ОТГОВОРА на ИМПЕРАТОРИТЕ 2

[FeRt1]

Безименни души

Реки от кръв се стичат
море от болка и сълзи
битка огнена, пламятща
океан безименни души

Изгубили живота ценен
войници верни и добри
лутат се без път,посока
хиляди изгубени души.

Потънали в мрак навеки
залети с огнени стрели
водени от Крумовата злоба
безименни, изгубени души.

п.с : малее съжалявам ,че само аз си пиша тук ,но просто нямам какво да правя и през няколко часа се присещам нещо и си пиша обещавам ,че ще чакам поне 2 поста след всеки мой 

[FeRt1]

Отърсвайки се от полепналата по потното му лице пръст, Джон плахо подаде глава от земята. Стараеше се да улови всеки звук или движение, свидетелстващ за присъствието на врага. Нямаше никой. Не се чуваше даже песента на птиците. Гората бе притихнала. Джон си спомни за това място. Беше минавал от тук стотици пъти, наслаждавайки се на тучната природа. Сега там бяха останали само няколко обгорели дънера. Из въздуха все още се носеше миризма на печено месо и стомахът на Джон,който не беше вкусвал храна от близо три дена, се разбунтува. Младият войник осъзнаваше ,че това е миризмата на увъглените му другари, но тя бе така приятна, че той изпълни дробовете си с нея и за секунда се пренесе в бащината си къща. Тъжна усмивка се промъкна на лицето му ,но сега нямаше време за спомени. Протегна ръка и придърпа няколко клонки,колкото да покрие дупката. Отново се прибра в земята и даде знак на другите копачи да се изтеглят. Мисията беше успешна. Бяха успели да прокопаят тунел под обсадата на номадите и сега бързаше да съобщи новините на своя император.
 Ферти точно завършваше и последното писмо,когато в стаята нахлу млад войник с грейнало лице.Императорът прочете надеждата в очите му и вече знаеше какви новини му носи, за това само му даде знак да мълчи и на свой ред заговори.
 -Тези писма са последната ни останала надежда! Искам да ги пазиш с цената на живота си.
С треперещи ръце Джон взе писмата. Не беше очаквал цялата надежда на империята да му бъде дадена. Имаше далеч по опитни войници, но ето че императорът бе избрал него. Взе и кисията с златни монети ,която Ферти му даде ,направи нескопосан поклон, и побягна колкото му стигат силите към прохода ,който бяха изкопали. Докато тичаше виждаше плачещите майки прегърнали своите умиращи дечица. Всички хора бяха насядали по земята ,изтущени до припадък.Вече три дни в замъка не бе останало и зрънце жито и всички бяха обречени ако не успееше да доведе помощ. Отвън се чуваха роговете на номадите примесени с крясъците и смеховете им. Това караше краката му да треперят ,за това изпита леко задоволство когато навлезе в подземния тунел и вече не ги чуваше.
 Разбута клоните които бе поставил преди няма час и отново плахо подаде глава. Този път нямаше късмет. Съвсем на близо се чуваха смеховете на номади както и писъците на девойка.Джон беше притихнал и слушаше разговора им, докато се забавляваха с бедната робиня.
-Не е правилно винаги най-красивите крави да отиват за висшестоящите! Нека я изчукаме още тук, а после да я убием. Никой няма да разбере...
 Джон не разбираше много от думите на другия номад ,който явно бе от далечните източни крайща на степта, но остана с впечатление ,че той се противи от страх за живота си.Нямаше време за губене. Трябваше да се възползва от спора на номадите и да се промъкне извън дупката. Излезе навън и набързо пролази до най-близкия дънер. Прехвърли тялото си зад него и бавно започна да се отдалечава. Вече почти не чуваше гласовете им когато до ушите му достигна пронизващ женски писък. Явно номадите бяха взели решение. Гняв изпълни гърдите на младия войник. Та това бедно девойче можеше да е някоя от сестрите му! Знаеше ,че не е така, те бяха мъртви одавна.С голямо усилие продължи да се отдалечава ,като си повтаряше на ум ,че не трябва да жерта мисията си за да спасява поредното изнасилено момиче. Ако мисията му се провалеше всяка жена годна да ражда щеше да бъде изнасилвана далеч по жестоко... Но не можеше да остане безучастен ,чувайки хлиповете на девойката, за това просто прехапа долната си устна и на свой ред заплака.
  Вече четири дена вървеше и силите му се бяха изчерпали. Където и да отидеше виждаше все една и съща картина - изгорени села, изгорени гори ,изгорени поля. Всичко около него бе покрито с пепел. Номадите не бяха пожалили дори животните и дърветата. Джон беше загубил всякаква надежда да се добере до свободните земи на император Смех. Родината му бе загубена. Помощ нямаше да дойде. Седна на земята дишайки тежко. Капки пот се стичаха по младежките му мустаци и напояваха пресъхналите му устни. Изгаряща болка прерязваше гърдите му.Тихо започна да шепне молитва към Майката и вече очакваше Тя да го прибере,когато зърна нещо, което му беше обягнало до сега. В далечината се виждаха високите наблюдални кули на замъка на Смех. Бяха така бели и величествени на фона на тъмнината обзела сърцето му, че той забрави и болка , и умора. Бавно се надигна и направи крачка напред. Надеждата се бе върнала.
 Този миг на велика наслада не продължи дълго.Едва беше направил няколко крачки ,когато видя ,че цял номадски отряд го е обградил.Варварите дюдюкаха и му се смееха.Гледаха го как се гърчи като жалък червей.Джон беше вкочанен. От унеса го изкара вида на едно познато лице. Това бе самият Сахо. Звярът,който бе убил сестрите му преди години ,докато той се криеше гледайки кървавата картина.Събра цялата си злоба и силите нахлуха в него. Бързо измъкна късия си меч и нададе гръмовен вик , втурвайки се към номадския генерал. Двама номади скочиха на пътя му ,но Джон преряза гърлата им преди да са се опмнили. Вече беше едва на няколко крачки от звяра.Вдигна своя меч високо и замахна.Сахо направи крачка в страни с ловкоста на тигър. Беше неуловим като сянка. С плавно движение на меча си разполови тялото на Джон и още не бе завършил замахът ,когато широка усмивка се разля на лицето му.Това обичаше да прави повече от всичко на света. Да убива. И в тези робски земи нямаше кой да го спре.Усмивката още дълго нямаше да слезе от лицето му.

