. Здрава и силна жена, от добро семейство, може да се продаде за десет крави. Мъжете вървят най-много до пет. Най-търсени са робини за къщна работа и в детеродна възраст. Младите жени и момичета обикновено се разграбват веднага.
След като по-личните роби бъдат разпределени, останалите биват отвеждани в жилищните си помещения, ако така могат да бъдат наречени тесните и смрадливи клетки, в които се тъпчат по петдесет-шейсет човека. Хранят ги веднъж на ден. Но понякога дажби не се дават. Два пъти на ден, когато не работят, робите биват извеждани на специално построените за целта площадки, където номадските войници ги бият с камшици. Всички останали роби и пленници са длъжни да присъстват на наказанието. Ефектът е повече от възпитателен.
Поне две трети от тях не преживяват и една седмица.
А останалите... се молят колко може по-скоро да ги последват в забвението.