Chingiz
|
|
« -: Септември 17, 2008, 00:04:27 » |
|
И тъй като съм любител на фентазито и много се кефех на приказките от ера 1 ...а и тъй като част от списващите там горят от нетърпение ..... пускам продължението на темичката от ера1 ...очаквам виииииии
|
|
« Последна редакция: Октомври 23, 2008, 18:20:10 от Oton »
|
Активен
|
|
|
|
Glicerman
hitt_man
Редник
Karma: +8/-17
Неактивен
Публикации: 2
MoNeY oVeR BiTcHe$
|
|
« Отговор #1 -: Септември 17, 2008, 00:46:03 » |
|
Империята на Glicerman беше една от многото паднали под власта на намадите...Малкото останала армия бе разпусната,половината население поробено.Императорът имаше двама сина,който ги последва злощастна участ.По малкият падна убит при една от вълните срещу столицата ,а по големият бе поробен. За дълго време империята изчезна от картата на света... След края на войната царството стана васал на номадската държава тъй като силата на варварите взе да намалява рязко...Поробените племена по границите се бунтуваха и създаваха смут във .Някой империи успяха да се отскубнат от владичеството на тирана, с което дадоха пример и на много други. Единствената дъщеря на царя бе женена за цар от съседното свободно кралство и подкрепле- нието не закъсня.Начело на 170000 армия съседните империи освободиха царството и голяма част от земите на имперци. Настана тежка зима добре дошла за империята ,но унищожителна за номадите.Хиляди умира- ха всеки ден ,а майката природа пречеше на свежите подкрепления....Така царството оконча- телно се отърси от тиранина и започна да разцъфтява отново.Стените на замъците се застрояваха наново , сгради се издигаха от пепелищата , възобновиха се търговските пътища по суша, десетки скелета на полузавършени казарми караха човек да се замисли ,а императорът кроеше планове за ОТМЪЩЕНИЕ!
|
|
|
Активен
|
|
|
|
_LadyBlack
Гост
|
|
« Отговор #2 -: Септември 17, 2008, 19:37:46 » |
|
…Първият августовски ден дойде за малцината оцелели императори с уханието на току що събудило се слънце. Лъчите му лениво обвиваха потъналата в руини и пепел Великата империя на свободните, опитвайки се да изтласкат болката от сърцето й. Имперската земя мълчаливо стенеше в притихналото утро. Първото свободно утро…Набразденото и от опустошителните битки лице все още погребваше спомените си. Снагата и бе осеяна с кръстове, гънките на дрехата и – с костите на милионите и погинали синове. Кървавата рана зееше отворена… …Номадското нашествие бе потънало във времето, но тътенът от него отекваше в пропуканата земя. Яроста и омразата бе останала в историята, заедно с имената на милионите синове имперски, легендите за славни битки и спомените на оцелелите… Бе настъпило време мирно. Време, в което ранената земя трябваше да изличи болката от сърцето си, да поеме свободно глътка въздух, а гърдите и да се изпълнят с надежда за бъдещето…Бе настъпил часът на съзиданието…
* * * * * * *
…Слънцето мързеливо примигваше по средата на хоризонта, удължавайки сенките на дърветата. Очертанията им се губеха в далечината, вмъкнаха се в пукнатините на обръгната от болка земя и се губеха в дълбоките и недра. Светлината тихо се прощаваше с деня и се приготвяше за отпътуване… …Предводителят на номадската орда отново бе потънал в мрачно вцепенение. Унесът му продължаваше вече часове. Хаос бе сам в шатрата си. Никой от приближените му не смееше да се приближи и да наруши трескавото му състояние. Бяха виждали Първия да изпада в подобни настроения нееднократно, откакто загуби битката с Императорите - състоянието на треска се сменяше с ярост, жълтото на очите му се размиваше до белезникаво бяло, а злобата изпълваше жилите му до краен предел. В такива мигове, смуглото лице на номада се изкривяваше в странна, жестока усмивка…усмивка, всяваща ужас дори и в обръгналите в битки воини на степта… …Погледът на Първия попадна върху масата в средата на шатрата. Върху грубо скованото дърво се белееше лист…Свитъкът…Хаос прекрасно знаеше какво пише в него. Познаваше всяка буква, всяко драсване върху тънкия лист. Бе се взирал в него до полудяване, докато буквите се впиеха ненаситно в зениците му и ги притвореха от болка… “…От тази стрела на запад се намира земята Имперска, Главатарю. Тя никога не е била покорявана и никога не ще бъде покорена. И по-велики пълководци са опитвали... но са си строшавали зъбите. Ще строшим и твоите, Сине на Степта. Ние сме тук от две хилядолетия. И ще продължим да бъдем тук още много време. Дълго след като... ти легнеш в земята. Тук не сте добре дошли. Освен ако не желаете тази земя да бъде гроба ви. Не можете да ни покорите. Трябва да ни убиете всички. Но и това не можахте. Върнете се в Степта... или умрете. Свободните Императори…” …Юмрукът на Хаос се стовари с всичка сила върху масата. Сухото дърво издрънча глухо. Свещта, доскоро искрила върху него се търкулна на твърдата земя и угасна с тихо съскане. Дивият рев на номада разцепи тишината на шатрата. Бесът на Хаос бе достигнал предела си. Цялото му същество трепереше от ярост и желание за мъст…Свободните трябваше да си платят за унижението на което го бяха подложили, него, Бащата на степта. Трябваше да отмъсти за войниците си. Костите на милионите номадски синове отдавна бяха напоили земята с белотата си. Свободните трябваше да платят за загубата му…Бащата на Ордата вдигна свитъкът към очите си, взря се за миг в него и бавно го накъса на малки парченца. Звукът от разкъсания лист го върна към действителноста. Номадът изпъна плещи и отривисто се отправи към вратата на шатрата. Отметна тежката коприна закриваща хоризонта и излезе навън…Както и предполагаше, цялата номадска армия се бе събрала в очакване да чуе речта му. Появата на Хаос предизвика глух ропот сред войниците, но предводителят на степните го заглуши с едно махване на ръката... - Воини на степта - металният глас на Хаос разцепи надвисналата тишина – Преди едно лято най – смелите номадски синове дойдохме тук, за да спечелим тази прокълната земя в името на Богинята майка. Битките ни бяха безпощадни, тежки и кървави. Милиони от нас оставиха костите си тук, а проклетата земя имперска се превърна в последния им дом…Дойде време да отмъстим…Законът на степта го иска от нас - кръвта на нашите братя да бъде отмъстена с кръв, животът им – с живот..Време е да се вдигнем отново и да подчиним тази проклета земя…или да умрем в нея. В името на Богинята … …Предводителят на ордата рязко се обърна. Зад гърба му се бяха скупчили първите - Сахо, амазонката Джейн, генерал Петсмарт, Флинстоун кървавия и дори Отон…Принцепсите бяха замръзнали в нямо подчинение. Чертите на лицата им се бяха изострили до неузнаваемост…”Всеки един от тях е готов да умре, но да стане първи. И да ме отстрани” – мисълта се прокрадна в съзнанието на Хаос и изкриви устните му в слаба усмивка… - Доведете ми Крум. И по – бързо… - заповедтя на Предводителя изсвистя като усойница над главите на принцепсите… Генералите се спогледаха…Хаос викаше Безпощадния при себе си. Името на Монгола означаваше само едно – битката с императорите щеше да се води до смърт…И честа, първи да опита кръвта на свободните бе отредена за Крум…