[Jack]

Захласнат по приказките в Номадите драснах и аз някой ред:

   Беше края на лятото,слънцето даряваше земята с последните си топли лъчи. Императорът отекчен се облегна на мраморната колона в края на залата и погледна през прозореца. Навън дъщерите му си играеха с ловните кучета край фонтана.Наближаваше зима,но годината бе плодородна и хамбарите пращяха от зърно.Минаха месеци от последните походи на армията,но велможите от всички провинции се надпреварваха да му угодят,защото помнеха сприхавия му нрав.В спокойствие и хармония си минаваха дните.Апатия и чуство на недосегаемост бе обзела всички в двореца.В далечината се появи конник и лошо предчуствие налегна Императора.Слезе бързо по стъпалата и го посрещна лично.Вестоносеца скочи от коня, коленичи и с наведена глава прошепна:
  -Столицата е разрушена!
Императорът му помогна да се изправи, обърна се и гласът му разряза като нож настъпилата тишина:
  -Утре се прибираме.
Цяла вечер крачеше из пустите коридори на замъка, но късно след полунощ го надви умората. Събуди се облян в пот. В далечината се чуваше екот от битка. Облече ризницата си и скочи на коня. Породистото животно усети тревогата на господаря си и препусна с всички сили. След тях поеха стотици хиляди конници.Облака прах от препускащите коне скри зората. Наближаваха столицата,сърцето му биеше все по-бързо и по-бързо.Дано удържат още малко стените на крепоста.Пристигна твърде късно. Хиляди тела бяха покрили бойното поле.Армията на агресора се отдалечаваше.
 
   От ранна сутрин в двора пред двореца гъмжеше от хора. Доверени вестоносци постоянно влизаха и излизаха.Вестта за падането на крепоста се разнесе бързо. Всички велможи се бяха събрали и чакаха реда си.Елфина-генерала на конницата и майка на децата му чакаше заповеди от господаря си.Слънцето бе в зенита си когато покрай нея забързано мина Императора и каза:
  -Върни се в провинцията.
Не повява на ушите си.Господарят и отново лишаваше столицата от защитата на конницата.Качи се на коня с неохота и пое бавно по пътя.След четвърт час езда наближиха първото село. Приличаше на разгневен кошер. Разтоварваха каруци с дърва и желязна руда пред ковачниците. Вътре майсторите ковяха брони и мечове докато калфите се суетяха.В края на селото дърводелците строяха казарми. Група гвардейци обучаваха стотици голобради момчета до опънатите набързо шатри.След още час езда пристигнаха до кръстопът.Десетки хиляди работници от каменните мини ги изселваха в планините.Усмивка озари посърналото лице на русата ездачка - бе забравила колко потаен и коварен бе господаря и.

  В късния следобед  Императора дописваше последните заповеди, когато вратата се отвори и в залата стана почти тъмно. Вдигна глава и погледна. Огромния като великан rion-Безмилостния бе дошъл лично.До него се губеше крехката фигура на Иператрор spayro-Непобедимя.Дори Хаос-Водачът на страшните номади тръпнеше при споменаване на имената им.Императорът стана, погледна към придворните и залата се опразни на секундата.До късно продължи срещата.Никой не разбра кога двамата напуснаха двореца.

  Втори ден кулите на крепоста тлееха.Група водена от най-видните дърводелци и зидари чакаха за ауденция.
Императора се появи,качи се на коня си и ги попита какво искат. С треперещ глас най-възрастният майстор попита кога ще поправят кулите.Нека стоят и всеки ден да ми напомнят да не се самозабравям си помисли той , но устата му промълви само:
   -Никога!
 
  Луната огряваше плодородните ниви.Пробляснаха очите на лисица излязла на лов с малките си.Хитрия хищник спря и наосри уши-не беше само тя излязла на лов в ноща.В близката гора се спотайваха войници. Облак скри луната и тишината на ноща бе разкъсана от бойни викове. Милиони войници нападнаха империята на руския Император.Стрелците в кулите на крепостите изпънаха тетивата,но армиите на четиримата Императори не се интересуваха от златото в хазните им.Началниците на гарнизоните пишеха до Императора си когато втора вълна от палежи и убийства заля цялата империя.Нито една провинция не бе пощадена.Още се чуваха стенанията на ранените,когато засвистяха огромните късове камък.Четиримата отново се бяха върнали ,но тоя път бяха взели и най-страшните оръжия-требушетите.Разграбванията продължиха до ранни зори и не остана неразрушена крепост.Само столицата остана обсадена.

   Слънцето лениво се показваше на хоризонта.Два силуета стояха на хълма.Женски глас наруши тягосната тишина:
   -Честа на загиналите е отмъстена.Всичко свърши.
   -Грешиш моя принцесо.Всичко едва сега започва!-каза той.
Елфина пое след отдалечаващата се конница.Императорът остана сам взирайки се в затихващите пожари.
Очите му блестяха с искрите на лудостта...


