Тридесет и първа вълна.

[Oton]

 - Залостихме всички храмове и главни сгради, Маршале - докладва капитанът и отдаде чест, чакайки следващите заповеди.
 - Колко цивилни успяхте да вкарате - попита Отон, опитвайки се да успокои разбеснелия се кон. За разлика от своя стопанин животното чуваше или по-скоро - допускаше ужасените писъци на затворените старци, жени и деца до себе си и не можеше да бъде удържано.
 - Половината, Командире. Всички останали са на главния площад. Някои се опитаха да избягат и да окажат съпротива, но ги посякохме на място, както заповядахте.
 - Съсечете всички и оставете само десет от тях, за да занесат посланието ми до оная...
 - Императрицата им. И нека гледат какво ще последва - изсъска Касапинът.
Всъщност бе побеснял от друго.
Императрица Изолде не бе отделила дори един войник, който да брани градовете си, макар да знаеше, че Отон ще се върне, за да търси разплата с нея. Бе оставила главните си градове на произвола на съдбата, изтегляйки грамадната си елитна армия зад стените на твърдините си. Дори и той не бе толкова студенокръвен, въпреки че сърцето му отдавна бе станало буца лед. Отон не можеше да разбере това. А всичко, което той не можеше да разбере... го караше да обезумява от гняв.
Касапинът нахлу в четирите й главни провинции, отрязвайки всички пътища за отстъпление... за да намери само ужасено и изпоплашено цивилно население, което дори не знаеше за идването му.
"И какво? Мародерът Отон ще превърне всички твои поданици в мъченици? Това ли е целта, Изолде? Нека бъде така тогава! Всички ще разберат за това... колко "обичаш" хората, които хранят теб и непобедимата ти армия!"
 - Палете - извика той извън себе си и обърна коня си, за да се върне във временния лагер.
Отсечената ръка го болеше.
Скоро писъците започнаха и на спряха още два часа. Не спряха, докато градът не бе изгорен до основи.
От десетте пощадени само един успя да стигне до Имперската твърдина. Останали измряха по пътя, а двама от тях - още докато гледаха как съгражданите им горят, затворени.
На омачкания и окървавен лист Изолде прочете разкривения почерк на Отон, явно му е било трудно да пише с лявата си ръка... или може би е треперела от гняв:

Всичките ти поданици ще избия до крак. Всичките ти градове и крепости ще срина, ако ще да ми отнеме цял един живот. Всичките ти близки и тези, които обичаш, ще отидат в ада. Всеки път, когато идвам, ще бъде така. Докато не излезеш с армията си и не ми противостоиш! Това клане... ще тежи на твоята съвест... Императрице!

                                                                                                                        Касапинът

Резултати от Тридесет и първата вълна:

Успешни опожарявания: 2283
Победи за защитниците: 383

Убити номади: 20253839
Убити имперски войници: 4228033

Убити или отвлечени в робство цивилни: 32971742

Кървавият номадски Маршал намери шатрата си безукорно почистена.
И моментално се подразни, защото не можа да намери бокала си. Пиеше му се.
 - До леглото ти съм го оставила - изсмя се Аярката. Макар и не вързана, седеше на земята, облегната на гредата и гледаща го насмешливо - Да ти помогна ли с бронята, номадски червей такъв?
Отон се усмихна, но го направи с гръб към нея. Всичко си беше на мястото, дори и трънливия й език.
 - Днес убих ужасно много твои сънародници - започна той, давайки й знак да се приближи. Със задоволство видя появилия се пламък на омразата в очите й. Русокосата грубо развърза ремъците му и го зашлеви силно през лицето. После се върна на мястото си.
Отон разтърка пламнала си буза.
"Яка десница има!"
Седна на леглото си и си наля вино.
Отпи жадно и загледа жената, която започна да се появява даже и в сънищата му.
Бившата Кралица дишаше тежко.
"Какво ми направи? Защо? Коя си ти? С какво право ме обсебваш по този начин?"
Но на глас каза:
 - Утре Господарят ми ще атакува едновременно всички Имперски твърдини. И земята Имперска... ще стане земя на Степта.
Аярската Императрица се изсмя презрително.
 - Наистина ли мислите, че ще можете да покорите всички ни, Касапине? Никой никога не го е правил. А нашите родове и фамилии властват тук вече две хилядолетия. Колко още... номадски псета трябва да легнат в пръстта, за да осъзнаете, че тази земя никога няма да бъде ваша?
Касапинът само изсумтя.
Обичаше я. Но никога нямаше да й признае това.
 - Свободна си. Можеш да си отидеш. Никой няма да те спре. Предупредил съм стражите си, приготвил съм ти кон и храна за три дни. С малко повече късмет ще можеш да достигнеш някоя от имперските твърдини след два дни.
Аярката отново се изсмя. Силно.
 - И къде ще отида? При кого? Та вие унищожихте всичко, което някога съм обичала. Убихте смисъла на съществуването ми. Не, Отоне - за пръв път го наричаше така - Аз ще остана тук, при теб. Защото те ненавиждам. И защото... един ден ще си отмъстя. Ще убия всички, които убиха мен. Кълна ти се!
Кралицата бе почервеняла от гняв.
Отон стана и се приближи плътно до нея. Погледна я право в очите. Лицата им почти се докосваха.
 - Запомни това... Императрице. Много по-добри и достойни от теб са се опитвали да ме унищожат - Касапинът повдигна веждите си - Къде са те сега? Няма ги. А аз съм тук. Нали?
След това излезе от шатрата. Хаос го чакаше за военния съвет.
Дните на земята Имперска бяха преброени.