|
|
« Последна редакция: Септември 19, 2008, 16:53:05 от _LadyBlack »
|
Активен
|
|
|
|
the_knight
Гост
|
|
« Отговор #3 -: Септември 17, 2008, 22:25:44 » |
|
Рицарката се разхождаше трескаво из заснежената градина, внезапно обзета от силно безпокойство. Не обръщаше внимание на режещия като бръснач вятър и не чувстваше студа. Суровото време не пощади никого. Постепенно възстановената след войната търговия, отново стана почти невъзможна при първия по-обилен снеговалеж, а с напредването на зимата, съвсем замря. Скованите от мраз пътища се обезлюдиха и само вълчият вой ги огласяше. Страхът от бялата смърт се оказа по-силен от глада... Дори най-възрастните хора не помнеха по-люта и зловеща зима от тази. Тя донесе глад, болести и...смърт... Но ето, че краят й приближаваше. Времето като че ли започваше да се пооправя. Въпреки това, Рицарката усещаше как тревогата й се усилва с всеки иминал ден, докато днес не досигна връхната си точка. Не можеше да определи източника й. Привидно всичко започваше да идва на мястото си. Връзката между империите бе възстановена...Епидемиите от смъртоносни болести бяха овладени и лека полека затихваха... Имаше нещо обаче, което й се изплъзваше, оставаше скрито от съзнанието й. Чувството бе същото, както когато посягаш с ръка, в опит да хванеш някой предмет. Пръстите ти се плъзгат по повърхността му, но не успяват да го хванат и ръката остава празна.... Толкова дълбоко бе потънала в мислите си Рицарката, че не можа да долови скърцащите по снега стъпки. И когато усети нечия ръка на рамото си, тя подскочи стреснато и едва сподави вика си. – Мила...ти си премръзнала - Парис като че не бе на себе си. Лицето му беше бледо, погледът му зареян някъде...сякаш само телом бе тук. – Какво се е случило, Парис? – Да влезем вътре... – каза той, прегръщайки я и чак сега, почувствала топлината на тялото му, Рицарката усети, че трепери от студ. Влизайки в помещението, където огънят в камината трептеше и хвърляше успокояваща, мека светлина, Рицарката най-после почувства как кръвта се раздвижва в тялото й и потри ръце, за да разсее болката в премръзналите си пръсти. Тя приседна до огъня, а Парис я последва. Отдавна не го беше виждала толкова угрижен. Откакто... – Номадите! Подновили са атаките? - попита тя. Бе успяла да хване онова, което упорито й се бе изплъзвало в продължение на седмици. Парис я погледна леко изненадан, после кимна. – Започва се - каза той. – Отново....
........................................
Стрелците по бойниците на кулата стояха със заредени, изпънати лъкове в очакване. Никой не помръдваше. Толкова тихо бе... сякаш империята беше изоставена...напусната до последия човек. Парис, сам с лък в ръка, се взираше напрегнато в далечината. Светлината, отразяваща се в ослепително белия сняг, премрежваше погледа и бе трудно дори за най-зоркото око да види надалеч. На стотина метра от крепостта, полето свършваше, за да отстъпи място на оредялата сега гора. Точно от там Парис най-сетне долови движение. Паднала преспа сняг от разтърсен клон, така, както вятърът не бе способен да го направи, колкото и да беше силен. Парис бавно вдигна дясната си ръка в безмълвна заповед за готовност за стрелба. Знаеше, че не е нужно да я изрича на глас. Сто чифта очи бяха вперени в него. Когато първите номадски войници започнаха да се показват между дърветата, първите стрели летяха вече към целта си.
Отрядите на Крум, непобедимият пълководец, новото оръжие на Номадските властелини, бяха избити до крак. А Крум се сблъска с най-неумолимите воини в живота си. Дълго след кървавата сеч и той сам се чудеше как бе успял да остане жив... След продължителното време на мир, императорите отново дадоха отговора си на великите Първи. Той не се различаваше от предишния: земите имперски ще бъдат защитавани на живот и смърт.
|
|
|
Активен
|
|
|
|
_LadyBlack
Гост
|
|
« Отговор #4 -: Септември 17, 2008, 23:12:59 » |
|
…Огромната тронна зала рядко отваряше врати. Портите и се разделяха само, когато време на смърт или радост се настанеше над империята Кадеон. Тогава ръждясалите от недокосване панти протяжно изскърцваха и крилата на вратата зейваха, разкривайки мрачното великолепие на масленозеления мрамор покрил стените на залата, величието на високите столове, скупчени около дългата заседателна маса и тронът…Изящното творение се губеше под смълчаната тежест на кадифените завеси, проблясвайки с великолепието на старинно злато и финни орнаменти… …Черната лейди се бе смълчала край прозореца и внимателно наблюдаваше пристигането на императорите. Наситено зелените и очи като на котка се бяха смалили до тесни процепи, а напрежението бе превърнало тялото и в опъната тетива. Бе повикала владетелите при себе си. Заръката, която изпрати по вестителите си по четирите краища на имперските земи бе повече от ясна – императорите да се появят в Кадеон, колкото може по - бързо… Пророчицата рядко привикваше Свободните при себе си. Покана от нейна страна винаги означаваше само едно – опастноста е надвиснала над имперската земя, смъртна опастност... Владетелите знаеха това и се бяха отзовали незабавно… …Сънят?…Бе я връхлетял ненадейно в дълбината на нощта, като граблива птица, опитваща се да прониже слънцето. Хаотичните образи се бяха сбили в главата и, сливайки се в чудовищна мозайка – странно изкривена и гротескна. В мъглявината на нощта парчетата се бяха сборили в съзнанието й в нямо предупреждение. Пъзелът постепенно изплува с цялата си ужасяваща реалност…Пророчицата разгада предупреждението и изтръпна. Злото се бе завърнало в имперската земя… …Нощта все още събираше сънливо дрехата си, когато Черната нареди на съгледвачите си да тръгнат на Запад..