          П.П.        Всяка прилика с действителни лица и събития не е случайна   

[the_knight]

викам да отървавам Отон вече от едната пленница че му дойдоха в повече


  Когато си пленник минутите се превръщат в часове. Часовете в дни. Дните в месеци... Докато накрая животът ти не започне да ти се струва безмислен, а съществуването жалко.
   Рицарката бе на крачка от това състояние. Далеч от дома, от любимия човек... в неизвестност какво се случва с него...минимална надежда за бягство, но не безвъзвратно загубена и това бе, което все още крепеше духа й.
   Бдителността на Касапина бе отслабнала напоследък. Той дори като че ли гледаше да стои колкото можеше по-далече от шатрата си и двете императрици.
   Противно на очакванията на Рицарката, Отон не се държеше зле с нея. Нито с другата жена, която Оля не бе познавала лично досега, но бе чувала в миналото за бойните й подвизи и твърдата й като стомана воля. Дори сега, след толкова време пленничество, понякога Рицарката виждаше непримиримата същност на бившата императрица, неугаснала в очите й. Понякога...
   Рицарката се изправи и се заслуша в равномерното й дишане.
   Касапинът отново бе изчезнал някъде, въпреки ранния час. Много още имаше до изгрева на слънцето. А може би и той, като нея, не можеше да спи, помисли си злорадо Оля. Надяваше се съвестта му най-сетне да се е пробудила и затваряйки очи да извиква в съзнанието му всички мародерства и жестокости, които бе причинил и продължаваше да върши всеки път, когато тръгнеше на поход срещу земите имперски.
   Но това бе невъзможно. Вместо сърце, Отон носеше в гърдите си огромна буца лед, която нищо не би могло да разтопи. И той, и останалите номадски пълководци отдавна бяха загубили всякакви ценности и морал. Та те дори се мразеха един друг, водени от жажда за власт и величие. Бяха като хищници, дебнещи жертвата си. Тази жертва обаче, бе всеки един от тях в очите на другия...
    Това беше и слабото им място. Най-уязвимото.
   Но не можеше да се възползва от наученото, докато не намереше начин да се измъкне от тук...
   Рицарката се размърда неспокойно. Отново й прилошаваше. Пое дъбоко въздух, за да подтисне внезапните спазми, но това не помогна, както често се случваше напоследък. Тя скочи и едва успя да се измъне навреме навън, за да повърне.
   Когато стомахът и се успокои най-после, Рицарката се отдалечи малко и приседна на земята, с гръб към шатрата, притваряки уморено очи.
   Трябваше да е скоро. Преди някой да е разбрал. Но как да избяга, как???
   – Бременна ли си? - сепна я женски глас.
   Рицарката не беше чула стъпки. Тя се изправи бавно, поглеждайки Аярската кралица в очите със смесени чувства. Не знаеше какво може да очаква от нея. Съвсем малко бяха говорили, въпреки че споделяха една и съща съдба. Тя бе като затворена книга за нея.
   – Ще му кажеш ли? - прошепна Оля и неволно се озърна, сякаш мисълта за Касапина, дори само споменаването му, би го повикало тук.
   – Не ставай глупава - скръбно се усмихна Аярската императрица. - Подозирах го отдавна...Колкото и умело да се криеш, една жена усеща такива неща...Какво ще правиш?
   – Ще бягам...Но все още не знам как...и дали ще стигна далече...
   Настъпи мълчание.Двете жени се гледаха, сякаш всяка преценяваше другата.
   – Ела, нямаме много време. След час, половината лагер ще бъде на крак. - бившата императрица грабна Рицарката за ръката и я поведе между палатките. Въпреки тъмнината водеше уверено и безпогрешно избягваше местата, където пазеше нощната стража. И двете стъпваха леко, с грациозните движения на котка. Дори да имаше някой буден, трябваше да обостри слуха си до максимум, за да усети промъкващите се жени.
   Рицарката не знаеше къде отиват. Прекосиха безшумно лагера от край до край, докато не стигнаха до една от огромните конюшни. След като тежката врата захлопна зад гърба им, Аярската императрица с бързи стъпки се насочи към черна кобила в дъното на конюшнята. Погали гривата й и ловко започна да я оседлава, докато тя пръхтеше и приятелски я побутваше с муцуна. Явно беше, че конят познава жената. Когато привърши, тя се обърна към Рицарката.
   – Тръгни на северо-изток. Препускай бързо докато не стигнеш гората. Навлез в нея, но не прекалено навътре, а върви в покрайнините й, от страната на лагера - там няма постове, те са по-навътре и в западния й край...След това...надявам се Господ да те обича и да успееш да стигнеш невредима до кралството си. - каза императрицата и подаде юздите на Рицарката.
   – Защо го правиш? Последствията за теб...
   – Няма да има последствия - усмихна се Аярската кралица. - Защо ти помагам...виждам в теб себе си...такава, каквато бях някога...
   – Ела с мен.
   Бившата императрица поклати глава отрицателно.
   – Той ме освободи преди време...Направи го,защото знаеше, че  нямам дом, в който да се върна...Империята ми не съществува вече, заедно с единствения човек, когото някога съм обичала...Сега животът ми има смисъл единствено ако остана тук, за да причиня на Отон същото, което той стори на мен! – съзряла болката в очите на Рицарката, тя добави – Не ме съжалявай, това е нещото, което не бих могла да понеса, само това...О...щях да забравя - изтича до купата сено в клетката, където бе стояла кобилата, изрови един вързоп от нея и я подаде на Оля – Ако си малко по-пестелива, храната би трябвало да ти стигне. Тръгвай сега, скоро тук ще гъмжи от войници.
   – Благодаря ти... – промълви Рицарката. Не намираше думи, с които да изрази чувствата, които я бяха завладели. Възхищение, мъка, страх...Тя побърза да яхне коня - Пази се!


     
   – Ей, виждаш ли това? - провикна се единият номадски войник и вдигна лък за стрелба.
   Развиделяваше се и можеха да различат женската фигура. Препускаше като вихър. Приведена ниско, тя не се оглеждаше, а косите й се вееха от вятъра.
   – Това е една от пленничките на Касап...
   Не успя да довърши, нито да изстреля стрелата си. Бе повален с един удар от другия войник, с когото бе на пост.
   – Малоумнико, ще ни погубиш и двамата! – крещеше той като обезумял. – Все не разбрал! Изричната заповед на Касапина е да не се преследва или убива никоя от пленничките му, дори хваната в бягство!
   

