Ера 2, Невинните

[Oton]

 - Какво става - притеснено попита една жена, носеща в едната си ръка ревящо бебе, а с другата - милваща по-голямото му братче, което се бе свило в полите й.
Имперският войник я погледна безучастно и стисна по-силно меча си.
 - Просто ще евакуираме града, госпожо. Нищо, за което трябва да се тревожите. Заповедта идва от Негово Величество.
Мечоносецът й махна с ръка да продължи.
Навсякъде имаше войници. Лицата им бяха тъмни и студени. Улиците и пътищата се охраняваха зорко. Бяха разположени, така че да образуват кордон, който да отвежда цивилните само в една посока.
Бяха дошли рано сутринта, тихо, бяха обградили града и бяха започнали учтиво, но твърдо, да събират цивилното население, за да го извеждат извън града. Бързаха и заповядваха късо и отсечено да се взема само най-необходимото за двудневен преход. Никой нищо не казваше. Хората започваха вече да се плашат, но изпълняваха заповедите, гледайки ужасени ръцете на имперските войници, които силно стискаха дръжките на мечовете си.
Възрастен мъж не издържа и изкрещя:
 - Нямате право! Нямате право да ни прогонвате насилствено от...
Но не довърши, защото един от мечоносците го просна на земята със силен удар по главата с дръжката на меча си.
Това беше достатъчно, за да настъпи пълна паника. Всички се разпищяха и хукнаха в различни посоки, блъскайки се един в друг, газейки падналите на земята.
Но имперската войска бе разположена много добре, завардила всички изходи. Една паникьосана, объркана и изпоплашена тълпа нямаше големи шансове срещу професионални военни.
След няколко минути редът бе възстановен, най-размирните - вързани и в безсъзнание, а всички останали - подкарани като стадо овце извън града.
Двата дни минаха тежко. Някои от по-възрастните не издържаха на темпото и бяха натоварени на каруците, осигурени от армията. Храната свърши.
На третия ден пристигнаха на местоназначението си, грохнали от умора, гладни и два път по-изплашени.
Градът, в който ги водеха, бе пълен с номади.
Напред излязоха два отряда варвари, водени от някого.
Флинстоун? Дивият?
А малко по-встрани от пътя, възседнал коня си, стоеше Кралят.
Цивилните се разпищяха отново, пробиха имперския кордон и се завтекоха към своя Суверен.
 - Ваше величество, какво става? Защо ни доведохте тук?
 - Спасете ни, Кралю!
 - Върнете ни у дома, ние сме прости хорица и винаги сме служили на Господаря!
Суверенът махна с ръка и стражите му го заобиколиха. По лицето му се стичаха сълзи и той едва успяваше да се сдържи и да не заридае.
 - Простете ми... - само успя да промълви той - Сега... това са новите ви господари.
Уговорката бе проста.
Дивият бе дошъл с твърде голяма и силна армия и постави ултиматум - двадесет хиляди цивилни да бъдат предадени като роби на Всепобедната армия или... цялата му Империя щеше да гори.
 - Простете ми... - отново каза Суверенът и долната му устна затрепери.
Дивият чакаше търпеливо.
Но нямаше да чака вечно.
Суверенът сякаш се поколеба... хвана меча си с разтреперана ръка.
Варварите моментално настръхнаха, обградиха плътно Флинстоун, а стрелците зад тях опънаха лъковете си.
Но една жена се приближи, като гледаше плахо стражата му.
 - Недейте, Кралю... Недейте.
Това бе достатъчно, за да накара Суверенът да рухне. Главата му клюмна.
Жената мина покрай стражите му и хвана юздите на коня му.
 - Изправете си главата, Господарю! Не позволявайте на тоя... дивак да Ви вижда слаб! Никога не позволявайте на никого да Ви вижда слаб! Жертвате ни, за да спасите мнозина! Заслужава си!
Суверенът се загледа в тая жена. Нечия майка, нечия сестра, нечия съпруга. Но преди всичко - негова поданничка и истински човек. Струваше десет пъти повече от най-добрия войник.
 - Помнете ни, Ваше величество - завърши жената, поклони се дълбоко и тръгна към номадския отряд. Към робството и към смъртта.


Резултати от Петнадесетата вълна:

Успешни опожарявания: 542
Победи за защитниците: 160

Убити номади: 4388719
Убити имперски войници: 2059639

Убити или отвлечени в робство цивилни: 3886730

Резултати от Шестнадесетата вълна:

Успешни опожарявания: 804
Победи за защитниците: 283

Убити номади: 8286128
Убити имперски защитници: 2827998

Убити или отвлечени в робство цивилни: 5411586

Номадският лагер приличаше на врящ котел.
Опъваха се нови и нови палатки, на мястото на минологодишното сечище бяха построени нови конюшни, два пъти по-голямо стрелбище и работилници за обсадни машини. Много повече.
Дивият отново бе командир и отново лично надзираваше строителните работи. Бе решил да опита нещо ново и в момента обикаляше около скелетите на длъгнестите и леко конични структури, като лаеше къси заповеди.
Номадите разшириха почти петорно лагера, за да посрещнат попълненията от Степта, както и да обезпечат достатъчно добре пристигащите милиони пленници. Лагерът вече можеше да съперничи по размери с най-големите главни имепрски градове. И мястото пак не стигаше. А подкрепленията продължаваха да пристигат.
"Ще го разширяваме колкото е необходимо!", мислеше си Хаос, докато клечеше пред палатката си, затворил очите си и с лице към жаркото слънце. Адската жега го караше да се чувства чудесно.
И не само тя.
Номадите печелеха. Последните няколко похода стиснаха имперци за гърлото и ги накараха да отстъпват по всички фронтове.
"Не трябва да се губи инициативата!", мислеше си Степния Вълк, докато наблюдаваше Крум, който говореше на строените хиляди новобранци.
 - Изобщо не ме интересува кои сте и какви сте били в Степта - Първият имаше много силен и плътен глас - Изобщо не ме интересува какви мислите, че сте! В моя лагер статусът ви е по-нисък и от много глупавия земен червей! Две са нещата, които са важни за вас! Прекият ви командир и... сочните имперски щерки, които ви чакат да ги вземете!
Озверелите млади войници изреваха и разтърсиха цялата околност. Бяха гладни за кръв.
Крум се обърна към своя Главатар и му смигна.
"Готови са!"