Някъде там, на ден път разстояние преди едно лято бе разпънат номадският лагер. От там злото се бе изсипало върху имперската земя… Когато бродниците се завърнаха в Кадеон обвити в прах и ужас Пророчицата мълчаливо бе изслушала разказите им. Милионна армия бе струпана на брега на океана…Номадска армия…Жаждата за мъст в очите на степните бе достатъчно силна, оръжията изковани ловко. Обзети от ярост те идваха да мъстят за загиналите… …Генерал Берг видимо спокоен се бе отпуснал на един от столовете край дългата заседателна зала. Облеклото му бе безукорно въпреки дългите часове езда до Кадеон – черен панталон, черна риза, късо черно наметало с малък герб – дракон, кожен колан и високи черни ботуши от най – финна кожа. Откакто бе загубил Владетелката си в битката срещу Флинстоун Берг носеше само черно облекло. Таранколу, обръгнатият от битки прославен император разсеяно разглеждаше поставената на заседателната маса карта на имперските провинции. Побелели вежди скриваха погледа му на хищен ястреб от околните. Събеседниците мъчно стигаха до очите му, а от там разгадаването на мислите му се превръщаше в непосилна задача. Това го правеше труден противник във всяка схватка…Вперил поглед в очертанията на граничните имперски селения до него се бе настанил дребничкият Фантом. Младежкото лице на императора бе помръкнало, а ръката му нервно обхождаше ръкохватката на изкусно изкования меч в ножницата… Файт и Скелетан – двама от най – младите императори се бяха изправили до един от прозорците на залата. Приглушеният им разговор ги бе погълнал изцяло и те не забелязаха пристигането на Спайро – императорът на Меринор, един от малкото владетели устоял на всички номадски атаки преди време. Спайро мълком кимна на останалите и се настани на един от столовете в дъното на заседателната маса. Въпросите, изкусно прикрити зад миглите бяха изпълнили до краен предел кафявите му очи, въпроси, които русокосият не смееше да зададе все още на глас … Край масата с бавна крачка обикаляше император Чингиз. Дебелият няколко пръста килим заглушаваше стъпките му. Исполинският ръст не пречеше на монгола и той се движеше тихо из залата с пъргавината на дива котка. Облеклото му винаги бе стряскало другите императори. Тънък кожен панталон, кожена риза, наметка с цвета на степта описваха снагата му и внушаваха усещане за титанична сила. Скосените му очи с цвят на бадем сега мълчаливо обхождаха залата и събралите се в нея императори…Монголът трепна, когато Черната лейди се приближи към трона си и уморено потъна в него…Исполинът мълчаливо даде знак на другите императори. В тронната зала на Кадеон се възцари тишина… - Номадите са тук - гласът на пророчицата изпълни залата и откъсна императорите от тягостните им мисли - Милиони. Завърнаха се…Не знам дали ще предприемат нещо срещу нас, макар, че според мен…в най – скоро време може да очакваме война…Равният глас на Черната лейди тихо се стелеше в залата - Не вярвам Хаос да атакува толкова скоро. Измина само едно лято. Милиони степни войници погинаха, войската му е все още слаба и необучена. Едва ли е имал време за месец да подготви нова – въпреки твърдоста, гласът на император Файт прозвуча замислено - Ако е решил да напада, ще нападне само крайните провинции. Те са по – слаби и няма армия в тях… - Или ще нападне тези в центъра. Крайните империи ще прегази и ще превърне в пепел - гласът на Император Спайро прекъсна думите му… Императорите стреснато се обърнаха към русокосия владетел. Дали той не знаеше нещо?… - Ако удари провинциите в центъра и ги срине Хаос ще получи достъп до четирите краища на Имперската земя, директен достъп – продължи владетелят - Може и да не се случи – замислено изрече Скелетан – Зависи какво ще предприемем. - Ясно е, че не можем да оставим нещата така и да гадаем дали ще ни нападнат. Императорите никога не са имали врагове, нито на изток, нито на юг – разгорещи се генерал Берг – Само за седмица войниците ни ще са готови за поход. Ще разпратим съгледвачи по цялата имперска земя. Ако номадите устроят лагер и започнат да се готвят аз лично ще поведа войската към лагера им. … - Ако имаме седмица време – тревожният глас на Черната лейди прекъсна разговора – Ако имаме седмица. Ако имаме… Пророчицата унесено се отпусна на трона си и затвори очи. Император Чингиз не сваляше замисления си поглед от нея, защото знаеше, че тя казва истината. Нямаха никакво време. Номадите щяха да ударят всеки момент. Под заплаха бе не само равновесието на силите, а и самото съществуване на земята на Свободните. Трябваше да се действа бързо преди варварските пълчища от запад да се надигнат…Монголът се изправи рязко и мълчаливо пое към вратата на тронната зала…
|
|
« Последна редакция: Септември 19, 2008, 16:54:06 от _LadyBlack »
|
Активен
|
|
|
|
Glicerman
hitt_man
Редник
Karma: +8/-17
Неактивен
Публикации: 2
MoNeY oVeR BiTcHe$
|
|
« Отговор #5 -: Септември 18, 2008, 01:11:46 » |
|
Въпреки тежката зима в столицата животът кипеше бурно.Гудсмандия беше една от малкото незасегнати от чумата и глада , а срещу студа горите в околностите масово се изсичаха.Импера- торът знаеше ,че скоро атаките ще се възобновят за това искаше по бързо да изсече всичко , което би послужило за защита на нападателите. И ето ,че скоро денът на страшният съд настъпи... Граничните постове бяха забелязали първата вълна и съобщиха незабавно ДОБРАТА новина в замъка. -Нека да дойдат. - спокойно заговори император Glicerman от рода Гудсман. - Този път пощада няма да има... Ден по късно... Снежна виелица удряше по замръзналите от студ лица на войниците.Преспите със сняг само услож- няваха гордото им маршируване.Тъй като елементът на засада отдавна бе изгубен ,номадите бяха решили ,че могат да изплашят имперци със численост и стара слава...Предводителят им слезе от коня си и извади грамаден меч и направи знак .Разстоянието беше извън обхвата на стрелците от замъка ,но беше достатъчно близко ,за да се чуе мощният рев ,който натдадоха номадите. Викове- те им дълго отекваха в коравите стени на империята. На една от кулите фигура облечена цялата в златна ризница блесна в далечината.Всички бяха чували за златния генерал ,но никой от варварите не се беше сблъсквал с него..ДО сега! Виковете спряха внезапно ,а предводителят им изрева с все сила.Четирите редици копиеносци се закрачиха бързо ,а бойният им вик за момент внесе смут сред малкото стрелци на стената... Златният Генерал или иначе казано Генерал Страхота се възмоти... -Кво са се развикали теЯ? При мой сигнал избиите ги до крак... Няколко секунди по късно първата стреля се откъсна със страшна сила от неговият лък и уцели право в главата главатарят на варварите. -СЕГА - генералът махна с ръка и стрелите засипаха полето... ................................................. ...... 10 минути по късно... -Пфф и това ако ми било атака - възмоти се генералът известен със свободолюбивия си дух и голямата уста... - Оставете труповете на вълците нека те се погрижат за тази сган....