[_LadyBlack]

…Знаеше, че ще загинат до един. Но излъга…Император Райх бе излъгал за първи път в живота си. В студеното септемврийско утро обеща победа на войниците си. Погледна в очите всеки един от малцината си оцелели войни и им обеща победа…победа над номадите, която никога нямаше да се случи. Не и този път…
…Свободният император стоеше мълчаливо пред последната несъборена кула на Канатската твърдина. Мечът, извитага стоманена змия бе притихнал в ръката му в предсмъртно очакване….Валеше. Капките ситен дъжд отекваха глухо в настръхналата земя и се стапяха в недрата и със свистене…”Като кръв, която попива..”, помисли си Райх…Болката превзе за миг кафявото на зениците му и бавно избледня до нямо отчаяние. Императорът жадно пое мириса на мократа земя. Капките дъжд пробягваха по лицето му и се сгушваха в напоената с кръв ризница…Векове бяха изминали от мига, в който първият наследник на династията Райх бе пристигнал в това забравена кътче имперска земя и бе побил знамето си тук, поставяйки началото на хилядолетната империя на Канатите…Тук се бяха раждали свободните императори и бяха умирали…непобедени, непокорени, непреклонили глава пред никого…Днес всичко това щеше да свърши… Мислите глухо се блъскаха в главата на Райх. Императорът рязко се обърна и погледна назад. Малцината оцелели войници от някогашната огромна канатска армия на свободните се бяха скупчили зад гърба му. Дължеше им истината…
…”Войници”, гласът на Император Райх прозвуча неочаквано твърдо за самия него и разцепи тишината…”Днес ви обещах да победим…Излъгах ви”, гласът на Свободния премина в шепот, а думите заседнаха на гърлото му. Владетелят се насили да не сведе глава…”Днес ще бъде последната ни битка. След нея…След нея няма да ни има повечето или всички…Нямаме силите, армията и оръжията да спрем номадската сган, която идва насам. Варварите ни превъзхождат стотици пъти. Оръжията им са нови, а решимоста да отмъстят за загиналите пълни вените им с омраза…Силни са…Всеки от нас сега има правото да направи своя избор – да сведе глава и да се покори или да се бие като мъж и да погине… заради свободата, която имаме. Аз, Вашият Император направих своя избор…”
…Райх замлъкна. Думите се загубиха в гърдите му и останаха неизречени. Владетелят се взря в очите на войниците си. Суровите лица на имперските солдати бяха застинали като изсечени. Студеният блясък в очите им не оставаше съмнение. Те също бяха направили своя избор…Мечът в ръката на Райх потръпна в очакване на битката..
…Атаката на номадите дойде час по – късно – с приглушено потракване на копията и тропота на лека конница. Милионите стрели, изстреляни от извитите варварски лъкове пронизваха слънцето и го свличаха в пазвата на жадната за кръв земя. Пълчищата номади прииждаха от всички страни – настървени, яростни, търсещи мъст…Лютият мирис на метал, който изпълни въздуха се смеси с хрущенето на счупени щитове…Дъждът се стелеше на ситни капки над имперската земя, като оплаквачка, която  погребваше мъртвите си…
…Император Райх даде заповед за атака без отстъпление. Бойците му, шепата свободни имперци се смесиха с номадските пълчища. Свистенето на копия  примираше в тихото съскане на стрелите, изстреляни от странните лъкове на степните. Проблясъкът на мечовете се смесваше с конското цвилене. Огромните номадски животни се очертаваха като призрачни привидения сред руините на Канатския замък, твърдината, която родът на Райх бе владял в продължение на векове… Писъците се стелеха над  изтръпналата от ужас земя и потъваха в набразденото и от конски копита лице. Мнозина от войнице падаха без да разберат какво точно се е случило. Телата им се свличаха в предсмъртно хъркане, въздухът бавно напускаше сгърчените им останки…Мечът натежа в ръката на Император Райх, но танцът му във въздуха не спираше. Номадските тела  примираха, разсечени на две от коравата десница на Свободния. Пръстите му натежаха от умора. Умора  натискаше плещите му надолу, но владетелят не се предаваше. Мечът му не спираше смъртния си танц…Увлечен в битката тъмноокият не забеляза огромния черен кон, който с яростен устрем се носеше насреща му. Лицето на ездача му бе изкривена в грозна гримаса…Черният конник…Усещането за сила и смърт се приближаваше към Райх с всеки удар на копитата на лудналото животно…
…Райх замахна. Острието на меча му потъна в конската плът в мига, в който копието на Отон се заби гърдите на Императора. Свободният погледна невярващо острието, което се бе врязало в тялото му и бавно се свлече на колене. Замъгленият му поглед обходи бойното поле…Видя войниците си. Малцината свободни войни  отблъскваха атаката на номадите с последни сили..и падаха покосени от копията и стрелите им. Номадските коне цепеха въздуха, а тропотът на копитата им се смесваше с дивото цвилене…Очертанията на биещите се армии постепенно избледняха и се размиха в призрачно нереална палитра…Император Райх затвори очи. Последният владетел на Канатската империя бе намерил смърта си на бойното поле…Часове по – късно от великата му империя не остана и камък- Пламъците погълнаха нетажалата от хилядолетна история твърдина и я превърнаха в пепел…Малцината оцелели селяни  избраха смъртта и останаха в горящите си домове. Писъците им дълго се носеха над изтръпналата от ужас земя…

................................................. .............................................

….Погледът му пробяга като мълния през числата от доклада…Да, явно предчувствието му, онзи вътрешен глас на който винаги се доверяваше ще излезе вярно. ХАОС погледна Касапина и попита с равен глас:
- Този доклад верен ли е?
- Да, господарю…Отговорът на Отон прозвуча повече от глухо, а челото му се покри със ситни капчици пот. Бе свикнал да разпознава признаците на бурята още отдалеч, а гласът на Първия не оставяше съмнение, че тя ще изригне всеки момент…
- Генерале, помните ли какво Ви заповядах преди да тръгнете към имперските крепости?
- Да, господарю…да не остане камък върху камък от тях, а главите на императорите  да се търкалят в краката ви…Касапинът се мъчеше да изглежда спокоен, но предчувствието, че върху му ще се излее височайшия гняв след секунди не го напускаше…
 - В името на Богинята тогава, кажи ми Отон, защо след като изпратих с теб най – силните си и смели войни, ти ми носиш веста, че 328961719 от моите номади са избити от онази сган?… Гласът на ПЪРВИЯ постепенно се изви до пронизващо кресчендо…
- Махай се от тук. Махай се докато не съм нахранил кучетата с теб…Ръката  на ХАОС върху меча не оставяше съмнение, че ще изпълни заканата си…Махай се Отоне,  докато не съм отнел всичките ти титли. Дори и онова сукалче Сахо се справя по – добре от теб, Принцепсе…Гласът на Хаос догони номада на входа на шатрата...
Отон  приведе глава. Бе успял да оплячкоса и опожари почти три четвърти от имперската земя, но това му костваше огромни загуби. Милиони номадски войници погинаха в битката…Императорите паднаха покосени на бойното поле, но не сведоха глава пред степните...
Мислите препускаха в номада, както и усещането, че е на ръба на провала. Само крачка го делеше от позорната смърт или изгонване от лагера на номадите, а надеждата - да бъде пръв сред равни се отдалечаваше с всеки изминал миг...
Нечии стъпки се носеха забързано насреща му. Номадът вдигна глава рязко. Очите му се сблъскаха с ненависта в погледа на Крум. Любимецът на Първия бързашо към шатрата на Хаос...


P.S....Позакъснях малко със събитията, но...ще наваксам:)

[_LadyBlack]

…Студеният северен вятър пронизваше пискливо необятната имперска земя. Вихрените му ръце се плъзгаха по пръста, помирисваха я жадно и я разпръскваха в четирите посоки на тъмната нощ…Луната лениво се бе закотвила в средата на небето и любопитно наблюдавеше през присвитите си зеници колоната войници, които бавно пъплеха  в ниското, прикрити зад тъмнината…
Войската на Крум бе прекосила половината разстояние до първите имперски крепости, когато Монголът даде знак на тръбача до себе си. Мощният степен рог изтръгна тишината от унеса и и посипа разбитите и парченца върху вкочанената имперска земя…Обръгналите в битки номадски войни се вкамениха в нямо очакване. Нетърпението и въпросите се биеха в застиналите им лица. Очакването бе превърнало телата им струни, но никой не отронваше и дума, а неизреченото се разтваряше в нощния мрак…
…”Скоро всичко това ще бъде само метал, огън и кръв”…Застанал в най – високата точка на хълма Крум жадно поглъщаше обширната имперска земя, проснала се в краката му. Нямата картина на предстоящата разруха изви устните на Монгола в злокобна усмивка. Мрак, степното чудовищно под бедрата му усети ликуването на господаря си и изпръхтя едва доловимо. Колебанието на животното трае само миг. Усетил яроста на повелителя,  огромният черен кон лудешки се изправи на задните си крака и оголи зъби в тихо настървение…Дивото животно инстинктивно  попиваше настроенията на Монгола и го следваше безропотно.  Бяха родени заедно, бяха израстнали заедно. С часове бяха бродили из широката номадска степ и бяха споделяли всичко -  легло, храна, последната капка вода…Дългите години на седлото ги бяха превърнали в едно цяло, в перфектната бойна машина, която сееше смърт откъдето и да преминеше…
Крум усети нетърпението на животното под себе и дивият му смях се разнесе над притихната имперска земя…”Някъде, там отпред”… гласът му прозвуча в надвисналата тишина…”…се намират земите на императорите. Нашите земи…Време е да ги завоюваме”…Гласът на Монгола звучеше ясно и отчетливо в мразовития въздух.
Номадската колона бавно запъпли на изток…