|
|
« Последна редакция: Септември 18, 2008, 01:25:57 от Glicerman »
|
Активен
|
|
|
|
the_knight
Гост
|
|
« Отговор #6 -: Септември 20, 2008, 03:31:14 » |
|
много съм изостанала със събитията, имам нещо наум като започвам тази история, а нямам време Номади чакайте мееее ето и началото: Докато младият Сахо препускаше главоломно към най-безразсъдната постъпка по пътя, който бе изминал досега, успешно доказал качествата си на воин, Рицарката пътуваше към владенията на император Ахиликс. Свикани бяха на съвещание всички владетели, които имаха физическата възможност да се отзоват в рамките на два дни. С повече имперците бяха единодушни, че не разполагат... Не бе забравено времето, когато пътищата между земите им бяха станали опасни за придвижване. Със саранците, дебнещи самотните пътници, комуникацията между Свободните владетели бе отрязана тотално тогава. Едно общо предчувствие мъчеше императорите сега. Събитията от Първото нашествие се повтаряха и то с шеметна скорост. Затова те осъзнаваха необходимостта да се съберат колкото можеха по-бързо. Трябваше да направят всичко по силите си или поне да забавят неизбежното. На един ден път езда, с кратки почивки, бе кралството на император Ахиликс. И още толкова път към дома. А войниците на Сахо приближаваха... Единият владетел трябваше да поеме на изпълнено с рискове пътуване. Другият, да остане да защити империята. Пред трудна дилема бе поставен Парис. Нито един от вариантите не му се нравеше и вече предчувстваше безсънните нощи в тревоги по любимата си, по който и път да поемеха. Но нямаха избор. И двамата занеха какво трябва да бъде сторено и решението дойде почти без да бъде обсъждано. Опитният ветеран в битките остана да брани империята. Изкусният дипломат пое на път. В ранни зори бе тръгнала Рицарката, придружена от двама от най-доверените хора и опитни бойци на Парис. И трима конника бяха повече от достатъчно, за да привекат внимание по пустите пътища, но Оля знаеше, че с по-малко Парис не би я пуснал... Свечеряваше се вече. През целия ден бяха яздилипочти непрекъснато. Умората вече бе осезаема. Пустите местности, през които минаваха, подтискаха Рицарката неимоверно.Избягваше да поглежда към оголените клони на дърветата. Натежали отструпания по тях сняг, приведени към земята, сякаш протягаха дълги, уродливи ръце да я сграбчат. Не това я караше да съкращава почивките, а непреодолимото чувство, че са изложени на показ километри напред. За всеки, който би пожелал да ги проследи не би било особено трудно. Тишината засилваше това зловещо усещане. Дори на шумолящите стъпки на преминаващо животинче би се зарадвала Рицарката. Но такъв студ бе сковал земята, че всички живи същества освен пътниците, се бяха изпокрили. Дъхът им излизаше на гъсти кълбета. Дебелите наметки почти не спираха хапещия вятър. Едва няколко минути бяха изминали, откак уморени и гладни слязоха от конете за последна почивка. Бледото слънце безмилостно си отиваше. Бе обагрено в червено. Кръв се беше проляла тази вечер...съвсем скоро... Но чия? На войниците на Кръволока...или тази на мъжете, защитаващи кралството, което бе крайната цел на пътешествието им.Най-несигурната част от него бе дошла... Но мислите на Оля само наполовина бяха заети от предстоящата опасност. Колкото и да се опитваше да го прогони, натрапчивият въпрос се връщаше отново и отново. Устояла ли е нейната крепост...и Парис... – Да тръгваме - приглушено каза Рицарката, хващайки юздите на коня си. - Малко остана. От тук продължаваме пеша. Пазете тишина...доколкото е възможно... Двамата мъже кимнаха. Пред тях стоеше оредяла горичка. Прекосяха ли я щяха да се намерят право пред портите на крепостта. Привързаха конете си близо един до друг. Единият й придружител мина пред Рицарката, а другият мълчаливо я изчака да тръгне, за да остане зад гърба й. Трудно бе придвижването тук. На места имаше толкова дъбоки преспи, че мъжът пред нея затъваше над коленете. Измъкваше се и продължаваше да проправя път. Мракът се бе настанил трайно тук. Само белотата на снега донякъде им помагаше да различат какво има пред тях. Не бяха стигнали далеч, когато Оля долови някакъв звук. Различен от обичайните горски шумове. Тя сложи ръка на рамото на войника пред нея. Когато той се обърна с питащ поглед, тя сложи пръст пред устните си. Тишина. Стояха неподвижни и се ослушваха напрегнато. Шумът не се повтори... Сърцето й препускаше бясно, а кръвта бе нахлула в ушите й и пулсираше с всеки негов удар. " Може би това е, което ми се причува", помисли нервно Рицарката, но в този момент от мрака се разнесе дрезгав глас: – Паролата! Веднага! Стрелите са насочени към вас, миг колебание и ще умрете! – Приятели...на Свободните владетели - каза Оля, без гласът й да трепне. Секунди по-късно от сянката се показаха трима войника с лъкове в ръце. Единият, явно капитанът им, излезе напред. – Доведете конете. Побързайте, гостите ни са замръзнали - обърна се към другите двама, а пред Рицарката сведе глава.– Добре дошла...Рицарке - усмихна се той. Въпреки тъмнината я беше познал, но това не я учуди. В мирни времена тя бе чест гост тук. – Благодаря...Вашето присъствие тук, а не това на враговете ни, ми подсказва какъв е бил изходът от битката. Но...има ли новини от другите империи? Капитанът се усмихна едва забележимо под мустак. – Ордите на Кръволока бяха пометени до крак. Не сме и мечтали да влязат в битка - нямаха шанс - но го направиха. Вести все още нямаме... Щом прекрачи прага и топлината от горящия огън пропълзя по тялото й, Рицарката мигом се почувства премазана от умора. Въпреки нея и тревогите си, тя се усмихна топло на стария си приятел. Император Ахиликс остави чашата с вино и стана да я посрещне. Пое ръката й и я целуна. – Оля...радвам се, че пътуването е минало успешно. Трябва да е било ужасно. – Тежко беше...но не толкова, че да ни уплаши - разсмя се тя, а погледът й обиколи помещението. Масите изобилстваха от храна. Виното се лееше. – Виждам, че празнувате победата... Надявам се...в този момент у дома да правят същото. – Не се съмнявам в това. Този път Сахо бе жалък. - каза Ахиликс и я поведе към своята маса.– Скоро ще имаме новини и за останалите империи... А съвещанието ще се състои утре вечер - очаквам още някои от владетелите да пристигнат до това време - той се усмихна.– Но сега...мисля да празнуваме.
|
|
« Последна редакция: Септември 20, 2008, 03:42:17 от the_knight »
|
Активен
|
|
|
|
the_knight
Гост
|
|
« Отговор #7 -: Септември 22, 2008, 23:18:58 » |
|
Залата не бе и наполовина пълна. Малко бяха владетелите, отзовали се на призива на император Ахиликс за съвещание. Загрижени за земите си, подложени на непрестанни атаки, тяхното решение бе да останат в домовете си... Бяха избрали да се защитават сами. Други бяха забавени от внезапното влошаване на времето. Ден след пристигането на Рицарката отново заваля сняг, а с него се появи и силен вятър, който не разнасяше снежните облаци, а сякаш донасяше нови и нови. Две денонощия снегът се сипеше на едри парцали, а вятърът неуморно градеше преспи, по-високи от човешки ръст. Всеки пътник, рискувал да тръгне на дълъг път, почти сигурно би бил застигнат от бялата смърт. Това обаче не спираше Номадските владетели. Те не жалеха нито пълководците, нито войниците си. Най-жадният за кръв, Сахо, повеждаше хората си на поход отново и отново, без да се интересува колко от тях ще загуби още преди да са достигнали целта си... На третия ден бурята утихна и спря, а времето се затопли толкова много, че до края на деня натрупаният сняг се превърна в мътни порои. Рицарката се чувстваше като диво животно, затворено в клетка. Вести от дома не пристигаха. Неизвестността я убиваше... Не бе единствената, която се чувстваше по този начин. Затова и денят на съвещанието най-сетне бе определен. Повече изчакване не можеха да си позволят. Имперците изгаряха от нетърпение да се завърнат в земите си...каквото и да ги очакваше там... Шестнадесет от владетелите, освен домакина, се бяха събрали в обширната зала. Твърде малко... В мирни времена тук се провеждаха тържества и балове, но тази вечер напрежението и покрусата я обитаваха, а гостите бяха обзети от мрачни мисли, вместо от веселие. Император Ахиликс се надигна от мястото си, обхождайки с поглед присъстващите. Срещна само приятелски лица. Както и очакваше, верните му приятели бяха тук, до един. Но не беше достатъчно сега, трябваше и други да дойдат... Не се наложи да призове за тишина. – Както знаете, събрахме се тук, защото врагът отново е пред портите ни... Благодаря ви, че предприехте това опасно пътуване - той се усмихна. – Въпросът, поставен пред нас не е дали ще защитаваме Империята... А дали можем да го направим обединени...какво можем да направим един за друг. Ахиликс замълча. Императорите смутено се размърдаха. Никой нямаше разрешение на проблема. Накрая император Нафтекс се изправи. – Номадите са с отслабени сили сега - уверено каза той. – Моето предложение е да обединим армиите си и да атакуваме главния им лагер. Да ги унищожим. Атаката е най-добрата защита. – А нима нашите сили не са? - обади се императрица Ерато. – Зимата беше тежка. Много от нас са с отслабнала икономика...почти без армия.... – Варварите също - възрази император Смех. – Ние сме по-силни от тях в момента. Подкрепям идеята! – Да, по-силни сме - каза Рицарката. Изправи се и излезе напред. – По-силни сме, но ако сме всички заедно...Колко присъстваме тук, сега? На пръсти мога да ви преброя. Ако само нашите армии тръгнат срещу Номадите, сме обречени. – Но другите владетели ще...- император Нафтекс замлъкна, внезапно осъзнал какво означава отсъствието им днес. – А и не забравяйте, че ежедневно има нападения над нас - добави Ахиликс. – Вие сами виждате, атакуват и ще атакуват ако ще камъни да падат от небето...войската едва смогва да опази крепостта. Настана тишина. Всеки един в този момент се питаше какво ли се случва в собствената му империя. – Очаквах повече да се отзоват - замислено каза император Чингиз. - Тогава можехме да осъществим идеята на Нафтекс...И да смажем тази варварска пасмина веднъж завинаги. Но при това положение...- той красноречиво обиколи с очи залата. - ...да го направим би било равносилно на самоубийство. Този път никой не възрази. – Единственото разрешение засега, е да възстановим по-бързо щетите от отминалата зима - каза Ахиликс. - Да подсилим икономиката си, а след това и армиите си. Направим ли го, можем отново да говорим за нападение на Номадите. – А през това време не бива да позволяваме да разрушат домовете ни! - изрече Рицарката решително, неволно стиснала ръцете си в юмруци. – Не смятам да позволя и един Номадски крак да пристъпи в земите ми! - каза меко Чингиз, но в очите му танцуваше смърт. Останалите закимаха утвърдително, гледайки го почти със страхопочитание. Всеизвестно бе, че той е един от малцината, устояли на всички набези от Първото Номадско нашествие. В същото време си мислеха: напразно ли поехме на това опасно пътуване?...
Бе уморена вече до смърт. В ранни зори бяха тръгнали тя и двамата й придружители. Обзета от непреодолимото желание да научи вестите от дома, да види Парис, толкова много й липсваше, Рицарката бе пренебрегнала леката мъгла, която намериха навън сутринта. Усети нежеланието на стария си приятел да я изпрати на път в това време. Мъглите по тези земи бяха коварни. Но Ахиликс разбираше тревогата й и не я спря. А нямаше и доклади за движение на вражеските войски. Възможността да се натъкнат на Номадски войници, караше кръвта й да се смръзва... А ето, че сега се бяха загубили. Рицарката имаше чувството, че минават за трети път поне през мястото, където се намираха в момента. Но можеше ли да бъде сигурна? Вместо да се разсее, с напредването на деня мъглата падаше все по-гъста. Мракът вече настъпваше, а те бяха далеч от дома... Последвалите събития се случиха толкова главоломно, че никой от тримата не ги осъзна докрай. Войниците се появиха изневиделица, сякаш от нищото. Мъжете направиха невъзможното, за да защитят императрицата си. И дадоха живота си. Преди да паднат мъртви и да обагрят снега с кръвта си, успяха да убият дузина от номадите. Но те бяха много. Самата Рицарка посече неколцина от тях. Докато не усети удар в тила си и съзнателният свят започна да чезне...
Събуди се от адска болка в корема, която се засилваше от непрекъснатото подрусване. Рицарката с мъка отвори очи. В първия момент не успя да осъзнае къде се намира. Главата й също пулсираше болезнено. Очите й виждаха движеща се земя, калта, хвърляна от конските копита пръскаше в лицето й . Опита се да извърти глава настрани, за да види повече. Не можа. Раздвижи ръце, но те не помръднаха. Бяха вързани отзад. Преметната бе безцеремонно на нечий кон, но кой го яздеше бе невъзможно да види. Бе пленник. - Спри за почивка! - разнесе се властен глас някъде зад нея. Принадлежеше на ездача на коня. Стори й се странно познат. Друсането престана и Рицарката не можа да възпре нелепата благодарност, която я връхлетя. – Свалете я долу! Почувства нечии груби ръце около тялото си. Подхванаха я ловко и я свалиха на земята. В първия миг тя залитна, но успя да остане изправена. Мислеше си, че е подготвена да види всеки, но когато вдигна поглед към човека, застанал пред нея, краката й се подкосиха и тя отново се олюля. – Позна ли ме?...Аз те познах...Рицарке - с насмешка каза Касапинът. Тя не проговори. – Вероятно си ме познала, съдейки по очите ти...нищо, че при последната ни среща беше дете. Какво? А, ръката ли...загубих я, но се свиква - той й намигна присмехулно. Рицарката мълчеше. – Какъв късмет, че мълчанието не може да убива - изсмя се Отон и войниците около тях се захилиха. – Щом не ти се говори, продължаваме. Ако слушаш, може и да ти позволя да яхнеш коня пред мен. Ще слушаш ли? Нов кикот. Рицарката прехапа устни толкова силно, че дъхът й секна от болка. Струйка кръв потече от напуканите устни. – Да разбирам, че искаш да яздиш както досега? - усмихна се благо Отон. – Няма да създавам проблеми - каза бързо тя, изведнъж обзета от паника. По лицето на Касапина се разля широка усмивка. – Браво! За награда скоро ще видиш дома си... За съжаление, в пламъци...и за последен път. Лицето му отново се вкамени. – Качвайте я на коня! Тръгваме!