---------------------------------------------------------------------------

…”Свободата е избор, но и бреме…Отговорност. Свободен съм да се боря или да се примиря. И да отстъпя…Неее…Свободен съм, свободен…Свободен съм да отстоявам правото си на живот и правото на моите поданици. Свободен съм да бъда такъв, какъвто съм. Свободен съм да жертвам себе си за другите…Свободата е моят избор, изборът, който не всеки може да направи. Но аз…аз трябва да поема това бреме”…
Мислите се биеха в главата на Император Скелетан и не му даваха покой. Младият владетел на Даркона се бе събудил призори. Сънят бе избягал по никое време, а на мястото му, в очите на Владетеля се бе настанило безпокойството…Номадските нападения продължаваха вече близо месец. Варварите не спираха с атаките си, пътищата на свободните за търговия бяха отрязани, самите те – на предела на силите си едва удържаха нашествията на степните. Стари родове, властвали векове върху имперската земя постепенно изчезваха. Костите им се разпиляваха по четирите краища на лудналата земя. Твърдините им биваха разрушавани от ордите,  селяните избивани или отвеждани в робство, а самите императори намираха смърта си, но не прекланяха глави…Варварите заличаваха империите една по една, изтриваха ги от лицето на земята, все едно никога не са съществували….
… Казват, че за да станеш Император на свободните трябва да сключиш договор със смърта. Защото свободата е усещане, което мнозина ще поискат да ти отнемат. Съдба…Император Скелетан знаеше прекрасно този неписан закон. Ненахвърлил още 27 години Владетелят на Даркона приемаше като неименна грижата за другите…Сега отново бе дошло време да поеме тази отговорност – за съдбата на поданиците си  и да оцелее…или да умре…
На вратата на огромната спалня тихо се почука…
- Влез - Скелетан се насили гласът му да прозвучи спокойно.
- Простете Императоре - дясната ръка на Владетеля, маршал Машее почтително пристъпи прага…Не посмях да ви обезпокоя толкова рано, но вестите са лоши…Военноначалникът замълча, прикован от властния жест на младия мъж…
- Говори…
- Монголът е тръгнал срещу нас. Това донесоха съгледвачите. Войските на Крум ще бъдат пред Даркона някъде около обяд…
- Значи ни остават няколко часа само да се подготвим – въпросът, Скелетан зададе повече на себе си отколкото на Машее – в какво състояние е войската Маршале?
- Почти не остана армия Императоре…По – голямата част загубихме в битката срещу Петсмарт преди ден…
- Тогава ни остава само едно…Гласът на Скелетан прозвуча неочаквано твърдо - Маршале, привикайте селяните в замъка…и децата. Всички мъже, годни да носят оръжие…И когато дойдат, отворете оръжейниците и им раздайте лъкове, стрели и мечове, колкото имаме…Остават ни няколко часа да ги научим как се борави с оръжията. Ще ги тренираме. Трябва да оцелеем…
- Рисковано е Владетелю. Повечето от тях никога не са….Протестът на побелелия Маршал се изгуби в повелителния жест на младия мъж
- Знам Машее…но това е единственият ни шанс да оцелеем…И, маршале…когато ги съберете, искам да поговоря с тях. Трябва да знаят, че Императорът им ще се бие наравно с тях за свободата им…
…Утрото настъпи бързо…Оскъдното слънце се претъркули до  хоризонта, нехаещо за злото, което бавно превземаше имперската земя. Светлината, която винаги милваше с обич отрудената земя на Свободните този път се бе свила страхливо и едва – едва надничаше из зад облаците. Сънените и очи попиваха разрухата белязала имперските територии, хилядите потрошени замъци, пепелта и пожарите, които се стелеха по четирите краища, докосваха хоризонта и се губеха в далечното непознато …
…Странното оживление в замъка Даркона друг път едва ли би направило някому впечатление, но сега напрежението бе изпълнило въздуха до краен предел…Стотици селяни, прегърбени от работа по нивите се бяха събрали в хилядолетната каменна твърдина, повикани от своя Владетел. Те с любопитство разглеждаха странните тежки мечове, които бяха получили на влизане в крепоста…Купчина млади мъже се бяха скупчили в единия край на градския площад. Разговорът им, приглушен, бе белязан с безпокойство. Безпокойство бе изписано и по лицата на стотината 8 – 10 годишни момчета, които се губеха в тълпата…
…Глъчката стихна за миг, когато Император Скелетан се появи на вратата на замъка. Младият мъж огледа събралата се тълпа. Сиво – синият му поглед запечата всяка подробност, всяко лице, обърнало се към него…Младият мъж пое с твърда крачка към центъра на площада, там, където някой бе проснал грубо скована скамейка…Снежнобялата му риза и безукорното му облекло рязко контрастираха с овехтелите дрехи на селяните…
…Скелетан спря за миг до пейката и огледа събралата се тълпа..Гласът му прозвънтя по – чист и силен отвсякога…“Номадите са пред портите на Даркона…Силни са и многобройни. Повиках ви, защото днес Вашият Император има нужда от помощта ви. Не за да защити своя живот, а да опази това, което е на всички  – нашите домове, Даркона и свободата, която имаме…Всичко това може да ни бъде отнето. Не мога да скрия от вас…Армията, която идва срещу нас е огромна, яростна и силна…Ние нямаме техните оръжия, нито техния опит, но имаме свободата си и решимоста да я запазим. Това е нашето най – силно оръжие…И днес, аз, Вашият император ви моля да ми помогнете да опазим тази свобода в името на нашите деца, в името на земята ни, която да продължи да бъде Земя на свободните… Битката, която ни предстои ще бъде на живот и смърт. Последната…Малцина от вас някога са докосвали меч или копие. Днес това няма значение, ако имаме силата да сме единни и да воюваме за своята свобода и своята независимост…Вярвам, че това ще ни даде силата да победим” …
… Скелетан замлъкна и огледа  скупчилите се селяни. Стотици очи се бяха вперили в неговите. Мълчаха…Русокосият владетел пое с вдигната глава към вратата на замъка…Не бе успял да измине няколко крачки, когато одобрителния рев на тълпата го накара да се обърне мълниеносно…Даркона щеше да оцелее…
…Битката бе мълниеносна и кървава. Бяха изминали часове откакто номадите направиха първия си опит да превземат непристъпната имперска крепост. Твърдината отбиваше атаките им и не се предаваше. Варварите настъпваха от всички страни. Император Скелетан се биеше най – отпред на войската си. От копието му не бе останало почти нищо. Мечът, покрит с кървави петна разпръскваше неуловимата миризма на смърт и не спираше лудешкия си танц във въздуха. С периферното си зрение младият Владетел видя как пехотата на варварите направи неочаквано движение и отпред се престроиха отрядите стрелци. Миг по – късно милиони стрели, изстреляни от извитите номадски оръжия се посипаха върху армията му…”Страхливи номадски псета. Искат да ни довършат бързо”…С рязко движение Скелетан коленичи и скри гъвкавото си тяло зад щита. Стрелите се опитаха да пробият закалената стомана, но с тихо свистене се приплъзваха по нея и погинаха в разораната земя…Владетелят се огледа бързо…Слава богу, армията му не отстъпваше. Селяните, непознали мечовете до вчера се справяха удивително добре с оръжията…Още преди последните стрели да се изсипят върху тях Скелетан се спусна напред към първите редици на номадите. Най – близките му войници го последваха…Номадските стрелци панически се оттеглиха. Тези, които изостанаха бяха посечени от имперските войни. Но объркването на номадите трае само миг…Минута по – късно гъстата им редица отново се втурна към имперската крепост…Хората на Скелетан бяха принудени да отстъпят. Крачка по крачка номадите ги притискаха към твърдината…”Трябва спешно нещо да направя”, мисълта нахлу като степен вятър в главата на младия Император. Той се затича рязко и се хвърли напред, вряза се в номадската редица и помете със щита си  десетина от воините на степта. Мечът в ръката му поднови смъртоносния си танц…Младият Император полетя над обсипаното с трупове бойно поле. Ревът – гърлено мощен като на ранен див звяр се откъсна дълбоко от гърдите му – ”Даркона никога няма да се предаде. Никогааааааааааааа…”
С последен порив Владетелят на Империята се хвърли напред и изблъска поредните номадски тела, изпречили се на пътя му. Врагът бе толкова близо, че той усети страха в очите на варварите. И тогава дойде изненадата…Множеството стрели го последваха и се забиха в гърба му – единственото незащитено място по него. Император Скелетан потрепера. Тялото му се сгърчи за миг и застина във въздуха…Владетелят направи крачка напред…още една..и още една. И тогава огромната номадска паст се скупчи около него и го погълна…На бойното поле настъпи тишина, последвана от мощния рев на стотици имперски войници. Свободните се хвърлиха напред, за да последват примера на Император Скелетан - най – храбния и силния между тях и да умрат - за земята си, за децата си и Даркона…