|
|
« Последна редакция: Септември 23, 2008, 16:32:28 от the_knight »
|
Активен
|
|
|
|
the_knight
Гост
|
|
« Отговор #8 -: Септември 26, 2008, 14:31:33 » |
|
Чувство, което ненавиждаше, обземаше Парис всеки път, когато пред очите му изплуваше споменът за онзи злополучен ден. Безсилие. А той се връщаше отново и отново. С настъпването на зората бе дошла вестта за приближаването на вражеските войски. Войската беше строена и готова за битка. Битка, която не се състоя. Самият Касапин ги бе удостоил с присъствието си. При други обстоятелства, Парис би се зарадвал. Заради възможността да пусне една стрела в гърба му. Или дори да се изправи срещу него в открит двубой...Но Касапинът не бе сам. Косите й бяха разбъркани, лицето и дрехите, целите в кал...но погледът бе все така дързък и непокорен, въпреки пленничеството. Войниците мигновенно познаха императрицата си...и сложиха оръжията в краката на Едноръкия, без дори една пролята капка кръв. Парис тръсна глава, за да прогони неканения спомен. Той не пожела да си отиде. Неколцина мъже едва го бяха удържали тогава. И по-късно, когато разумът бе отказал да му се подчинява и беше на път да се впусне в обречено преследване. Беше като обезумял. Въпреки това остана. За да посрещне онези, които идваха, за да прекършат духа им докрай, след като бяха отнели най-безценното им съкровище... Джейн, Петсмарт...Дивият отново бе тръгнал на поход... Безсилието Парис превръщаше в ярост. Яростта изливаше срещу ордите номадски и ги изтребваше до крак. В същото време, умът му непрестанно работеше, но план...не се раждаше. Имаше дни, в които бе готов да тръгне на Изток сам, без ясна представа как ще стигне незабелязан в Номадския лагер и какво ще стори дори да успее. Мисълта минаваше за секунди през главата му, последвана от разбирането, че по този начин би се обрекъл на неминуема смърт. Не че имаше вече за какво да живее...но смъртта би застигнала и Империята, останала без господар, който да я брани, а може би и любимата му... Истината бе една, колкото и горчилка в устата да носеше осъзнаването й. Докато императорите не постигнеха отново някогашното си обединение, Рицарката оставаше в плен.
|
|
« Последна редакция: Септември 26, 2008, 14:34:35 от the_knight »
|
Активен
|
|
|
|
pecipicha
|
|
« Отговор #9 -: Септември 27, 2008, 00:31:35 » |
|
( ех пак ли рицарката е в плен взе да и става навик ) СКУКА това чуство владееше месеци душата на Валкирион. Няма приятели няма врагове от юг. Някакво неясно предчуствие го отведе на границата на юга и запада- степта и пустинята смесени в една адска тепсия погълнала в миналото толкова кръв ,че вече всеки я избягва и заобикаля това прокълнато място .Всеки освен един отчаяно препускащ към земите на имперците следван от десетки синове на степта .Хм тоя е или много смел или много луд или още по зле и 2те мислеше си тевтонецът с номадска кръв . За пръв път той се поколеба чия страна да вземе-по принцип не искаше да се бие със сънародници по кръв а го гризеше любопитството кой е тоя минал прокълнатата земя там, където той самия не бе минал от суеверие .Междувременно номадите настигнаха конника и го притиснаха към една ронлива дюня. Звукът от удар на метал в метал отърси лунния ястреб от унеса .Той неусетно се приближи наблюдавайки сцената -странникът се биеше пестеливо сякаш си почиваше от лудата езда а номадите нападаха бесни без страх от смъртта . Неколцина от тях напоиха земята с кръвта си но и оставиха дузина рани по тялото на ездача ,който взе да се уморява и по-бавно да върти меча си .Останалите живи номади смениха тактиката .Решили да хванат странника жив те нанасяха изтощаващи удари и се стремяха да обезоръжат противника си .Главатярят им нанесе страхотен удар ,който счупи меча на ездача .Номадите се изхилиха зловещо смалявайки кръга си .Някои от тях паднаха на земята преди другите да осъзнаят ,че имат нов противник- дългият му меч издаваше странно вибриращ звук сякаш протестираше и всеки негов удар поваляше враг зашеметен на земята. Скоро всички номади бяха ударени с широкото на меча и лежаха в несвяст .,,Кой си ти страннико минал от там ,където човешки крак не е стъпвл от стотици години какво има в прокълнатата земя '' попита Валкирион.,, На 1вия въпрос не мога да отговоря ,защото съм опозорен и името ми трябва да потъне в забрава на втория бих отговорил- духове не намерили покой, но дори и те не можаха да спрат лудия ми галоп .Странната усмивка на ездача увери лунния ястреб е той наистина е луд .'',, И накъде отиваш с такава езда''.,,Получих вест че баща ми е загинал и ще трябва аз да браня империята му от номадите .'' ,,Едва ли ще стигнеш жив щом са почнали нови нападения значи ничиите земи ще са пълни със съгледвачи и от 2те страни които ще те убият мислейки те за шпионин .Вземи меча ми никой номад няма да те нападне защото ще си помисли ,че си победил притежателя му а имперците 1во ще те пленят и разпитат как си го получил кажи им че ти е подарен .Може да не си по силен от мен ,но си по смел щом си минал земите на духовете без покой приеми подаръка в израз на уважение .'' (посвещавам разказчето на човек който си заряза империята в един от световете за да играе номадите а аз така и не му разбах името)
|
|
« Последна редакция: Септември 27, 2008, 12:54:48 от pecipicha »
|
Активен
|
армия и ресурс се възтановяват а предателствата не се забравят
|
|
|
harrisan
Редник
Karma: +59/-16
Неактивен
Публикации: 17
|
|
« Отговор #10 -: Септември 30, 2008, 15:56:57 » |
|
Рицарката спеше. Най-накрая се беше унесла. Когато Отон я стовари в палатката изранена, натъртена и трескава, сърцето й се сви. Припомни си собственото си влизане в този лагер. Крясъците, подигравателните и унизителни подвиквания, зловещото тържество над нея ... Не го беше забравила и едва ли някога щеше да зарасне тази рана. Когато видя изтерзаното човешко същество, което номадът тържествуващ просна в палатката си, първата й мисъл беше “Ще си го получиш, обещавам ти”. А първото нещо, което направи е да завлече горкото създание до ъгълчето, постлано с кожи, което бе успяла да си спретне. Слава Богу, една от фустите й беше се позапазила цяла през пленничеството. Това бе единственото нещо, което й напомняше, че някога е имала нормален живот ...и дом... за градините и за всичко останало си бе забранила дори да мисли. Извади фината ленена дреха, пръстите й несъзнателно я погалиха преди да я разкъсат на ивици. Трябваше да почисти лицето и раните, да облекчи по някакъв начин поне физическата болка. Беше жена. Почти дете. Млечно млада ...и изглеждаше толкова беззащитна и въпреки това толкова кремъчно твърда някак ... Рицарката! Да, помнеше я от дете, а сега ...сега девойката бе последвала собствената й съдба... пленница ... Добре, че поне в шатрата винаги имаше мляко и вино...
|
|
|
Активен
|
|
|
|
Skeletan
Подлеций
Капитан
Karma: +675/-272
Неактивен
Публикации: 441
В душата ми е мрака!
|
|
« Отговор #11 -: Октомври 01, 2008, 20:05:01 » |
|
Студът падаше лепкаво и сковаваше в ледените си щипки всичко наоколо. По повърхността на преспите блестеше луната, безмълвен свидетел, тих съучастник. Нямаше шум, ни повей, нито сянка. Само погледите им кръстосваха наоколо. Две кухи дупки... и две сини стъклени очи. Безупречното им прикритие биваше разваляно единствено от двете бели кълбести дихания, в мигом превръщащи се в сухи снежни мъртви капки. Часове, дни безмълвие... Болката не правше впечатление, болката не съществуваше. Съществуваше само погледа, над белотата на зимата, над снежните корони, над доловете и храсталака, над мъглата и парите. Взиращ се, всепроникващ... Само слуха, обхващащ всичко в тишината, само мириса, всеусещащ... Само те двамата. *** Факлите на Флинстоун блеснаха като сигнални огньове. Вълкът надигна главата си и подуши въздуха. Сега, всред чистотата на морския въздух, се усещаше задушливия дим на огъня. Номадите настъпваха от запад. *** Кокалестата ръка се отпусна върху бялата козина. Другата хвана ножницата. Време беше да се връщат. А рано сутрин щяха да срещнат натрапниците на полето... и да победят!
|
|
|
Активен
|
Компромисът е добър чадър, но лош покрив.
|
|
|
FeRt1
Номадски Нашествия
Лейтенант
Karma: +34/-29
Неактивен
Публикации: 145
|
|
« Отговор #12 -: Октомври 03, 2008, 07:06:40 » |
|
Стоеше там на хълма обгърнат от мъгла черен император Кралят на света
Погледът му мрачен изпълнен с тъга обгърна нивите, полята покрити с деца.
Буца ледена заседна в гърдите му тогаз гняв,омраза,болка преляха се завчас.
Побягна той тогава като вятъра студен отмъщение преследващ от омраза сътворен.
Шести ден как тича Кралят на света но от ордите номадски няма и следа.
На неговата воля няма кой да остои дръвета и животни вкупом подчини.
Пътека се разгърна в гората непрогледна на елен се възкачи за битката последна.
Ордата номадска пред него се разкри гневът му обгърна тоз ден на сълзи
Буря огнена изригна над номадските чеда забрави що е милост краля на света.
Камъни,вихрушка огън от вулкан цялата природа бранеше го там.
Падаха номади падаха с страх пръскаха се орди бягаха в захлас
вълчи вой прониза въздуха студен глутница помогна на своя суверен
Би се много храбро императора сломен пронизан от стрели страшен звяр ранен.
Намери смърта си войн победен но с храброста си даде ни по-добър ден.
Сложи начало на битка зловеща война изгаряща за расата човешка
***
След дълга прозявка император Ферти затвори "Книгата на Краля".Знаеше ,че на следващия ден му предстои тежка битка ,но просто не можеше да заспи. Винаги намираше утешение в разказите за героизма на своите предци.За тяхната безмерна смелост и лекотата , с която те се справяха с хиляди номади. Като малък си мислеше, че един ден когато се възкачи на престола ще бъде толкова могъщ ,че ще подчини природните сили и веднъж за винаги ще изтика номадите там от кадето са дошли, а именно дъното на Ада, но уви с годините разбра ,че това са просто приказки и една истинска битка е далеч по кървава ... и за двете страни. Когато номадите настъпиха за първи път той беше видял страха в другите имперци и точно заради това заповяда на целия си народ да остави покъщнината си и да се изтегли в планините. Уви голяма част от хората му просто не искаха да се разделят с родните си места и той бе принуден да ги убие. Да убие част от собствения си народ! Беше му много тежко, но знаеше ,че ако остави дори един човек ,който да знае къде са се скрили,номадите ще намерят начин да го накарат да говори, и после онова номадско псе Отон ще дотича да довърши народа му и него - последния оцелял наследник на Краля на света. Тогава успя да се измъкне, но тежките условия в планината през зимата и топящите се снегове през пролетта убиха много от хората му. Останалите бяха гладували с месеци и в очите им се бе загнездил страхът. Знаеше, че това не може да продължава повече за това през лятото на миналата година се бе завърнал по родните си земи.Беше сгрешил, тази мисъл не му даваше мира ,имперците бяха успели да удържат на номадската ярост. Вярно само няколко кралства и то доста по на запад от неговото, но все пак бяха издържали. А той се беше скрил като жалък плъх. За това още от завръщането си през лятото не беше пожалил усилие и беше започнал да гради големи окрепления ,а след това и добре обучена армия.Беше твърдо решен да отсотява земите си и да върне славата на народа си ,а и на рода си. След тежката зима номадите се бяха върнали. Бяха по силни от всякога и още разузнавачите им успяха да нанесът големи щети на някой от съседните кралства. Ферти се беше подготвил добре ,за сега... но утре не се знаеше. Стоеше в мрака, заслушан в тътенът от номадските крака.Трябваше да са хиляди за да се чува такъв грохот. Страхът го беше обзел ,но нямаше избор, трябваше да поведе народа си на битка или щеше да загуби всичко.
|
|
|
Активен
|
I don't need to "Get a life".I'm gamer...I have lots of lifes...
|
|
|
FeRt1
Номадски Нашествия
Лейтенант
Karma: +34/-29
Неактивен
Публикации: 145
|
|
« Отговор #13 -: Октомври 06, 2008, 09:39:02 » |
|
Бяха минали дванадесет мъчителни часа от битката ,а Ферти все още лежеше в несвяст. Беше на границата м/у живота и смърта ,и въпреки всичките лечители ,които налагаха на раната му всякакви чудодейни билки ,той все още не можеше да се пребори. Или пък не искаше ... беше му така приятно в тази топла прегръдка . За първи път от години не изпитваше болка. Сънуваше тучни ливади покрити с пролетна трева. Слънцето игриво проблясваше по лицата на приятелите му ,с които играеше на някаква странна и непозната нему игра. На небето нямаше и едно облаче ,но не беше горещо ,все пак лятото още не бе дошло и последните пролетни ветрове донасяха прохлада. Чустваше се така прекрасно ,когато вятърът развяваше буйната му коса ,че не искаше този сън да свърши. Сън ли ? Не можеше да си спомни нищо ,но имаше странното усещане ,че мястото му не е тук .Изгаряше го чуство за вина и знаеше ,че е оставил нещо недовършено. Но това нещо беше някъде далеч ,в страна чужда за него.Може би просто се чустваше така, защото майка му го бе пратила на пазар преди два часа , а той беше отишъл да играе с приятелите си.Бързо побягна към къщи по посипания с едри камъни търговски път. Слънцето залязваше и по пътя започнаха да се разтягат причудливите сенки на разлистващите се дървета. Започнаха да му приличат на лица на хора изпитващи болка. Той продължи да бяга все така бързо и неуморно към дома на майка си ,но започна да чува гласовете на умиращите сенки. Не можеше да е полудял ,знаеше че не е , но въпреки всичко сенките на пътя се превръщаха в умиращи войници, молещи го за помощ. Не можеше да им помогне ,та той беше още дете, но чуството за вина се засилваше. Вече виждаше в далечината бащината си къща ,скрита под сянката на две големи дървета. Видя майка си в градината ,облечена в бяла роба. Продължи да тича все така бързо ,преследван от стенанията на сенките. Вече беше събсем близо ,чуваше смехът на майка си ... знаеше че тя ще го избави от привидението. Тогава тя се обърна и той разбра,че това не е майка му. Беше Джейн .Амазонката държеше главата на майка му и се смееше почти истерично .Не му беше нужно много време за да заплаче при вида на окървавената глава. Джейн го гледаше и му се смееше. В този момент спомените изригнаха като вулкан в главата му. Видя битката ,чу стенанията на умиращите му войници.В устата му се върна вкуса на изгоряло човешко месо. Повърна. -Господарю, господарю , моля ви не умирайте ! Заклевам ви в името на майката - Не умирайте ! Без вас сме загубени пред настъпващите номадски орди ! Императорът бавно отвори очи и видя мазното лице на една от лечителките, които го бяха лекували след последната битка. -Колко? -промълви той. -Не ви разбирам господарю ,минаха едва дванадесет часа от битката ,а вие едва прескочихте прага на смърта ,за това най-добре не говорете и си почивайто. -КОЛКО?!? Колко хора загубихме ? Мазното лице на лечителката се сви в болезнена гримаса. Цялото и тяло се разтърси и Ферти видя стахът в очите и. -Шейсет хиляди ,господарю. -Прошепна тя и сведе глава. Императорът още не можеше да се отърси от омразният образ на Джайн.Беше подценил амазонката и тя беше нанесла тежки поражения на армията му. Шейсет хиляди !! Само за една битка ,а войната още не беше започнала! Омразата избухна в него като ураган. Вече не усещаше болката от раните си ,само видя как една струйка кръв излизаща от напоената превръзка, бавно се стича по крака му. Нямаше време за губене. Знаеше ,че номадите ще се върнат скоро и тогава пораженията му няма да се изчисляват в хиляди... Трябваше да подготви хората си или всички бе загубено ...