[_LadyBlack]

…Император Чингиз често се замисляше за бъдещето си напоследък. В хладната септемврийска тъма въпросите нахлуваха в главата му и не му даваха мира по цели нощи. Мислите се стичаха  от всички посоки, коя от коя по – горещи,по – луднали и неясни…и не за земите и крепостите на свободните, а за собствената му съдба. Чингиз се беше зарекъл да направи всичко, което му е по силите, за да успее да запази равновесието на отделните империи и да възстанови стария ред от преди едно лято, но не вярваше  да успее да постигне нещо повече. Владетелят на Империята Хазен, непобедимият Монгол съзнаваше прекрасно, че е смъртен и може да не преживее пълната победа над Хаос, към която се стремеше с цялото си същество. Бе сам…Приятелите му, най – близките хора бяха покосени от номадска ръка преди едно лято, а бъдещето бе неясно и мъгливо…
…Владетелят бавно се приближи до прозореца и се взря навън… Минаваше полунощ. Луната и звездите се гонеха високо в небето. Тук в необятната Имперска земя нощното небе изглеждаше още по-красиво и отрупано със звезди. Дедите на Монгол бяха издигнали твърдината на високо, за да я запазят непокътната…Наоколо нямаше скали, нямаше крепости, многовековни гори, които да препречват пътя на гледката, а и нощта бе безоблачна…”Идеална нощ за нападение”, помисли си Чингиз и се обърна. На огромната маса, сбутана в единия ъгъл на стаята му лежеше мечът. Монголът внимателно го взе в ръцете си и прекара ръка по дългото му острие. Усети хладината на метала, остротата на финно шлифования ръб и силата, впита в него. Хилядолетното оръжие го опари с гнева си, втъкан в стоманата и натежа в ръката му. С този меч дедите му бяха защитавали Хазен. Владенията си бе защитавал и той преди едно лято, когато номадите нападнаха земите на Свободните за първи път. Малка част от императорите останаха непобедени тогава. Единствено Император Таранколу, Император Спайро и той бяха обърнали в бяг непобедимите орди на Хаос. Останалите императори претърпяха тежки поражения, но това не сломи духа им и съвсем скоро, след като номадите оттеглиха войските си през морето Свободните възстановиха териториите си.
…Този път всичко бе много по – различно. Варварите се завърнаха на Западния бряг по – силни и яростни отвсякога, решени да мъстят и да сломят на всяка цена съпротивата на Владетелите. Размирното време се бе изсипало повторно върху главите на Свободните. Великият имперски конклав, Съветът, който решаваше съдбата на всички империи се бе превърнал на бърза ръка в част от историята, още след първите номадски атаки…От всички краища на необятната земя на Свободните долитаха вести за поражения над имперските крепости, за изпепелени села и градове, за погубени императори…”Слава богу, само погубени. Не и предали се на Хаос”, помисли си Чингиз…Владетелят внимателно положи меча си отново на масата и се запъти към вратата. Дебелите педя килими заглушаваха стъпките му и създаваха илюзията, че се плъзга по земята…Не бе изминал няколко крачки, когато на вратата се почука.
- Влез - Императорът изрече поканата с тих равен глас и се насили да остане спокоен. Безпокояха го по никое време. Явно се бе случило нещо непредвидено …
- Простете Владетелю – Азар, войникът от нощната стража се появи на прага – Пратеник от Император Ахиликс. Настоява да ви види лично, на четири очи. Трябвало да предаде спешно послание от суверена си …
- Въведете го тогава – заповедта на Чингиз не търпеше възражение  - Ахиликс не би пратил някого по това време, ако въпросът не търпи отлагане…Чингиз се приближи отново до масата, където лежеше меча му…И, Азар – гласът му догони войника. Нека донесат вино, плодове и нещо за хапване. Пратеникът е яздил часове, да се подкрепи. И да приготвят легло за него, както и достатъчно овес в конюшнята за коня му. Животното да бъде внимателно нахранено и напоено. Постарайте се да почине добре…
- Да, господарю - Войникът се обърна и излезе през вратата. Минута по – късно портата се отвори отново. Висок, слаб мъж се вмъкна в стаята. Наметката му бе покрита с прах. Тънък слой прах покриваше и ботушите му от финна кожа. Личеше си, че идва отдалеч. Качулката закриваше лицето на непознатия и скриваше очите му от околните. Той внимателно затвори вратата зад себе си. Чингиз чу как резето на портата хлопна и се обърна изненадано към непознатия…
- Говори - глухо заповяда Императорът - Щом Ахиликс те изпраща по това време, явно се е случило нещо спешно. Говори пратенико …
Младият мъж в черно продължаваше да стои до вратата без да отрони дума. Очите му, скрити под ниско спуснатата качулка внимателно обхождаха стаята. Заинтригуван от мълчанието му Чингиз се приближи още няколко крачки и потърси погледа му. Напразно….Качулката на непознатия го спря…
- Кой си ти и какво искаш?…Говори…Нетърпението на Чингиз нарастваше с всяка измината минута. Кой бе непознатия и какво търсеше посред нощ в Хазен?…
- Помниш ли ме Монголе? Отдавна не сме се срещали – гласът на странника неочаквано разряза тишината в стаята. Високият, слаб мъж бавно вдигна ръце и свали качулката от главата си . Очите му срещнаха смаяният поглед на Чингиз…
- Ти? – невярващо промълви Императорът на Хазен…