|
|
« Последна редакция: Октомври 06, 2008, 09:51:41 от FeRt1 »
|
Активен
|
I don't need to "Get a life".I'm gamer...I have lots of lifes...
|
|
|
FeRt1
Номадски Нашествия
Лейтенант
Karma: +34/-29
Неактивен
Публикации: 145
|
|
« Отговор #14 -: Октомври 06, 2008, 12:10:55 » |
|
Валеше тих летен дъжд и от бойното поле се стичаше река от кръв.. Уцелелите войници качваха труповете на умрелите си другари на каруци и ги изкарваха надалеч за да ги изгорят на огромна клада. Нямаше време за копаене на гробове. Част от съгледвачите се бяха завърнали с ужасяващи новини - нова номадска армия приближаваше границата на империята. Хаос нямаше милост. Беше получил нужните си подкрепления и нямаше да пожали живота на хиляди от своите за да съкруши свободните имперци.Това бе Хаос ,той не ценеше живота на хората си нито пък на врага. Интересуваше се от едно единствено нещо - да не остане кътче на земята непоробено от неговата злоба. Приготовленията за битката течаха трескаво. Стотици млади момчета се бяха стекли да помагат. Това бяха братята и синовете на загиналите войници. Те пламтяха за отмъщение и бяха готови да дадът живота си стига да убият дори един номад. Ферти знаеше ,че не такава армия му трябва. Нуждаеше се от хора ,които се бият за други ценности - за свободата си , но уви нямаше избор .След снощното клане армията му бе намаляла и всеки войник бе ключов за предстоящата номадска атака. Трябваше да се поправят обгорелите и порутени стени на крепостите ,но нямаше време, за това се принуди да надгражда вече съществуващите с прости дрървени окрепления ,които правеха стената малко по трудно достъпна.Но само ако номадите нямат стенобойни машини. В това се коренеше цялата надежда на императора. Вече бе водил достатъчно битки с Хаос ,за да разбира налудничевото му желание за бърза победа , и точно тук Ферти видя шанса си. Искаше номадите да помислят ,че победата им ще е лесна и да се втурнат на щурм. Тогава хиляди бойници щяха да се отворят и небето щеше да почернее от стрели.Поне на това се надяваше. Знаеше ,че номадите не са глупави ,но те имаха звяр зад себе си ,който ги караше да атакуват като обезумели с надежда за победа или бърза смърт. Легенди се носеха за мъченията ,на които Хаос подлагаше собственише си войни ако се провалят. Слънцето бе в своя зенит ,когато огря върховете на копията пристигащи от изток. Бяха хиляди .Императорът се опита да ги преброи но нямаше смисъл.Просто не можеше да обхване такава армия с погледа си .Номадите бяха изпълнили целия хоризонт и надуваха с всичка сила своите рогове.Звукът бе толкова силен ,че го караше да трепери.От далеч номадската орда приличаше на пастта на огромно чудовище изпълнена с хиляди зъби. Чудовище готово да погълне всичко по пътя си и да пороби целият свободен свят. Ревящият звяр приближаваше ,а императорът не можеше да помръдне от мястото си. Усещаше пареща болка от раната в хълбока ,но по голяма болка бе изпълнила сърцето му. Страхът. Бе заповядал на всичките си войници да стрелят единствено при негова команда и знаеше ,че моментът за сигнала наближава, но просто бе вкочанен. Противниковата армия приближаваше с бавна крачка и вече бе изпълнила подножието на крепоста.Моментът за стрелба бе дошъл.Още няколко минути и номадите щяха да започнат да катерят стената и тогава всичко бе загубено. Ферти беше втрещен и не можеше да помръдне от страх.Вече виждаше пред очите си как войниците му а после и народа му умират. Беше се предал в сърцето си. В този момент пронизващ звук разцепи въздуха и го изкара от унеса. С изненада установи ,че това е неговият рог. Сигнала за атака бе даден ,но не от него... Хиляди бойници по дървеното окрепление се отвориха и номадите бяха засипани с дъжд от стрели. Предните редове падаха ,но след тях изникваха нови и нови. Императорът се опомни и пое контрола над защитата. Горещо олио се исипваше от върховете на стените а в казаните вече вреше номадската кръв на загиналите от предишната атака.Скоро и те щяха да завършат пътя си в помощ на императора. Ферти се надяваше номадите да изпитът страх от исипващата се в/у тях лепкава пихтия ,която представляваше горещо олио и сварените им събратя. Планът проработи , номадите започнаха да отстъпват от стената и да влизат под дъжда от стрели. Бягаха като обезумели и победата бе взета. Тогава портата на замъка се отвори и армия излезе да ги преследва. За няколко мига хиляди номадски глави паднаха на земята и я напоиха с кръвта си. Но имперските войници не знаеха милиост. Гонеха номадите и ги убиваха в гръб като страхливци!! Император Ферти бе бесен. Това беше измяна. Как можеха да се бият по този долен начин ,като страхливци! Да избиват отстъпващата армия в гръб. Това бяха онези новопостъпили попълнения в армията му. Онезе братя и синове претърпели така големи загуби в последните дни. Те нямаха милиост и мъстяха за загиналите си роднини. Страхливци?! Тази дума се загнезди в съзнанието му. Та нима той не бе страхливец ,едва преди няколко минути бе предал целия си народ и за малко щеше да изпусне победата. С какво право той можеше да вини тези храбри мъже ,мъстящи за убитите си семейства.Мисълта му се залута и се върна на спомена от битката. Кой беше надул неговия рог и бе спасил цялата му империя ? Беше видял една загадъчна лейди облечена в черни дрехи да стои на най-високата кула в замъка и точно тя беше дала сигнала за атака... Но коя бе тази красавица ? Някоя непозната ,която бе спасила народа му... той трябваше да разбере.
|
|
|
Активен
|
I don't need to "Get a life".I'm gamer...I have lots of lifes...
|
|
|
|