- Не си очаквал да видиш точно мен, нали? – въпросът на Крум прозвуча странно усмихнато за самия него, а устните му се разтеглиха в студена усмивка…Не си очаквал самият Крум да пристъпи прага ти, нали? Монголът, Страшилището на номадите, Първият сред равните в ордата?…Не си очаквал, нали…братко? Не викай войниците си. Идвам с мир…и с едно предложение – Принцепсът на Хаос се раздвижи неочаквано и пристъпи навътре в стаята…Така ли посрещаш скъпи гости Чингиз…на празна маса? Налей по чаша вино – да пием за доброто старо време – Номадът се приближи още няколко крачки до масата, но Императорът го изпревари и грабна оставения там меч…
- Опасяваш се, че ще те убия? Неее…Не посягам на своя кръв. Все пак бащите ни бяха… родни братя. Аз имах същите права над Хазен, както и ти, но съдбата разпореди друго…И както виждаш – сега ти си Императорът, а аз Номадът от Ордата на Хаос, дясната му ръка, Великият Принцепс…Както споменах по – рано, дошъл съм с мир…и едно предложение…
- Говори – гласът на Чингиз прозвуча неочаквано глухо, а десницата му стисна меча още по – силно…Говори, за Бога!…И престани да ме наричаш братко. Ти се отрече от своя род и го изгуби в момента, в който измени на Императорите и се присъедини към Хаос, поблазнен от богатството и власта, които ти обеща Степният. Сега се връщаш и търсиш мир там, където преди много години сам пося войната…Говори!…И след това се махай, докато не съм те убил – гневът изпълваше цялото същество на Владетеля и заплашваше всеки момент да се излее в убийствен поток…
- Не се пали Чингизе – Крум се насили думите му да прозвучат безгрижно спокойно….Както казах, идвам с мир. Нямам оръжие - номадът вдигна дланите си нагоре…Искам единствено да поговорим и да предам посланието на Хаос…Императорите да се предадат доброволно …до един, а Хаос да бъде провъзгласен за пълновластен и едноличен господар на цялата земя Имперска. В замяна на подчинението, Свободните ще получат право да бъдат негови васали…и живота си. Ще бъдат пощадени. Ако откажат…ще бъдат изтребени до крак, семействата им избити, а земите – изпепелени до последния камък…Крум нареждаше с равен глас без да откъсва погледа си от Чингиз…И повярвай ми, Владетелю - гласът на Номада се снижи с октава - до колкото познавам Хаос той ще изпълни всичко това без да се замисли. Ти си част от Великия конклав Чингизе - Съветът, който решава всички важни въпроси в Имперските земи. Свободните те слушат и уважават. Предлагам ти сделка – да ги накараш да приемат предложението на Хаос. В замяна на това те ще получат живота си, а ти ще бъдеш провъзгласен за Принцепс, дясна ръка на Хаос и Пръв сред равните в Ордата, земите ти ще бъдат удвоени…Ще заемеш моето място, Владетелю – Крум се усмихна и допълни – На мен…На мен ще ми стигне само това, че ако приемеш предложението ще засиля власта си и ще премахна Отон от пътя си …
Чингиз се приближи бавно до трона си…Лицето му, смугло по рождение бе силно пребледняло. Ситните капчици пот покриваха  челото му. Издължените му като бадем очи се бяха свили до тънки цепки, а чертите му се бяха изопнали до неузнаваемост. Гласът му прозвуча неочаквано глухо и твърдо…
- Чуй ме много добре, Монголе…Преди много векове нашите деди дойдоха тук от степта, за да останат завинаги. Изградиха своята империя от нищото…С кръв и чест спечелиха уважението на Свободните и признанието им…Сега ти ми предлагаш да ги предам и сам да забия нож в гърбовете им…Махай се от тук Номаде, докато не съм те пронизал с меча си. Нашите страни жадуват спокойствие – дълъг и съзидателен мир, свобода. Жадуват да изграждат, не да рушат…Махай се от тук, Номаде и предай на Степния посланието на Император Чингиз…Идете си с мир от нашите земи, докато не сме ви накаради да го сторите насила…Свободните владеят земите си повече от 2000 години. Тук раждат децата им, тук строят и укрепват крепостите си, тук е тяхното минало и тяхното бъдеще…И докато дори и един от Владетелите все още диша тази земя ще остане имперска. Запомни това много добре и го предай на Хаос. Нека твоето номадско псе изтегли войските си с добро и си тръгне по живо – по здраво…
- Не говори така за Степния…Гласът на Крум проехтя в стаята…
- …за Степния какво? Вълк? Баща на ордата” – прекъсна го Чингиз…Твоят Хаос е мръсно псе, Круме, нищожество, което жадува единствено земите ни и това да получи титлата на самодържавец. Блазнят го нашите дворци, златото, което имаме, тънките платове и богатства, власта на император, това, да го титулуват Единствения…Вие, всички останали сте просто пионки в ръцете му, послушни маши, които изпълняват пъкления му план, нищожества, които той ще захвърли с лека ръка, в мига, в който постигне всичко това…Той те издигна за Пръв между равните? Дааа, Хаос умее да глези хората си..Но до кога ще запазиш титлата си, Круме? … И дали войната ти с Отон не бе подкладена именно от него, за да ви насъска един срещу друг и така да се превърнете в послушти пионки в ръцете му и двамата?…”Разделяй и владей” – винаги е вършило работа, Номаде - гласът на Чингиз преливаше от ярост…Махай се Круме! Махай се, докато не съм извикал войниците си и не съм те окачил на бесилото….И, Бога ми….братко…няма да ме спре и това, че във вените ни тече една и съща кръв…
Императорът млъкна. Лицето му излъчваше едва сдържана ярост, а десницата му бе побеляла от стискането на меча…Крум не снемаше поглед от него. Мълчанието между двамата продължи само миг…Номадът се обърна и излезе през вратата. Качулката отново падна ниско над очите му…Миг по – късно Император Чингиз дочу конски тропот…Конникът се отдалечаваше от Хазен…